№ 476
гр. София, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500326 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две въззивни
жалби, и двете насочени против Решение № 6502/27.11.2024 г., постановено по гр.д. №
4391/2023 г. по описа на СГС, ГО, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена да заплати
на Т. М. Ш. от гр. *** сумата от 12 000 лв. по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на
правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл. дело № 780- 11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11 048/1999
г. по описа на ВОП София, образувано през януари 1991 г. и висящо към настоящия момент,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.04.2023г. до окончателното
плащане.
В останалата му част за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до
предявения размер от 124 000 лева предявеният иск е отхвърлен.
Въззивната жалба на Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор при СГС, е насочена
против уважителната част от решението.
В нея се правят оплаквания на първо място за недопустимост на същото, поради
постановяването му по недопустим иск, т.к. с него се търси обезщетение за действия на
ответника, осъществени преди влизане в сила на нормата на чл.2б ЗОДОВ. Като
допълнителен аргумент в подкрепа на това оплакване се навежда ищецът в производството
да не е установил наличието на абсолютната процесуална предпоставка за предявяване на
иска, а именно - провеждането на законовата процедура по глава IIIа, чл.60а - чл.60м от ЗСВ.
В условието на евентуалност се поддържа неправилност на обжалваното решение,
поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
изразяващи се в неправилна преценка на приобщените по делото доказателства, както и
поради неговата необоснованост.
1
Твърди се първоинстанционният съд неправилно да е интерпретирал приобщените по
делото доказателства, което довело до неправилно установяване на релевантните за
предмета на спора факти, а от там и до необоснованост на решаващите изводи на СГС.
Предвид на тези оплаквания е поискана на първо място обезсилване на обжалваното
решение, а в условието на евентуалност – неговата отмяна в обжалваната му уважителна
част и по съществото на спора пълно отхвърляне на предявения иск.
Въззивната жалба на Т. Ш., чрез адв.М. И. от САК, е насочена против
отхвърлителната част от първоинстанционното решение.
Твърди се в същата да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, също изразяващи се неправилна преценка на приобщените по делото доказателства
по отношение на факта за дължимия се на този въззивник размер на претендираното
обезщетение. Поради това и се допуснало неправилно приложение на материалния закон,
респ. - обжалваното решение било необосновано.
Страните не са взели становище по жалбите си.
Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази
данните по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от Т. М. Ш. от гр.
***, чрез адв. М. И. от САК против Прокуратурата на Република България.
Твърдяло се е в исковата молба, че ищецът е сред лицата, които били незаконно
репресирани заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември
1944 г. до 10 ноември 1989 г.
Твърдяло се е, че през март 1985 г. ищецът, който към този момент бил на 35 г., и
други негови познати от родния му *** били качени в полицейски микробуси или автобуси и
били закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването всички, вкл. и
ищецът, били вързани с белезници, като опасни престъпници и затворници. В затвора
Белене са били настанени в помещения, в които не е влизала дневна светлина. Бил лишен от
свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни
условия за живот и лична хигиена (за тоалетна е ползвал една кофа в килията), липса на
здравни и медицински грижи и помощ, лоша храна. Бил принуждаван да работи по
строителни обекти тежък физически труд без заплащане, без трудови и осигурителни права,
без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след 1989 г. и до днес тези
години не се признават за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране.
Освен това доста време след задържането му никой от семейството му не е знаел къде
се намира и дали е жив, като едва впоследствие /половин година след това/ му била
предоставена възможност да напише писмо на семейството си и да се свърже с тях, като им
съобщи къде е.
След година и половина престой в Белене, през септември 1986 г. ищецът бил
принудително изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил.
Там всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в
кметството всеки ден, нямал право да напуска селото без разрешението на съответния
полицейски служител, не можел да контактува с близките си или да си тръгне от там и да се
върне в у дома или да отиде където и да било на друго място по негово желание. Бил в
пълна социална изолация, нямал документи за самоличност – властите му ги взели още при
отвеждането му на остров Белене. Така по време на престоя в гр. Бобов дол формално не
бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в която бил
поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.
Единствената значима разлика на престоя му в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, била, че не е
бил заключен в килия.
През юни 1988 г. ищецът бил освободен и се прибрал в родния си край.
Твърдяло се е, че същият не е извършвал никакво престъпление или друго провинение,
които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода и нямал постановена
присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода.
Въпреки това бил фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка
2
с така наречения „Възродителен процес“.
