№ 2046
гр. София, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100507504 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20083168 от 31.03.2021 г. по гр.д. № 55270/2017 г.
Софийски районен съд, 127 състав осъдил С. АН. Б., роден на **** г., с ЛНЧ
**** и удостоверение за пребиваване на гражданин на ЕС № ****, издадено
на 07.05.2012 г. от МВР, да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ****, на основание чл.
430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 4 433.77 лв., представляваща
предсрочно изискуема главница по договор за кредитна карта за физически
лица № 12/14.02.2012 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба - 11.08.2017 г., до окончателното изплащане, и
на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1 148.73 лв., представляваща неустойка
върху просрочена главница за периода 22.01.2015 г. - 10.08.2017 г., като
отхвърлил този иск за разликата над 1 148.73 лв. до пълния предявен размер
от 1 173.49 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата 1 254.22 лв. - разноски съразмерно с уважената част от
исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на 2.70 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С. АН. Б., чрез
1
пълномощник адв. Ч.В. от САК, който го обжалва в осъдителните части с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон
и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Договорът за
кредитна карта съдържал неравноправни клаузи, по които районният съд не
се произнесъл нито служебно, нито след изричното му сезиране. Клаузите, на
което се основавали действията на ищеца по обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита били неравноправни и като такива – нищожни, във
връзка с което в жалбата се излагат подробни съображения. На следващо
място се поддържа, че предсрочна изискуемост не била настъпила – тя имала
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. По делото не били представени доказателства на ответника
да е съобщено за настъпилата предсрочна изискуемост, от което следвало, че
не са доказани обстоятелства, от които да следва извод за изискуемост на
главницата и претендираната лихва за забава. Развиват се и съображения
относно изискуемото съдържание на извлечението от банкови сметки и се
цитира практика на ВКС по този въпрос. И изявлението по чл. 60, ал. 2 ЗКИ
за обявяване на предсрочната изискуемост следвало да съдържа всички
изискуеми реквизити на извлечението от счетоводните книги. Моли съда да
отмени решението в обжалваните части и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Възразява срещу
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „У.Б.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните
части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
2
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията
в жалбата решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части по
следните съображения:
За да уважи главния иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ районният съд е приел, че
срокът на действие на процесния договор за кредитна карта на физически
лица № 12/14.02.2012 г., изменен с анекс № 1/14.02.2012 г., е изтекъл на
14.02.2014 г. Съгласно чл. 4.4.1 от договора, това е срокът за окончателно
възстановяване и погасяване без право на револвиране на дължимите по
кредита суми. По отношение на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът е съобразил
императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК и съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД е
присъдил сума до размера на законната лихва върху дължимата в цялост
главница – дължима не поради обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита, а поради настъпилия краен срок за погасяването му.
При тези мотиви на първоинстанционния съд очевидно е, че
въззивната жалба не съдържа нито един довод във връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата е бланкетна –
наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на
СРС за уважаване на исковете. Наведените от въззивника доводи касаят
единствено обявена предсрочна изискуемост на кредита, каквато в случая не е
налице предвид ясно уговорения краен срок за връщане на целия кредит до
14.02.2014 г. Същевременно при извършената служебно проверка по реда на
чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд не намира в процесния договор да са налице
неравноправни клаузи, имащи отношение към претендираната от ищеца сума
за главница, а по отношение на претенцията за неустойка районният съд е
съобразил императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК. Поради това и съобразно
чл. 269 ГПК решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия, който е претендирал адвокатско възнаграждение в размер на 720
лв. с ДДС съгласно приложени към списъка по чл. 80 ГПК фактура №
**********/31.07.2020 г. и преводно нареждане от 23.09.2020 г. Видно от
3
посоченото основание във фактурата обаче, същата касае фиксирано
възнаграждение по договор за правна защита по гр.д. № 2812/2020 г. на СГС,
образувано по искова молба на Б. С.А.. При липсата на доказано направени
разноски по настоящото дело, такива не следва да се присъждат на
въззиваемия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20083168 от 31.03.2021 г., постановено
по гр.д. № 55270/2017 г. на Софийски районен съд, 127 състав в обжалваните
части, с които С. АН. Б., роден на **** г., с ЛНЧ **** и удостоверение за
пребиваване на гражданин на ЕС № ****, издадено на 07.05.2012 г. от МВР, е
осъден да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ****, на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 4 433.77 лв., представляваща главница по договор за
кредитна карта за физически лица № 12/14.02.2012 г., ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба - 11.08.2017 г., до
окончателното изплащане, и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1 148.73
лв., представляваща неустойка върху просрочена главница за периода
22.01.2015 г. - 10.08.2017 г., вкл. в частта за разноските.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 55270/2017
г. на Софийски районен съд, 127 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4