№ 1145
гр. Пазарджик, 19.06.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
Сложи за разглеждане докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20245220105193 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
Ищцата Й. С. К. - редовно призована чрез процесуалния си
представител, не се явява и не изпраща процесуален представител.
Постъпило е писмено становище с вх. № 14938/27.05.2025 г. от адв. Д.
М., пълномощник на ищцата, с което моли да се даде ход на делото в негово
отсъствие. Поддържа изцяло депозираната ИМ и приложените към нея
доказателства. Моли да се отдели като безспорен факт, че ищцата е заплатила
по просения договор за кредит сумата от 482.96 лева над главницата, която
сума се признава в ОИМ. Изразява становище по съществото на спора и във
връзка със сторените по делото разноски. Към становището е приложен
Списък на разноските по чл. 80 от ГПК, Договор за правна защита и
съдействие и Удостоверение за регистрация по ДДС.
Ответникът „К. П. Б.“ ЕООД - редовно призован чрез процесуалния си
представител, не изпраща законов или процесуален представител.
Постъпила е молба с вх. № 16365/09.06.2025 г. от адв. Х. М.,
пълномощник на ответника, с която моли да се даде ход на делото в тяхно
отсъствие. Поддържа ОИМ и предоставените с него доказателства. Не
оспорва, а признава получаването на процесните суми, като твърди, че
отделните клаузи на договора са действителни по изложените в ОИМ
съображения, поради което не е необходимо предоставянето и събирането на
доказателства за това обстоятелство, вкл. и по реда на чл. 190 от ГПК.
1
Изразява становище по съществото на спора и по отношение на сторените
разноски.
СЪДЪТ счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване
фактическата страна на спора.
СЪДЪТ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Подадена е искова молба, в която се твърди, че ищцата е страна по
Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. сключен със „К. П. Б.“ ЕООД.
Съгласно чл.3 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да
предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 800.00 лева, а
Кредитополучателят /ищцата/ се задължава да върне сумата от 969.36 лева,
съгласно условията на договора. Съгласно Договор за кредит № 1037382/
18.03.2024 г. ГПР по кредита е в размер на 62.57 %, а ГЛП в размер също на 50
% , при срок на кредита от 7 вноски.
В чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че ако доверителката ми не
предостави допълнително обезпечение по чл.5 от Договорът, то той дължи
неустойка в размер на 640.64 лева. В тази връзка на ищцата е начислена
неустойка в общ размер на 640.64 лева, разпределена на 7 вноски, всяка от
който добавена към дължимата главница и лихва по Договора за кредит, като
по този начин общата месечна погасителна вноска нараства на 230 лева. Това е
видно и от предоставения погасителен план към Договор за кредит №
1037382/ 18.03.2024 г.
Твърди се, че ищцата е заплатила по Договор за кредит № 1037382/
18.03.2024 г. сумата от 800 лева главница, 169.36 лева лихва и 313.60 лева
неустойка.
Сочат, че Договор за кредит №1037382/ 18.03.2024 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от
ЗПК.
При условията на евентуалност твърди, че клаузата на чл. 11 от Договор
2
за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. предвиждаща заплащането на неустойка е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на
чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. На първо място, Договор за кредит №
1037382/ 18.03.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22
от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Закона за потребителския кредит въвежда императивни изисквания по
повод формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор
договори, нарушаването на които води до тяхната недействителност. Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
На първо място, сключеният Договор за кредит № 1037382/18.03.2024 г.
е недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за потребителски кредит
е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в Договор за кредит е посочен годишен лихвен
процент, но липсват обаче каквито и да е било условия за прилагането му.
Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок
за кредита, или е променлив. Нарушението е още по съществено доколкото
нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да
се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено
ограничава правата на ищцата и е основание за недействителност на Договор
за кредит
На следващо място, процесния договор не отговаря на изискваният на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
3
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за кредит №
1037382/18.03.2024 г. е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящият случай не става ясно какво точно е включено
в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на
неустойка. Не става ясно дали същите са отразени в ГПР. Не става ясно,
изобщо какво все включва в ГПР. В случая, в договора за кредит яснота
досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да
се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на
ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът,
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради
4
това, Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. поради неспазване на
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Твърди се, че наред с това Договора за кредит е нищожен и поради
неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния
размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се
претендира за неустойка в размер на 640.64 лева не е включена в ГПР и ГЛП.