В резултат на задържането му години наред били засегнати правата му на личен и
семеен живот, наред с насилствената асимилация. Всички близки и познати стояли далеч от
семейството му, тъй като се страхували да не пострадат те и техните семейства по същия
или подобен начин. Бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти.
Преживяното по онова време, стресът и психическият срив и до ден днешен оказват своето
въздействие върху здравето му.
Твърди се, че за лишаването му от свобода тогава не му били връчени никакви
документи.
Едва като едва на по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата Държавна
сигурност има документи за задържането му в поделение на МВР и изпращането му на
остров Белене и след това изселването ми в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил. В документите
от тези години фигурирал с принудително дадените му имена Т. М. Ш. и/или Т. М. Х..
Поддържа се, че след всички описани изтезания над него и семейството му в периода
1985 г. – 1988 г. бил принуден от властите през 1989 г. да напусне заедно със семейството си
страната и да се установи да живее в Турция, където е останал да живее и към момента на
депозиране на исковата молба.
Поддържа и че следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на
Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) било образувано на
30.01.1991г. срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген.полк. Д. И. С. за това , че в периода 1984 - г. 1989 г., в
съучастие с други лица, са подбуждали към национални вражда и омраза престъпление по
чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г. в качеството на обвиняеми, като
съизвършители, са привлечени лицата Д. И. С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М., П. П. К.. В
последствие на Д. С. било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за
престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т.
Ж. и Г. А. са били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С.. На
20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу
о.з.ген.полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД
№1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД
№1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателя на
Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал делото на
прокуратурата. По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991 г.
бил отново внесен във ВКС и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу
същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп.
А. И. е върнал делото повторно поради това, че не са изпълнени указанията, дадени при
предишното връщане на делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от
13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С
постановление от 29.09.1998г. на о.з. полковник В. Б.- прокурор при СВОП следствено дело
1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело
№780-11/1998 г. по описа на СВОП. Във времето обвиненията по чл.162 от НК били
прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С.
поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото
било възобновено и разследването продължило под нов номер- П-048/1999. по описа на
ВОП-София. При извършените от Софийска военноокръжна прокуратура следствени
действия, били установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в
ТВО „Белене“, като и законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част
от тях са се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация на
пострадалите лица. Посочва, че на 04.10.2018 г. е издадено постановление за спиране на
наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание чл.244, ал.1,
т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на
четвърта поред молба за правна помощ по делото. Това постановление е издадено по повод
на втория срок, даден за ускоряване на наказателното производство с определение №3730 от
03.09.2018 г. на СГС.
3
Поддържа се, че делото е образувано на 30.01.1991 г. като следствено дело №1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, като след
поредното му възобновяване разследването продължава под нов номер на делото - ДП №11
048/1999 г. по описа на ВОП - София.
Разследването по делото продължава вече повече от 29 години, като от последното му
внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали повече от 20
години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече близо 30 години, въпреки че фактически
разследването по следственото дело е завършено.
Предвид изложеното е поискано от съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 124 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в
разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- 11/1998 г.
по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11 048/1999г. по описа на ВОП София, образувано
през януари 1991 г. и висящо към настоящия момент, ведно със законната лихва, считано от
10.04.2023 г. /подаване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземането.
В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на
първо място поддържа недопустимост на предявени иск, т.к. не е изчерпана
административната процедура по реда на Глава Трета „а“ от ЗСВ, доколкото няма постигнато
споразумение. Като самостоятелен аргумент за недопустимост на предявения иск навежда
липсата на ретроактивно действие на нормата на чл.2б ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012 г.
В условието на евентуалност поддържа неоснователност на иска с аргументи, че
образуваното досъдебно производство по посоченото по-горе следствено дело № 1/1991 г. е
протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за
продължителността на производството.
Поддържа че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния
акт в съда и до връщането му на органи на Прокуратура на РБ последната не е пасивно
материално легитимирана да отговаря - делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е
връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от
действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство Прокуратура на
РБ не е пасивно легитимирана да отговаря.
Излага, че досъдебно производство № II 048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава
със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи
на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата,
предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно издирвателна дейност, свързана
с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент.
Оспорва твърденията в исковата молба органите на Прокуратурата на РБ да не са
предприели всички необходими за движението на производството действия.
