№ 410
гр. Пазарджик, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Венцислав Ст. Маратилов
Членове:Ани Харизанова
Асен В. Велев
при участието на секретаря Петя Кр. Борисова
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20235200500088 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260020/12.10.2022 г. по гр.д. № 1320/2020г. по описа IV
граждански състав на Районен съд – Пещера е отхвърлен предявеният от
ищците П. Г. Н., ЕГН ********** и Т. С. Н., ЕГН **********, двамата с
адрес: с. Г., С. о., ул. „П. Г." №** срещу Държавата, представлявана от
Министъра на земеделието, храните и горите, с адрес: гр. С., бул. „Х. Б." №**,
иск за приемане за установено по отношение на ищците, че ответната страна
не е собственик на поземлен имот с настоящ идентификатор №
*****.***.**** по КККР на гр. Б., като ищците са осъдени да заплатят на
ответника направените по делото разноски в размер на 2 371,00 лева, както и
да заплатят по сметка на Районен съд – Пещера сумата от 70,00 лева –
доплащане за възнаграждение на вещо лице. Решението е постановено при
участието на трети лица – помагачи В. Л. В., ЕГН **********, Т. И. В., ЕГН
********** и Д. Н. Г., ЕГН **********, на страната на ищците.
В законоустановения срок срещу постановеното решение е постъпила
1
въззивна жалба от процесуалния представител на ищците. Решението се
оспорва като незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие
с приложимите материалноправни и процесуалноправни норми, със
събраните по делото доказателства и утвърдената съдебна практика. Счита, че
решението е поставено в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК,
като в мотивите не било изразено становище по всички доказателства по
делото, искания и възражения на страните. Не било взето становище по
приетата СТЕ, не са обсъдени възраженията на ищците по отношение
изключването на територията на селищното образувание „язовир Б.“, в което
попада процесният имот, от горския фонд. Оспорва се становището на съда,
че не следва да обсъжда приета по друго дело СГЕ, доколкото приетата ЛТЕ
препращала относно индивидуализацията на имотите, в това число
процесният имот към СГЕ, приета по гр.д. № 38/2011г. на РС – Пещера, която
била неразделна част към постановеното по това дело решение. Счита, че в
нарушение на процесуалния закон е извършен косвен съдебен контрол върху
Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ – Б., доколкото било недопустимо да
се упражнява такъв спрямо административен акт на органа по земеделска
реституция в изпълнение на влязло в сила съдебно решение, като излага
подробни аргументи. Счита за необосновано становището на съда, че
процесният имот не е бил земеделски по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ. Излага,
че мотивите на постановеното по гр.д. № 364/2004г. на РС – Пещера имат
обвързваща сила, във връзка с определяне характера на процесния имот преди
внасянето му в ТКЗС през 1958 г. В мотивите на посоченото решение,
постановено по иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, със сила на пресъдено нещо
било прието, че процесният имот не само е земеделски към годината на
внасянето му в ТКЗС, но именно като такъв ищците по това дело имали право
да им бъде възстановена собствеността върху ливада от 5,190 дка, находя се в
м. „Ц. ч., землището на гр. Б.. Счита, че при постановено решение по чл. 11,
ал. 2 от ЗСПЗЗ, органът по земеделска реституция не можел да откаже
правото на земеделска реституция и е длъжен да постанови решение за
възстановяване на собствеността върху земеделски земи. Счита за
необоснован извода на съда, че процесният имот е бил част от ДГФ като
„балталък“ към внасянето му в ТКЗС и е запазил този си характер и към
постановяване на влязлото в сила решение по гр.д. № 364/2004г. на РС –
Пещера и Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ – Б., доколкото с първото е
2
прието, че процесният имот към 1958г. е бил земеделски. Счита, че
неправилно съдът е обосновал изводите си с приетата по делото ЛТЕ,
основаваща констатациите си на лесоустройствения план от 2000г. на ДГС –
Р.. Излага, че вещото лице не твърдяло, че има пълно съвпадение между
горската територия по ЛУП от 2000 г. и територията, заемана от т. нар.
„балталъци“. Поради това счита, че становището, че процесният имот е част
от територията, заемана в ДГФ, съставляваща „балталъци“, не било доказано
от доказателства. Счита, че необосновано съдът не е приел като писмено
доказателство СГЕ, изготвена от в.л. М., приета по цитираното гр.д. №
38/2011г. на РС – Пещера, което последният приел за неразделна част от
решението, заедно със скицата по СГЕ, потвърдено с решение на ОС –
Пазарджик по в.гр.д. № 899/2013г. Счита, че от тази СГЕ и приетата по
делото ЛТЕ безспорно се установявало, че процесният имот е частен, а не
„балталък“, попадал в земеделските земи (ССФ) в ДГФ и подлежи на
реституция по реда на ЗСПЗЗ, като неправомерно отнет от държавата.
