№ 66
гр. С.З., 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З. в публично заседание на първи март през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева
като разгледа докладваното от Трифон Ив. Минчев Търговско дело №
20215500901384 по описа за 2021 година
Производството е на основание по чл.422 от ГПК.
Образувано по искова молба от Р. В. Ж. с ЕГН: ********** с адрес:
гр.С.** против ИЛЧ. В. ИЛЧ. с ЕГН: **********, с адрес: град С.З.*** с цена
на иска: 52 885,64 лв. (27040 евро)
и правно основание чл. 422 ГПК.
Изложено е в исковата молба, че ИЛЧ. В. ИЛЧ. е издал на 26.10.2018г.
запис на заповед, с който се е задължил при предявяването му на падежа
26.04.2019 година без разноски и без протест да заплати на поемателя Р. В. Ж.
сумата 27040 (двадесет и седем хиляди и четиридесет) евро. Твърди се, че на
падежа, а и впоследствие, сумата не е платена.
Посочено е, че за събиране на дължимата, но неплатена на падежа сума,
ищецът е поискал и получил заповед за изпълнение № 951 от 14.07.2021
година и изпълнителен лист от 14.07.2021 година по частно гражданско дело
№ 3287/2021 г. по описа на Районен съд С.З., образувано е и изпълнително
дело № 20218700400532 по описа на частен съдебен изпълнител И.Д.С., с peг.
№ 870 на КЧСИ, Район на действие Окръжен съд С.З..
Сочи се, че на 13.09.2021 година на ищеца е връчено разпореждане №
2133 от 31.08.2021 година по частно гражданско дело № 3287/2021 г, по описа
на Районен съд С.З., с което му се указва да предяви иск относно вземането си
1
и довнесе държавна такса, по причина, че по делото е постъпило възражение
от длъжника, с което същия заявява, че не дължи търсената сума.
Ето защо, ищецът предявява настоящия иск, с който моли, след като
докаже истинността на твърдяното от него, да се постанови решение, с което
да се признае за установено по отношение на ИЛЧ. В. ИЛЧ. съществуването
на вземането на Р. В. Ж., посочено в Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК с № 951 от 14.07.2021
г. издадена по ч.гр.д. № 3287/2021 г. по описа на Районен съд С.З., а именно:
за сумата 27040 (двадесет и седем хиляди и четиридесет) евро главница по
Запис на заповед, издаден на 26.10.2018 година от същия ИЛЧ. В. ИЛЧ., ведно
със законна лихва върху същата сума, считано от 12.07.2021 г. - датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда до окончателното им
изплащане.
Моли, да се присъдят в тежест на ответника всички съдебни и
деловодни разноски, сторени за ч.гр.д. № 3287/2021 г. по описа на Районен
съд С.З., а също и разноските за настоящото производство.
В законния срок по делото е постъпил отговор на исковата молба, с
който ответникът оспорва предявените установителни искове по основание и
размер, като моли да се кредитират направените възражения против тях.
Оспорва направените твърдения от ищеца затова, че ответникът по
делото е издал на 26.10.2018г. запис на заповед, с който се е задължил при
предявяването му на падежа 26.04.2019г. без разноски и без протест да
заплати на поемателя Р.Ж. сумата от 27 040.00 (двадесет и седем хиляди и
четиридесет евро). Твърди, че представеният по делото запис на заповед, въз
основа на който е образувано заповедното производство пред Районен съд -
С.З. не е редовен от външна страна и е нищожен поради следните
съображения:
Заявява, че видно от съдържанието на представения запис на заповед, в
същия не се съдържа задължение ответникът „при предявяване на записа на
заповед на падежа му 26.04.2019г. без разноски и без протест“ да заплати на
ищеца претендираната сума. Сочи, че видно от горния ъгъл и началото на
текста на записа на заповед, в същия е посочено: "Запис на заповед - Платим
на предявяване без протест и разноски“ за сумата от 27040 евро (двадесет и
седем хиляди и четиридесет евро). Посочва се, че в частта „Платим на
2
предявяване без протест и разноски“ има препращане под черта към: „чл.536,
ал.2 от Търговския закон: Запис на заповед, в който не е посочен падежът, се
смята платим на предявяване“. Изложено е, че същевременно в записа на
заповед е посочен още един падеж - 26.04.2018г., като върху тази дата,
изписана цифром и словом има изтривания и добавки, които според ищеца
представляват падеж на плащане - 26.04.2019г. В тази връзка, ответникът
моли съдът да приеме, че падежът на плащане следва да бъде посочен ясно и
по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване.