На самостоятелно основание оспорва предявения иск по размер с възражение за
прекомерността му.
Решаващият въззивен състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение в
неговата цялост така, както се атакува от страните в производството, прецени доводите на
страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – и двамата въззивници са
страни - съответно - ищец и ответник в първоинстанционното производство, като всеки е
останал недоволен от частта от атакуваното решение, срещу която е насочена неговата
въззивна жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната
4
писмена форма и е подписано.
Въззивната инстанция приема за несъстоятелни възраженията за недопустимост на
обжалвания акт, поради постановяването му по недопустим иск, изложени в жалбата на
Прокуратурата на РБългария и основани на твърденията за неприложимост на нормата на
чл.2б ЗОДОВ към настоящия казус, т.к. същата действа след изм. на ЗОДОВ от 15.12.2012 г.
и не й е придадено изрично обратно действие.
Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за
ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и
на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ,
обн. в ДВ бр. 98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.
Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по
общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е
деликтна.
Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е
необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му
в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи
по висящи и по приключили производства.
В случая не е спорно между страните и е установимо от доказателствата по делото, че
следствено дело № 1/1991 г., от което въззивникът Ш. претендира вреди, не е приключило и
към настоящия момент.
Несъстоятелно е и възражението за недопустимост на предявения иск и поради това, че
същият въззивник не е изчерпал административната процедура по реда на Глава Трета „а“
от ЗСВ.
Съдебната практика възприема безпротиворечиво, че допустимостта на иска за
обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по висящо
производство, каквото е процесното, не е обусловена от абсолютните процесуални
предпоставки на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за
обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
След самостоятелен анализ на приобщените по първоинстанционното дело
доказателства въззивната инстанция приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не са спорили и се е установява от ангажираните пред първоинстанционния
съд писмени и гласни доказателства, че въззивникът Т. М. Ш. /според удостоверение за
идентичност на лице с различни имена изх. № 265/09.09.2024 г. известен и с имената Т. Ч., Т.
М. Х./ е участвал в събитията, известни като т.нар. „Възродителен процес“.
Установено е през март 1985 г., заедно с други лице от Момчилград, да е бил качени в
полицейски микробуси/автобуси и е бил закаран принудително на остров Белене, като по
време на пътуването всички, вкл. и въззивникът Ш., са били вързани с белезници. Условията
в затвора Белене, където прекарал около година и половина, били тежки - липсвали
елементарни такива за нормален живот. През м.септември 1986 г. същият бил изселен
принудително в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил. По време на престоя си там търпял различни
ограничения - всеки ден бил под полицейско наблюдение, трябвало е да се разписва в
кметството, нямал право да напуска населеното място разрешението на съответния
полицейски служител. Първоначално семейството му не знаело къде е, а дори и след като му
разрешили да се свърже с тях всякакъв контактите помежду им не били разрешени. През
м.юни 1988 г. бил освободен и се прибрал в родния си край.
Установено е от писмените доказателства, че във връзка с т.нар. „Възродителен
процес“ е било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП-
София. Последното било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е било отменено с окончателно определение от
5
22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Към настоящия момент наказателното
производство е висящо. Преди обсъденото прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда
с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Така страните не спорят и е установено по делото, че
образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 30
години, е на досъдебна фаза.
В показанията си свидетелят А. Ю. е заявил пред СГС, че познава въззивника Ш.
отпреди т.нар. възродителен процес - бил от ***, оженил се за момиче от там, имали деца,
работел като строителен техник в АПК. През 1984 г. с други /около 40 човека от общината/
бил в затвора в Белене, а след това е бил изселен в Бобов дол. В последствие бил принуден
да емигрира в Турция, от където се завърнал, за да се грижи за болната си майка. Разделил се
със семейството си. Заявил е, че Т. Ш. е дал показания по обсъжданото по-горе досъдебното
производство, надявал се на справедливост и всеки път, когато си видели, говорел само за
това. Бил разочарован от липсата на напредък в разследването.
Гореизложеното предпоставя извод, че въззиваемият Ш. е едно от пострадалите от
т.нар. „възродителен процес“ лица, а производството по следствено дело № 1/1991 г.,
образувано именно във връзка и по повод този процес, впоследствие преобразувано, е
продължило за извънредно дългия период от време - повече от 30 години, въпреки което
наказателно производство остава неприключило и към настоящия момент е в досъдебната
фаза.
