№ 180
гр. В., 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:С. Ж. С.
Членове:Г.П.Й.
НДН
при участието на секретаря ИК
като разгледа докладваното от НДН Въззивно гражданско дело №
20241300500288 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял втори, Глава двадесета ГПК.
Подадена е въззивна жалба от И. С. И., с ЕГН:**********, с постоянен
адрес: гр. В., *** , чрез адвокат А. Д., със съдебен адрес и адрес за
призоваване: гр. С., р-н „Средец“, ж.к. „Яворов“, ул. „Хан Омуртаг” № 74, ет.
1, ап. 1, с посочен съдебен електронен адрес за призоваване срещу Решение №
266 от 15.05.2024 г. по гражданско дело № 20231320102579 на Районен съд –
В., в частта, в която са отхвърлени исковите претенции за прогласяване на
недействителността на договор за потребителски кредит № MAX_300824826
от 25.10.2022г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7, 10 и 20 от ЗПК, и за прогласяване на
недействителността на клаузата на чл. 5, ал. 7 от договор за потребителски
кредит № MAX_300824826 от 25.10.2022г. на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, като неоснователен.
Твърди се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно и
необосновано, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че
сключеният между страните договор е действителен.
Излага се, и че първоинстанционният съд се е произнесъл и по основания за
1
недействителността на договора, които не са наведени в исковата молба. В
исковата молба се твърдяло нарушение на изискванията по чл.11, ал.1, т. 7, т.
10 и т. 20 ЗПК, докато съдът се е произнесъл и по непредявени възражения за
нищожност, като изводите му и по тях били необосновани. По отношение на
отхвърленият иск за възнаградителната лихва по договора с правно основание
26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 5, ал. 7 от договора се
излага, че уговорения размер на възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави, .като е нарушен основния принцип за добросъвестност в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Сочи се практика -
Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение
№378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение
№1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от
28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д.№ 3194/2022 г.), според която съглашение за
плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава
тройния размер на законната лихва, което обстоятелство в настоящия случай е
налице, тъй като е договорен размер на 38. 47 % годишно.Излага се, че
първоинстанционният съд погрешно кредитирал първия посочен метод за
изчисняване на ГПР, който не взема предвид таксите за бързо разглеждане и
динамично плащане, но които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК трябва да бъдат
включени в изчисляването на ГПР, поради което договорът за потребителски
кредит е недействителен и съгласно чл. 23 ЗПК, ищцата дължи само чистата
стойност на кредита - усвоената от потребителя главница.
Иска се отмяната на решението в посочената част , уважаване на претенциите,
в условията на обективно съединяване, и присъждане на разноските за двете
инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемата по жалбата страна .
В.ският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
Делото е образувано по искова молба от И. С. И., с ЕГН:**********, с
2
постоянен адрес: гр. В., *** , чрез адвокат А. Д. против „БЕДК” ООД, ЕИК
**************, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1113, р-н
„Изгрев“, ул. "Незабравка" № 25, ет. 5, за прогласяване недействителността на
сключения между страните на 25.10.2022 г. Договор за потребителски кредит с
номер МАХ_300824826 на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във
връзка с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и евентулно
съединени искови претенции за прогласяване недействителността на клаузите
на чл. 9, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от Договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради накърняване
на добрите нрави и на чл. 5, ал. 7 от Договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Ответникът в отговор е оспорил претенцията, като излага, че липсват клаузи в
договора, които да накърняват добрите нрави и да са в противоречие с
общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с
правилата за поведение установени в обществото. Излага се, че принципите
за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД
договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на
договарящите при двустранните договори не са етични, а правни принципи,
които са скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези
принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради
противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Сочи се още, че заявените от ищцата допълнителни действия не се
калкулират в ГПР защото не са общ разход по кредита, съгласно дадената в
ЗПК дефиниция и същите допълнителни действия не са били задължителна
предпоставка за отпускането на кредит .
Съдът намира са установено от правна страна следното :
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
3
възраженията на страните. Извън това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.
д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно правомощията на
въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, дадени с т. 1 и
мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК,
въззивният съд се произнася служебно само по въпросите относно
валидността и процесуалната допустимост на първоинстанционното решение,
а при проверката относно правилността на същото - само за приложението на
императивни материално правни норми и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните по делото или за определени категории уязвими лица,
като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от релевираните във
въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея искане за
произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо
от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т.7, т.10, т. 20 от ЗПК,
евентуално - искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предложение първо и
второ от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
В обжалваната част настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС-В., а конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния
4
обхват на въззивната проверка, съдът намира за неоснователни, поради
следното:
По отношение на чл. 11, ал.1, т. 7 ЗПК следва да се има предвид, че
общия размер на кредита,съобразно пар 1, т3 от ДР на ЗПК не е равнозначен
на общия разход по кредита, съгласно пар.1 от ДР на ЗПК. В т.7 на чл.11 се
визира общия размер на кредита, което е общата сума , предоставена по
договора за кредит, чистата сума за получаване от потребителя, без такси и
разноски .Видно от чл.5, т.1 от договора, такъв размер е посочен, както е
посочен и начина на усвояването му –чл.4, ал.2 от договора, поради което
съдът приема, че липсва нарушение на посочената разпоредба от ЗПК.