Излага аргументи, че съгласно чл.486 от Търговския закон падежът на
менителницата, респ. на записа на заповед по силата на препращата
разпоредба на чл.537 от Търговския закон може да бъде определен: на
предявяване; на определен срок след предявяването; на определен срок след
издаването и на определен ден. Заявено е, че с ал.2 от посочената разпоредба
законодателят е прогласил за нищожна менителница, която е издадена с
падежи, определени по начин, различен от изчерпателно изброените, както и
на такава с последователни падежи. Посочва се, че видно от представения
запис на заповед, падежът на плащане на същия не е определен съгласно
предвидения в чл.486 от Търговския закон начин. Твърди се, че падежът на
представения запис на заповед е отразен по два начина - на предявяване /по
чл.486, ал.1, т.1 от Търговския закон - „Платим на предявяване без протест и
разноски“ и на определен ден/по чл.486, ал.1, т.4 от Търговския закон/.
Заявено е, че нарушаването на императивните изисквания на чл.486, ал.1 от
Търговския закон за начините на определяне на падежа на записа на заповед е
основание за нищожността на ценната книга съгласно чл.486, ал.2 от
Търговския закон, като в тази връзка посочва съдебна практика на Върховен
касационен съд.
Според ответника, представеният запис на заповед не удостоверява
твърдението на ищеца за поемане от ответника на задължение при
предявяване на записа на заповед на падежа „26.04.2019г.“ да заплати на
поемателя. Твърди се, че видно от съдържанието на процесната ценна книга, в
частта „Падеж“ е посочено 26.04.2018г., а не както е посочил ищеца -
26.04.2019г., като е изписано словом „двадесет и шести април две хиляди и
осемнадесет година“. Сочи се, че върху посочената дата и изписването й
словом са налице изтривания и добавки между редовете. Заявено е, че в
представения запис на заповед е посочената дата на издаване - 26.10.2018г.,
3
поради което се явява невъзможно падежа на плащане по записа на заповед да
е на дата преди издаване на записа на заповед. Според ответника, посоченото
обстоятелство опорочава валидността на записа на заповед.
На следващо място сочи, че в частта „Поемател“ от записа на заповед
данните на физическото лице - поемател са изписани ръкописно от друго
лице, различно от ИЛЧ. В. ИЛЧ.. В тази връзка, изрично оспорва
автентичността на ръкописно изписания в бланката на записа на заповед в
частта Поемателя: „Р. В. Ж., с ЕГН:***, с л.к. №***, изд. на 27.08.2011г. от
МВР- С.“ да е изписана от ИЛЧ. В. ИЛЧ.. Ответникът твърди, че не се е
задължил да заплати претендираната сума в полза на ищеца. Отбелязва, че
липсата на името на лицето, на което или на чиято заповед следва да се плати,
прави записа на заповед нередовен от външна страна. Заявено е, че наличието
на ръкописно изписан текст от две различни лица в бланката на процесния
запис на заповед, както и наличието на изтривания и добавки между редовете
в записа на заповед, представляват външен недостатък по смисъла на чл.178,
ал.2 от Гражданския процесуален кодекс, които разколебават материалната
доказателствена сила на документа, придадена му по силата на чл.180 от ГПК.
Изложено е, че в случай, че настоящият съдебен състав не приеме
гореизложените възражения за нищожност на процесния запис на заповед за
основателни и приеме, че падежът на записа на заповед е определен „на
предявяване“, то липсват доказателства и твърдения за предявяване на записа
на заповед на ответника, поради което и не е настъпила изискуемостта на
вземането.
