№ 1043
гр. Варна, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20243100501229 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 30653/15.04.2024г. от Д. А. Д. с
ЕГН **********, с адрес ***, срещу Решение № 834/13.03.2024г.,
постановено по гр.д.№ 20223110108040 по описа за 2022г. на ВРС, с което
съдът ДОПУСКА ДА БЪДЕ ИЗВЪРШЕНА СЪДЕБНА ДЕЛБА на
АПАРТАМЕНТ с идентификатор № *** по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-30/19.06.2007 г. на
Изпълнителен директор на АГКК, последно изменение, засягащо обекта, от
10.11.2020 г., с административен адрес: ***, намиращ се на ет. 9 в сграда с
идентификатор № ***, с предназначение на сградата:
жилищна[1]многофамилна, и на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с
площ от 40,25 кв.м, и съседи следните самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: ***.34, ***.36, под обекта: ***.31, над обекта: няма, ведно с
прилежащата към самостоятелния обект изба № 35 с площ от 4,73 кв.м. и
0,5679 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху поземления имот с идентификатор № ***, в който е построена тя между
1
Д. А. Д. с ЕГН **********, с адрес *** и Д. А. Д. с ЕГН **********, с адрес
***, при квоти в съсобствеността както следва: за Д. А. Д. с ЕГН ********** –
1/6 ид.ч.; за Д. А. Д. с ЕГН ********** – 5/6 ид.ч., на основание чл.34, ал.1 от
ЗС.
Във въззивната жалба е изложено становище за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение поради необоснованост. Сочи се,
че съда в решението си неправилно е отхвърлил възражението на
въззивницата с правно основание чл. 79 от ЗС, че същата е владяла за себе си
целия недвижим имот в изискуемия от закона срок, и е допуснал имота до
съдебна делба. Твърди, че не са обсъдени гласните доказателства, доказващи
намерението й за владение към началната дата, от която е установила
фактическа власт, като сочи, че наличието на предварителна уговорка с
наследодателите й означава, че същите са й прехвърлили владението, а не
само държането върху имота. Оттук не е налице необходимост същата да
доказва промяна в намерението си. Оспорва представения в
първоинстанционното производство протокол от 10.11.2020г. като
антидатиран, счита, че същият не съдържа признание на ответницата, че
ищецът е съсобственик, както и че не може да се тълкува изявлението й като
факт, който установява, че същата не се е считала за собственик на имота, тъй
като към тази дата все още не е бил изтекъл 10 годишния срок за придобиване
на имота по давност. Счита, че съдът е допуснал процесуално нарушение като
е кредитирал показанията на свидетелката Д. без да прецени евентуалната
нейна заинтересованост. Счита същите за вътрешно противоречиви, поради
което не следва да бъдат кредитирани.
Въззивникът моли съда да бъде отменено обжалваното решение и да
бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена исковата претенция за
делба на недвижимия имот.
В срок за отговор по чл.263, ал.2 от ГПК въззиваемата страна е
депозирала становище за неоснователност на въззивната жалба, като моли да
бъде оставена без уважение същата и да бъде потвърдено
първоинстанционното решение. Сочи, че давностният срок за придобиване на
имота е бил прекъснат преди изтичането му с оглед факта, че самата
ответница е поканила брат си да му заплати неговия дял от имота, като за това
обстоятелство е налице съставен протокол от 10.11.2020г., подписан от
2
страните. Подписът на ответницата е установен като автентичен от
изготвената по делото СГЕ, като са събрани и гласни доказателства за
посочения факт. Доводите във връзка със собствеността на средствата, с които
е закупен имота, са неотносими към спора, както и недоказани.
Подадената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване акт, в срока за обжалване на решението и при
спазване на останалите изисквания за редовност, поради което настоящото
въззивно производството се явява редовно и допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 34
от ЗС, предявен от Д. А. Д. с ЕГН **********, с адрес *** срещу Д. А. Д. с
ЕГН **********, с адрес *** за делба на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед РД-18-30/19.06.2007 г. на Изпълнителен директор на
АГКК, последно изменение, засягащо обекта, от 10.11.2020 г., с
административен адрес: ***, намиращ се на ет. 9 в сграда с идентификатор №
***, с предназначение на сградата: жилищна[1]многофамилна, и на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 40,25 кв.м, и съседи
следните самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ***.34, ***.36, под
обекта:***.31, над обекта: няма, ведно с прилежащата към самостоятелния
обект изба № 35 с площ от 4,73 кв.м. и 0,5679 % идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот с
идентификатор № ***, в който е построена тя.
В исковата молба ищецът твърди, че с ответницата са брат и сестра, а
техни родители са А. Д. А. и Н.Т. А.. Твърди, че приживе родителите им са
придобили в режим на СИО делбения имот чрез договор за покупко-продажба
от 17.05.2011 г., обективиран в нотариален акт № 110, том XXVIII, дело 5968
от 17.05.2011 г. на СВ-Варна. Излага, че след смъртта на баща им на
02.09.2013 г. майка им Н. А. е продала на ответницата собствените й 4/6 ид.ч.
от имота, за което е съставен нотариален акт № 51, том LVII, дело 11878 от
19.09.2013 г. на СВ-Варна. Поддържа, че той се легитимира като собственик на
1/6 ид.ч. от делбения имот, а ответницата - на 5/6 ид.ч. Излага, че след смъртта
на майка им през 2018 г. той е отправил до ответницата покана за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/6 ид.ч. от
апартамента в размер на 85 лв. месечно, която покана е получена на 19.11.2020
3
г.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата депозира отговор на исковата
молба, в който излага становище за допустимост, но неоснователност на
предявения иск. Поддържа, че делбеният имот е изключителна нейна
собственост, като релевира възражение за придобиване на претендирата от
ищеца 1/6 ид.ч. от имота по давност, изтекла в нейна полза в периода от
закупуването му на 17.05.2011 г. до исковата молба. Сочи, че е предоставила
на родителите си средствата за закупуване на имота, които лично тя е
притежавала от продажба на друг имот в гр. Д.ч. Поддържа, че след
закупуването на делбения имот през м.май 2011 г. родителите й са й предали
владението и от тогава тя е започнала да упражнява самостоятелна
фактическа власт върху целия имот изцяло за себе си, вкл. е живяла
необезпокоявано в жилището и го е ремонтирала. Счита, че в случая е
приложима презумпцията на чл. 69 от ЗС и чл. 83 от ЗС и владението й датира
именно от посочения начален момент, доколкото фактическата власт й е
предадена по съгласие от предишните собственици (родителите на страните).
Отделно поддържа, че е манифестирала спрямо ищеца намерението си за
своене на неговите ид.ч., като след смъртта на баща им през м.09.2013 г. е
отказала да го допусне в жилището и му е заявила, че той няма никакви права
по отношение на имота. Сочи, че ищецът никога не е влизал в делбения имот и
не е разполагал с ключ от него. Оспорва и заявената претенция за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползването на 1/6 ид.ч. от делбения имот, вкл.
оспорва да е получила покана за това преди исковата молба.
При така очертаните предмети на предявения иск,
първоинстанционното решение и въззивната жалба, въззивният съд при
проверката си по реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
От събраните по делото доказателства се установяват следните
релевантни за делото факти, а именно:
Няма спор между страните, че процесният делбен недвижим имот е
първоначално придобит от наследодателите на страните А. Д. А. и Н.Т. А. в
режим на СИО чрез договор за покупко-продажба от 17.05.2011г., обективиран
4
в нотариален акт № 125, том 1, рег.№ 2384, дело № 133 от 17.05.2011г. на
нотариус В. П., вписан под № 110, том XXVIII, дело 5968 от 17.05.2011 г. на
СВ-Варна.
От удостоверението за наследници изх. № 64 от 02.10.2013 г. на А. Д. А.
се установява, че той е починал на 02.09.2013г. като е оставил за свои
наследници съпругата си Н. А. и децата си - страните по делото Д. Д. и Д. Д..
От представения по делото нотариален акт № 95, том 2, рег. № 2930,
дело 314 от 2013г. на нотариус В. П., вписан под № 51, том LVII, дело 11878 от
19.09.2013 г. на СВ-Варна, се установява, че на 19.09.2013 г. /изписано
правилно с букви, съответстващи на датата на нотариалния акт и вписването/
майката на страните Н. А. е продала на ответницата Д. Д. собствените й 4/6
ид.ч. от делебния имот.
От удостоверение за наследници изх. № 18 от 14.12.2018 г. на Н.Т. А. се
установява, че тя е починала на 12.02.2018г. и е оставила за свои наследници
своите деца - страните по делото Д. Д. и Д. Д..
От представения по делото в оригинал протокол от 10.11.2020 г. се
установява, че същият е съставен с цел да удостовери срещата между страните
по делото Д. А. Д. и Д. А. Д. на същата дата, като Д. А. Д., притежаващ 1/6
ид.ч. от делбения имот е бил поканен на 05.11.2020г. да продаде на Д. А. Д.,
притежаваща 5/6 ид.ч. от делбения имот, собствената си идеална част за
сумата от 4000 евро, но е отказал.
По делото след оспорване е било открито производство по чл. 193 от
ГПК по проверка автентичността на протокола от 10.11.2020 г. в частта на
положения под номер 2 подпис за ответницата Д. Д.. От приетата по делото
СГЕ се установява, че подписът, положен под номер 2 в протокола от
10.11.2020 г. е положен от Д. А. Д..
По делото са разпитани свидетелите на ответницата М.Г.Й. /без дела и
родство със страните/ и А.Д. Н. /дъщеря на ответницата/ и свидетеля на ищеца
Д. Г. Д. /съжителстваща с ищеца/.
С решението по допускане на делбата съдът решава въпроса върху кои
имоти, между кои лица и при какви квоти е налице съсобственост, която
подлежи на прекратяване.
Няма спор между страните, че делбеният имот първоначално е бил
5
придобит от наследодателите на страните А. Д. А. и Н.Т. А. в режим на СИО
чрез договор за покупко-продажба от 17.05.2011г.
Със смъртта на А. Д. А. на 02.09.2013г. съпружеската имуществена
общност е била прекратена, като съпругата му е получила ½ идеална част от
нея, на основание чл.26, ал.1 и чл.27 от СК-1985 г., а останалата ½ ид. част е
наследена по равно от тримата наследници на А. Д. А. - съпругата му Н. А. и
двете му деца Д. Д. и Д. Д., по 1/6 ид. част за всеки от тях, на основание чл. 9
ал. 1 от ЗН.
С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт № 95, том 2, рег. № 2930, дело 314 от 2013г. на нотариус В. П.,
Н. А. е прехвърлила на ответницата Д. Д. собствените й 4/6 ид.ч. от делебния
имот, с което Д. Д. става собственик на 5/6 ид. части от имота, а за Д. Д. остава
1/6 ид. част от същия.
В отговора на исковата молба ответницата НЕ Е направила възражение
за наличие на персонална симулация в договора за покупко-продажба от
17.05.2011г., а именно че същата е купувач по договора, а в същия са
формално вписани нейните майка и баща. Срокът за отговор на исковата
молба се явява и преклузивният срок за навеждане на такова възражение, на
основание чл. 133 от ГПК. С оглед на това е недопустимо да бъдат събирани
каквито и да е доказателства в посочения смисъл, вкл. гласни, какъвто опит е
направен с показанията на двамата свидетели на ответницата.
Въпросът с чии средства е бил закупен имотът е неотносим към
предмета на доказване в настоящото дело за делба, доколкото произходът на
парите, с които е бил закупен имотът, не може да се отрази на титулярството
на правото на собственост, а поражда евентуално само облигационни
правоотношения между наследодателите и ответницата.
Възражението за придобиване на имота по давност е направено от
ответницата в срока по чл. 131 от ГПК, поради което подлежи на разглеждане
в производството.
Владението е сложен фактически състав, който включва в себе си два
елемента - обективен елемент – фактическата власт върху вещта/имота
/„corpus posesionis”/ и субективен елемент – намерението за своене или
„animus posidendi”.
6
Обективният елемент, фактическата власт, има ярко изразена външна
изява. Това означава, че същата следва да бъде надлежно манифестирана
спрямо лицето, срещу което се свои вещта. В случай, че не е надлежно
манифестирана, фактическата власт не е явна. Тя следва да я явна, за да може
да бъде необезпокоявана. Отделно от това следва да бъде и трайна.
В конкретния случай не се спори, че през целия период, за който се
твърди давностно владение, фактическата власт върху имота е упражнявана
само от ответницата, като ищецът не е смущавал същата чрез упражнявана от
него такава.
Що се отнася до субективния елемент, същият изисква извършването на
действия, които по категоричен начин да доказват, че вещта се държи като
своя. Анимусът, както и корпусът, следва да е налице през целия период на
владение.
Ответницата твърди давност, изтекла в нейна полза в периода от
закупуването на имота на 17.05.2011 г. до датата на завеждане на исковата
молба в съда - 24.06.2022г. Сочи, че родителите й са й предали владението
веднага след продажбата и от тогава тя е започнала да упражнява
самостоятелна фактическа власт върху целия имот изцяло за себе си.
До датата на смъртта на А. Д. А. на 02.09.2013г. обаче имотът е бил
собственост на наследодателите на страните А. Д. А. и Н.Т. А., поради което
своенето на вещта от страна на Д. Д. следва да включва действия, които
отблъскват фактическата власт на наследодателите й и които ясно
демонстрират спрямо тях анимуса на ответницата да свои вещта, каквито
твърдения липсват, липсва и доказване на такива факти.
Едва след смъртта на наследодателя А. Д. А. на 02.09.2013г. е
възникнала съсобственост между страните по делото на основание
наследствено правоприемство от баща им А. Д. А., поради което едва след
датата 02.09.2013г. е възможно Д. Д. да е започнала да свои вещта спрямо брат
си Д. Д..
В Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г.,
ОСГК, е застъпено разбирането, че съгласно чл. 68 ЗС владението е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично
или чрез другиго като своя, а държането е упражняване на фактическа власт
7
върху вещ, която лицето не държи като своя. В случаите, когато
съсобственикът упражнява фактическа власт над съсобствен имот, не би
могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си. Счита се,
че той владее както за себе си, така и за останалите съсобственици до
доказване на противното. Това ТР не е изгубило действие и се прилага и към
настоящия момент.
Съгласно ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС,
презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията
между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от
съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за
своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа
власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е
започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той
е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията
се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява
фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност
за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е
извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си.
По аргумент от противното на ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.
№1/2012г. на ОСГК на ВКС, когато съсобствеността произтича от
юридическия факт „наследяване“ /както е в случая/, то по презумпция всеки
от съсобствениците е държател по отношение на частите на другите
съсобственици /така както е прието в Тълкувателно решение № 85 от
2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК/. Това положение може да се промени
в последствие, но само чрез явно демонстриране на промяната в намерението
с едностранни действия.
С ТР № 4/ 2012г. на ОСГК на ВКС се приема, че позоваването на
придобивна давност е процесуално средство за защита на материално
правните последици от изтичане на придобивната давност, че то не е елемент
8
от фактическия състав за придобиване правото на собственост, че правото на
собственост по давност се придобива автоматично при упражняване на
владение с изтичане на законовия срок независимо дали се касае за владение
на съсобственик, или за владение на имот от трето лице, което не е
съсобственик.
С решение № 484/04.02.2013г. по гр.д.№ 740/2011г. І гр.о. по чл. 290 ГПК
е прието, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ
наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения
/сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го
и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници , които не
се противопоставят в период от 10 години – такива действия показват промяна
на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот. Това е
прието и в цитираната от въззивника практика – Решение № 3/ 25.01.2016г. по
г.д.№ 3973/2015г. на I ГО на ВКС.
С решение № 32/08.02.2016 г. по г.д. № 4591/2015г. на I ГО на ВКС,
върховният съд сочи, че съдът следва да вземе предвид и наличието на
предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на
владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде
владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има
качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента
на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с
намерение за придобиване на собствеността.
В настоящия случай съсобствеността между страните по делото
възниква от юридическия факт наследяване на наследодателя А. Д. А. на
02.09.2013г. До тази дата за владение/държане на съсобствените идеални части
върху процесния имот не може да се говори поради факта, че не е била
възникнала още съсобственост между страните, а собствеността е
принадлежала на техните родители. След тази дата следва да се счете, че всеки
е владелец на собствените си идеални части и държател на идеалните части на
другия/другите. Поради това съдът намира, че към 02.09.2013г. /от която дата
би могло да се говори за давностно владение от страна на ответницата по
отношение на ид. част на ищеца/, ответницата е упражнявала държане върху
имота.
Цитираната от въззивницата практика /решение № 484/04.02.2013г. по
9
гр.д.№ 740/2011г. І гр.о. и Решение № 3/ 25.01.2016г. по г.д.№ 3973/2015г. на I
ГО на ВКС/ говори за промяна на намерението, т.е. за факти, осъществили се
след наследяването, които по несъмнен начин доказват промяната в
първоначалното намерение, произтичащо непосредствено от наследяването.
Тези факти следва да са такива, които по несъмнен начин демонстрират
промяната, затова едно от важните условия е тези действия да бъдат пряко
възприети от другите сънаследници.
Тази промяна е твърдяното от същата недопускане на брат й до имота
след смъртта на баща им. Настоящата съдебна инстанция не кредитира
показанията на свидетелите на ответницата /един от които е дъщеря на
ответницата и се явява заинтересован свидетел по смисъла на чл. 172 от ГПК/
и не приема за установено, че след смъртта на наследодателя А. Д. А. на
02.09.2013г. ищецът е отишъл в дома на ответницата, за да предявява
претенции върху имота и е бил недопуснат от нея с думите, че имотът е неин.
Те не само противоречат на показанията на свидетеля на ищеца /също
заинтересован по см. на чл. 172 от ГПК/, но и на приетите по делото писмени
доказателства и по конкретно представения в оригинал протокол от
10.11.2020г. Първоинстанционният съд е обсъдил надлежно показанията на
разпитаните по делото свидетели на ответницата и подробно е посочил защо
не ги кредитира, поради което възражението на въззивницата във въззивната
жалба за извършени процесуални нарушения от ВРС и необоснованост на
решението в тази връзка, е неоснователно.
Дори и да се кредитират показанията на свидетелите на ответницата и да
се приеме, че към края на 2013г. такава среща между брата и сестрата
действително е била проведена и ответницата е казала на ищеца, че
процесният имот е неин, като с това е демонстрирала промяна в намерението
си за своене и е превърнала фактическата си власт от държане във владение,
то на датата 10.11.2020 г., т.е. преди изтичане на 10 – годишния срок от тази
промяна, тя отново е променила намерението си.
Това се извлича от протокол от 10.11.2020г., съгласно който на датата
10.11.2020 г. е проведена среща между страните, при която Д. А. Д. е
предложила на Д. А. Д., да й продаде притежаваната от него 1/6 ид.ч. от
делбения имот за сумата от 4000 евро, но той е отказал. Във въззивната жалба
се прави за първи път оспорване на датата на съставяне на протокола, но
10
такова оспорване липсва в срока по чл. 193, ал.1 от ГПК, поради което същото
се явява преклудирано. Отделно от това тежестта на доказване на този факт
пада върху оспорващия, а въззивницата не е провела никакво доказване на
оспорването си.
