О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

                                         №                          27.08.2019 год.              гр. Варна

 

Варненският районен съд, гражданска колегия, в закрито заседание в следния състав:

                 

                                                                                  Председател: Мартин Стаматов

 

като разгледа докладваното от съдия Стаматов гражданско дело № 11314 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на глава „Тринадесета” от  ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба с вх. № 52866/18.07.2019г. на ВРС, /уточнена с молба от 14.08.2019г./, подадена от М.К., с която се претендира да бъде прието за установено че не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД вземане представляващо 1 000.00 /хиляда/ лева - главница произтичаща от Договор за кредит от 21.10.2008г., такса закъснение в размер на 133.66 /сто тридесет и три лв. и шестдесет и шест ст./ лева за периода от 30.11.2009г. до 02.12.2010г., на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 03.12.2010г. до  18.07.2018г. в размер на 879,77 лв, поради погасено по давност право на принудително изпълнение.

В исковата молба и уточнението ищецът сочи, че по заявление на „Банка ДСК" ЕАД срещу него е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 19176/2010г. на ВРС. Въз основа на влязлата в сила заповед и издадения по същото дело изпълнителен лист, кредиторът след 14.10.2013г. не е предприемал никакви действия за удовлетворяване на вземането си. Към момента образуваното изп. дело е прекратено. Счита се, че възможността на ответника да предприеме действия по принудително изпълнение е отпаднала, поради изтекла на 14.10.2018г. давност. Ищецът сочи, че правния му интерес от установителния иск произтича от  факта, че е бил търсен след 14.10.2018г. от кредитора с искане да погаси вземането си.

Съдът, след като прецени приложените по делото материали и изложените от ищеца твърдения счита, че искът, с който е сезиран е процесуално недопустим по следните съображения:

 В уточнителната молба ищецът изрично сочи, че не претендира да бъде установено несъществуване на самото вземане /което съобразно чл. 299 ГПК би било недопустимо предвид влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК/, а желае да бъде установено, че не дължи принудително изпълнение, поради което предявеният иск би следвало да се квалифицира по чл. 439 ГПК. Този иск е специален и има за предмет оспорване на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение, при твърдение, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за оспорване предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело - В т.см. са изрично постановените по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК Определение № 113/26.01.2011 г. по ч.т.дело № 577/2009, като и Определение по ч.т.д.№ 886/2010г на ВКС; Определение по ч. гр. д. № 756/ 2017г. по описа на ВКС, Решение № 451/29.03.2016 по дело №2306/2015 на ВКС и др.

Така квалифицирания иск по чл. 439 ГПК, съдът предвид и горецитираната задължителна съдебна практика, намира за недопустим, поради липсата на образувано изпълнително дело. При липсата на такова не е налице една от предпоставките за предявяване на иск с това правно основание.

Ако се приеме, че искът не е по чл. 439 ГПК, а по чл. 124 ГПК с предмет да се установи, че не съществува правото на взискателя да изпълни вземането принудително, поради погасяването му по давност, искът отново би бил недопустим, на първо място поради наличието на предвиден в закона специален ред за защита /иск по чл. 439 ГПК/, изключващ субсидиарния иск по чл. 124 ГПК и на второ - поради липсата на правен интерес. Наличието на решение по иск по чл. 124 ГПК, не би се отразил върху правната сфера на ищеца – вземането на взискателя ще продължи да съществува и да е дължимо /за тези обстоятелства изтеклата давност е ирелевантна/. Той ще разполага с изпълнителния лист за него, въз основа на който при желание би могъл да образува изп. дело за събиране на вземането си, по което ищецът – длъжник отново ще следва да се брани с иск по чл. 439 ГПК, доколкото в нормата на чл. 433 от ГПК, лимитативно са изброени предпоставките при които съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, като в ал. 1, т. 7 е посочено – „когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 или чл. 440  ГПК“. Ясно от самия текст на закона следва извода, че единственото меродавно решение, въз основа на което ищецът би получил защита в един бъдещ хипотетичен изпълнителен процес, е именно това постановено по иск с правно основание чл. 439 ГПК.

            В допълнение към доводите за недопустимост на иск по чл. 124 ГПК, основаващ се само на твърдение за изтекла погасителна давност следва да се отбележи обстоятелството, че този правен институт е допустим за въвеждане от длъжника само във висящ процес чрез възражение, което в настоящия случай не е налице. В този смисъл е правната теория и практика – пр. Таджер В. „Гражданско право на Народна Република България” изд. „Софи-Р”, 2001г., стр. 685, Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, изд. „Софи-Р”, 2002г., стр. 643 и 672, Решение № 186/19.06.2013г. по гр. дело № 927/2012 г. на ВКС, определение 831/17.12.2013 г  по ч.гр.дело №7393/2013 г. на ВКС, Решение от 07.03.2014 г. по в. гр. д. № 119/2014 г., ОС-Варна, Решение от 24.02.2015 г. по в. т. д. № 83/2015 г., ОС-Варна, Решение от 12.10.2015 г. по в. т. д. № 970/2015 г., ОС-Варна, Решение от 11.01.2016 г. по в. т. д. № 1657/2015 г., ОС-Варна  и др.

           При това положение и съобразно чл. 3 и чл. 7 от ГПК, ВРС намира, че заведения иск е недопустим – процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, поради което производството по делото следва да бъде прекратено, а исковата молба – върната на осн. чл. 130 ГПК. В същия см. Определение № 870 от 29.11.2010 г. по ч. т. д. № 656/2010 г. на ВКС.

            Мотивиран от горното, ВРС

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

            ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК искова молба с вх. № 52866/18.07.2019г. на ВРС, /уточнена с молба от 14.08.2019г./, подадена от М.К., с която се претендира да бъде прието за установено че не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД вземане представляващо 1 000.00 /хиляда/ лева - главница произтичаща от Договор за кредит от 21.10.2008г., такса закъснение в размер на 133.66 /сто тридесет и три лв. и шестдесет и шест ст./ лева за периода от 30.11.2009г. до 02.12.2010г., на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 03.12.2010г. до  18.07.2018г. в размер на 879,77 лв, поради погасено по давност право на принудително изпълнение.

 

            ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №  11314 по описа на ВРС за 2019 г.

 

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Варненския окръжен съд, в едноседмичен срок от съобщаването на ищеца.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.........................