Посочено е, че предявяването на записа на заповед, когато падежът е
уговорен „на предявяване“ е условие за настъпване на изискуемостта на
вземането по отношение на издателя. Твърди се, че към датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК процесният запис на заповед не е бил надлежно
предявен, от което следва, че вземането за сумата по него, по отношение на
издателя не е било изискуемо и не е било налице основание за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417, т.9 ГПК и съответно
предявените искове по чл.422, ал.1 от ГПК са неоснователни.
Твърди се, че представеният запис на заповед е нищожен поради липса
на предвидените в чл.535, т.4 и т.6 от Търговския закон реквизити „място на
издаване“ и „място на плащане“. Ответникът счита, че посочването на място
4
на издаване: „град С.“ и място за плащане: „град С." не е достатъчно, за да
удовлетвори законовите изисквания за реквизити на менителничния ефект,
които предполагат посочване на точно определен адрес на издаване и
плащане. Сочи се, че непълнотата на записа на заповед не може да бъде
преодоляна по правилата на чл.536, ал.3 и ал.4 от Търговския закон, тъй като
посоченото до името на издателя местожителство - град С.З. и адресът в него
- ул. *** е различно от посоченото населено място на издаване и на плащане -
град С.. Посочено е, че записът на заповед е формална правна сделка, чиято
действителност е обусловена от спазване на установена в закона форма.
Формата на записа на заповед е уредена в разпоредбата на чл.535 ТЗ,
предвиждаща обещанието на издателя за плащане да е обективирано в писмен
документ, наименован „запис на заповед" и съдържащ изчерпателно изброени
реквизити. Отбелязва се, че нарушаването на изискванията относно формата
опорочава записа на заповед до степен на нищожност и го лишава от
присъщия му по закон менителничен ефект. В този смисъл са изложени
аргументи по чл.536, ал.1 и се твърди, че липсва абсолютна яснота относно
конкретното място, в което при настъпване на падежа издателят и платец ще
може да предложи и извърши плащане на обещаната парична сума, а
поемателят - да упражни насрещното си право да получи плащането като се
легитимира с ценната книга. Заявява се, че липсата на предвидените в чл.535,
т.4 и т.6 от Търговския закон реквизити „място на издаване" и „място на
плащане" обуславят нищожността на процесния запис на заповед.
Според ответника, от представения запис на заповед е видно, че същият
съдържа уговорка „без протест и без разноски". В тази връзка, на основание
чл.531, ал.2 от Търговския закон ответникът прави възражение за погасяване
по давност на претендираното вземане. Счита, че дори да се приеме, че
падежът на плащане е на определена дата - дали 26.04.2018г., дали
26.04.2019г. претендираното вземане е погасено по давност с изтичане на
предвидения в чл.531, ал.2 от Търговския закон едногодишен срок от падежа,
предвид съдържаща се уговорка в записа на заповед „без разноски“.
Прави възражение за погасяване по давност на претендираното вземане
и поради изтичане на тригодишния давностен срок.
Моли, настоящия съдебен състав да постанови решение, с което да
отхвърли предявения установителен иск от Р. В. Ж., ЕГН: ********** за
5
установяване по отношение на ИЛЧ. В. ИЛЧ. съществуването на вземане на Р.
В. Ж., посочено в Заповед за изпълнение за парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК с №951 от 14.07.2021 г., издадена по ч. гр. д. №
3287/2021 г. по описа на Районен съд - С.З. за сумата 27 040 (двадесет и седем
хиляди и четиридесет) евро главница по Запис на заповед, ведно със законна
лихва за забава върху същата, считано от 12.07.2021 г. до окончателното
изплащане, като неоснователни.
Претендира всички сторени по делото разноски.
По делото е постъпила допълнителна искова молба, с която ищецът
допълва и пояснява предявения иск.
Намира за неоснователни твърденията на ответника, че записът на
заповед, на който е основана претенцията на ищеца, бил нищожен, тъй като не
бил редовен от външна страна.
Излага аргументи, че съгласно изискването на закона и задължителната
практика на ВКС, строго формалният режим за валидност на записа на
заповед, установен в Търговския закон, включително за определяне на падежа
/чл. 535, т. 3 във връзка с чл. 486, ал. 1 връзка с чл. 537 ТЗ/ налага извод, че в
записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не
буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване.
