№ 907
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000500776 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца пред първата съдебна
инстанция – И. И. З., с която се обжалва Решение № 6217 от 13.11.2024 г.,
постановено по гр.д. №5724/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-1 състав, с което
решение е отхвърлен предявеният от ищеца /въззивник, иск, с правно
основание чл.439 от ГПК, както и предявеният при условията на евентуалност
отрицателен установителен иск, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, и в
негова тежест са възложени разноските.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от
първоинстанционния съд решение. Сочи, че материално-правните въпроси
били решени в противоречие с доказателствата по делото и трайната съдебна
практика на съдилищата, вкл. решенията на ВКС по реда на чл.290 ГПК, както
и ТР №2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК, т.10 и ТР
№2/2017 г., т.2 на ОСГТК на ВКС. Неправилно и необосновано съдът бил
приел, че ищеца няма качеството на поръчител по договора с банката, а имал
качеството на съдлъжник. Затова и неправилен бил извода на съда, че
1
правилата за поръчителя не следва да се прилагат по отношение на ищеца и
оттук, че отговорността му не била погасена. Съдът не бил обсъдил фактите
по делото и клаузите на договора за овърдрафт от 04.04.2011 г.; значение
имали клаузите, а не наименованието на договора. В случая ищецът се бил
подписал не като съдлъжник, а като поръчител. Неправилно съдът приемал и,
че фактическото получаване на паричната сума не е белег на солидарна
отговорност. Точно обратното се приемало от съдебната практика, така
например решение № 24 от 03.04.2013 г. по търг.дело № 998/2011 г. на ВКС
като бил даден пример с договор за заем. Прието било, че солидарна
отговорност възниква при договор за поръчителство. В решение № 213 от
06.01.2017 г. по гр.д.№ 5864/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО също се
споделяла тази теза. Решението не било съобразено и с приетото в решение №
60119 от 23.12.2021 г. на ВКС по т.д.№ 1024/2020 г. на ТК, Първо ТО.
Неправилни били и правните изводи на СГС във връзка с предявения на
17.10.2018 г. иск по чл.135 ЗЗД като се позовал на особеното мнение в решение
№ 251/23.04.2024 г. по гр.д.№ 4169 по описа за 2022 г. на ВКС във връзка с
нормите на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Действително,по това дело бил разгледан
аналогичен казус. Следвало, обаче, да се сподели становището, че
предявяването на иск по чл.135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира течението на
давността за вземането. Приетото от СГС противоречало на т.2 от ТР №2/2017
г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на Павловия иск. В това ТР било прието, че
въпроса за вземането е преюдициално спрямо Павловия иск. Следвало да се
вземе предвид, че института на давността е материално-правен. Сочи, че
нормата на чл.115, ал.1, б.“ ж“ ЗЗД е стриктна, императивна и процесуална.
Практиката била единодушна, че не се допуска разширителното й тълкуване.
Твърди, че в случая кредиторът чрез предявяването на Павловия иск бил
злоупотребил с правото си, тъй като същият бил предявен след бездействието
му по изп.дело и след прекратяването на същото с постановление от 2019 г. на
ЧСИ М.. Освен това в случая банката била загубила привилегията си от
неупражнените действия. Третият довод на съда, че давността се прекъсвала
по чл.116, б.“в“ ЗЗД чрез подаването на последваща молба от ответника на
13.08.2019 г., т.е. преди края на давностния срок- 26.06.2020 г., по която било
образувано друго изп.дело № 20198460400437, независимо от прекратяването
му поради перемпция през 2021 г., също бил неправилен. Първото
обстоятелство било, че това дело изобщо не било приложено, а съдът
2
извеждал данни от отговора по исковата молба. Приложение намирало
приетото в ТР №2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК,
където били посочени кои изпълнителни действия прекъсват давността и кои
не, както и приетото в решение № 6324 от 08.12.2023 г. на СГС по в.гр.д.№
9652 по описа за 2022 г., т.е. освен да бъде направено искане за прилагане на
определен способ, така и той да бъде приложен като предпоставките били
кумулативно дадени. В случая подаването на молба за образуване на ново
изп.дело не прекъсвало давността. Освен това молбата била нередовна, защото
не отговаряла на изискванията на чл.426, ал.3 вр. с чл.129 и чл.128 ГПК и като
такава подлежала на връщане, а производството на прекратяване на основание
чл.433, ал.1,т.6 ГПК. В т.3 от ТР №2/2024 г. по т.д.№2/2023 г. на ОСГТК на
ВКС се сочело, изрично, че само редовна молба с посочен изпълнителен
способ или възлагане по чл.18 от ЗЧСИ може да прекъсне давността, но от
момента на предприетото изпълнение. Ако нередовностите не били
поправени, то давността не се прекъсвала. В случая по това изп.дело
давността по арг. от чл.116, б.“в“ ЗЗД давността не била прекъсната.
Доказателство за това било прекратяването му през 2021 г.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и
вместо него да постанови друго, с което предявеният иск по чл.439 ГПК да
бъде уважен. Разноски се претендират.
В хода по същество се излагат доводи, че открИ.ето на производство по
несъстоятелност по отношение на кредитополучателя „Макметал Холдинг“
АД било факт, който е настъпил след издаването на изпълнителния лист на
30.01.2015 г. поради което следвало да бъде съобразено при предявен иск по
чл.439 ГПК. Сочи, че в ТР по партидата на дружеството била отбелязана
датата 02.01.2019 г., когато било постановено решението по т.д.№ 731 по
описа за 2018 г. на СГС, ТО, VІ-8 състав за открИ.е на производството по
несъстоятелност. Едва след тази дата кредиторите били имали месечен срок за
предявяване на вземанията си по арг. от чл.68 и чл.688 ТЗ. При непредявяване
на вземанията в сроковете по ТЗ в хипотезата на чл.693 ТЗ за същите било
настъпило по закон погасително действие на неупражнените права на
основание чл.739, ал.1 ТЗ. Този нововъзникнал факт следвало да бъде отчетен
от съда, разглеждащ иска по чл.439 ГПК. Доводите на ответника във връзка с
чл.739, ал.2 ТЗ били неверни, тъй като приложното поле на двете алинеи на
чл.739 ТЗ било различно. В случая процесното вземане на Банката било
3
погасено на основание чл.739, ал.1 ТЗ, тъй като било възникнало преди
открИ.ето на производството по несъстоятелност, но не било предявено в
него. При приложението на чл.121 и следв. ЗЗД погасяването на вземането на
главния длъжник , водело до погасяване на задълженията на неговите
съдлъжници. При отсъствието на главен длъжник, платилият съдлъжник не
можел да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, защото нямало
срещу кого да насочи изпълнението като се аргументира с чл.127, ал.2 и
чл.146 ЗЗД. Доводите на ответника по въззивната жалба досежно погасяването
на вземането по давност били необосновани и не почивали на цитираната и
относима по темата практика. Намира твърденията за обвързаност между иска
за установяване съществуването на вземането и Павловия иск по чл.135 ЗЗД,
за странни. Относимо по казуса било решение № 251 от 23.04.2024 г. по гр.д.
