Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и осми
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14710 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 01.07.2018
г., постановено по гр.дело № 12659/2018 год. по описа на СРС, ІІ ГК,
76 с-в, е признато за установено на
основание чл.124, ал.1, във вр. с чл.415, от ГПК, във вр. с чл.150 от ЗЕ и
чл.86 от ЗЗД, по исковете предявени от
„Т.С.“-ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу В.А.М.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, чрез адв.М.К.А., определен от САК, че
ответникът дължи: сумата от 430 лева- главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия/ТЕ/ за периода от 27.07.2014 г. до 04.2015 г.,
заедно със законната лихва, считано от 28.07.2017 г. до окончателното й
изплащане; като е отхвърлена претенцията за разликата до пълния предявен размер
от 869,05 лв. и за периода от м.05.2013 г. до 26.07.2014 г., като погасена по
давност, и сумата от 84 лева- мораторна лихва за периода от 15.09.2014 г. до
08.07.2017 год., като е отхвърлена претенцията за горницата до пълния предявен
размер от 212, 46 лв., като неоснователна. С решението на съда е осъден на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, В.А.М., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
чрез адв.М.К.А., определен от САК, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 41,66 лв., разноски сторени в
заповедното производство, съобразно уважената част от исковете. С решението на
съда е осъден на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, В.А.М., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, чрез адв.М.К.А., определен от САК, да заплати на „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 347,17 лева-
сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената
част от исковете.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на
СРС, ІІ ГК, 76
състав е обжалвано и от
двете страни
по делото.
Въззивникът-
ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.С.Д. обжалва решението в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове с правно
основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. 79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази част и
вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат
уважени предявените искове
в обжалваната част. Претендира присъждане на направени
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна – ответник В.А.М., чрез назначения му особен представител адв.М.А., оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено в
обжалваната му част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззивникът-
ответник В.А.М., чрез назначения му особен представител адв.М.А. е подал въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените установителни искове по изложени в жалбата съображения.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба от ответника по делото В.А.М..
Третото лице-помагач - „Т.”-ООД, гр.София, не взема становище по жалбите.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби
са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона, поради което съдът следва
да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата
правилност. Доводите
изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
По въззивната жалба на въззивника- ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, съдът приема следното:
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението
на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в
обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на
страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като
доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред
принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца
„Т.С.“-ЕАД, гр.София срещу ответника В.А.М., установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени за разликата над
уважения до пълния предявен размер. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В
жалбата на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по
спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален представител юрк.С.Д. се е
задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно,
както и в коя част се обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било
конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за
правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата на въззивника- ищец, относими към предмета на спора, във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи
служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми.
По изложените съображения решението на СРС, ІІ
ГК, 76 с-в, в обжалваната му от въззивника- ищец част, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По въззивната жалба на
въззивника- ответник В.А.М., съдът приема следното:
В настоящия случай, спорният
по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен състав намира, че в
настоящия случай е доказано от страна на ищеца по делото, съществуването на
валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на
топлинна енергия, поради следните съображения:
Безспорно установено е обстоятелството, относно
съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба
на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал.
1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за
битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е
имало оспорване на обстоятелството от страна на ответника В.А.М., че същия е
собственик на процесния недвижим имот, както и че сградата – етажна собственост
/в която се намира процесния недвижим имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, т.е без
съмнение същата е имала качеството
потребител на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1
ЗЕ и е страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна
енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора
не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е
приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия, като
отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./.
В тази връзка съдът приема за изцяло неоснователни доводите изложени в жалбата,
в тази насока.
С оглед на гореизложеното, въззивният
съд намира възивната жалба на въззивника- ответник на изложените в същата
доводи за неправилност на първоинстанцинното решение, за изцяло неоснователна.
По изложените съображения решението
на СРС, ІІ ГК, 76 с-в, в обжалваната му от въззивника- ответник част, следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на
въззивника- ищец, нито на въззивника –
ответник се следват разноски за настоящата
инстанция.
На следващо място, съдът
приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС, сумата от 50 лв.- дължима държавна такса по подадената,
чрез назначения му особен представител адв.М.А. въззивна жалба.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.07.2018 г., постановено по гр.дело № 12659/2018 год. по описа на СРС, ІІ
ГК, 76 с-в.
ОСЪЖДА В.А.М., ЕГН **********, да заплати по сметка на
Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 50 лв./ петдесет
лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.”-ООД,
гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.