Въз основа на посочения протокол от 10.11.2020 г., който се явява
автентичен съгласно приетата по делото СГЕ и верен по съдържание досежно
датата му, може да се направи обоснован извод, че към посочената дата
ответницата не е считала себе си за собственик на целия имот, т.е. не е имала
анимус за владение на частта на съсобственика си. Анимус за владение следва
да е налице за целия изискуем 10 годишен период, доколкото владението се
състои от две неразделни части - „corpus posesionis” и „animus posidendi”.
Липсата на която и да е част от владението, за която и да е част от периода,
означава липса на непрекъснато давностно владение в изискуемия срок.
От разпита на свидетелите на ответницата се установява, че Д. Д. е
правила ремонт в апартамента месец-два след като същият е бил закупен. Не
се твърди обаче от ответницата, нито се установява от свидетелските
показания дали брат й е знаел за извършването на тези ремонти. В цитираната
от въззивницата практика /решение № 484/04.02.2013г. по гр.д.№ 740/2011г. І
гр.о. и решение № 3/ 25.01.2016г. по г.д.№ 3973/2015г. на I ГО на ВКС/ ясно се
подчертава, че една от предпоставките за уважаване на иска, основан на
давност, е наличието на извършени подобрения и надстроявания в имота,
доколкото те са пряко възприети от другите сънаследници. Отново се
подчертава необходимостта от явно демонстриране на намерението за своене
чрез ясно обективирани външно едностранни действия от страна на
владеещия съсобственик. Извършените в апартамента ремонти обаче, без да е
доказано знание за същите от страна на ищеца, не могат да бъдат
противопоставени на него като действия, обективиращи намерение за
владение.
Наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за
предаване на владението по смисъла на решение № 32/08.02.2016 г. по г.д. №
4591/2015г. на I ГО на ВКС, подлежи на доказване от страна на ответницата.
Тази уговорка следва да бъде демонстрирана ясно и недвусмислено по
отношение на ищеца, тъй като в противен случай владението не би било явно.
Посочената съдебна практика касае не уговорка, постигната само между
11
предаващия и приемащия владението /както е в случая между
наследодателите и ответницата/, а уговорка между всички засегнати страни.
На всички следва да е ясно на кое лице, кои имоти е уговорено да бъдат
предадени, като обикновено става въпрос за случаи на неформална делба на
наследство приживе. Такива твърдения за сведена до знанието на Д. Д.
уговорка за предаване на владението върху имота от А. Д. А. и Н.Т. А. на Д. Д.
липсват, съответно от показанията на свидетелите не се установява, че ищецът
е знаел за наличие на сочената уговорка. Оттук следва, че не е налице ясно
обективирана воля на наследодателите и следователно липсва предаване
приживе на владението върху имота от наследодателите на ответницата.
В заключение следва да се посочи, че периодът от смъртта на
наследодателя А. Д. А. на 02.09.2013г. /от когато е допустимо да бъде
упражнявано владение от ответницата спрямо ищеца на неговата идеална
част/ до подписване на протокола от 10.11.2020 г., а дори и до подаване на
исковата молба в съда на 24.06.2022г. НЕ Е ДОСТАТЪЧЕН, за да обоснове
придобиване на имота по давност поради факта, че не е изтекъл необходимият
10 годишен срок на владение.
С оглед липсата на изискуемия давностен срок, ответницата не е
придобила по давност съсобствения делбен недвижим имот, поради което
същият подлежи на подялба при посочените по-горе квоти между страните.
Въз основа на съвпадащите изводи на двете инстанции, решението на ВРС
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора, разноски се дължат в полза на въззиваемата
страна, но доколкото същата не е представила доказателства за сторени
разноски, такива не се присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 834/13.03.2024г., постановено по гр.д.№
20223110108040 по описа за 2022г. на ВРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационна проверка при условията на чл.
280 от ГПК пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена
12
чрез съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13