№ 18918
гр. София, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. Х.
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. Х. Гражданско дело №
20241110108644 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и сл. и е образувано по подадена
от „Ф.ц.“ ООД, искова молба против К. А. А., с която е предявена искова претенция с
правно основание чл. 535 ТЗ, с искане да се постанови решение, с което да се признае
за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от
547,40 лв. представляваща вземане по запис на заповед от 29.12.2020 г., предявен на
29.12.2020 г., ведно със законната лихва от 08.12.2022 г. до окончателно изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 67256/2022 г., по описа на СРС, 180-ти състав.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 29.12.2020
г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № F9004307, по силата
на който е предоставил на ответника кредит. Сочи, че крайният срок за погасяване на
задълженията по договора е 28.07.2021 г. Твърди, че като обезпечение, ответникът е
издал запис на заповед от 29.12.2020 г. в негова полза. Излага, че последното плащане
е извършено на 31.10.2022 г., като общият размер на погасената сума възлизал на
208,60 лв. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал бланкетно възражение по чл.
414 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК, като е предявена установителна
искова претенция с правно основание чл. 535 ТЗ.
За основателността на заявената искова претенция в тежест на ищеца е да
докаже по делото пълно и главно, че е поемател или легитимиран приносител на
процесния запис на заповед, отговарящ на императивните изисквания на чл. 535 ТЗ,
издател на който е ответникът; наличието на твърдяната валидна каузална сделка –
Договор за потребителски кредит № F9004307, и връзката й с абстрактната такава;
изпълнение на задълженията по каузалната сделка.
1
В тежест на ответника е да докаже изпълнение на задълженията по каузалната
сделка чрез връщане на процесната сума в уговорения срок и/или плащането на
претенцията по записа на заповед в случай, че твърди това.
Съгласно разясненията по т. 17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, записът на
заповед е ценна книга, материализираща права, и е доказателство за съществуването
на вземането. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието
на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният
запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителният характер на ценната книга. В тази хипотеза на изследване подлежи и
каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, че вземането му произтича
от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с
издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор
сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект.
За да притежава изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа
предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити: 1. / наименованието "запис на
заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; 2. / безусловно обещание
да се плати определена сума пари; 3. / падеж; 4. / място на плащането; 5. / името на
лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; 6. / дата и място на
издаването; и 7. / подпис на издателя, като тяхната кумулативна наличност обуславя
действителността на менителничния ефект. Съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който
не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в
случаите, определени в ал. 2, 3 и 4 на същата норма – т. е. законодателят изрично
допуска случаите на нередовност на падежа, мястото на плащане и мястото на
издаване на ценната книга да бъдат санирани.
Настоящият съдебен състав приема, че представеният по делото запис на
заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни
реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното
волеизявление и материализира посоченото в него вземане.
На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че записът на заповед
може да бъде издаден, за да обезпечи, да гарантира, както едно възникнало вече, така
и едно бъдещо задължение по каузална сделка. Законосъобразна е правната
конструкция и не е налице императивна забрана за това, записът на заповед да се
издава, за да обезпечи и гарантира възникнало или бъдещо задължение по каузална
сделка, предвид че гарантирането на един дълг /дори и невъзникнал/ посредством
различни способи за обезпечение не противоречи нито на закона, нито на правната
логика.
В случая ищецът сочи, че вземането му произтича от каузално правоотношение,
в частност договор за потребителски кредит № F0043307/29.12.2020г., за
обезпечаването на което е издаден процесния запис на заповед.
От приложеното на л. 9 копие на процесния договор за кредит се установява, че
между ищцовото дружество и ответника са възникнали облигационни
правоотношения, по силата на които „Ф.ц.“ ООД, е предоставил кредит на К. А. А. в
размер на 400.00лв.
2
Предвид изложеното съдът намира, че по делото безспорно се установява
валидно възникнало каузално правоотношение между страните, обезпечено с
процесния запис на заповед, поради което, съобразно чл. 5 ГПК, чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1
и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС следва служебно да извърши преценка за наличие на неравноправни клаузи,
респективно за противоречие на уговореното между страните с императивни
материалноправни норми.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Видно от договора уговореният размер на кредита е 400.00лв., в чл. 6 от
договора е уговорено между страните, че ГПР по кредита е в размер на 39.95%, като в
чл. 7 е уговорено, че ГПР се формира от главница плюс лихви, и общият размер на
дължимата се сума е 452.27лв.