Заявява, че видно от процесния запис на заповед, издателят е използвал
предварително подготвена бланка, в която вдясно под заглавието се съдържа
израза „платим на предявяване без протест и разноски“, но в текста на
документа ясно и недвусмислено, след думата „падеж“, е посочена
определена дата. Смята, че съдържанието на документа не поражда никакво
съмнение за падежа на задължението -издателят се е задължил да плати па
посочената от самия него дата, срещу представяне на записа на заповед. Сочи
се, че използваният израз вдясно под заглавието има за цел не да определи
падежа, а да укаже, че задължението ще бъде платено при предявяване /има
се предвид представяне/ на записа на заповед, без разноски и без протест.
Твърди се, че не е налице противоречие в съдържанието на записа на заповед
и съответно липсва твърдяното основание за нищожност. Посочва, че
съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 2 ТЗ, запис на заповед, в който не е
посочен падежът, се смята платим на предявяване. Ищецът сочи, че в случая
падежът е ясно посочен и липсва основание да се твърди, че записът на
6
заповед е платим на предявяване.
Ищецът счита, че не отговаря на истината твърдението, че падежът на
записа на заповед е определен на 26.04.2018г. Сочи, че е видно, че в
подготвената предварително напечатана бланка, действително е посочена
2018г. Отбелязва, че издателят обаче собственоръчно е посочил, че годината
на падежа е две хиляди и деветнадесета - като е изписал цифрата 9 при
изписването на годината с цифри и след това е написал думата
„деветнадесета“ при изписването на падежа с думи.
Намира, че твърдението, че данните на поемателя са написани от друго
лице, различно от издателя, е вярно, но това по никакъв начин не опорочава
записа на заповед. Посочва, че бланковата менителница, респективно -
бланковия запис на заповед, са напълно редовни, изрично са предвидени в
закона и обстоятелството, че лицето, на което е предаден оригинала на записа
на заповед, е вписало собствените си данни като поемател, е изцяло
допустимо и е в пълно съответствие с уговореното с издателя.
Намира за неоснователно твърдението, че записът на заповед е
нищожен поради това, че като място на издаване и място на плащане е
посочено само населено място - град С., а не и конкретен адрес - улица, номер
и пр. Заявява, че законът не изисква посочване на адрес, а на „място“. По
аргумент от чл. 536, ал.З ТЗ - ако не е уговорено друго „мястото на
издаването се смята за място на плащането и за местожителство на издателя“
и като се има предвид значението на термина „местожителство“ и разликата
му с „адресна регистрация“, ищецът смята, че законът под „място на
издаване“ и „място на плащане“ изисква единствено посочване на населено
място, но не и на конкретен адрес.
Заявява, че дори да се приеме тезата на ответника - че не са посочени
надлежно мястото на издаване и мястото на плащане, то тогава следва да се
имат предвид презумпциите, предвидени в чл. 536, ал.3 и 4 ТЗ и да се приеме,
че мястото на издаване и мястото на плащане са данните, посочени до името
на издателя.
Счита за неоснователно и заявеното на основание чл. 531, ал.2 ТЗ
възражение за погасяване по давност на претендираното вземане, тъй като
записът на заповед съдържал уговорка „без разноски“. Посочва, че относно
прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на
7
чл.422 ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед и/или неговия
авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 ТЗ.
Твърди се, че с тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против
прекия длъжник по ценната книга. Заявява, че специалната едногодишна
давност, уредена в чл.531 ал.2 ТЗ, не е относима към горната хипотеза. Счита,
че тя касае исковете на приносителя на менителницата срещу джирантите и
срещу издателя на менителницата, а това са лица, различни от прекия
длъжник /поради което и давността е по-кратка/. Сочи се, че съществената
разлика между цитираните две алинеи на чл.531 ТЗ се състои в кръга на
пасивно легитимираните лица. Посочва, че в този смисъл е и трайната
съдебна практика.
По изложените съображения, ищецът моли да се уважи изцяло
предявения иск.