С оглед на този факт се налага неоспорим извод да е налице нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Следва да се подчертае, че независимо от неколкократното връщане на делото от съда на
прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на
съдопроизводствените правила, не могат да се намерят фактически и правни основания,
които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство.
Последното, независимо от предмета на производството, поведението на страните и на
техните процесуални представители, или поради поведението на останалите участници в
процеса.
Следователно и в случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав
на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и решаване на
следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, независимо
че въззивникът Ш. не е страна по посоченото дело.
Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко
друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството.
Такива лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или
неимуществени вреди от същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и
други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и като е стигнал
до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно относимия към спора
материален закон.
По размера на претенцията.
Правилно СГС е извел, че критериите, които следва да се вземат предвид при
определянето на размера на дължимото се обезщетение в случай като настоящия, наложени
от съдебната практика, са продължителността и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното
решаване на спора.
В своята преценка относно дължимото се справедливо обезщетение съдът е задължен
да съобрази и всички други конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение
за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл.
6
еднаквото третиране на сходни случаи при претендирани обезщетения за неимуществени
вреди от деликт, доколкото справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични
случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за
обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на
съдебната практика по подобни казуси.
Като взе предвид изложеното решаващият състав съобрази за конкретния казус, че
съдебната практика е възприела еднозначно наличието на оборимата презумпция
неразумната продължителност на съответното производство - било то гражданско,
административно, наказателно, респ. съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да
причинява неимуществени вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват
изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и
други подобни.
Ангажираните доказателства не оборват тази презумпция, като допълнително
ангажираните гласни доказателства установяват наличието на изброените по-горе
неимуществени вреди.
За процесния случай извън тях решаващият състав съобрази наличието и на други,
извънредни обстоятелства.
Такова обстоятелство безсъмнено е продължителността на наказателното
производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и се развива за
период от повече от 30 години, което път от своя страна е довело до изтичане на
абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите.
Последното предпоставя постигането на основната цел на наказателното производство -
наказването на виновните лица, да е от съществено значение за въззивника, поради което и
разочарованието и притеснението, че виновните лица за извършените спрямо него
репресивни действия няма да бъдат наказани да са значителни.
Съобрази още характера и продължителността на упражнената спрямо въззивника Ш.
репресия, засегнала правото му на име, на самоопределение, на свободно придвижване и
избор на начин на живот, на труд, на зачитане на личния и семейния му живот.
Предвид на гореизложеното и при съобразяване на сходното разрешаване на подобни
казуси и размера на присъжданите с тях обезщетения по реда на чл.2б ЗОДОВ /Решение №
338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 506 от
30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025
г. на ВКС по к. гр. д. № 3078/2024 г. и др./ решаващият състав счита, че принципа на
справедливостта ще бъде зачетен, при определяне на дължимо обезщетение в размер на
30 000 лв.
Според установеното виждане в практиката на съдилищата еднаквото третиране на
сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено
увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение да е
справедливо /Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.,
Определение № 818 от 13.03.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2019/2024 г. и др./. Затова и
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по сходни казуси.
По тези съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн.чл.2б
ЗОДОВ следва да се отмени за сумата над присъдените от СГС 12 000 лв. до сумата от 30
000 лв. и вместо него се постанови уважаване на иска до посочения размер, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 10.04.2023 г. до
окончателното й изплащане. В останалата му обжалвана част, като правилно, решението
следва да се потвърди.
7
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-
ти състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6502/27.11.2024 г., постановено по гр.д. № 4391/2023 г. по описа на
СГС, ГО в частта му, с която предявеният от Т. М. Ш. от гр.*** - ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ против Прокуратурата на РБългария е отхвърлен за
разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на от Т. М. Ш. от гр.*** - ЕГН ********** на
основание чл. 2б ЗОДОВ допълнително сумата от 18 000 /осемнадесет хиляди/ лева,
представляващи разлика над сумата 12 000 лв. до сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лева,
ведно със законната лихва, считано от 3 от датата на подаване на исковата молба 10.04.2023
г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6502/27.11.2024 г., постановено по гр.д. № 4391/2023 г. по
описа на СГС, ГО в останалата му обжалвана част, с която предявеният иск от Т. М. Ш. от
гр.*** - ЕГН ********** иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ против Прокуратурата на
РБългария е отхвърлен за разликата над присъдените 30 000 лв. до пълния предявен размер
от 120 000 /сто и двадесет/ хиляди лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8