Определение по дело №53/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 56/16.04.2013г., постановено по гр. д. № 37/2013г. по описа на Районен съд-Кърджали, е отхвърлен предявеният от М. Ф. К. против "Р. *" иск по чл.422 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца заплащане на следните суми: 1/ сумата от 24 000 лева-представляваща неизпълнено парично задължение по договор за паричен заем от 29.06.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.09.2012г. до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 7 320 лева - представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2009г. до 29.06.2010г., съгласно чл.4 от договора; З/ сумата от 7 255.38 лева - представляваща законна лихва за периода от 30.06.2010г. до 29.09.2012г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/, съгласно чл.17 от Договора; 4/ сумата от 4 000 лева - неустойка, съгласно чл.18 от Договора за 2011г. и 2012г., за които суми е издадена заповед №5734/01.10.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 2728/2012г. по описа на КРС, като неоснователен и недоказан. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски.

Нед¯волен от така постановеното решение е останал М. Ф. К., който го обжалва като необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се подробни съображения. Иска се въззивния съд да отмени атакуваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявената искова претенция. Претендира разноски. В съдебно заседание се представлява от процесуален представител, чрез който поддържа жалбата си.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като излага съображенията си за това. В съдебно заседание чрез пълномощника си моли да се потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски.

И двете страни представят допълнително писмени бележки.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства, при и по повод подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалваното и е допустима.

По същество съдът съобрази следното:

В исковата молба, предявена пред РС-Кърджали, ищецът М. Ф. К. твърди, че на 29.06.2009г. в Г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите и в изпълнение на този договор на 29.06.2009г. предал в брой, в касата на ответника, сумата от 24 000 лева. При предаване на заемната сума ответното дружество му издало квитанция №1/29.06.2009г. от ПКО, с която се удостоверявало внасянето на сумата. Квитанцията съдържала номер, дата, наименование на дружеството, издало квитанцията. В същата било описано основанието за внасяне на сумата, която била посочена цифром и словом. Съдържала подпис на изпълнителния директор на дружеството и печат на "Р. *" , Г.. При подписването на договора му бил представен Договор за възлагане на управлението на "Р. *" от 20.01.2006г., в който било дадено съгласие за сключване на договори от страна на изпълнителния директор на дружеството, Протокол от 01.06.2009г. на Съвета на директорите, Протокол от 15.06.2009г. на Съвета на директорите, с които били взети решения именно за сключване на процесния договор за паричен заем от 29.06.2009г. По договора за заем от 29.06.2009г. била уговорена лихва в размер на 2,5% месечно върху невърнатата заета сума съгласно р.ІІІ, т.4 от Договора за паричен заем. Съгласно p.VII, т.17, при невръщане на заетата сума след падежа - 29.06.2010г. се дължало обезщетение за забава - законовата лихва върху сбора от сумата от невърнатата главница и сумата на неизплатената договорена лихва. Договорът за паричен заем от 29.06.2009г. предвиждал при неизпълнение на договора и невръщане на заетата сума от 24 000 лева и евентуално неустойка в размер на 2 000лв. за всяка календарна година след датата на падежа до пълното погасяване на заетата сума. Дадената в заем сума надлежно декларирал в данъчната си декларация за 2009г. До декември 2011г. заетата сума не била възстановена, независимо от настъпилия падеж на 29.06.2010г. Отправил и нотариална покана до ответното дружество, получена на 09.01.2012г. от В. Д. Й. - изпълнителен директор. След тази дата се снабдил със заповед №5734/01.10.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2728/2012г. по описа на КРС. На 10.12.2012г. получил съобщението, с което бил уведомен, че срещу издадената заповед постъпило в срок възражение от длъжника. Това обуславяло правния интерес от завеждане на настоящия иск по чл. 422 от ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи следните суми: 1/ сумата от 24 000 лв. - представляваща неизпълнено парично задължение по договор за паричен заем от 29.06.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.09.2012г. до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 7 320 лв. - представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2009г. до 29.06.2010г., съгласно чл.4 от договора; З/ сумата от 7 255,38 лв. - представляваща законна лихва за периода от 30.06.2010г. до 29.09.2012г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/, съгласно чл.17 от Договора; 4/ сумата от 4 000 лв. - неустойка за 2011г. и 2012г., съгласно чл.18 от Договора, и 2 000 лева за всяка следваща година до пълното погасяване на заетата сума.

