РЕШЕНИЕ
гр.
София, 22.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори април двехиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 13545 по описа за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника Ю.Т.Ц. срещу решение от 03.02.2018г., постановено по гр.
дело № 64676/2016г. на Софийски районен съд, 61 състав, изменено с определение от 25.06.2018г. по реда
на чл. 248 ГПК, в частта, с която изцяло са уважени предявените по делото искове
по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като
е признато за установено в отношенията между жалбоподателя и ищеца „Т.С.” ЕАД,
че жалбоподателят дължи плащане на сумата 2 812.
89 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014г.
– 30.04.2015г., ведно със законната лихва от 18.07.2016г. до окончателното
изплащане, сумата 21.12. лв. – такса
за дялово разпределение, както и на обезщетение за забава в размер на 204. 04 лв. за периода от 14.09.2015г. до 01.06.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 39711/2016г. на СРС, 61 с-в. В жалбата се
поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния
закон и на съществени процесуални правила, като се излагат подробни доводи и
съображения в тази насока. Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените
искове; претендира и присъждане на направените разноски по делото.
Въззиваемият - ищец „Т.С.”
ЕАД и третото лице - помагач „Б.Б.“ ООД не
заявяват становище по въззивната жалба.
Решението в частта за
отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 2. 51 лв. е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното решение е
постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 272 от ГПК въззивния съд препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, като правилни и законосъобразни. С
оглед доводите във въвзивната жалба, следва да се отбележи следното:
Предявени
са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за
които е издадена заповед за изпълнение по
гр.д. № 39711/2016 г. на СРС, 61 състав.
СРС
е уважил исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по доставяне на топлинна енергия , като е
кредитирал изцяло заключението на притета СТЕ.
По делото е безспорно установено, че въззивникът
Ю.Т.Ц. е собственик на процесния имот, по силата на представения нотариален акт
№ 1/90г. на нотариус при СНС за собственост на жилище, строено върху държавно
място от ЖСК.
Договорното правоотношение между главните
страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от 2003г. и
приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на ищцовото
дружество. Не е спорно по делото, че ответникът е собственик на процесния имот.
Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на етажна
собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия
за битови нужди. Подаването на топлинна енергия към процесния имот през
процесния период, се установява от
приетите като писмени доказателства по делото документи за топлинно счетоводство
и отчети за отдадена топлинна енергия, съставени от дружеството - топлинен
счетоводител, както и от приетото от СРС заключение на СТЕ. Измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Б.Б.“ ООД
с договор, също приет като писмено доказателство. Същият е сключен от упълномощени
представители на етажните собственици, съгласно протокол на общото събрание.
От
изложеното следва изводът, че ответникът, в качеството му на собственик на
имота, е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла и съгласно
чл. 155 от ЗЕ, дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия, за претендирания период.
Доводите в жалбата за нищожност на заповедта
по чл. 410 ГПК са изцяло недопустими и лишени от правна логика. Релевираните в
тази връзка са по същество на спора и не касаят валидността на съдебния акт, а
и не могат да бъдат релевираните в рамките на настоящото производство.
Оплакванията в жалбата относно действието на Общите условия са неоснователни
- договорът се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1
от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В случая
представените по делото Общи условия са публикувани и са влезли в сила.
Оплакването в жалбата относно липсата на доказателства за
дължимите суми съдът намира за неоснователни. Фактите относно размера на
начислената топлоенергия се установяват на самостоятелно основание от заключението
на приетата СТЕ , чиито констатации не са опровергани от други доказателства по
делото. Начислените на въззивника суми са определени въз основа на главен отчет
и изравнителна сметка, като за процесния период абонатът е осигурил достъп за
проверка на отоплителната инсталация и отчет на водомера, но поради липса на ИРРО на намиращите се в жилището
3 броя радиатори, му е начислена служебно топлинна енергия, на основание чл.
6.5 от Методиката към чл. 61 от Наредба 16-334, т.е. приложена е екстраполация по
максимален специфичен разход на сградата.
Целта на нормативната уредба е да се извърши отчет на разпределителите върху
монтираните отоплителни тела и изводите за гореща вода, по арг. и от чл. 70,
ал.1 и 2 от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването. Съгласно
заключението, стойността на топлинната енергия, изчислена по този начин,
възлиза на сумата 2812. 95 лв. Поради това възраженията в жалбата относно
стойността на начислената топлинната енергия, са неоснователни и недоказани. Всички
съображения в тази връзка в хода на устните прения от пълномощника на
жалбоподателя съдът намира за неотносими, предвид безспорно установената по
делото липса на монтирани ИРРО от същия, респ. на изпълнение на нормативно
задължение.
Настоящият съдебен състав
намира за неоснователни и възраженията на въззивника за нарушение на европейското законодателство
- Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент,
респ. за нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл.
62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане на
потребителя, е приета с цел транспониране в националното законодателство на разпоредбите
на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2011г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета. В тази връзка вече е постановено ТР № 2/25.05.2017г. по т.д. №
2/2016г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на
чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните указания в цитираното ТР,
съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП,
поради което между двата закона не съществува противоречие. Съгласно мотивите
на ВКС, различен е само субектът, който прави искането при доставката на
централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е
обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между
титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни
обекти в такива сгради. Ето защо доводите
на жалбоподателите, че е налице хипотезата на непоискана доставка, са
неоснователни.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя досежно неизправност на абонатна станция и на
измервателните уреди. В заключението на
СТЕ са констатирани периодични проверки на топломерите в абонатната станция
съгласно БДС и са описани протоколи за тяхната смяна на всеки две години.
По изложените съображения,
исковете са основателни и доказани до присъдените от първоинстанционния съд
размери.
Предвид съвпадението в изводите на
двете инстанции, решението следва да бъде потвърдено.
Разноски не следва да бъдат присъждани на въззиваемия,
с оглед изхода на спора, поради липса на искане в тази връзка.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.02.2018г., постановено по гр. дело № 64676/2016г.
на Софийски районен съд, 61 състав в обжалваната част, изменено с определение
от 25.06.2018г. по чл. 248 ГПК в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.