№ 4169/2022 г. на ВКС, Трето ГО, което било постановено на основание
чл.290 ГПК за уеднаквяване на практиката и неправилно не било споделено от
първоинстанционния съд. Не можели да бъдат споделени и доводите на
ответника във връзка с перемпцията на двете изпълнителни производства и за
погасяване на вземането по давност на самостоятелно основание.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата
съдебна инстанция – „ОББ“ АД като правоприемник на „Райфайзенбанк
България“ АД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното решение. Сочи, че съгласно
сключеният договор за овърдрафт от 04.04.2011 г. въззивникът /ищец има
качеството на солидарен длъжник по смисъла на чл.121 ЗЗД. Това изрично
било уговорено в чл.8 от договора. Затова намира извода на
първоинстанционния съд, че ищеца е съдлъжник по договора за овърдрафт, за
правилен. Решението било мотивирано като били отграничени задълженията
на поръчителя и съдлъжника. З. изрично се бил съгласил да отговаря при
условията на чл.121 ЗЗД и да изплати всички задължения по договора за
овърдрафт. Съгласил се бил и банката служебно да събира вземанията си по
договора от З. от неговите сметки. Обемът и гаранциите на отговорността на
З. били идентични с тези на кредитополучателя. Следвало да се вземе предвид
и, че З. е представлявал дружеството-кредитополучател при сключването на
договора за овърдрафт. Окончателният падеж по договора бил 30.09.2014 г. За
част от изискуемото си вземането – 1 200 000 евро, банката се била снабдила
със заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист от
4
30.01.2015 г. по ч.гр.д. № 268/2015 г. на РС-Велико Търново. Въз основа на
изп.лист било образувано изп.дело № 108/2015 г. по описа на ЧСИ О. М.. По
изп.дело № 760/2014 г.на същия ЧСИ, което било образувано по искане на
друг кредитор, банката била конституирана като присъединен взискател са
принудителното събиране на вземанията й по изп.лист от 30.01.2015 г. По това
дело били насрочени публични продани спрямо ипотекираните в полза на
„Райфайзенбанк България“ АД, недвижими имоти. За сумите, постъпили в
резултат на проведените успешно публични продани, били извършени
съответните разпределения. След влизането на разпределенията в сила, били
извършени преводи в полза на „Райфайзенбанк България“ АД като така
извършените погашения били отбелязани надлежно в изпълнителния титул.
Сочи, че на 18.10.2018 г. пред СГС бил предявен иск по чл.135 ЗЗД за
обявяване относителната недействителност по отношение на банката на
разпоредителни сделки с имущество от страна на И. И. З.. Искът бил уважен.
С допълнително решение от 19.04.2022 г. било отказано допълване на така
постановеното решение. Образуваното пред въззивната инстанция в.гр.д.
№6695 по описа на СГС, ІІ-а състав било спряно поради преюдициалност на
настоящия иск. Във връзка с предявения от З. инцидентът установителен иск,
което било изпратено по подсъдност на СГС, било образувано гр.д.№ 11173 по
описа за 2020 г. на СГС, Първо ГО, 13 състав. Последното било прекратено с
определение от 20.11.2020 г. Производството по Павловия иск било спирано и
във връзка с последствие прекратеното гр.д.№ 11173 по описа за 2020 г. С
постановление от 12.07.2019 г. на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК изп.дело №
108/2015 г. било прекратено. Въз основа на молба, вх.№ 5352/13.08.2019 г. по
искане на „Райфайзенбанк България“ АД било образувано ново изп.дело под
№ 437/2019 г. също по описа на ЧСИ О. М.. С тази молба било поискано освен
проучване на имуществото на длъжника, така и определяне на способ за
изпълнение; направено било и възлагане на ЧСИ по чл.18 ЗЧСИ. С решение от
02.01.2019г. по т.д./н/ № 730 по описа за 2018 г. на СГС, VІ-8 състав била
обявена неплатежоспособност и било открито производство по
несъстоятелност на „Баркинс Интернешънъл България“ ЕАД с предходно
наименование „Макметал Холдинт АД. С решение от 04.03.2020 г. било
постановено заличаване на дружеството. По въпроса за приложението на
чл.739 ТЗ отбелязва, че не се касае до предявен иск по чл.422 ГПК, а до такъв
по чл.439 ГПК. В случая длъжникът не бил възразил срещу заповедите за
5
изпълнение и изпълнителния лист и последните се били стабилизирали.
Затова възраженията на длъжника срещу усвояването на договора, цел,
изискуемост, срок по чл.147 ГПК били недопустими. Във връзка с
проведеното срещу дружеството-кредитополучател производство по
несъстоятелност се позовава на нормата на чл.739, ал.2 ТЗ, която намира
приложение в настоящата хипотеза.Аргументира се с приетото в решение №
241 от 20.02.2018 г. по т.д.№ 985 по описа за 2017 г. на ВКС, ІІ ТО. Напомня,
че спора не е по съществото на иска по чл.135 ЗЗД. Споделя становището в
съдебната практика, което приема, че иска по чл.135 ЗЗД прекъсва давността.
Такава била и целта на закона, защото с упражняването на иска по чл.135 ЗЗД
кредиторът предприемал активни действия за удовлетворяване на вземането
си. Ако се приемела обратната теза /тази която се споделя от
въззивника/ищец/, то кредиторът нямало да може да се ползва от правното
действие на решението по иска по чл.135 ЗЗД. Не било налице бездействие на
кредитора в изпълнителния процес, а липса на длъжниково имущество, с което
кредитора да бъде удовлетворен. Излага доводи за разликата между настъпила
перемпция и настъпила погасителна давност. Сочи, че след образуването на
изп.дело № 108 по описа за 2015 г. на ЧСИ О. М. на 13.03.2015 г. били
наложени запори върху банковите сметки на З., с което давностният срок бил
прекъснат и считано от тази дата започнал да тече нов 5-годишен давностен
срок. На 27.05.2015 г. банката била поискала извършване на опис, оценка и
насрочване на публична продан на имот, собственост на З.- жилищна сграда.