Ответникът "Р. *" гр. оспорва предявените искове, както и всички твърдени от ищеца факти и обстоятелства. Твърди, че сумата от 24 000 лева не била п¯стъпвала в дружество. Представената квитанция, удостоверяваща плащането на сумата, била подписана от изпълнителния директор на дружеството към онзи момент - К. К., която била съпруга на заемодателя. Този счетоводен документ не съдържал изискуемите се реквизити по ЗСч. Твърди, че К. К. не била внесла сумата в касата на дружеството. Самата К. К. при разпит пред полицията заявила, че с парите се занимавала само касиерката на дружеството С. М. Т., която била разпитана в досъдебно производство №18/2012г. по описа на ОДМВР-Кърджали и от показанията й се установявало, че такава сума никога не била постъпвала в касата на дружеството. В счетоводния баланс и в данъчната декларация за 2009г. на дружеството такова задължение не било отразено, а тези документи били подписани от изпълнителния директор на дружеството към онзи момент К. К. и били внесени в данъчната служба. Ответникът оспорва договора за управление на дружеството от 20.01.2006г. и твърди, че е нищожен. Оспорват се твърденията в исковата молба, че с протоколи от заседание на СД от 01.06.2009г. и 15.06.2009г. били взети решения, които задължавали К. К. да сключи договор за заем с М. К.. Предвид тежките санкции при неизпълнение на договора, следвало да се изпълни разпоредбата на чл.238, ал.З от ТЗ - К. К. трябвало писмено да уведоми СД, че ще постави за обсъждане въпрос, който се отнасял до свързано с нея лице - съпруга й, заемодател по договора за заем, а такова писмено уведомяване липсвало. Твърди, че К. К. нямала право да гласува при вземането на решение за сключване на договор за заем с М. К.. Сочи също така, че уговореното възнаграждение в чл.4 в договора за заем, в размер на 2,5% месечно, било нищожно. В чл.17 била уговорена лихва върху лихва, което също била нищожна клауза. Нищожна била и клаузата на чл.18 от договора, защото освен уговорената законна лихва за забава върху главницата и отново върху уговорената лихва, т.е. върху възнаграждението, имало уговорена неустойка, което било в разрез с разпоредбата на чл.86 от ЗЗД.

От фактическа страна съдът съобрази следното:

От данните по делото се установява, че на 29.06.2009г. между М. Ф. К. от Г., в качеството му на заемодател, и "Рила 98" Г., представлявано от изпълнителния директор Катя Колева, в качеството на заемател, бил сключен договор за паричен заем, с нотариална заверка на подписите, с предмет на договора - предаване в заем на сумата от 24 000 лева за срок от една година, считано от 29.06.2009г. до 29.07.2010г. Съгласно чл.2 от договора предаването на заемната сума следвало да се извърши в брой еднократно в касата на дружеството, за което се издавало квитанция от ордер, а съгласно чл.3 от договора, заемната сума и уговореното възнаграждение /лихва/ следвало да бъдат върнати на няколко вноски или еднократно за срок от една година, считано от 29.07.2009г. до 29.06.2010г.

Приобщено по делото е гр.д.№2728/2012г. по описа на КРС, видно от което на 29.09.2012г. М. Ф. К. от Г. е подал до РС-Кърджали заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК срещу длъжника „Р. *” , като е посочил, че паричното му вземане е за суми в размер на 24 000лв.-главница, 7 320лв. договорна лихва съгл. т.4 от Договор за паричен заем от 29.06.2009г., 7 255лв. законна лихва, съгл. т.17 от същия договор и 4 000лв., представляващи неустойка по т.18 от договора; претендират се и разноски. Към заявлението е приложен процесния договор за паричен заем от 29.06.2009г. /в оригинал/, с прикрепена към него квитанция към ПКО №1, издадена от „Рила 98” за получена от М. Ф. К., съгласно договора за заем от 29.06.2009г., сума в размер на 24 000лв.. Квитанцията е с подпис за получател, който ответника не оспорва, че е положен от К. К., и печат на дружеството - заемател. Въз основа на така подаденото заявление съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 5734 от 01.10.2012г., по реда на чл.417 от ГПК. На 03.12.2012г. длъжникът е депозирал възражение за недължимост на сумата, поради което заявителят е предявил настоящия установителен иск по реда на чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК.

