Р Е Ш Е Н И Е
№ 332
гр.Русе,
28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на пети
октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Цветелина Димитрова
и с участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от
съдия Йосифов к.а.н.д. № 267 по описа на съда за 2022 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно по
чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Русе, чрез процесуалния й
представител, против решение № 353/07.04.2022 г., постановено по АНД № 971/2021
г. по описа на
Районен съд – Русе, с което е отменено наказателно постановление № Е-195/07.04.2021
г., издадено от кмета на Община Русе. С наказателното постановление, за
нарушение по чл.4, т.1 от Наредба № 15 за управление на дейностите с битови, строителни и масово
разпространени отпадъци на територията на Община Русе, приета от Общински съвет
– Русе (Наредба № 15) и на основание чл.57,
ал.1 от същата наредба, на Т.Д.П. *** е наложено административно наказание „глоба“
в размер на 300 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от
въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с
оценката на доказателствата и неправилно приложение на материалния закон. В
жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на становището за неправилност на
обжалваното решение. Касаторът акцентира на обстоятелството, че теренът, където
са изхвърлени процесните отпадъци, не е място, регламентирано за тази цел и
този факт не е бил предмет на доказване във въззивното производство, тъй като
не е бил спорен. Поддържа, че ответникът по касация е бил длъжен и е могъл да
разбере кои са регламентираните места за предаване на отпадъци, в конкретния
случай на строителни такива. Възразява, че по делото не са установени
обстоятелства, които да обосноват невъзможността на наказаното лице да формира
такива представи, поради което счита направеният от въззивната инстанция извод,
че П. не е съзнавал, че мястото, на което е изхвърлил отпадъците, е
нерегламентирано, необоснован. Иска се отмяната на въззивното решение и
решаване на делото по същество чрез потвърждаване на наказателното
постановление. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за
двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба Т.Д.П.
счита обжалваното решение правилно и моли то да бъде оставено в сила по съображенията,
изложени в представеното в съдебно заседание писмено становище.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава заключение за неоснователност
на касационната жалба и счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в
сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Фактическата обстановка е правилно установена от
въззивната инстанция. Въз основа на събраните доказателства районният съд приел,
че на 06.01.2021 г., двукратно - в 14:21 ч. и в 15:15 ч., ответникът по касация
нерегламентирано изхвърлил отпадъци от собствения си товарен автомобил, марка
„Форд“, с рег.№ ****, на неразрешено за това място, находящо се в гр.Русе,
местността „Пухлево дере“. Установено е, че въпросното място трайно се ползва от
различни лица за нерегламентирано сметище и е фактически стопанисвано от св.Д.
С. Именно последният указал на П. къде точно да разтовари отпадъците, за което
събрал и такса в размер на 30 лева при всяко от двете посещения. От видеозаписите,
съдържащи се на приетото по делото веществено доказателство – оптичен носител с
надпис „****** Пухлево дере“, се установява, че св.Стефанов върви пред
управлявания от П. товарен автомобил, ръкомаха и с жестове му указва къде да
разтовари пренасяните с автомобила отпадъци. Самият терен не е ограден като
липсват обозначителни табели, че това е депо за отпадъци. Липсва и инсталирана
автоматична везна за тяхното измерване. Към нерегламентираното сметище водят
два подхода за автомобили като единият е преграден с лента, а от дясната страна
на втория, непосредствено под намиращото се там дърво, е обособен своеобразен
„контролен пункт“, явно ползван от св.Стефанов, състоящ се от поставена маса и
столове.
Въз основа на тези доказателства районният съд е
приел, че ответникът по касация от обективна страна действително е осъществил състава
на вмененото му нарушение по чл.4, т.1 от Наредба № 15 на Общински съвет –
Русе, тъй като на посочената дата и часове е изхвърлил строителни отпадъци в
местността „Пухлево дере“ на неразрешено място. Същевременно въззивната
инстанция е взела предвид, че на това място вече е имало обособено сметище, което
фактически било стопанисвано от св.С., който дал указания на ответника по
касация къде точно да разтовари превозваните отпадъци, за което събрал и такса.
Това мотивирало контролираната инстанция да приеме, че П. не е съзнавал, че
мястото, на което е изхвърлил отпадъците, е нерегламентирано, поради което
същият не е осъществил състава на нарушението от субективна страна. Решението е
правилно.
Както касационната инстанция вече е имала възможност
да посочи (вж. решение № 336/21.12.2021 г., постановено по к.а.н.д. № 318/2021
г. по описа на Административен съд – Русе), материалният (оптичен) носител, на
който са записани видеофайловете, представлява веществено доказателство по
смисъла на чл.41 от ЗАНН, тъй като върху него има „следи от нарушението“, т.е.
има записан видеофайл, чието съдържание обективира извършването на конкретно
административно нарушение – арг. от чл.109 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. В случая се
касае до видеозапис, направен от камера, предварително поставена на обществено
място съгласно списъка на камерите с техните координати, изготвен от СЗ „КООРС“
при Община Русе. Видеозапис, направен с предварително поставена на обществено
място камера, може да бъде доказателство в наказателния процес, респ. в
административнонаказателния процес, тъй като в тези случаи е налице т. нар.
