Решение по дело №611/2019 на Апелативен съд - Варна

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 19/20.02.2020 г.

гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД  гр. ВАРНА, гражданско отделение, в публичното заседание на 22.01.2020 год. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИАНА ДЖАМБАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА

                РОСИЦА СТАНЧЕВА

 

при секретаря Ю. К., като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 611/2019 по описа на Апелативен съд гр. Варна, г.о., за да се произнесе, съобрази следното :

Срещу решение № 169/03.10.2019 год. по гр.д. № 232/2018 год. на Окръжен - съд Разград са подадени въззивни жалби от К.Н.В. с ЕГН ********** чрез адв. Ю.М.Н. *** и от В.Н.В. с ЕГН ********** чрез адв. Т.Т. ***. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението въззивниците молят за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният срещу тях иск с правно осн. чл. 135 от ЗЗД бъде отхвърлен. Претендират присъждане на разноските по делото. Въззивниците оспорват качеството кредитор на ищците към датата на прехвърлителната сделка, както и знанието на длъжника-продавач за увреждането им. Считат, че по делото е недоказано намерението за увреждане, а сделката е сключена с единствената цел да осигури средства за лечение на продавача. Подчертава се също, че за да бъде обявена относителната недействителност при условията на чл. 135 от ЗЗД е необходимо и насрещната страна да е знаела за увреждането, което не е доказано по делото.

В постъпилия писмен отговор от Г.И.Б. в качеството й на законен представител на ищците Н.В.В. и И.В.В. чрез адв. И.К. *** е изразено становище за неоснователност на въззивните жалби и за потвърждаване на решението. Считат доводите на въззивниците за здравословното състояние на В.В. за ирелевантни. По отношение знанието на ответницата К.В. за увреждащия характер на сделката се позовават на презумпцията на чл. 135 ал.2 от ЗЗД, която не е оборена. Намерението за увреждане свързват с датата на фактическата раздяла между съпрузите, която е известна на двамата ответници, и е могло да се предположи бъдещото завеждане на иска за развод, респ. за издръжка на малолетните деца.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивните жалби са подадени в срок от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество, те са НЕОСНОВАТЕЛНИ, по следните мотиви:

Предявеният иск е с правно осн. чл. 135 ЗЗД. Той има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с която длъжникът го уврежда. Това право произтича от установеното в чл. 133 от ЗЗД правило, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Ето защо всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и за последния възниква правото да иска отмяната му.

Фактическият състав на отменителния иск включва следните елементи: ищецът да притежава качеството на кредитор, ответникът да е извършил действия или сделки, чрез които е намалил имуществото си, със знанието, че по този начин уврежда интересите на кредитора, а в хипотезата на чл. 135 ал.3 от ЗЗД, че действията или сделките са предназначени (извършени са с намерение) за такава увреда.

Правоотношенията, от които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по Павловия иск, поради което ищецът не е длъжен да провежда пълно и главно доказване на правата си като кредитор. Достатъчно е да се установи наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено, без да е необходимо то да е ликвидно и изискуемо.

 Ищците са титуляри на вземане за издръжка, каквато първият ответник трябва да им осигурява до навършване на тяхното пълнолетие. То се включва в общия обем на грижите, дължими по силата на чл. 143 ал.1 от СК, но придобива парично измерение от момента на фактическата раздяла между родителите. С влязлото в сила бракоразводно решение по гр.д. № 593/2016 год. на РОС, което обвързва бившите съпрузи (ответника и законната представителка на ищците) е установен моментът на фактическата раздяла, който е и началният момент на присъдената издръжка. Поради това неоснователно е възражението на ответника, че вземането не е било изискуемо, защото атакуваната сделка е сключена преди фактическата раздяла. Напротив, безспорно е установено, че сделката е сключена след тази дата, и въпреки периодичния характер на задължението за издръжка, към момента на завеждане на иска е формиран общ размер на неизпълнението, който не е оспорен от ответниците, нито са представени доказателства за погасяването му чрез плащане. Следователно, първата предпоставка за уважаване на иска е налице.

Вторият елемент от фактическия състав, а именно увреждането на кредитора предполага, че чрез извършеното правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между страните, които са я сключили. Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на такъв иск. Увреждащата сделка се смята несъществуваща (непротивопоставима) единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това му качество. Ако впоследствие това негово качество отпадне или бъде отречено, както и когато длъжникът изпълни задължението си чрез друго свое имущество, непротивопоставимостта губи смисъл. Затова е ирелевантно съществуването на твърдяните от ответниците „семейни споразумения“, предшестващи сделката, както и мотивите за сключването й. Без значение е също здравословното състояние на ответника, защото съгласно чл. 143 ал.2 от СК той дължи издръжка независимо дали е работоспособен и дали може сам да се издържа от имуществото си.

Наред с посочените две обективни предпоставки, фактическият състав на чл. 135 от ЗЗД съдържа и един субективен признак, а именно – знанието за увреждане. То се предполага винаги в хипотезите на чл. 135 ал.2 от ЗЗД, а оборването на законовата презумпция е в тежест на ответната страна. Показанията на разпитаните свидетели отразяват в по-голямата си част факти от преди развода и такива относно здравословното състояние на ответника, но липсват такива, които да опровергават презумпцията по чл. 135 ал.2 от ЗЗД.

В заключение, ищците са доказали не само факта, че са титуляри на вземането и момента на неговото възникване, но и знанието за увреждане у длъжника и лицето, с което той е договарял, тъй като презумцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД в случая не е оборена.  

С оглед изхода на спора  на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК във вр. с чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата и чл. 7 ал.2 т.4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в полза на адв. И.Х.К. *** следва да се присъдят разноски в размер на 980 лв. Възнаграждението се присъжда за осъщественото процесуално представителство общо на двамата малолетни въззиваеми, представлявани от тяхната майка и законна представителка, поради идентичност на интересите им и съответно вида и степента на сложност на защитата. 

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 169/03.10.2019 год по гр.д. № 232/2018 год на Окръжен съд Разград

ОСЪЖДА В.Н.В. с ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес *** и К.Н.В. с ЕГН ********** *** и настоящ адрес ***, да заплатят на адвокат И.Х.К. *** сумата 980 лв , представляваща адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38 ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата и чл. 7 ал.6 във вр. с ал.2 т.4 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1)

2)