Приета по делото е и нотариална покана от 27.11.2011г., с която ищецът М. Ф. К. е приканил „Р. *” , Г., да му изплати сумата от 40 020,71лв., състояща се от 24 000лв. главница, 12 020,71лв. лихви и 4 000лв. неустойки по неизпълнен договор за заем от 29.06.2009г., която е получена от „Р. *” на 09.01.2012г.

Видно от договор за управление на „Р. *” от 20.01.2006г., К. Д. К. е приела да изпълнява длъжността изпълнителен директор на дружеството за срок от 5 години – до 20.01.2011г.

По делото са приобщени и голям брой писмени доказателства, които настоящата инстанция намира за ирелевантни за спора. Същите касаят правила за работа на съвета на директорите на ответното дружество, свикването на заседания и вземането на решения от СД на от „Р. *” , но доколкото оспорването на законосъобразността на тези решения не може да стане в това производство и за оборването им е предвиден друг ред, тези доказателства не следва да се обсъждат. Също за неотносими към спора съдът намира представените по делото длъжностна характеристика на касиер-счетоводител в счетоводството на „Р. *” , Г.; трудов договор от 01.01.2002г., сключен между „Р. *” , Г. и С. М. Т.; постановления на РП-Кърджали, протоколи за разпит на свидетели по досъдебни производства; ГДД по чл.92 от ЗКПО на „Р. *” /л.24 – 35 от първоинст.дело/; устав на акционерно дружество „Р. *”; решение по ф.д.№699/98г. по описа на КОС; протокол от извънредно общо събрание на акционерите на „Р. *” , Г.; нотариална покана-л.92; решение № 124/21.06.2007г. по гр.д.№166/2007г. по описа на КОС; командировъчни заповеди и РКО – л.96-98.

Установява се от уведомление вх.№3/14.06.2009г., че К. Д. К., в качеството си на председател на СД на „Р. *” , Г. и изпълнителен директор на дружеството, е уведомила по повод предложение за сключване на договор за паричен заем с М. Ф. К. съвета на директорите, че същият е неин съпруг.

От заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните, се установява, че съгласно изискванията на Закона за счетоводството предоставената в заем сума следвало да бъде отразена в оборотната ведомост на дружеството, годишния баланс и статическия формуляр "парични потоци" за 2009г. Оборотната ведомост била основата за изготвяне на Годишния счетоводен баланс, а приходния касов ордер - основата за изготвяне на отчета за паричните потоци. Вещото лице установява, че в счетоводния баланс за 2009г. на ответното дружество сумата от 24 000 лева не била отразена, както и че в статистическия формуляр "отчет на парични потоци" сумата като приход в касата в размер на 24 000 лева не била отразена.

Според вещото лице приетата по делото квитанция към ПКО не била съобразена със ЗСч., тъй като нямало подпис на получил парите. Полагането на подпис със запетая за главен счетоводител показвало, че главния счетоводител давал съгласие тези пари да влезнат в касата на дружеството, но не се доказало наличието на самото съгласие от страна на главния счетоводител, както и самото постъпване на парите в касата на дружество. Въззивният съд не възприема този извод на вещото лице, тъй като квитанцията съдържа подпис на получател, дата, и печат, а ответното дружество прави признание за това, че подписът за получател е положен от К. К. със запетая, като към онзи момент К. е имала качеството на изпълнителен директор на „Р. *” , Г., още повече, че се касае за правен извод и това заключение на вещото лице е извън неговите компетенции.

При така установеното от фактическа страна настоящата инстанция от правна страна съдът намира следното:

Предявеният иск по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240 ЗЗД и чл.86 и чл.92 ЗЗД е частично основателен и доказан, по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че договорът е реален; със счетоводната експертиза не било установено постъпването на парите по сметка, нито в касата на дружеството и при направеното от ответника оспорване приема, че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че е предал сумата в разпореждане на дружеството.