В отговора на тази молба, била постъпила молба с което се уведомявал ЧСИ,
че разрешението за строеж не е реализирано, а поземления имот /ПИ/ бил
прехвърлен от З. на „Лонатекс“ ЕООД. Действително, изп.дело № 108/2015 г.
било прекратено поради настъпила перемпция, но било образувано ново
изп.дело № 437 по описа за 2019 г. Последното било образувано само срещу
И. З. поради междувременно настъпилите обстоятелства – откритите
производства по несъстоятелност срещу солидарните длъжници „Баркинс
Интернешънъл България“ АД, понастоящем заличен търговец и
„Сплавкомерс“ АД в несъстоятелност. Новото изп.дело също било прекратено
/по искане на З./ поради настъпила перемпция преди предявяване на
настоящия иск. Относно прекъсването на давността в изпълнителното
производство се позовава на ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 26.06.2015 г.
и ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС като в последното било прието, че
6
активността на взискателя е достатъчна да прекъсне давността, защото той не
може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие
било на СИ. По арг. от последното ТР, депозираната от взискателя молба от
13.08.2019 г. за образуване на ново изп.дело срещу длъжника И. З. и с
възлагането по чл.18 ЗСЧИ да определи способа на изпълнение, се прекъсвала
давността. Давността била прекъсната и с предприетите от Банката действия
по изп.дело, образувано от Банка ДСК, а именно: присъединяването на ОББ
като взискател, насрочените по това изп.дело публични продани за
ипотекираното в полза на банката, имущество, възлагането на ипотекираните
имоти на купувачите по публична продан. При така извършените действия от
кредитора, налагал се извод, че обжалваното решение е правилно.
Претендират се разноски.
В хода по същество се позовава на приетото в определение № 511 от
19.10.2017 г. по т.д.№ 1296/2017 г. на ВКС, ТК, Първо ТО досежно
приложението на чл.739, ал.2 ТЗ; решение № 50002 от 13.02.2025 г. на ВКС по
гр.д.№ 3008 по описа за 2022 г. на ВКС, ГК, Трето ГО, решение № 749 от
17.12.2024 г. по гр.д.№ 4930 по описа за 2022 г. на ВКС, ГК, ІV ГО във връзка
с това кога започва да тече новата 5-годишна погасителна давност при
образувано ново изпълнително дело. Приложение намирало и приетото в
решението от 28.03.2023 г. по тълк.дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, тъй
като първото изп.дело било образувано на 26.02.2015 г., т.е. преди 26.06.2015
г., когато било прието ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 09.12 2024 г.
Въззивната жалба е подадена на 17.12.2024 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният
от въззивника иск по чл.439 ГПК, както и евентуалния такъв по чл124, ал.1
ГПК, то за ищеца/в производството пред СГС, въззивник в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
7
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Ищецът е поискал от съда да признае за установено на основание чл.439
ГПК, че правото на ответника за принудително събиране на сумите по
изп.лист № 296 от 30.01.2015 г. , издаден по ч.гр.д.№ 268/2015 г. на РС-
гр.Велико Търново, за сумата от 1 200 000 евро, представляваща част от
главницата по договор за овърдрафт от 04.04.2011 г. и анексите към него,
общо в размер на 2 320 000 евро с остатък по дълга към 13.07.2020 г. в размер
на 985 124,74 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от
26.02.2018 г. до окончателното плащане на главницата, е погасено по давност.
При условията на евентуалност е поискано от съда, ако приеме, че иска
по чл.439 ГПК е недопустим или неоснователен, на основание чл.124, ал.1
ГПК да се разгледат същите правоизключващи основания визирани по иска по
чл.439 ГПК. Интересът на ищеца произтичал от осуетяването на
изпълнителната сила на изп.лист във връзка с постановеното решение на
първата съдебна инстанция по иска на банката с правно основание чл.135 ЗЗД.
Цялата цена на вземането на банката възлизала на 985 124,74 евро като
иска първоначално е предявен като частичен за сумата от 100 000 лв., а
впоследствие е налице изменение за целия размер, л.180.
В обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че последното
изп.действие, което било проведено по изп.дело № 108/2015 г. по описа на
ЧСИ О. М. било изпращането на съобщения за наложени запори върху
банковите сметки на ищеца, които били датирани на 09.03.2015 г. Това
изп.дело било прекратено поради настъпила перемпция и било образувано
ново такова с № 437/2019 г. при същия ЧСИ. По това второ изп.дело не били
предприети никакви изп.действия и то също било прекратено поради
настъпила перемпция. Постановлението за прекратяване било влязло в сила на
22.02.2022 г. Правото на банката по изпълнителния титул било погасено на
няколко основания: изтичането на давността на вземането, което било
настъпило след приключването на съдебното дирене в заповедното
производство. В случая с оглед уговореното в договора за овърдрафт
изискуемостта била настъпила на 30.09.2014 г., когато било падежирано
8
последното вземане. От 30.09.2014 г. започвал да се брои моментът на общата
погасителна давност, която била 5-годишна. Съгласно приетото в ТР
№2/26.06.2015 г. подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсвало давността. При това положение 5-годишната
давност на вземането на Банката била изтекла на 30.09.2019 г. като за начален
момент се вземала датата по договора за овърдрафт – 30.09.2014 г.; чл.433,
ал.1,т.8 ГПК- същият бил изтекъл на 09.03.2020 г. по арг. от чл.117 ЗЗД;
непредявяването на вземанията в производството по несъстоятелност на
кредитополучателя по т.д.№ 731/2018 г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, на основание
чл.739, ал.1 ТЗ и поради факта, че ищеца имал качеството на поръчител по
договора за овърдрафт, защото се касаело до чужд дълг.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
За да бъде уважен предявеният иск трябва да се установят всички
елементи на фактическия съставен на правната норма: 1./ съществуване на
изпълнително основание, установяващо вземане срещу ищеца; 2./ образувано
изпълнително дело от кредитора срещу длъжника по изпълнителното
основание; 3./ новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед
клаузите на т.8.1 – т.8.9 от сключения на 04.04.2011 г. между страните договор
за овърдрафт, ищецът няма качеството на поръчител. Договорът и
последващите сключени анекси към него не предвиждали обезпечение с
поръчителство, нито обективирали уговаряне между банката и ищеца,
последният да отговаря като поръчител по смисъла на чл.138 ЗЗД. От
съдържанието на Договорът и последващите сключени анекси към него, се
налагал извода, че ищецът участва в облигационното правоотношение като
9
съдлъжник; определящо за това му качество било не кой е получател на сумата
по кредита, а даденото в т.8.1 и т.8.2 от договора съгласие ищеца да отговаря за
плащането на всички задължения солидарно с кредитополучателя по чл.121 и
следв. ЗЗД. След като ищецът нямал качеството на поръчител, то правилата на
ЗЗД за поръчителството били неприложими. Относно започналото след
принудителното изпълнение по отношение на кредитополучателя „Баркинс
Интернешънъл България“ АД производство по несъстоятелност, СГС е
констатирал, че това производство е прекратено на основание чл.632, ал.4 ТЗ
и е последвало заличаване на дружеството като търговец. Прието е, че не е
налице бездействие на Банката да предяви вземанията си в производството по
несъстоятелност, тъй като производството по несъстоятелност било
приключило без да се е развила фазата на предявяване и приемане на
вземанията на кредиторите. В тази хипотеза непредявените права на
кредиторите се погасявали на основание чл.739, ал.1 ТЗ и този погасителен
ефект настъпвал за вземанията като материални субективни права. След като
ищецът нямал качеството на поръчител, то разпоредбите на чл.739 ТЗ, вкл.