По отношение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и посочения „Годишен процент
на разходите“ /ГПР/ настоящият съдебен състав приема, че общите разходи по
кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
кредита са посочени в договора- чл.5, ал.6 . В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден
максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Тази
разпоредба не освобождава съда от задълженото му служебно да провери дали
посоченият размер на ГПР е изчислен правилно съобразно императивното
правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на
размера на ГПР, както и дали, макар и размерът на ГПР действително да е по-
нисък от максимално предвидения, условията на договора и размерът на
разходите са неравноправни.
В чл. 19, ал.1 ЗПК е определено кои видове разходи влизат в състава на ГПР и
това са всякакви разходи, свързани със самия договор. Те могат да бъдат
настоящи или бъдещи: лихви, комисиони, застраховки, гаранции и др. Всички
обаче следва да бъдат предвидими разходи, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, свързани с добросъвестно поведение на
страните по договора. В ал.3 на същия текст са въведени изключения за
разходи, които не следва да се включват в общите разходи по кредита , на
базата на които се определя годишния процент на разходите . В т.3 на ал. 3 на
чл.19 от ЗПК такова изключение е предвидено за други разходи, свързани с
извършването на плащанията, какъвто е посочената такса за динамично
плащане по кредита в чл.9, ал.2 от договора, поради което съдът правилно е
приел, че таксата не следва да се включва в общия размер на разходите и ГПР.
Таксата по чл.9, ал.1 от договора, дължима за бързото разглеждане на кредита
5
също не е включена в общия размер на кредита от първоинстанционния съд и
основателно, тъй като същата не е предвидима, кредиторът не е
предварително наясно относно същата, с оглед възможността на потребителя
да се възползва или не от тази услуга и не е свързана със самия кредит. Тези
обстоятелства са посочени изрично и в дефинициите на ОУ към договора за
потребителски кредит/стр.1, абзац последен от същите/. Допълнително , тези
допълнителни разходи /по чл.9 от договора/ са разяснени и в Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити - т.4.3, като е посочено, че се дължат в случай, че кредитоискателят
желае предоставяне на посочените услуги.
Видно от чл.5 на договора, в същия са посочени разходите , които длъжникът
ще направи, и които са отчетени при формиране на ГПР , като в случая това е
възнаградителната лихва, в посочения размер.ГПР е в размер, съответстващ
на чл.19, ал.5 ЗПК. В актуалната съдебна практика се възприема, че
непосочването на начина, по който е изчислен ГПР съобразно единната
математическа формула по Приложение № 1, е от такова естество, че не може
да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Доколкото в процесния договор размерът на ГПР е посочен в
конкретен процент по ясен и недвусмислен начин, липсата на конкретни данни
(съобразно Приложение № 1) не би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение. С оглед посочената от жалбоподателя
съдебна практика на окръжни съдилища, следва да се има предвид, че
актуалната такава преодолява цитираната от жалбоподателя- Решение № 120
от 14.06.2021 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 535/2021 г., Решение № 260046
от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 /2020 г. на II състав на Окръжен съд – Варна.
Липсващите данни в конкретния случай са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, поради което и санкционирането на кредитодателя с обявяване на
целия договор за недействителен би било непропорционално. С оглед
изложеното , съдът приема и че ГПР е именно посоченият в договора -46.09%
като липсва нарушение .на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК , до който извод е достигнал
и първоинстанционния съд, възприемайки първия вариант на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
Относно въведено от ищеца нарушение на чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК съдът
правилно е приел, че не се установява нищожност на договора на това
6
основание, тъй като правото на отказ е предвидено в раздел VII от общите
условия, които съгласно т.29 са неразделна част от договора, като на
кредитополучателя са разяснени и последиците при упражняване на правото
на отказ.
Поради горното съдът счита, че изводите на ВРС в обжалваното
решение са правилни и напълно се споделят от настоящата инстанция, поради
което същото следва да бъде потвърдено.
По разноските.
С оглед изхода на настоящото дело на жалбоподателя не се следват
разноски. Насрещната по жалбата страна не е направила искане за
присъждане на разноски пред въззивната инстанция, поради което такива не
се дължат.
Воден от горното В.ският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 266 от 15.05.2024г., постановено по гр.д.
№ 2579/2023г., по описа на Районен съд – В..
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7