Действително, договорът за заем е реален договор - същия се счита за сключен от момента на предаване на заемната сума. Т.е., в настоящия процес следва да се установи на посочената в исковата молба дата бил ли е подписан процесния договор за заем от 29.06.2009г.; за ответното дружество от лице с представителна власт ли е бÞл подписан този договор; и ищецът предал ли е на ответното дружество заемната сума от 24 000лв.

На първо място, договорът за паричен заем от 29.06.2009г. съдържа подписи на заемодател и заемател, печат на дружеството-заемател, и нотариална заверка на подписите. Доколкото автентичността на подписите на страните по договора за паричен заем не е оспорена и не са събрани доказателства за подписването на договора на различна от посочената в него дата, следва да се приеме, че той е подписан на посочената дата от лицата, които са описани като заемодател и представител на заемателя. Към тази дата Катя Колева е имала качеството на изпълнителен директор на дружеството-заемател, поради което е имала право да сключи този договор от името на „Р. *” , Г., и с подписването му изявената от нея воля е обвързала дружеството, доколкото тя е действала като негов представител.

От това и от подписването от К. К. на квитанция № 1 към ПКО, приложена по гр.д.№2728/2012г. по описа на КРС, може и следва да се приеме, че заемната сума е предадена на изпълнителния директор на ответното дружество в деня на подписването на този договор, и че квитанцията служи за разписка за предаването на сумата на заемателя. Страните по договора са сключили действителен договор за паричен заем за сумата 24 000 лева, които са предадени от заемодателя на представител на заемателя (неговия изпълнителен директор), и парите са получени от дружеството.

Ето защо за спора е неотносимо приетото по делото заключение на ССчЕ, че в счетоводството на ответното дружество няма счетоводни записвания и документи за получаването на сумата по договора, защото това обстоятелство има значение за вътрешните отношения между дружеството и изпълнителния му директор му към онзи момент, които не са предмет на настоящия спор. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, произнесена по реда на чл.290 от ГПК - Решение № 174 от 29.04.2011г. на ВКС по гр. д. № 640/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик Й.

Поради изложеното, и доколкото по делото се установява, че заемната сума не е върната на заемодателя М. Ф. К. /този факт също не се оспорва от ответника, доколкото същият твърди, че сумата въобще не е постъпвала при него/, то искът за главница в размер на 24 000лв. е основателен и доказан.

По отношение на претенциите за договорна и мораторна лихва, и за неустойка, съдът съобрази следното:

1. Ищецът претендира лихва в размер на 7 320 лв., представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2009г. до 29.06.2010г., съгласно чл.4 от договора за заем. Съдът намира същата за частично основателна и доказана до размера на 7 200лв. Това е така, тъй като възнаградителната лихва представлява възнаграждение (цена), което се дължи за ползването на парична сума определено време. Срещу това, че заемодателят се лишава временно от парите си той получава еквивалентно благо – лихва, поради което последната може да се нарече възнаградителна. Задължение, респективно право на възнаградителна лихва възниква или ако страните изрично са се уговорили за това (договорна лихва), или при определени предпоставки направо по силата на закона без да е необходима уговорка (законна лихва). В конкретния случай страните изрично са договорили такава лихва в чл.4 от процесния договор за заем – в размер на 2,5% месечно върху невърнатата заемна сума, и тъй като искът за главница е основателен и доказан в пълния му размер, като акцесорен иск и този иск за възнаградителна лихва се явява частично основателен и доказан до размер от 7 200лв., съгласно заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните.