Ответникът е депозирал по делото допълнителен отговор, с който
оспорва направените с допълнителната искова молба твърдения, като
неоснователни поради следните съображения:
Моли да се приеме, че наведените в допълнителната искова молба
твърдения на ищеца не съответстват на съдържанието на записа на заповед и
същите са неоснователни, тъй като:
Съгласно трайно установената съдебна практика падежът на плащане
следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава
основание за различно тълкуване. Ответникът счита, че в настоящия случай
при прочитане на целия текст на записа на заповед не може да се изведе
извод, че падежът на плащане на записа на заповед е определен ясно,
напротив, определените няколко падежа на плащане обуславят неяснота за
падежа на плащане, като ищецът с допълнителната искова молба извършва
тълкуване на записа на заповед, като излага твърдения: „има се предвид“.
Заявява, че с допълнителната искова молба ищецът е посочил, че: „издателят
се е задължил да плати на посочената от самия него дата, срещу представяне
на записа на заповед “. Счита, че дори да се приеме, че в процесния запис на
заповед се съдържа цитираното от допълнителната искова молба
обстоятелство, което изрично оспорва, то моли да се приеме, че падежът на
плащане по този начин е също неясно определен, което обуславя
нищожността на записа на заповед. В тази връзка посочва съдебна практика и
8
са изложени подробни съображения.
Изложено е, че с допълнителната искова молба е посочено също така
че: Използваният израз вдясно под заглавието има за цел не да определи
падежа, а да укаже, че задължението ще бъде платено при предявяване /има
се предвид представяне/ на записа на заповед, без разноски и без протест“,
като посоченото твърдение във връзка с цитираното по-горе друго твърдение
в допълнителната искова молба, а именно: „издателят се е задължил да плати
на посочената от самия него дата, срещу представяне на записа на заповед “
допълнително потвърждава възражението на ответника за нищожност на
процесния запис на заповед. Ответникът сочи се, че по идентични от
фактическа и правна страна случаи Върховен касационен съд е установил
константна съдебна практика, като цитира мотиви.
Моли да се приеме, че в с допълнителната искова молба се навеждат
твърдения затова че: „Използваният израз вдясно под заглавието има за цел
не да определи падежа, а да укаже, че задължението ще бъде платено при
предявяване /има се предвид представяне/ на записа на заповед, без разноски
и без протест“. В тази връзка, моли да се приеме, че ищецът извършва
тълкуване на записа на заповед, като същевременно не е обсъдил
обстоятелството, че в записа на заповед вдясно под заглавието е посочено:
„Платим на предявяване“, т.е. с акта на предявяване на ефекта се определя
самия падеж на задължението и настъпване на изискуемостта му, т.е.
предявяването на записа на заповед на длъжника е условие за настъпване на
изискуемостта на вземането. В настоящия случай, ответникът сочи, че
липсват твърдения, а и доказателства записът на заповед да е предявен за
плащане. В тази връзка посочва съдебна практика.
Моли, да се приеме, че в процесния запис на заповед е посочено, че
същият е „Платим на предявяване“, след което е посочен падеж на плащане на
определена дата срещу представяне на записа на заповед. Според ответника,
ищецът приравнява един от начините на определяне на падежа на плащане по
запис на заповед по чл.486, ал.1, т.1 от Търговския закон, а именно „На
предявяване“ с фактическото представяне на записа на заповед. Заявява, че
под заглавието на записа на заповед е посочено, че същият е при уговорка
„Платим на предявяване без протест и разноски". Отделно от това посочва, че
в текста на записа на заповед се съдържа „падеж“ на определена дата. Излага
9
аргументи, че съгласно чл.486 от Търговския закон падежът може да се
определи по един от четирите начина, посочени в ал. 1 на нормата. Посочва,
че в чл. 486, ал. 1, т. 1 от ТЗ е предвидено, че падежът може да е "на
предявяване", а в т. 4 "на определен ден". Твърди, че няма законово изискване
къде точно в записа на заповед трябва да се съдържа посочването на падежа.
Поради това, ответникът сочи, че същият може да се съдържа, както в текста
на документа, така и извън него. Посочва, че в настоящият случай записът на
заповед съдържа два падежа, а не един, каквото е изискването на чл. 535, т. 3
от Търговския закон. Сочи, че двата падежа са на различни места в
документа, като между тях не съществува пряка връзка, поради което не може
да се направи извод, че посочването под заглавието, че записът на заповед е
"платим на предявяване" има предвид не определянето на падежа на ценната
книга, а фактическото предявяване за плащане по чл. 491 от ТЗ, което
представлява покана за плащане и е от значение за поставянето на длъжника
в забава. Според ответника, обратното в текста на записа на заповед е
посочено, че издателят се е задължил: "срещу представянето на настоящия
запис на заповед ".
Намира, че посочването, че плащането трябва да се извърши срещу
представяне на записа на заповед не означава, че е посочен и падеж по чл.
486, ал. 1, т. 1 от ТЗ, а означава, че за да претендира и получи плащане
кредиторът трябва да предяви заповедта за плащане по реда на чл. 491 от ТЗ.
Сочи, че това действие има значение на покана за плащане и за поставяне на
длъжника в забава, а също така и за последиците по чл. 514 от ТЗ. Предвид на
това, ответникът сочи, че този израз не означава определяне на падеж на
записа на заповед, а означава фактическото действие по чл. 491 от ТЗ, което
кредиторът задължително трябва да извърши и то независимо от начина на
определяне на падежа, за да претендира плащане от длъжника по записа на
заповед. С оглед на това, ответникът посочва, че задължението на кредитора
за фактическото предявяване на записа на заповед по чл. 491 от ТЗ е посочено
в текста на документа и не може да бъде отнесено към посоченото под
заглавието, че записът на заповед е: "Платим на предявяване." Заявява, че
двата падежа са посочени на различни места в документа и не е посочена
конкретна връзка между тях. В тази връзка, ответникът счита, че е нарушена
разпоредбата на чл. 535, т. 3 от ТЗ, тъй като записът на заповед не съдържа
един падеж, определен по реда на чл. 486, ал. 1 от ТЗ. Намира, че това води до
10
приложението на чл. 536, ал. 1 от ТЗ и записът на заповед трябва да се счита
за нищожен, тъй като не са налице изключенията на ал.2, ал.3 и ал.4 от
посочената разпоредба. Счита, че е ирелевантно, че е използвана печатна
бланка, тъй като с полагането на подписа си издателят се ангажира с пълния
текст на документа, който като удостоверяващ абстрактна сделка с два
последователни падежа на основание чл. 486, ал.2 от ТЗ, вр. чл. 537 от ТЗ се
явява нищожен запис на заповед. Отбелязва, че последното води до
обоснован извод за липса на валидно възникнало с издаването му задължение
за плащане на посочената в него сума. По абсолютно сходен от фактическа и
правна страна казус по отношение на запис на заповед със същото
съдържание, ответникът цитира съдебна практика.
Посочено е, че по отношение на направеното оспорване в отговора на
исковата молба на автентичността на ръкописно изписания в бланката на
записа на заповед в частта Поемателя: „Р. В. Ж., с ЕГН:***, с л.к. №***, изд.
на 27.08.2011г. от МВР - С.“ да е изписана от ИЛЧ. В. ИЛЧ. не се оспорва от
ищеца, а напротив потвърждава се от същия. В тази връзка, ответникът моли
да се приеме, че липсата на името на лицето, на което или на чиято заповед
следва да се плати прави записа на заповед нередовен от външна страна.
Според ответника, наличието на ръкописно изписан текст от две различни
лица в бланката на процесния запис на заповед, както и наличието на
изтривания и добавки между редовете в записа на заповед представляват
външен недостатък по смисъла на чл.178, ал.2 от Гражданския процесуален
кодекс, които разколебават материалната доказателствена сила на документа,
придадена му по силата на чл.180 от ГПК.
Ha следващо място сочи, че по направеното оспорване за нищожността
на процесния запис на заповед поради липса на предвидените в чл.535, т.4 и
т.6 от Търговския закон реквизити „място на издаване“ и „място на плащане“
ищецът е посочил, че законът не изисква посочване на адрес, а на „място“. В
тази връзка, моли да се приеме, че уреждайки реквизитите „място на
издаване” и „място на плащане”, законодателят не е указал дали под „място”
следва да се разбира само населеното място, в което е издаден и трябва да
бъде платен записът на заповед, или конкретно място на територията на
населеното място, където е поето и трябва да бъде изпълнено менителничното
задължение, т.е. адресът на издаване и плащане. Посочва се, че същият
подход е използван и в чл.536, ал.4 ТЗ, в който не е указано дали под
11
„мястото, посочено до името на издателя” /с което се попълва липсващия
реквизит „място на издаване”/ се има предвид посоченото от издателя
населено място или адрес в рамките на това място. Заявено е, че при
положение, че законът не дава легални дефиниции на термините „място на
издаване” и „място на плащане”, няма основание реквизитите по чл.535, т.6 и
т.4 ТЗ да се тълкуват стеснително и изразът „място” да се идентифицира с
населено място, а не и с адрес на населено място.
Посочено е, че неяснотата за мястото на издаване и място на плащане се
потвърждава и от ищеца, който е посочил в допълнителната искова молба, че
посочената празнота може да се преодолее чрез презумпцията по чл.536, ал.3
от Търговския закон. В тази връзка, ответникът моли да се приеме, че в
настоящия случай празнотата в записа на заповед не може да се преодолее
чрез посочената презумпцията, тъй като посоченото до името на издателя
местожителство - град С.З. и адресът в него - ул. *** е различно от
посоченото населено място на издаване и на плащане - град С.. Твърди се, че
определянето на мястото на издаване и плащане е възможно само тогава,
когато реквизитите „място на плащане” и/или „място на издаване” са
индивидуализирани чрез вписване на адрес, т. е. на съвкупността от данни за
улица, сграда, апартамент и др. на територията на посоченото от издателя
населено място, където може и трябва да бъде потърсено, предложено и
осъществено плащането на обещаната със записа на заповед парична сума.
Сочи се, че вписването на адрес охранява в еднаква степен интересите на
издателя и на поемателя, защото предотвратява риска поради неяснота
относно това къде следва да се плати и получи плащане издателят да се окаже
в положение да отговаря за забава въпреки готовността си да изпълни точно,
а поемателят - да търпи неблагоприятни последици от неоказването на
съдействие за изпълнение на поетото от издателя парично задължение.
Според ответника, липсата на вписан адрес е равнозначна на липса на
задължителните реквизити по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ и при невъзможност за
взаимното им заместване по правилото на чл.536, ал.З ТЗ води до нищожност
на записа на заповед.
Моли, съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените
осъдителни искове, като неоснователни. Претендира всички сторени разноски
в настоящото производство, в това число и заплатено адвокатско
12
възнаграждение в размер на 2 118.00 лв..
Съдът намира за установено следното от фактическа страна:
От приложеното към настоящето дело частно гражданско дело №
3287/2021 г. по описа на Районен съд С.З. се установява, че по подадено
заявление от ищеца, съдът е издал заповед за изпълнение № 951 от 14.07.2021
година и изпълнителен лист от 14.07.2021 година за сумата в размер на 27 040
евро, ведно със законната лихва, считано от 12.07.2021 г. до окончателното
плащане на задължението, както и сумата 1057,72 лева ДТ и 1816,57 лв. адв.
възнаграждение, като вземането произтича от ЗЗ изд. на 26.10.2018 г.
По делото е прието като доказателство ЗЗ от 26.10.2018 г. за сумата
27 040 евро с издател ответника и поемател - ищец по делото.
Предвид установеното от фактическа страна съдът прави следните
правни изводи:
С оглед разпределената от съда доказателствена тежест, ищецът следва
да докаже вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването
на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, а
ответникът следва да докаже възраженията си по делото: че ответникът не е
издал процесния ЗЗ, не му е предявен и погасен по давност.
В тази връзка съдът следва да се разгледа възраженията на ответника, че
ЗЗ не е редовен от външна страна и е нищожен.
