№ 14584
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЙГ
при участието на секретаря СР
като разгледа докладваното от ЙГ Гражданско дело № 20221110113590 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „Ф и“ ЕАД, ЕИК: ххх, със седалище и адрес на
управление: гр. ххх, чрез юрисконсулт ВЦ, обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 415
във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от Закона
за потребителския кредит и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, срещу С. Е. А., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, за установяване дължимостта на следните
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. 59376/2021г. по описа на СРС 140 състав, както
следва: 4367,47 лева – главница по договор за потребителски паричен кредит
№ PLUS–16244909 от 31.07.2018г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.10.2021г.,
до окончателното изплащане на задължението; 2146,67 лева – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 05.12.2018 г. – 04.09.2021 г.; 854,99 лева –
лихва за забава за периода от 06.12.2018г. до 11.10.2021г., с изключение на
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г. включително.
Ищецът твърди, че между „фирма“ ЕИК ххх, и С. Е. А., ЕГН
**********, е сключен договор за предоставяне на потребителски паричен
кредит № PLUS–16244909 от 31.07.2018г, по силата на който на ответницата е
1
предоставена сумата от 4342,50 лева, представляваща главницата по договора
за кредит, намалена с уговорената такса ангажимент в размер на 157,50 лева,
като съгласно договора, кредитополучателят се задължава да върне заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, представляваща добавка,
съставляваща печалбата на кредитора на 36 месечни погасителни вноски.
Крайният падеж на договора за кредит настъпил на 05.08.2021г., поради което
станал изискуем целият остатък от задължението. С оглед изпадане на
длъжника в забава, съгласно договора се дължало и съответно обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Сочи, че на 02.12.2019 г. между „фирма“
и ищеца в настоящото производство „Ф и“ ЕАД, е сключен договор за
прехвърляне на вземания. Във връзка със задължението на цедента да
уведоми длъжника за така сключения договор, по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
прилага пълномощно, с което „фирма“, в качеството си на цедент,
упълномощава „Ф и“ ЕАД, като цесионер, да уведоми длъжника С. А..
Поради гореизложените обстоятелства и въз основа на сключения между
„фирма“ и „Ф и“ ЕАД, договор за прехвърляне на вземания, последният
депозирал заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу ответника за дължимите по договора суми, а именно:
4367,47 лева - главница по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS–16244909 от 31.07.2018г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.10.2021г.,
до окончателното изплащане на задължението; 2146,67 лева – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 05.12.2018 г. – 04.09.2021 г.; 854,99 лева –
лихва за забава за периода 06.12.2018г. до 11.10.2021г., с изключение на
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г. включително. По заявлението било
образувано ч.гр.дело № 59376/2021г. на СРС, 140-ти състав. Районният съд
уважил заявлението в цялост, като издал заповед за изпълнение на парично
задължение срещу ответницата за горепосочените суми. В законоустановения
срок длъжникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което на
ищеца било указано да предяви иск относно вземанията си. С оглед
изложеното, ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което да
бъде признато за установено, че ответницата му дължи претендираните суми,
както и да бъде осъдена да му заплати направените по делото разноски.
Ответницата С. Е. А., чрез пълномощника адв. В. Н., е депозирала
писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с
2
който не оспорва факта, че е сключила договор за заем с „фирма“, по силата
на който е получила посочената в исковата молба сума. Излагат се доводи, че
договорът съдържа неравноправни клаузи, за което съдът следва да се
произнесе служебно. Оспорва дължимостта на претендираните суми, като
поддържа, че не е уведомена за цесията. Поради изложеното моли
предявените искове да бъдат отхвърлени.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните
и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК,
приема за установено следното:
Видно от приложеното по настоящото ч.гр.д. № 59376/2021 г. на СРС,
140-ти състав, на 15.10.2021г., ищецът е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата за следните
суми: 4367,47 лева - главница по договор за потребителски паричен кредит №
PLUS–16244909 от 31.07.2018г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.10.2021г.,
до окончателното изплащане на задължението; 2146,67 лева – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 05.12.2018 г. – 04.09.2021 г.; 854,99 лева –
лихва за забава за периода 06.12.2018г. до 11.10.2021г., с изключение на
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г. включително. По заявлението е
образувано ч.гр.д. №59376/2021г. на СРС, 140 състав, като на 26.10.2021г. е
издадена заповед за изпълнение на претендираните суми в полза на „Ф и“
ЕАД. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение
срещу заповедта, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя, че
може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок.
От събраните по делото доказателства се установява и не е спорно
между страните по делото, че между ответницата С. Е. А. и „фирма“ е
валидно възникнало облигационно правоотношение по сключен в писмена
форма договор за потребителски паричен кредит № PLUS–16244909 от
31.07.2018г., видно от представеното заверено копие на същия като
приложение към депозираната искова молба, по който ответната страна е
получила паричен заем в размер на 4342,50 лева след приспадане на такса
ангажимент в размер на 157,50 лева, с договорен срок на връщане на кредита
от 36 месеца, ведно с възнаградителната лихва, като крайният срок за
3
изпълнение на договора настъпва на 05.08.2021г. (видно от представения по
делото погасителен план).
С договор за цесия от 02.12.2019г. (приложение №1 от 02.12.2019г. към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019г.)