ал.1 и ал.2, не намирали приложение. В тази хипотеза не били налице пречки
кредиторът да упражни правата си по отношение на солидарните длъжници
като се е аргументирал на чл.122, ал.2 ЗЗД. Съгласно приетото в решение №
2282 от 01.12.2016 г. по т.д.№ 4660/2016 г. на САС, изгубването
правосубектността на солидарен длъжник не било предвидено като основание
за освобождаване на всички съдлъжници от отговорност. Съгласно съдебната
практика, заличаването на кредитополучателя като правен субект не
погасявало вземанията на кредитора, а само правело невъзможно
удовлетворяването от него. Удовлетворяване можело да се получи от
солидарните длъжници, чиято отговорност съществувала. Този правен
резултат щяло да бъде налице дори да се приемело, че е налице хипотезата на
чл.739, ал.1 ТЗ. Относно погасяването на вземането по давност СГС се е
позовал на съдебната практика, съгласно която влязлата в сила заповед за
изпълнение, каквато в случая била издадена в полза на банката, формира СПН
в хипотезата, при която срещу нея не било подадено възражение по чл.414
ГПК, какъвто бил настоящия случай. Приложима била 5-годишната
погасителна давност по арг. от чл.117, ал.2 ЗЗД. Като начален момент следвало
да се вземе датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно
04.06.2015 г. Относно прекъсването на давността в изпълнителния процес
10
на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД, съдът се е позовал на разясненията дадени в
т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Приложение намирало и приетото в последващото ТР №3/28.03.2023 г. по
тълк.д.№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което за заварените
изп.производства, погасителната давност започвала да тече от 26.06.2015 г. По
арг. от т.1 на ТР №2/04.07.2024 г. по тълк.д.№ 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при
осъществено принудително изпълнение върху имущественото право само на
един от съдлъжниците се погасявало не само неговото задължение, но и
задълженията на останалите съдлъжници. Съгласно чл.125, ал.1 от ЗЗД, обаче,
давността имала относително действие и текла самостоятелно по отношение
на всеки един от длъжниците. Това правило също било приложимо в
изпълнителното производство. Относно разликата между давност и
перемпция по чл.433, ал.1,т.8 ГПК, СГС се е позовал на разясненията дадени
в т.3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д.№ 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно тези разяснения давността била институт на материалното право. В
изпълнителното производство прекъсването на давността било уредено в
чл.116, б.“в“ ЗЗД. Затова правилото на чл.116, б.“б“ ЗЗД не намирало
приложение, тъй като то касаело исковото производство. Прекратяването на
делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не преграждало възможността да се
иска принудително изпълнение; не засягало приключилите изпълнителни
способи и не се отнасяло към основанието на чл.116, б.“в“ ЗЗД. Перемпцията
била процесуален институт. Като искал от СИ по перемирано дело да
приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездействал. Активността на
взискателя била достатъчна да прекъсне давността, защото той не можел да
извърши изпълнителното действие, сам; задължението било на СИ. В
мотивите на горецитираното ТР било посочено, че новото писмено искане по
делото, отправено от кредитора след настъпването на перемпцията, поставяло
началото на ново процесуално правоотношение. СИ продължавал да е
задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение. За давността и
нейното прекъсване водещо значение имало искането на кредитора-взискател
и дори да не се било осъществило изпълнителното действие на искания
изпълнителен способ, давността се прекъсвала, ако непредприемането му се
отдава на причини, независещи от кредитора. За да настъпел ефекта на
прекъсване на давността, необходимо било молбата да е редовна като се
съобразявала и възможността по чл.18 ЗЧСИ. Приложение намирало
11
правилото на чл.426, ал.3 ГПК във връзка с чл.129 ГПК. В случая изп.дело №
108/2015 г. било образувано въз основа на молба от 26.02.2015 г. срещу
кредитополучателя и солидарните длъжници; предприети били изпълнителни
действия спрямо всеки един от тях. По-конкретно срещу ищеца бил предприет
запор на банковите му сметки на 09.03.2015 г. и възбрана върху недвижим
имот на 16.03.2015 г. Преди това през 2014г. срещу кредитополучателя било
образувано изп.д.№ 20148460400760 при същия ЧСИ, по което
кредиторът„Райфайзенбанк България“ ЕАД конституиран като взискател по
право и в резултат на публична продан на ипотекирани недвижими имоти към
2018г. било погасено вземането по изпълнителния лист в размер на 1 171
149.16лв. Според удостоверението на ЧСИ /стр.40/ останали дължими 985
124.74 евро-главница и законна лихва от 26.02.2018г. до изплащането, за които
банката не била получила удовлетворение по изп.д. № 20158460400108. При
тези обстоятелства за неоснователно е прието поддържаното от ответника, че
изпълнителните действия по изп.д.№ 20148460400760 са прекъснали
неколкократно давността за вземането по отношение ищеца, защото длъжник
в това производство бил само кредитополучателят и съобразно чл.125, ал.1
ЗЗД само спрямо него тези действия били произвели правния ефект по чл.116,
б.“в“ ЗЗД. Същевременно проведеното срещу него принудително изпълнение
с погасяване на част от задължението в приложение на чл.123, ал.1 ЗЗД имало
за последица частично погасяване и задължението на ищеца, като солидарен
длъжник по чл.121 ЗЗД. Поради това и с оглед вече изложените съображения
искът за сумата над 985 124.74 евро-главница до пълния предявен размер 1
200 000 евро бил неоснователен и подлежал на отхвърляне. Изпълнителното
дело, в което участвал ищецът /№ 20158460400108/ било образувано и всички
поискани, респ. приложени от ЧСИ изпълнителни действия предхождали по
време приемането на ТР № 2/26.06.2015г., т.е. при действието на ППВС №
3/1980г., от което следвало, че до 26.06.2015г. давност не е текла. След това в
продължение на две години до настъпване на перемпцията по чл.433, ал.1, т.8