„случаен запис“ и доколкото той съдържа информация, относима към основния факт
на доказване в производството, тя може и трябва да бъде ценена (в този смисъл
вж. решение № 602/20.02.2012 г. по н.д.
№ 2736 по описа за 2011 г. на ВКС, III н.о.).
Не се споделя виждането на касатора,
според което обстоятелството дали теренът, на който са били изхвърлени
отпадъците, е място, регламентирано за тази цел, не е бил предмет на доказване
във въззивното производство, защото не е било спорно между страните. Предмет на
доказване в административнонаказателното производство, по арг. от чл.102, т.1
от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, е извършеното административно нарушение и участието на
нарушителя в него. За разлика от гражданския процес, при който едно
обстоятелство може да бъде обявено за безспорно и поради това за ненуждаещо се от доказване с доклада по делото – чл.146, ал.1, т.3
и т.4 вр. чл.153 от ГПК, то такава възможност в съдебната фаза на
административнонаказателното производство липсва. В рамките на последното
следва да бъдат доказани, като при това доказателствената тежест се носи от
административнонаказващия орган – арг. от чл.103, ал.1 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН,
всички елементи, както от обективната, така и от субективната страна на състава
на съответното нарушение. Освен това изискуемата степен на доказване, а именно
нарушението да е доказано по несъмнен начин – арг. от чл.303, ал.2 от НПК
вр.чл.84 от ЗАНН, също е завишена спрямо тази по граждански дела, при които е
достатъчно е т.нар.пълно доказване на спорните факти.
Въз основа на събраните доказателства районният съд
обосновано е приел, че мястото, на което ответникът по касация изхвърлил
отпадъците, действително не е регламентирано за тази цел, т.е. то не
представлява депо за отпадъци. По този начин П. осъществил обективните признаци
от състава на нарушението. Както обаче беше отбелязано, в тежест на наказващия
орган е да установи по несъмнен начин и наличието на субективния елемент от неговия
състав, доказването на чието наличие, както е приела и контролираната
инстанция, не е проведено успешно.
Макар и това да не е изрично посочено във въззивния
съдебен акт, районният съд, в съответствие със закона, е приложил института на
фактическата грешка – чл.14 от НК вр. чл.11 от ЗАНН. Както се сочи и в мотивите
към т.2 от Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, обстоятелствата, изключващи
отговорността по смисъла на чл.11 от ЗАНН, за които се прилагат разпоредбите на общата част на НК,
включват и грешката по чл.14 от НК. Според чл.14, ал.1 от НК, тя е незнание на
фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението и
изключва умисъла относно това престъпление. Грешката може да изключи и непредпазливостта,
когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на
непредпазливост - чл.14, ал.2 от НК. Посочената в наказателното постановление като
нарушена разпоредба на чл.4, т.1 от Наредба № 15 гласи следното: „Забранява се
изоставянето и нерегламентираното изхвърляне на отпадъци на неразрешени за това
места“. Същата не изисква от изоставянето или нерегламентираното изхвърляне на
отпадъците да са настъпили определени вредни последици, т.е. нарушението е
формално, на просто извършване. В константната си практика ВКС приема, че
чл.11, ал.2 от НК, с алтернативно очертания в него волеви момент, разграничава
умисъла на пряк и евентуален само при резултатните, но не и при формалните (на
просто извършване) престъпления. При формалните престъпления, а следователно и
при формалните нарушения по силата на препращането в чл.11 от ЗАНН, умисълът
може да бъде само пряк и никога евентуален. При тях е необходимо деецът да
съзнава общественоопасния характер на своето деяние и въпреки това да иска да
го извърши. Следователно, липсата на формирана у дееца вярна представа за някой
от елементите, включени в състава на нарушението, ще представлява извинителна
фактическа грешка, която ще изключи умисъла на дееца, а оттам – ще
дисквалифицира и извършеното като нарушение по чл.4, т.1 от Наредба № 15.
След извършен (макар и кратък) анализ
на събраните доказателства, за който касационната инстанция намира, че отговаря
на законовия стандарт по чл.107, ал.5 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, районният съд е
достигнал до обоснования извод, че П. не е формирал представа, че изхвърля
отпадъците на неразрешено място. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че
при първото посещение ответникът по касация бил придружен от лице, сочено с
имената З. М., което му посочило „сметището“, на което трябва да бъдат
изхвърлени отпадъците. Следователно, инициативата за тяхното изхвърляне на
конкретното място не е на наказаното лице. На следващо място, от особено
значение е фактът, че при пристигане на място те били посрещнати от
св.Стефанов, чието цялостно поведение – жестове и указания къде точно да бъдат
разтоварени отпадъците, заблудило П., че самото „сметище“ се стопанисва от
свидетеля, още повече, че последният събрал и двукратно такса за приемането им.