По възражението на ответника, че падежът на плащане на ЗЗ не е
определен съгласно предвидения в чл.486 от Търговския закон начин, съдът
намира следното: при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и
поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу
представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния
ефект не е опорочена. Изразът „представяне“ не е равнозначен на израза
„предявяване“, чрез който се определя падежът в хипотезата на чл. 486, ал.1
т.1 и 2 от ТЗ и не съдържа два начина на определяне на падежа. Видно от
съдържанието на представения запис на заповед, в него изрично е включена
графа „падеж“ и в нея е отбелязана конкретна дата 26.04.2019г., с което е
падежът е определен по реда на чл.486 т.4 от ТЗ – на определен ден.
Използването на израза „платим на предявяване“ извън графата „падеж“, в
частта на документа, с която е поето безусловното задължение да се плати
записа на заповед, сочи, че терминът не е относим към уговаряне на падеж
„на предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1 т.1 от ТЗ, а към „предявяването за
плащане“ с оглед упражняване на правата на платеца по чл.492 от ТЗ.
По отношение на другото възражение, че в частта „Поемател“ от записа
13
на заповед данните на физическото лице - поемател са изписани ръкописно от
друго лице, различно от ИЛЧ. В. ИЛЧ., съдът намира следното: Според
настоящият състав ръкописното изписване в записа на заповед на данните на
физическото лице - поемател от друго лице, различно от издателя, не прави
записа на заповед нередовен или неистински. Същият съдържа всички
реквизите на записа на заповед по чл.535 от ТЗ и е редовен от външна страна.
Законът не изисква съдържанието на записа на заповед да бъде изписано
единствено от издателя. Не се установи да е налице и хипотезата на чл. 464
ТЗ/ бланкова менителница/.
По възражението, че представеният запис на заповед е нищожен поради
липса на предвидените в чл.535, т.4 и т.6 от Търговския закон реквизити
„място на издаване“ и „място на плащане“, съдът намира следното: Съгласно
чл.536 ал.1 ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите, посочени в
чл.535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал.2 ,3 и ал.4
на същата разпоредба.Съгласно чл.536 ал.3 ТЗ , ако не е уговорено друго,
мястото на издаването се смята за място на плащането и за местожителство на
издателя. За да би било налице такова нарушение, относимо към
формирането на извод относно редовността на ценната книга, следва да е
налице безспорна липса на реквизит – „място на плащането“, докато в случая
е посочено такова – гр. С., съвпадащо със адреса на поемателя по записа на
заповед.
По възражението, че вземнето по ЗЗ е погасено по давност, съдът
намира следното: прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 ТЗ или установителен
иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед
и/или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл.531
ал.1 ТЗ. В случая падежа по ЗЗ е 26.04.2019 г., и давностния срок изтича на
26.04.2022 г., а Заявлението по ч.гр. дело № 3287/2021 г. на СтРС е подадено
на 12.07.2021 г. т. е. преди изтичането на давностния срок.
Ето защо съдът намира, че предявения иск по чл. 422 от ГПК е
основателен и доказан и следва да бъде уважен. Сумата се дължи ведно със
законната лихва от дата на депозиране на заявлението пред СтРС, до
окончателното изплащане на вземането.
По разноските: С оглед изхода на делото на ищеца следва да се
присъдят направените по делото разноски в размер на 3597,72 лв., съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ИЛЧ. В. ИЛЧ. с ЕГН
**********, с адрес: град С.З.***, съществуването на вземането на Р. В. Ж. с
14
ЕГН ********** с адрес: гр.С., ***, за сумата 27 040 (двадесет и седем хиляди
и четиридесет) евро главница по Запис на заповед, издаден на 26.10.2018 г. от
ИЛЧ. В. ИЛЧ., за която сума е издадена Заповед за изпълнение №
951/14.07.2021 г. по ч.гр.д. № 3287/2021 г. по описа на Районен съд С.З., ведно
със законна лихва върху същата сума, считано от 12.07.2021 г. - датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда, до окончателното им
изплащане.
ОСЪЖДА ИЛЧ. В. ИЛЧ. с ЕГН **********, с адрес: град С.З.*** да
заплати на Р. В. Ж. с ЕГН ********** с адрес: гр.С., ***, сумата от 3597,72
лв., представляваща направените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Окръжен съд – С.З.: _______________________
15