ГПК, обявена от съдебния изпълнител с постановлението от 12.07.2019г., не
били искани и предприемани изпълнителни действия, с изключение
присъединяването на 29.06.2015г. на друг взискател „Интерлийз“ ЕАД по
чл.456, ал.2 ГПК, което нямало за правна последица прекъсване давността за
вземането на ответника. Прекратяването на изпълнителното производство на
посоченото основание било без правно значение за давността. Тя била пет
12
години /чл.117, ал.2 ЗЗД/ и в съответствие с ТР № 3/2023г. започнала да тече
от 26.06.2015г., съответно изтичала на 26.06.2020г. В рамките на този срок на
17.10.2018г. ответникът предявил срещу ищеца-прехвърлител и „Лонатекс“
ЕООД-приобретател искове по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната
недействителност спрямо него на два договора за покупко-продажба на
недвижими имоти, легитимирайки се като кредитор с изпълнителния лист от
30.01.2015г. По исковете било постановено решение по гр.д.№ 19821/2019г. на
СРС, 30 състав, невлязло в сила поради обжалване пред СГС с образувано
в.гр.д.№ 6695/2022г. и понастоящем висящо. Наред с това, след прекратяване
изп.д.№ 20158460400108, на 13.08.2019г. кредиторът подал отново молба до
същия ЧСИ с образувано изп.д.№ 20198460400437 за вземането по
изпълнителния лист единствено срещу ищеца, по което не били извършвани
изпълнителни действия и след изтичането на две години прекратено на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК с постановление от 02.12.2021г. По въпроса
прекъсва ли давността предявяването на иска по чл.135 ЗЗД
първоинстанционният съд е отговорил положително. Констатирал е
наличието на противоречива съдебна практика, формирана от
първоинстанционни съдилища и се е позовал на единствено известното му
решение на ВКС, а именно: решение № 251 от 23.04.2024 г. по гр.д.№
4169/2022 г. на ВКС, Трето ГО, което било постановено по реда на чл.290 ГПК
по сходен казус. С това решение мнозинството на съдебния състав било
приело, че нормите на чл.115, ал.1,б.ж ЗЗД за спиране и чл.116, б.б ЗЗД за
прекъсване на давността са императивни и не подлежат на разширително
тълкуване, респ. не можели да се прилагат по аналогия.
Първоинстанционният съд е приел, че това решение на ВКС при липсата на
други решения, които да преодоляват противоречията по релевантния правен
въпрос, не представлява задължителна съдебна практика и затова е споделил
изразеното в особеното мнение, за приложимост на разпоредбите на чл.115,
ал.1,б.ж ЗЗД за спиране и чл.116, б.б ЗЗД в хипотезата на предявен иск по
чл.135 ЗЗД. В допълнение на това, че давността е прекъсната, СГС се е
позовал на молбата на ответника от 13.08.2019 г., която била подадена преди
края на давностния срок 26.06.2020 г. по която било образувано изп.дело 437
по описа за 2019 г. С нея ЧСИ бил надлежно сезиран с искане за налагане на
запор или възбрана при открИ.е на такова на длъжника, както и били
възложени правомощия по чл.18 ЗЧСИ, без обаче да били налице действия на
13
ЧСИ. При съобразяване цитираните мотиви по т.3 от ТР № 2/04.07.2024г.
неприлагането на искани или непредприемането съгласно възлагането по
чл.18 ЗЧСИ действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат
давността, поради бездействието на съдебния изпълнител било
непротивопоставимо на кредитора-взискател, поради което подаването на
редовна молба било достатъчно основание за прекъсване на давността. Ето
защо, към датата на подаване исковата молба задължението на ищеца към
ответника в останалата част за сумата 985 124.74 евро-главница и законна
лихва по изпълнителния лист не било погасено по давност. Като краен извод
се налагало, че предявеният отрицателен установителен иск при
квалификация по чл.439, ал.1 ГПК и при квалификация по чл.124, е
неоснователен.
Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе
предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните /пред
първата съдебна инстанция/ доказателства намира следното:
Относно качеството на ищеца като страна по договора за
овърдрафт:
Договорът за поръчителство не е съглашение между длъжник и
поръчител, а съглашение между кредитор и поръчител. Поръчителят поема
задължение не към длъжника, а към кредитора на длъжника - да отговаря за
изпълнение на неговото задължение. Когато поръчителят плаща, той плаща
чужд дълг.
В конкретния случай всеки съдлъжник се е задължил при поискване от
банката при настъпването на правата й по чл.10 /относно неизпълнението/ да
плати цялото задължение като искането за плащане може да бъде отправено
директно до съдлъжника при което последният е длъжен да плати, независимо
от факта дали такова искане за плащане е отправено или не към
кредитополучателя.
Съдът намира за неоснователен довода на въззивника З., че
действителната му воля е да отговаря като поръчител, а не като солидарен
длъжник. Този довод не кореспондира с клаузите на т.8 от договора за
овърдрафт и на ясно изразеното от него съгласие да отговаря за изпълнението
на задължението на кредитополучателя по договора за кредит в качеството му
на солидарен длъжник по смисъла на чл. 121-123 ЗЗД. С подписването на
14
договора и анекса към него въззивникът е изразил съгласието си да отговоря в
пълен обем за задълженията на кредитополучателя по договора като
солидарен длъжник, като е изразил своето безусловно и неотменимо съгласие
банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка с
договора от всички негови сметки –т.8.1 и т.8.3, л. 13 от първоинстанционното
производство/виж и разясненията дадени в РЕШЕНИЕ № 50011 ОТ 17.03.2025
Г. ПО Т. Д. № 376/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС относно разликата между
задълженията на съдлъжника и тези на поръчителя/. Всеки съдлъжник се е
задължил да предоставя на банката тримесечни отчети, както и е поел
задължение да предостави достъп на банката до своите счетоводни книги-
т.8.7 и т.8.8.
3а разлика от поръчителството при встъпването в дълг по силата на
договор между кредитора и новия длъжник задължението на новия длъжник е
самостоятелно, подобно на задълженията на солидарните длъжници /чл. 122-
чл. 126 ЗЗД/.