В случая не се касае до юридическа грешка, за която няма спор, че не е
извинителна съобразно принципа, че незнанието на закона не извинява никого (Ignorantia legis neminem excusat). Действително,
съставът на нарушението по чл.4, т.1 от Наредба № 15 изисква мястото, на което
са извършени отпадъците, да е „неразрешено“. За да могат обаче адресатите на
нормата да съобразят поведението си с нейното предписание е необходимо да са
налице съответните обективни характеристики, по които те могат да преценят, че
на съответното място изхвърлянето на отпадъците не е разрешено, т.е. то е
„неразрешено“. Следва да се отбележи, че липсва нормативен акт, който да
поставя изисквания към начина на обозначаване на депата за отпадъци (напр.
поставена табела), за да може да се приеме, че тяхното незнание не е
извинително, тъй като ще представлява юридическа, а не фактическа грешка. По-конкретно
такова изискване липсва както в ЗУО, така и в Наредба № 15 или Наредба № 6 от
27.08.2013 г. на МОСВ за условията и изискванията за изграждане и експлоатация
на депа и на други съоръжения и инсталации за оползотворяване и обезвреждане на
отпадъци. Действително, в Наредба № 6 от 27.08.2013 г. са предвидени редица
изисквания към депата, въз основа на чието неспазване би могло да се съди, че
конкретното място не представлява регламентирано такова депо. В тази връзка
могат да се посочат разпоредбите на чл.24, ал.2 и чл.36, т.2, б.“б“ от същата,
които изискват изграждането на ограда и контролно-пропускателен пункт за ограничаване на свободния достъп
до депото, респ. монтирането на автоматична везна за измерване количеството
постъпващи в него отпадъци. В същото време обаче наредбата предвижда също, че тези
отпадъци подлежат на визуална проверка от представител на оператора на депото,
за какъвто ответникът по касация по погрешка е сметнал св.С. Безспорно е също,
че услугата по депониране на отпадъци е възмездна и за нея се дължи такса,
каквато е била двукратно заплатена при тяхното приемане на нерегламентираното
сметище. Така, при преценката дали се касае до фактическа грешка във връзка със
статута на мястото, където са били изхвърлени отпадъците, следва да бъдат
съобразени обстоятелства, които сочат на разнопосочни изводи – от една страна,
на процесния терен вече са се намирали голямо количество нерегламентирано изхвърлени
отпадъци, включително строителни, а св.С. посрещал превозните средства, които
ги превозват, давал указания за конкретното място на тяхното разтоварване, за
което събирал и такса, а от друга – самото „сметище“ не е било оградено, няма
изграден КПП (освен поставената маса с няколко стола на единия от подходите),
не разполага с автоматична везна, а за заплатената такса св.Стефанов не издавал
никакъв документ. Както беше отбелязано обаче, субективната страна на
нарушението
следва да бъде доказана от наказващия орган по несъмнен начин, което условие, предвид разнопосочните
изводи, които следват от горните обстоятелства, в случая не е изпълнено. Тук следва
да се има предвид и че П. е възрастен човек (73 годишен), който едва ли има
точна представа относно изискуемата от закона организация на дейностите в
депата за отпадъци, както и че инициативата за тяхното изхвърляне на конкретното
място не е негова, тъй като той извършил превоза им като услуга на свой познат
и под указанията на пътуващото с него лице – З. М. Поради това касационната
инстанция споделя становището на районния съд, че лисват доказателства П. да е
осъществил субективната страна на вмененото му нарушение.
За пълнота
следва да се посочи, че настоящият казус се различава от този, разгледан от
касационната инстанция в рамките на горепосоченото к.а.н.д. № 318/2021 г. по
описа на Административен съд – Русе, по което не се установява поведение на
трето лице, подобно на това на св.Д. С., чиито действия да са от естество да породят
неправилната представа у нарушителя, че мястото, на което са били изхвърлени
отпадъците, е регламентирано сметище. За пълнота следва да се отбележи, че макар
за Община Русе да не съществува директно разписано такова нормативно задължение
(макар същото да може да бъде изведено индиректно от задължението на кмета на
общината по чл.19, ал.3, т.15 от ЗУО за предотвратяване изхвърлянето на отпадъци на
неразрешени за това места и/или създаването на незаконни сметища), ако на видно
място на местата, за които на общинската администрация е добре известно, че
трайно се ползват като нерегламентирани сметища, бъдат поставени обозначителни табели,
които да указват, че мястото не представлява регламентирано депо за отпадъци,
то занапред,
при констатирани нарушения, не би съществувало съмнение относно наличието на
умисъл за извършването им у нарушителя.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила и е приложил
правилно материалния закон като е постановил едно правилно решение, което
следва да бъде оставено в сила.
Доколкото в касационното производство ответникът по
касация не е представил доказателства за направени разноски и не е направил
искане за тяхното присъждане, такива не му се следват.
Така
мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК вр. чл. 63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 353/07.04.2022 г.,
постановено по АНД № 971/2021 г. по описа на Районен съд – Русе.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: