№ 663
гр. Варна, 14.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20243100500803 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
„Амарант Резиденс Дивелопмент“ ЕООД, ЕИК ********* /с предишно
наименование „Марица 10“ ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, ул. „Цар Симеон I” № 29, срещу решение №451/14.02.2024г.,
постановено по гр.д. № 16370/2022 г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от въззивника срещу „СЕПА Кибер Технологии“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, Западна
промишлена зона, офис сграда „Гранит“, иск с правно основание чл. 79, ал. 1
вр. чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 440.00 евро или сумата от 860.57 лева в левовата им
стойност по БНБ, представляваща незаплатена наемна цена за периода от
01.10.2022 г. до 31.10.2022 г. за ползване на недвижим имот съгласно сключен
Договор за наем от 17.09.2019 г.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно в обжалваната част,
тъй като не са изложени аргументи, защо не се кредитират показанията на
свидетеля досежно ползването на имота за м.10.2022г.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Съдът е сезиран с предявени от „Амарант Резиденс Дивелопмент“
ЕООД /с предишно наименование „Марица 10“ ЕООД/ против „СЕПА Кибер
Технологии“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 и 2 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 440.00 евро, незаплатена наемна цена за периода
01.09.2022 г. до 30.09.2022 г., сумата от 440.00 евро, незаплатена наемна цена
за периода 01.10.2022 г. до 31.10.2022 г. и сумата от 96.86 лева, незаплатени
консумативи за ел. енергия за периода 01.09.2022 г. до 30.09.2022 г., дължими
по сключен между страните Договор за наем от 17.09.2019 г., ведно със
законната лихва за забава, считано от предявяване на исковете – 14.12.2022 г.
до окончателното заплащане на сумите.
В исковата молба се излага, че на 17.09.2019 г. между страните е
сключен договор за наем на недвижим имот, представляващ апартамент № 1
на етаж първи в жилищна сграда ***********************, както и
подземно паркомясто № 16, със срок до 17.09.2020 г., срещу месечен наем в
размер от 440.00 евро с падеж от първо до пето число на текущия месец, за
който наема се дължи. С анекс от 17.09.2020 г. срокът е удължен до
30.09.2021 г., а след тази дата договорът за наем е станал безсрочен, тъй като
наемателят е продължил да ползва наетите площи и липсва волеизявление за
прекратяване на договора. Ответникът не е изпълнил задължението си за
плащане на наемна цена и на ел. енергия за процесните периоди, поради което
се претендира за осъждането му да изпълни реално задължението си.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с
който исковете се оспорват по основание и размер. Твърди се неизправност на
ищеца по договора, довела до предсрочното му прекратяване. Излага се, че
след като собствеността на дружествените дялове на ищцовото дружество
била променена, новият собственик взел едностранно решение за промяна на
наемните вноски по процесния договор. Поддържат се доводи за забава на
кредитора, тъй като ищецът закрил посочената в договора банкова сметка за
заплащане на задълженията и не посочил нова, с което поставил ответника в
2
невъзможност за изпълнение. С електронно съобщение на 23.09.2022 г.
ищецът информирал ответника, че договорът за наем е прекратен
автоматично, съгласно т.3.4 от договора, поради забава на дължимо плащане,
без да се посочи кое е това плащане и на коя дата е настъпило условието за
автоматично прекратяване на договора, като поканил наемателя да предаде
владението на имота на 27.09.2022 г. На тази дата ответникът освободил
наетия имот. Претенцията за наем за периода 01.09.2022 г. до 31.09.2022 г. се
оспорва по съображения, че наемодателят е начислил наем за целия месец
септември 2022 г., въпреки че сам е прекратил договора преди неговото
изтичане - на 23.09.2022 г. Ищецът отказал да приеме владението на имота
преди да получи плащане по последната издадена фактура, поради което наем
за периода 01.10.2022 г. до 31.10.2022 г. не се дължи, тъй като наемодателят е
възпрепятствал наемателя да предаде владението на имота, с което отново
като кредитор на непарично вземане е изпаднал в забава по смисъла на чл. 95
от ЗЗД. Релевирано е възражение за прихващане на дължимите за периода от
01.09.2022 г. до 27.09.2022 г. наемна вноска и разходи за потребената
електроенергия, с насрещното вземане на ответника за връщане на платения
депозит от 600.00 евро, като прихващането се извърши до размера на по-
малкото вземане. Твърди се, че съгласно т. 2.5 от процесния договор за наем
от 17.09.2019 г. сумата от 1 173.50 лв., престирана в полза на ищеца-
наемодател на 18.09.2019 г., съгласно фактура № 938, подлежи на връщане
при прекратяване на договора или служи за прихващане на задълженията,
съществуващи към момента на прекратяване.
С първоинстанционното решение в необжалваната му част исковете по
чл. 232, ал. 2, предл. 1 и 2 от ЗЗД за присъждане на вземанията за наем и
консумативи за периода 01.09.2022 г. до 30.09.2022 г., са отхвърлени поради
съдебна компенсация с насрещно вземане на ответника за депозит в размер на
600.00 евро или сумата от 1 173.50 лева в левовата им стойност по БНБ, на
основание чл. 104, ал. 2 вр. чл. 103, ал. 1 вр. чл. 20а вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр.