Задължението на поръчителя е акцесорно, а това на съдлъжника – не.
При това положение правилата относно поръчителството не намират
приложение по отношение на ищеца. Този извод на първоинстанционният съд
е правилен.
Относно приложението на чл.739 ТЗ във връзка с проведеното
производство по несъстоятелност по отношение на кредитополучателя:
Не се спори по делото, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че с влязло в сила на 12.03.2020 г. решение № 438 от 04.03.2020 г.
по т.д.№ 731 по описа за 2018 г. на ВКС, ТО, VІ-8 състав /л.87 и следв. от
първоинстанционното производство/ е прекратено производството по
несъстоятелност; постановено е заличаване на „Баркинс Интеренешънъл
България“ ЕАД /в несъстоятелност/.
Съгласно чл. 739, ал.1 ТЗ непредявените в производството по
несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват.
Неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания се
погасяват освен в случаите по чл. 744, ал. 1 и в случаите, когато за
обезпечаване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност
вземания са учредени обезпечения от трети лица- ал.2.
Съгласно чл. 632, ал.1 ТЗ, когато наличното имущество е недостатъчно
15
за покрИ.е на началните разноски и ако разноските не са предплатени по реда
на чл. 629б, съдът обявява неплатежоспособността, съответно
свръхзадължеността, определя началната дата, открива производството по
несъстоятелност, допуска обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или
други обезпечителни мерки, постановява прекратяване дейността на
предприятието, обявява длъжника в несъстоятелност и спира производството.
В този случай съдът не постановява заличаване на търговеца от търговския
регистър. Ако в срока по ал. 2 не бъде поискано възобновяване на
производството, съдът прекратява производството по несъстоятелност и
постановява заличаване на длъжника от търговския регистър.
Основателен е довода на въззиваемия, че в хипотезата на чл.632, ал.4 ТЗ
не се достига до фазата на предявяване, респ. приемане или не, на вземания по
Глава четиридесет и трета.
ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА.
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 13.07.2020 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 2/2018 Г., ОСТК НА ВКС, т.1, обаче, когато производството по
несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ без да се е
развила фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на
основание чл. 739, ал. 1 ТЗ непредявените в производството по
несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от вида и
източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на
длъжника. В същото ТР се приема, че разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ
регулира последиците относно непредявените вземания и неупражнените
права при приключване на производството по несъстоятелност. Ето защо, въз
основа на разпоредбата на чл. 748, ал. 1 ТЗ не може да се извежда аргумент, че
в случаите на чл. 739, ал. 1 ТЗ се погасява само правото на принудително
изпълнение, но не и самото материално право.
Настоящата инстанция приема, че влязлата в сила заповед за
изпълнение, какъвто е настоящия случай, има характер на влязло в сила
решение /виж и мотивите по-долу/.
Следователно, след като вземанията на банката са установени с влязъл в
сила съдебен акт – заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл.417 ГПК,
срещу която длъжникът не е подал възражения по чл.414 ГПК и това е станало
преди открИ.ето на производство по несъстоятелност на главния длъжник,
16
което се установява от представените по делото доказателства, не може да се
приеме, че непредявяването на вземанията на ответника към главния длъжник
по договор за овърдрафт, реализира хипотезите на чл.739 ТЗ, така и в
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 23 ОТ 08.01.2024 Г. ПО Т. Д. № 217/2023 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
Налага се извод, че довода на въззивника/ищец в обратния смисъл е
неоснователен.
Освен това, както вече беше прието, ищецът има качеството на
съдлъжник, а не на поръчител, при което доводът на въззивника /ищец/ за
приложението на двете хипотези на чл.739 ТЗ във връзка със заличаването на
кредитополучателя като правен субект, също се явява неоснователен.
Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и
да е от длъжниците – чл.122, ал.1 ЗЗД. Солидарните длъжници са обикновени
другари. Заличаването на търговеца-главен длъжник, не препятства
възможността за кредиторите му да се удовлетворят, тъй като вземанията им
към солидарните съдлъжници не се погасяват, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 302 ОТ
30.06.2022 Г. ПО ГР. Д. № 1129/2022 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС. Този правен резултат би
бил налице дори, ако приемем, че се прилага хипотезата на чл.739, ал.1 ТЗ,
така и в определение № 599/16.10.2018 г. по т.д.№ 892 по описа на ВКС, ТК,
Второ ТО.
Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.
В решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. на ВКС, III г.о е
посочено, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не
дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице
изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и
при прекратено изпълнително производство /на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/.
Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който
той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя
интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност.
Това е така, защото само давността може да изключи принудителното
изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на
нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемпцията по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя
настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният
изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи
17
подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист.
Единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният
изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона.
Предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че
вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса
/погасяване/ на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение,
поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт.
Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на
принудителното изпълнение.
Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на
изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното дело. Следователно преценката на правния интерес от
предявяване на иска по чл. 439 ГПК следва да се извърши не само с оглед
факта на прекратяване на изпълнителното производство, но и конкретните
правни последици на това прекратяване. Правен интерес от предявяване на
иска по чл. 439 ГПК е налице, когато съществува изпълнителен титул в полза
на кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска
образуване на изпълнително производство, както е в настоящия случай, така и
в РЕШЕНИЕ № 50041 ОТ 10.05.2023 Г. ПО Т. Д. № 20/2022 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
Настоящата инстанция приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение,
какъвто е настоящия случай, има характер на влязло в сила решение. Нормата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В случая не се спори,
че длъжника не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл.417 ГПК, № 154 от 30.01.2015 г., издадена по
ч.гр.д.№ 268/2015 г. на РС-гр.Велико Търново. Съдът намира, че в тази
хипотеза длъжника не може да черпи права от собственото си пасивното
18
поведение. В резултат на това пасивно поведение на длъжника заповедта за
изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в
полза на заявителя /ако вече не е издаден/. От този момент започва да тече
срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно
гореизложеното. По същността си правните последици на влязлата в сила
заповед за незабавно изпълнение /какъвто е случаят/ са аналогични на
последиците на влязло в сила съдебно решение, доколкото последната има
установително действие в отношенията между страните, като съгласно сега
действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение
против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането, така и в
определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС,
ІV г. о., определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа
на ВКС, IV г. о.). Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал.
3 ГПК определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на
ВКС, IV г. о., изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.
В конкретния случай заповедта за изпълнение е влязла в сила на
04.06.2015 г., т.е. 5-годишния давностен срок ще изтече на 04.06.2020 г.