2. Ищецът претендира и мораторна лихва в размер на7 255,38лв. за периода от 30.06.2010г. – датата на падежа, до 29.09.2012г. – датата на подаване на заяÔление за издаване на заповед за изпълнение. Тази сума се търси на основание чл.17 от договора за заем, съгласно който текст при забава на заемателя, при връщането на заемната сума и изплащането на уговорената лихва, след 29.06.2010г., той дължи като обезщетение за забава законовата лихва върху сбора от сумата от невърнатата главница и сумата на неизплатената договорена лихва, за всеки месец до пълното им изплащане. Съдът намира, че тази претенция е частично основателна, само относно претенцията за лихви върху главницата в размер на 24 000лв. Това е така, тъй като мораторна лихва по силата на чл.86 от ЗЗД по принцип е дължима – лихвата следва главното вземане и се прехвърля, залага и погасява заедно с него. Но лихва се следва само върху главницата. По отношение на лихва, търсима върху лихва, такава претенция е недопустима. Анатоцизмът – олихвяване на изтекли лихви, е забранен /освен в случаите на чл.295 ТЗ/, като смисълът на забраната да се олихвяват лихви е следствие на принципа за недопустимост на двойно санкциониране за едно и също противоправно поведение. В заключение, настоящата инстанция намира, че искът за мораторна лихва е основателен и следва да се уважи до размера на 5 585,06лв., за целия претендиран период от датата на падежа на задължението 29.06.2010г. до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение 29.09.2012г., като този размер съдът изчисли като взе предвид неоспореното заключение на вещото лице.

3. На последно място, относно търсената неустойка на основание чл.18 от договора за заем в размер на 4 000лв. за 2011г. и 2012г., съдът намира този иск за неоснователен и недоказан. Това е така, тъй като кумулативно уговаряне на мораторна лихва в законоустановения размер наред с наказателна лихва за неизпълнение на едно и също парично задължение противоречи не само на закона /чл.10, ал.2 ЗЗД/, но и на общоустановеното правило „нон бис ин идем”. Безспорно е, че е недопустимо кумулиране на обезщетение за кредитора на две основания – да му се присъди законната мораторна лихва по чл.86 ЗЗД заедно с уговорената неустойка, защото така кредиторът неоснователно би се обогатил, а длъжникът ще претърпи двойна имуществена санкция за едно и също неизпълнение. Или, искът за неустойка в размер на 4 000лв. за 2011г. и 2012г следва да се отхвърли изцяло.

С оглед на всичко изложено по-горе, и в обобщение, следва атакуваното решение на РС-Кърджали да се отмени в частта му, с която са отхвърлени иска за главница в размер на 24 000лв., иска за договорна лихва до размера на 7 200лв., иска за мораторна лихва до размера на 5 585,06лв., както и в частта му, с която в тежест на ищеца са възложени деловодни разноски в размер на 2 100лв., вместо което тези искове следва да се уважат в посочените размери. В останалата му част решението като правилно и законосъобразно следва да се потвърди. Предвид претенциите на страните за разноски и с оглед уважената част, съответно – отхвърлителната част на решението, по компенсация такива се дължат за двете инстанции в полза на въззивника М. К. в размер на 3 112,22лв., които следва да се възложат в тежест на въззиваемия „Р. 98” , Г..

Водим от изложеното, въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 56/16.04.2013г., постановено по гр. д. № 37/2013г. по описа на Районен съд-Кърджали, в частта му, с която са отхвърлени предявените от М. Ф. К. против „Р. *” , Г. иск по чл.422 от ГПК във вр. с чл.240 ЗЗД за главница в размер на 24 000лв.ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.09.2012г. до окончателното й изплащане; иск за договорна лихва до размера на 7 200лв.; иск за мораторна лихва до размера на 5 585,06лв.; както и в частта му, с която в тежест на ищеца са възложени деловодни разноски в размер на 2 100лв., вместо което постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Р. *” , Г., с ЕИК *, че дължи заплащане на М. Ф. К. от Г., с ЕГН *, на сумата в размер на 24 000лв. – главница по договор за заем от 29.06.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.09.2012г. до окончателното й изплащане; 7 200лв. - договорна лихва върху главницата от 24 000лв. за периода от 29.06.2009г. до 29.06.2010г.; и 5 585, 06лв. - мораторна лихва върху главницата от 24 000лв. за периода от 30.06.2010г. до 29.09.2012г.

Потвърждава решението в останалата му част.

ОСЪЖДА „Р. *” , Г., с ЕИК *, да заплати на М. Ф. К., с ЕГН *, по компенсация деловодни разноски за двете инстанции в размер на 3 112,22лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/