т. 2.5 от договора за наем от 18.09.2019 г.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
3
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в
хипотезите на нарушение на императивна правна норма. Въззивното
производство се развива в рамките на обжалваната част от
първоинстанционното решение и заявените в срок от въззивника оплаквания.
Тъй като въззивният съд е такъв по съществото на спора, посочването на
оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е
задължителен елемент от въззивната жалба (арг. чл. 262, ал. 1 ГПК), но
очертава предмета на въззивното обжалване. Жалбоподателят трябва да
посочи конкретните фактически доводи на първата инстанция, които смята за
неправилни, както и основанията за това - процесуални нарушения,
включително доказателствена и/или фактическа непълнота, резултат от тези
нарушения и искания във връзка с това, необоснованост, неточно приложение
на материален закон. Допустимите процесуални действия на въззивния съд
относно фактическата страна на спора се определят от поведението на
страните, които очертават неговия обхват пред въззивната инстанция (арг.
чл.260, т. 5 и 6; чл. 266, ал. 2 и 3; чл. 267, ал.1, чл. 269 ГПК). Въззивният съд
не е ограничен от оплакванията в жалбата само когато служебно проверява
допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото
първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част,
правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с
оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение
на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на
спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от
обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея
конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови
факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното
производство. Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния
4
съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения.
В разглеждания случай единственото въведено с жалбата оплакване е за
липса на формирани от съда мотиви защо не кредитира свидетелските
показания досежно ползването на имота за м.10.2022г. Конкретни
съображения във връзка с релевираното оплакване не са изложени, което
мотивира съда да приеме, че жалбата има бланкетен характер.
Съдът не споделя тези бланкетни оплаквания и намира подадената
жалба за неоснователна. При служебно извършената проверка на
законосъобразността на акта и при липсата на конкретни оплаквания, съдът
намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е
нарушил императивни разпоредби на закона. Дадената правна квалификация
на спора кореспондира на наведените в исковата молба фактически твърдения
и отправеното искане за реално изпълнение по действащ за процесния период
договор за наем. С влязлото в сила първоинстанционно решение в
необжалваната му част е формирана сила на пресъдено нещо относно факта на
сключен между страните договор за наем, съществуването на изискуемо и
неплатено вземане на ищеца за наем за м.09.2022г. и наличието на
предпоставките за прихващането му с насрещното вземане на ответника за
връщане на платения депозит поради прекратяване на договора. С оглед
изложеното съдът е обвързан да приеме за доказан факта на съществуване на
наемното правоотношение до края на месец септември 2022г. Изложеното
налага изводът, че ответникът е бил неизправна страна по отношение на
задължението си за заплащане на наема за м.септември 2022г., поради което
за ищеца като наемодател е възникнало правото по чл.3.4. от договора да го
прекрати без предизвестие. Това потестативно право е упражнено с
представеното по делото ел. изявление от 23.09.2022г., като прекратителният
ефект е настъпил с изтичане на предоставения срок за освобождаване на
наетия имот – 27.09.2022г. С прекратяване на договорната връзка отпадат
всички насрещни права и задължения на страните, включително за заплащане
на наем. В случай, че ползването на вещта продължи въпреки
противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение в размер
на пазарния наем по чл.236, ал.2 от ЗЗД, с какъвто иск обаче съдът не е
сезиран. Предявеният иск с правно основание чл.232, ал.2 от ГПК за
присъждане на наем за м.10.2022г. се явява неоснователен поради липсата на
първия елемент от фактическия състав, а именно действащ договор за наем за
5
процесния период.
С оглед изложеното крайният изход от спора не би бил различен дори
да бе доказано, че ответникът е ползвал имота след прекратяване на договора.
Събраните в тази насока гласни доказателства не са в състояние да обосноват
основателност на иска на предявеното основание. За пълнота следва да се
посочи, че свидетелските показания в случая нямат доказателствена стойност,
доколкото воденият от ищеца свидетел е заявил, че няма спомен дали
ответникът е ползвал имота през месец октомври 2022г. Мотиви дали
доказателствата се кредитират или не съдът дължи само когато последните
възпроизвеждат релевантни за спора факти. Когато не са информативни,
извършването на нарочна преценка относно тяхната доказателствена стойност
е безпредметно.
Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
Разноски не се присъждат в полза на въззиваемия поради липсата на
направено искане и представени доказателства за сторени такива в
настоящото производство.
С оглед изложените съображения, настоящият състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №451/14.02.2024г., постановено по гр.д. №
16370/2022 г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Амарант
Резиденс Дивелопмент“ ЕООД, ЕИК ********* /с предишно наименование
„Марица 10“ ЕООД/, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Цар
Симеон I” № 29, срещу „СЕПА Кибер Технологии“ ЕАД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, Западна промишлена зона,
офис сграда „Гранит“, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232, ал. 2,
предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в
размер на 440.00 евро или сумата от 860.57 лева в левовата им стойност по
БНБ, представляваща незаплатена наемна цена за периода от 01.10.2022 г. до
31.10.2022 г. за ползване на недвижим имот съгласно сключен Договор за
наем от 17.09.2019 г.
6
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7