На 26.02.2015 г. въз основа на подадената от банката /ответник/ по настоящия
иск, молба от същата дата, както и представения изпълнителен лист от
30.01.2015 г., е образувано изп.дело № 108 по описа за 2015 г. на ЧСИ О. М., с
район на действие СГС.
Искането на взискателя за извършване на принудително изпълнение за
удовлетворяване на вземането му по така издадения изпълнителен лист, е
насочено както срещу кредитополучателя с ново наименование „Баркинс
Интернешънър България“ АД /преди Макметал Холдинг“ АД, така и срещу
съдлъжниците „Сплавкомерс“ АД, „Декол“ ЕООД и И. И. З..
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
19
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването
на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на
документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на
разпределение, плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др. -
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 26.06.2015 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2013
Г., ОСГТК НА ВКС.
В конкретния случай с молбата за образуване на изп.производство са
посочени и конкретни способи за изпълнение – запор върху банкови сметки,
запор на вземания, запор на движими вещи /във връзка с вписания залог на
машини и оборудване/, както и налагане на възбрана върху недвижими имоти.
Видно от данните по делото банката /ответник/ е ипотекарен кредитор.
На 09.03.2015 г. са изпратени запорни съобщения до третите задължени
лица – банки за налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците,
л..214 от изп.дело. Изпратени са и запорни съобщения относно вземанията на
кредитополучателя. На 11.03.2015 г. е вписана възбраната върху недвижимите
имоти на дружеството- кредитополучател.
Запорните съобщения досежно налагането на запор на банковите сметки
на ищеца по иска по чл.439 ГПК, са получени от третите задължени лица
/банките/ на 11.03.2015г., на 12.03.2015г., на 13.03.2015 г./л.255,
л.259,л.263,л.267,л.274,л.278,л.281,л.285 и следв. от том І на изп.дело, л.310,
л.314, л.318, л.426 и следв. от том ІІ на изп.дело /.
Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния
изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено
лице, арг. от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по
отношение на момента, от който запорът поражда действие, както и т.5 от
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015
20
Г., ОСГТК НА ВКС. Ще отбележим и, че съгласно това ТР, изпращането на
запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е
получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в
съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но
длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за
сметка на взискателя.
С постановление от 16.03.2015 г. е наложена възбрана върху недвижим
имот- жилищна сграда, собственост на И. И. З., л.344 от том ІІ на изп.дело.
Възбраната е вписана в Агенцията по вписванията с вх.№ 13547./С молба от
26.07.2017 г. „Лонатекс“ ЕООД е поискало от ЧСИ възбраната да бъде
вдигната, тъй като възбранената сграда не съществува в действителност и
никога не е съществувала, а имота, който дружеството-молител е придобило
въз основа на покупко-продажба от И. И. З., е незастроен. С постановление от
04.10.2017 г. възбраната е вдигната, л.759 и следв. от том ІІІ от изп.дело/.
С молба от 27.05.2015 г. взискателят е поискал извършване на опис,
оценка и публична продан на ½ идеална част от жилищна сграда, собственост
на длъжника И. И. З., том ІІІ от изп.дело.
На 29.06.2015 г. е поискано от „Интерлийз“ ЕАД на основание чл.456
ГПК присъединяване на взискател по изп.дело и същият е конституиран като
такъв на същата дата, л.739 том ІІІ от изп.дело.
Следва да отбележим, че изп.дело е образувано при действието на
ППВС № 3 от 1980 г. съгласно което с образуването на изп.производство /в
конкретния случай на 26.02.2015 г./ давността е била прекъсната и не е текла
до приемането на ТР № 2 по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015
г. В този смисъл е и приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ
28.03.2023 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2020 Г., ОСГTК НА ВКС, съгласно което
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г.
на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Давността за тези вземания при висящност на изпълнителното дело e
започнала да тече от 26.06.2015 г.
Следователно до 26.06.2015 г. по правилата на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по
тълк.д.№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, давност не е текла.
Действително, с постановление от 12.07.2019 г. изп.дело № 108/2015 г. е
21
прекратено на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК, л.790, том ІІІ от изп.дело.
Със съобщение от 17.07.2022 г. ЧСИ е разпоредил да се вдигнат
запорите по отношение на длъжника И. И. З., л.810 и следв., том ІІІ от
изп.дело.
Налице е обаче, разлика между перемпционния срок, който касае
висящността на изпълнително дело и давностният срок, който касае
възможността за принудително изпълнение на вземането. Касае се до два
различни срока, които се прекъсват по различен начин и имат различни
правни последици. Тази разлика е разяснена в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2
ОТ 04.07.2024 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2023 Г., ОСГТК НА ВКС.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от
момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то
независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е
основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по
изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите
принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана
давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при
възражение за изтекъл давностен срок.
Обезсилването на изпълнителните действия има значение за процеса на
принудителното изпълнение, но няма ефект върху материалните права на
страните, а давността е институт на материалното право. Последиците при
перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер. В тази
хипотеза изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително
основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува.
Прекъсва ли давността искът по чл.135 ЗЗД:
Не се спори по делото, а и от събраните писмени доказателства се
установява, че банката/взискател е предявила срещу И. И. З. и „Лонатекс“
ЕООД, иск с правно основание чл.135 ЗЗД, по който иск е образувано гр.д.№
19821 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО, 30-ти състав. На 15.11.2021 г. е
постановено решение № 20211954, л.89 от първоинстанционното
производство, с което искът е приет за основателен и е обявена
недействителност по отношение на банката на сделката, изповядана с нот.акт
№ 184, том ІІ, по отношение на ½ идеална част от имот с идентификатор
55419.6701.31.71 по КККР на с.Панчарево, както и договора сключен с нот.акт
22
№ 41, том ІІ относно ½ идеална част от имот с идентификатор
04234.6901.1818.1 по ККР, с Бистрица. С допълнително решение от 19.04.2022
г. съдът е оставил без уважение молбата на ответниците, вкл. ищеца по
настоящето дело, за допълване на решението с произнасяне по исковете на
ответниците /там/ за признаване за устатовено, че вземането на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД по договора за банков кредит от 04.04.2011 г.
и неговите приложения, не съществува /погасено е по давност/. Установява се
от данните по делото, че производството по отрицателния установителен иск
по чл.212 ГПК, предявен от „Лонатекс“ ЕООД е приет за недопустим и затова
производството по гр.д.№ 5666 по описа за 2021 г. на СГС, І-12 състав е
прекратено, л.108 от първоинстанционното производство, а по отношение на
насрещния иск, предявен от И. И. З., по който е било образувано гр.д.№ 11173
по описа за 2020 г. също на СГС, но І-13 състав, производството също е
прекратено, л.109.