В инкорпорирания погасителен план на стр. 2 от договора обаче, освен
начислени главница и лихва, е регламентирано задължение на ответника за заплащане
на неустойка, претендирана на основание чл. 11 от договора, а именно неустойка за
непредставяне на предвидените обезпечения в общ размер на 303.73лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
3
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
По изложените съображения предвидената в чл. 11 от договора неустойка,
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Гореизложеното обуславя извода, че процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-
Б въззивен състав и др. /
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
4
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
В този смисъл е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в частност в т. 49 е
прието, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Размерът на отпуснатия кредит е 400.00лв., като от приложеното на л. 15 по
делото копие на разписка се установява, че сумата е усвоена от К. А..
От отбелязването на гърба на оригинала на записа на заповед /л. 5 заповедното
производство/ се установява, че от страна на К. А. са платени 208.60лв.,
обстоятелство, което се признава от ищеца в исковата молба. Респективно от
отпуснатия кредит в размер на 400.00лв., следва да се приспадне платената сума от
208.60лв. или непогасената част е в размер на 191.40лв. Претенцията е заявена за
сумата от 547.40лв., като по изложените съображения същата се явява частично
основателна за сумата от 191.40лв., като над тази сума до максимално предявения
размер от 547.40лв. или за разликата от 356.00лв. искът е неоснователен.
Неоснователно е възражението на ответника, формулирано от процесуалния й
представител в проведеното по делото първо осз, че исковата претенция следва да
бъде отхвърлена, доколкото К. А. е заплатила по образуваното изпълнително дело №
915/2023г., по описа на ЧСИ У.Д. сумата от 1800.00лв., тъй като за да бъде отхвърлен
искът- поради извършено в хода на делото плащане следва плащането да е извършено
доброволно, а не в рамките на провеждано срещу длъжника принудително изпълнение
/ виж. т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС и Решение № 60162 от 26.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2482/2018 г., II
т. о., ТК/ Отделно от изложеното от страна на ответника не бяха ангажирани
доказателства за плащане.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че клаузата представляваща
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по
договора е нищожна, тъй като същата е в очевиден разрез с присъщите й по закон
обезпечителна и обезщетителна функции, доколкото не са съобразени нито с
естеството на обезпеченото задължение, нито с възможните вреди от неизпълнение на
задължението ответникът да представи обезпечение и с нея се цели единствено
неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната, регламентирана в
чл. 19, ал. 4 ЗПК
По разноските:
Предявен е иск за сумата от 547.40лв., уважената част е в размер на 191.40лв.,
отхвърлената част е в размер на 356.00лв., при каквото съотношение следва да бъдат
разпределени разноските по делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в заповедното и исково производство
в общ размер на 798.99лв., от които 25.00лв. – държавна такса исковото производство,
400.00лв. – адвокатско възнаграждение исковото производство, 21.99лв. – държавна
такса в заповедното производство и 352.00лв. – адвокатско възнаграждение в
заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
5
разноски с оглед уважената част на иска в размер на 279.37лв.
Ответникът има правно на разноски с оглед отхвърлената част на иска, но
такива не се претендират, нито са приложени доказателства за извършването им.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че К. А. А. ,
ЕГН **********, дължи на „Ф.ц.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 535 ТЗ,
сумата от 191.40лв. – вземане по запис на заповед от 29.12.2020г., предявен за
плащане на 29.12.2020г., издадена за обезпечаване на сключен между страните
Договор за потребителски кредит № F9004307/29.12.2020г., ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 08.12.2022г., до окончателно
изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 67256/2022 г., по описа на СРС, 180-ти състав, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска в частта, за сумата от 356.00лв. / разликата над уважената част
до максимално претендирания размер /, като неоснователен.
ОСЪЖДА К. А. А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Ф.ц.“ ООД, ЕИК ********, сумата от 279.37лв. – разноски с оглед
уважената част на иска.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6