вземането на „фирма“ ЕИК ххх, срещу ответницата е прехвърлено на
ищцовото дружество. Във връзка с възраженията на ответницата, свързани с
уведомяването й за сключения договор за цесия между „фирма“ и „Ф и“ ЕАД,
в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е
възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за
извършената цесията, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новия кредитор е предявил иска си за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на изходящото
от цедента уведомление, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с
оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното
съдът приема, че ответницата е надлежно уведомена за цесията с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и
уведомлението от цедента.
По делото са изслушани и приети основно и допълнително заключения
на съдебно-счетоводната експертиза, от които се установява, че на
31.07.2018г. сумата в размер на 4342,50 лева е преведена по банкова сметка на
ответницата. По договора за кредит били извършени плащания в общ размер
на 686,28 лева, т.е. платени са първите три вноски, съгласно погасителния
план, като след това няма други плащания. Първата изцяло неплатена месечна
вноска била с дата 05.12.2018г., а неплатеният остатък по кредита бил в
размер на 6793,08 лева, от които непогасена главница 4291,87 лева,
непогасена договорна лихва – 2425,61 лева, непогасена застраховка – 75,60
лева. Вещото лице посочва, че върху главница от 4291,87 лева изчислената
законна лихва за периода от 06.12.2018г. до 11.10.2021г., с изключение на
4
периода от 13.03.2020г. до 13.07.2020г., вкл. е в размер на 1094,44 лева. В
допълнителното заключение вещото лице посочва, че банката не е получавала
обезщетение за неизпълнен договор за застраховка живот, който е сключен
като обезпечение на отпуснатия кредит. Съдът не кредитира приетото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза в частта относно
изчислената законна лихва върху неизплатената по договора главница, тъй
като вещото лице е изчислявало обезщетението за забава в размер на
законната лихва върху цялата остатъчна главница за целия период, а не върху
главницата по всяка погасителна вноска, считано от настъпване на нейния
падеж. Поради това, съдът с оглед правомощията си по чл.162 от ГПК
определя размера на мораторната лихва чрез изчисление с лихвен калкулатор
на сумата от 726,74 лева.
Във връзка с направеното от ответника възражение за нищожност на
клаузи от сключения между страните договор за кредит, съдът приема, че
клаузата в процесния договор относно уговорената възнаградителна лихва е
нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави. В трайно установената практика на ВКС (в този смисъл Определение
№ 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение
№ 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение
№ 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС) е възприето
становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от
ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави. В цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният
размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така,
според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 34,69% и
надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи
5
на добрите нрави и се явява нищожна.
Предвид извода за нищожност на клаузата относно възнаградителната
лихва вноските, направени от ответницата и отнесени от кредитора за
погасяване на това задължение, следва да се зачетат като вноски по кредита,
при спазване правилото на поредност на погасяванията, установено в чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД. Съобразно разрешението, дадено в т.1 от ТР №3/2017г. на
ОСГТК на ВКС, когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният
ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение
настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 от Закона за
задълженията и договорите.
Поради изложеното и с оглед заключението на ССчЕ, от което се
установява, че са извършени от кредитополучателя плащания в размер на
686,28 лева, съдът приема, че с посочената сума е погасена част от
мораторната лихва, като е останал непогасен остатък в размер на 40,46 лева,
до който размер предявеният иск за мораторна лихва се явява основателен и
доказан. Основателна и доказана е претенцията за част от претендираната
главница в размер на 4291,87 лева, съгласно заключението на ССчЕ. До този
размер претенциите следва да бъдат уважени, а за разликата над тези суми до
пълните им предявени размери, същите следва да бъдат отхвърлени, като на
отхвърляне изцяло подлежи и претенцията за възнаградителна лихва.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответницата
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски по делото, съразмерно с
уважената част от исковете в общ размер на 332,28 лева, както и разноски в
заповедното производство в размер на 116,46 лева. На основание чл.78, ал.3
от ГПК ищцовото дружество също дължи на ответницата разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 307,50 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание
основание чл. 415 във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗЗД във
вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
предявени от „Ф и“ ЕАД, ЕИК: ххх, със седалище и адрес на управление: гр.
6
ххх, срещу С. Е. А., ЕГН **********, с адрес гр. ххх, че С. Е. А. дължи на „Ф
и“ следните суми: 4291,87 лева – главница по договор за потребителски
паричен кредит № PLUS–16244909 от 31.07.2018г., ведно със законната
лихва, считано от 15.10.2021г. до окончателното изплащане на задължението;
40,46 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, считано от датата на всяко просрочие до 11.10.2021г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. №59376/2021г. по описа на СРС, 140 състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за главница за разликата над сумата от 4291,87 лева до
пълния предявен размер от 4367,47 лева, изцяло предявения иск за
възнаградителна лихва в размер на 2146,67 лева – договорна
(възнаградителна) лихва за периода 05.12.2018 г. – 04.09.2021 г. и предявения
иск за мораторна лихва за разликата над сумата от 40,46 лева до пълния
предявен размер от 854,99 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С. Е. А., ЕГН **********, с
адрес гр. ххх, да заплати на „Ф и“ ЕАД, ЕИК: ххх, със седалище и адрес на
управление: гр. ххх, разноски по делото в размер на 332,28 лева, както и
разноски в заповедното производство в размер на 116,46 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Ф и“ ЕАД, ЕИК: ххх, със
седалище и адрес на управление: гр. ххх, да заплати на С. Е. А., ЕГН
**********, с адрес гр. ххх, разноски по делото в размер на 307,50 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. №59376/2021г. по описа на СРС, 140 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7