По въпроса : Предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД прекъсва ли
давността за вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор в
производството по този иск е даден отговор в РЕШЕНИЕ № 251 ОТ 23.04.2024 Г.
ПО ГР. Д. № 4169/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, в което е прието, че: Нормите чл.
115, ал. 1, б.ж ЗЗД чл. 116, б.б ЗЗД за прекъсване и спиране на давността са
императивни и изключителни и не могат да се тълкуват разширително и да се
прилагат по аналогия. Предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е съществуването на
потестативното право на кредитора, а не правото на вземане, по което не се
формира сила на пресъдено нещо, поради което наличието на производство по
предявен иск по чл. 135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира теченето на давността
за вземането. „Правото на вземане“ е предмет на иска за установяване на
неговото съществуване и постановеното решение по този иск по арг. от
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 09.07.2019 Г. по ТЪЛК. Д. № 2/2017 Г., ОСГТК НА
ВКС, т.2 е преюдициално за производството по иска по чл.135 ЗЗД. СПН се
формира именно по преюдициалното производство и по него се прилагат
правилата на чл. 115, ал. 1, б.ж ЗЗД чл. 116, б.б ЗЗД.
Относно образуваното второ изп.дело:
Установява се от събраните по делото писмени доказателства, л.74, че на
13.08.2019 г. от банката взискател е подадена нова молба до ЧСИ О. М.,
съдържаща искане за образуване на изп.дело, но само срещу длъжника И. И.
З., въз основа на издадения на 30.01.2015 г. изпълнителен лист. Противно на
23
соченото от въззивника, в молбата са посочени изпълнителни способи
налагане на запор и възбрана, както и е налице упълномощаване по чл.18 от
ЗЧСИ.
Следователно, неоснователен е довода на въззвивника, че молбата за
образуване на изпълнителното дело е нередовна.
Образувано е изп.дело № 20198460400437 по описа на ЧСИ О. М.. Това
изп.дело с оглед представеното на л.76 постановление от 02.12.2021 г. също е
прекратено на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК.
Съгласно мотивите към т. 3 на тълкувателното решение по тълк.дело №
2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, ново писмено искане по делото, отправено от
кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново
процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на
дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съдебният изпълнител
продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение,
отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист,
който е в негово държане.
От значение за давността и нейното прекъсване има искането на
взискателя, а не успешното или неуспешното реализиране на изпълнителното
действие, щом непредприемането или неосъществяването му не е по причини
на кредитора. В този смисъл е и разрешението, дадено в т. 5 на ТР № 3/2015 г.
на ОСГТК на ВКС. Тезата на въззивника, че изпълнителните действия
предприети след настъпила перемпция са лишени от основание, е в
противоречие с даденото разрешение в мотивите към т. 3 на тълкувателно
решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС:
Прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга
приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен
изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.
116, б. „в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено
по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за
извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на
имуществени права на длъжника - чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Кредиторът по
изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради
перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на
24
предприетите изпълнителни действия, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ №
50029 ОТ 25.10.2024 Г. ПО Т. Д. № 2079/2022 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
Следва да се има предвид освен това, че давност не тече, ако кредиторът
е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител
бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, виж в този
смисъл РЕШЕНИЕ № 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019 Г., Г. К., ІІІ
Г. О. НА ВКС. Това е и така, защото в гражданското право общото правило е,
че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия
кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни
правото си. Ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност
не тече.
Налага се извод, че молбата от 13.08.2019 г. е действие на взискателя,
което е годно да прекъсне течението на давността, виж в този смисъл и
приетото в РЕШЕНИЕ № 50002 ОТ 13.02.2025 Г. ПО ГР. Д. № 3008/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О.
НА ВКС, където е разгледан аналогичен казус. Цитираното от въззивника/ищец
решение на СГС не представлява задължителна практика по чл.290 ГПК.
Наред с това, съгласно приетото в т.3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ
04.07.2024 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2023 Г., ОСГТК НА ВКС погасителната давност се
прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по
което е настъпила перемпция.
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 26.06.2015 Г. ПО
ТЪЛК. Д. № 2/2013 Г., ОСГТК НА ВКС, т. 10, нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. В случая това е „поискано“ на
13.08.2019 г., от която дата започва да тече новата 5-годишна давност. На
01.06.2022 г., когато длъжникът е предявил отрицателния установителен иск,
предвиден в чл. 439 ГПК 5-годишната давност не е изтекла. Процесът по чл.
439 ГПК е "относно вземането" в смисъла по чл. 115, б. "ж" ЗЗД - по исков ред
длъжникът оспорва правото на принудително изпълнение за вземането, като в
случая се е позовал на давност, изтекла след влизането в сила на заповедта по
чл. 417 ГПК. Съгласно чл. 115, б. "ж" ЗЗД давност не тече, без значение дали
исковият процес е иницииран от длъжника или от кредитора, така и в
РЕШЕНИЕ № 749 ОТ 17.12.2024 Г. ПО ГР. Д. № 4930/2022 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС,
където е разгледан аналогичен казус.
25
Ето защо изпълняемото право, признато в полза на ответника /в
производството пред СГС, въззиваем в настоящето/ не е престанало да
съществува, поради погасяването си по давност.
С оглед гореизложеното, налага се извод, че предявеният иск по чл.439
ГПК е неоснователен.
Тъй като съдът прие, че иска по чл.439 ГПК е допустим, но
неоснователен, то настъпва условието за разглеждане на евентуалния иск.
Доколкото евентуалния иск по чл.124, ал.1 ГПК се основава на същите
факти и обстоятелства, то този иск по вече гореизложените мотиви, също се
явява неоснователен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
/макар и частично по други мотиви/ обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски за юриск. възнаграждение и съдът
му присъжда такива като на основание чл.78, ал.8 ГПК определя такова в
размер на 200 лв. Настоящата инстанция счита, че възражение по чл.78, ал.5
ГПК относно юриск.възнаграждение не е предвидено от законодателя да може
да се прави.
Водим от горното АПЕЛАТИВЕН СЪД- София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6217 от 13.11.2024 г., постановено по гр.д.
№5724/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-1 състав, изцяло.
ОСЪЖДА И. И. З., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, бул.
„Владимир Вазов“ № 40, ет.2- адв.К., да заплати на „Обединена Българска
26
Банка“ АД /като правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД/, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ № 89 Б, сумата в
размер на 200 лв., представляваща разноски за процесуално
представителство /юриск.възнаграждение/ пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването
му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
27