В договора за кредит е посочен ГПР, но чрез включването на
възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива
биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за
неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя ,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита
за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на
сумата за неустойка следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход
по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
5
с ПМС № 426/2014 г.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за
неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожната клауза на процесния Договор за кредит №
1037382/ 18.03.2024 г. относно определянето на ГПР да бъде заместени по
право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР,
тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид
и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз
основа на това Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. следва да се
прогласи за недействителен.
6
При условията на евентуалност, считам че клаузата на чл. 11 от Договор
за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. предвиждаща заплащането на неустойка е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на
чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3-то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. №
395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г., определение №
877 по т.д. № 662/2012 г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на подзащитната ми с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в чл.11 от Договор за
кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. е нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата
която се претендира чрез нея в размер на 640.64 лева е в размер на над 90% от
сумата на отпуснатия кредит в размер на 800.00 лева. По този начин
безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски
7
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на
сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост
Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в чл. 11 от
Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано
висока. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди
сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл.11 от Договор
за потребителски кредит според които се дължи неустойка в размер на 640.64
лева при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на
обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл.11 от Договор за потребителски кредит в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от
извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката
8
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да
дoведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и
решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г.
Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции , е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от
25.06.2010 г., на ВКС по т.д.№ 818/2009 г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018
г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.№ 324/2018 г.
На следващо място се твърди, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на
основание чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузата на чл. 11
ал.1 от Договор за потребителски кредит не се явява индивидуално уговорена
по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски
кредит по безспорен начин се установява, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия
е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл е и
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Моли се съдът да постанови решение, с което да обяви Договор за
кредит № 1037382/18.03.2024 г. сключен с „К. П. Б.“ ЕООД, за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, а в условията на евентуалност, съдът да обяви за нищожна клаузата на
чл. 11 от Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г. предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 640.64 лева, на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на основание
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
9
Моли се съдът на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да осъди „К. П. Б.“
ЕООД, да заплати на доверителката ми, сумата от 482.96 лева, недължимо
платена по недействителен Договор за кредит № 1037382/ 18.03.2024 г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до
окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност ще моля
съда на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, да осъди „К. П. Б.“ ЕООД, да заплати на
доверителят ми, сумата от 313.60 лева, недължимо платена по недействителна
клауза за такса за разглеждане по Договор за кредит № 1037382/18.03.2024 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда,
до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се разноски.
Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който считат за неоснователни претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
както и за връщане на платени при липсващо основание суми.
Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
На първо място следва сочат, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият
случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Също твърдим, че в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата
ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението
за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Клаузата, с която е определена приложимата лихва по кредита е
10
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните
са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключва
възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си
за плащане на възнаградителна лихва. Предвид това твърденията на ищеца в
обратния смисъл са напълно неверни. В случая условията за прилагане и
изчисляване на лихвата са ясно и недвусмислено посочени в договора, а в
погасителния план към договора детайлно е отбелязано каква част от всяка
една вноска погасява лихва и какъв е конкретният общ размер на лихвата за
целия срок на договора. Поради това не са налице нарушения на чл. 11, ал. 1 т.
9 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 69% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 62.57%, е видно, че в случая годишният процент на
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради
което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана
в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената
на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
11
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка правна
характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос,
като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с
знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат
дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и
без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки
12
един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.
Неверни са твърденията, че неустойката представлява „добавък към
възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита е възнаграждение за
кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата
представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по
дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за
кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката
да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Тази
уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във
времето с падежни дати същите като за главница и лихва.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става
ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е
постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които
потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се
откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му,
както и след това.
Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика
от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в
договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено
между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно,
че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил
наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не
се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не
съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза -
потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен
главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима
към настоящия случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния
съд. От Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10
13
става ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите -
в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и
кредитната институция SOS financ, spol. s r. o. е налице допълнителна сума за
отпускане на предоставения на потребителите кредит, която не е била
включена в ГПР. При тази конкретна фактическа обстановка националният съд
е изпратил преюдициално запитване дали непосочването на реалния ГПР по
договор за кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща
търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не е обсъждан и
разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по
кредита, който следва да се включи в ГПР.
Гореизложеното обосновава и действителност на самата клауза за
неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Неоснователни са и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Цитираният наднационален акт е транспониран в българското законодателство
в посочения от нас смисъл. Дори и в самата Директива нищожността на
клауза като процесната не е изведена като последица, която националното
законодателство следва да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.
Твърди се, че оспорената неустойка е действителна.
Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
14
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил
искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да
обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е
имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето
на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка
с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
15
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по
тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС
по гр.д. № 969/2009 г., V о., ГК, смятам, че в разглеждания такъв противоречие
с добрите нрави не е налице, още повече, доколкото при изследването на този
въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека,
както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е
дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да се вземе предвид
също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която
същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по
общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на
ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и
др/. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовава на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба урежда правило при забава на
погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката е уговорена
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при
забавено изпълнение на потребителя.
Твърди се, че не е налице неравноправност по ЗЗП.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка,
изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора,
включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между
16
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице
нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като
дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора са
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено
посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия
период на кредита.
Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил
17
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Твърди се, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т.
75.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в периода 2023 г. -
2024 г. ищецът е сключил общо пет договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Договорите са сключени с трите дружества, които са финансови институции
от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС, ЕИК/ПИК **** - чиято собственост са
„СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК ****, „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК **** и К. П. Б.
ООД, ЕИК *****.
Наличието на пет договора за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава
твърденията на ищеца в следния смисъл:
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави.
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените
си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да
поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната
18
му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е сключил още четири
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази
фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми.
Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не беше
такава, то потребителят щеше да се откаже още от първия договор или просто
не би сключил пет при същите условия, в който случай щеше да върне само
чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е
сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна
неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и за
връщане на недължимо платени суми.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените
факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 2 години
ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици
на тези уговорки. В същия смисъл е и цитираната по-долу съдебна практика,
постановена при идентична фактическа обстановка, в която потребител
оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това опровергава
твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост
и добрите нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика
Заблуждаващата търговска практика представлява такова поведение от
страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена
сделка, която не би сключил в противен случай. Кредитополучателят по своя
19
инициатива се е задължил пет пъти с уговорката за плащане на неустойка, в
случай че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани
след като клаузата за неустойка от предходния е породила действието си. Това
напълно опровергава твърдението, че е налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт.
По отношение на твърдението за неравноправност
Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база петте договора за кредит, които
съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти
при идентични условия. Това е необходимо, тъй като преценката за
неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги
започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му
дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните
параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността
си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност
на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на
процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях
многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е
избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор
потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително - да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в
случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е
задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на пет
идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице индивидуално
договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се
поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. №
20
2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. №
13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от
20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др.
срещу Banca Romвneasca SA).
По отношение на осъдителния иск
От неоснователността на установителния иск за обявяване на
нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на
неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото
по договора, респективно клаузата за неустойка. Не оспорваме, а признаваме
получаването на процесиите суми, но твърдим, че договорът и отделните му
клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор съображения,
поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да
получава и задържа плащания по договора.
Моли се съдът да постанови решение, с което да отхвърлите
предявените от Й. С. К., ЕГН 51063437, претенции като неоснователни.
Претендират се разноски. Предоставят се писмени доказателства.
ПРЕДЯВЕНИ СА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК с правно основание чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожност на
договор за потребителски кредит № 1037382/18.03.2024 г. и при условията на
евентуалност за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 11 от същия този
договор, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 640.64 лв. на
основание чл. 26, ал. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. При условията на обективно кумулативно
съединяване е предявен ОСЪДИТЕЛЕН ИСК по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 482.96 лв., недължимо платена по недействителен
договор за кредит №1037382/18.03.2024 г., а в условията на евентуалност на
основани е чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати на
ищцата сумата от 313.60 лв. недължимо платена по недействителна клауза за
такса за разглеждане по договор за кредит №1037382/18.03.2024 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ СЪДЪТ УКАЗВА на страните,
че всяка следва да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
правата си.
21
ОТДЕЛЯ КАТО БЕЗСПОРЕН И НЕНУЖДАЕЩ СЕ ОТ ДОКАЗВАНЕ
ФАКТА, че процесните суми 482,96 лева и 313,60 лева са получени от
ответното дружество, платени от ищцата по процесния договор за кредит.
СЪДЪТ счита, че изготвения днес по делото проекто-доклад ще следва
да бъде обявен за окончателен, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОБЯВЯВА изготвения днес проекто-доклад за окончателен доклад по
делото.
СЪДЪТ счита делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧИ СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
СЪДЪТ обяви устните състезания за приключени.
ПРИОБЩАВА към материалите по делото депозираните от ищцовата
страна Списък на разноските по чл. 80 от ГПК, Договор за правна защита и
съдействие и Удостоверение за регистрация по ДДС.
СЪДЪТ обяви, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения
срок.
Протоколът написан в с. з., което приключи в 10:15 часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
22