Въпреки това, счита, че имотът не попадал в ДГФ, съобразно влязлото в сила
решение по гр.д. № 364/2004г. на РС – Пещера. Излага, че съдът не обсъдил
въпроса за изключването от ДГФ на селищното образувание съставляващо
„курортна зона „А“ на язовир Б. (Дълбок дол – Ц. ч. – Контрастената)“. В
съответствие с утвърдените със Заповед № 1093/20.08.1980г. на председателя
на ИК на ОНС – Пазарджик кадастрален, застроителен и регулационен
планове изключвал тази урбанизирана територия от ДГФ, поради което
характера на процесния имот от земеделски става урбанизирана територия,
която е изключена както от ДГФ, така и от ССФ и попадала в приложното
поле на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. Счита, че с образуването на селищното
образувание ex lege се изключвал от територията на ДГФ, като неправилно се
прилагал ЗГ от 1997 г., вместо действащия преди това ЗГ от 1958г., съгласно
който „гора по смисъла на този закон се намира вън от чертите на населените
места“. ЗГ от 1958 г. не предвиждал процедура за промяна на
предназначението на гори и земи от ДГФ, доколкото ex lege този закон
изключва населените места и селищните образувания. Недопустимо било да
се прилага ЗГ от 1997г., който нямал обратно действие. Счита, че съдът
недопустимо е смесил изключването на територията от населените места и
селищните образувания от ДГФ с промяна на правото на собственост,
изхождайки от това, че няма разпоредителни сделки по силата на които
3
държавата да е прехвърлила правото на собственост на териториите, заети от
селищни образувания. Счита, че с изключването от ГФ на териториите, заети
от населени места и селищни образувания не променят правото на
собственост, но държавата вече не била собственик на гори и земи, а на
територия на селищното образувание или на части от него съобразно
горските площи, попадащи в урбанизирана територия. Поради това,
неправилно съдът приел, че е недопустима реституция на процесния имот
като гора, съставляваща „балталък“. Излага още, че пар. 5 от ПЗР на
ЗВСГЗГФ в редакцията му от 2007 г. няма обратна сила, като доколкото
решението на ОСЗГ – Б. било постановено през 2005г., процесния имот не
попадал в нейното приложно поле. Неправилно била отхвърлена от съда
материалната доказателствена сила на представеното писмо на ДГС – Р., с
мотив, че директора на ДГС – Р. няма меродавна компетентност по въпроса,
засягащ изявлението му. Счита, че доколкото ДГС – Р. стопанисва
определени граници, то именно директорът бил компетентният да посочи
границите, в които се простират горите и земите, които стопанисва.
Неправилно съдът не приел доказателствената сила на представеното писмо
като официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, доколкото не
било оспорено от насрещната страна. Излага, че неправилно съдът е отказал
изготвянето на повторна ЛТЕ, доколкото вещото лице не отговорило на
въпрос № 2 от поставените задачи. Счита, че с дадения от вещото лице
отговор на въпроса, препращал към СГЕ приета в решението по гр.д. №
38/2011г. на РС – Пещера, която съдът отказал да приеме като доказателство.
Счита, че е налице несъответствие между тези две експертизи, доколкото в
последната се посочвало, че в ЛУП от 2000г. попадат 31 броя земеделски
земи, в това число и процесния с идентификатор № *****.***.***, част от
който по-късно е индивидуализиран по КК с идентификатор №
*****.***.**** с площ от 4 093 кв.м. Счита, че обясненията на вещото лице
по приетата ЛТЕ били объркани, доколкото твърди, че не може да се каже
дали процесния имот влиза в тези земеделски земи, както и че не може да се
индивидуализира процесният имот, но въпреки това се намирал вътре в имот
000100. Счита, че експертизата противоречи на цитираното писмо от
директора на ДГС – Р., като в последното съобразно актуалния ЛУП към 2013
г., който бил в сила, процесният имот не бил в границите на ДГФ,
стопанисван от ДГС – Р.. С оглед изложеното, прави искане за отмяна на
4
първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което предявеният
иск да бъде уважен. Претендира присъждане на разноски пред двете
инстанции.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника по
иска, с който изцяло се оспорват въззивната жалба като неоснователни.
Излагат се подробни съображения, във връзка с възраженията направени във
въззивните жалби. В същия е проследен статутът на имота от 1930 г. до
настоящия момент, разяснено е понятието “балталък”, като е направен
исторически преглед на законодателството, уреждащо статута на горите от
1897 г. насам. Анализират се събраните по делото писмени доказателства и
заключението на техническата експертиза с краен извод, че спорният имот
попада в държавния горски фонд, съответно е държавна собственост, с която
Държавата не се е разпоредила, поради което не е подлежал на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Счита, че първоинстанционното решение е
правилно и обосновано, поради което моли да бъде потвърдено изцяло.
Третите лица - помагачи не са взели становище по подадената въззивна
жалба.
В открито съдебно заседание страните, чрез процесуалните си
представители, поддържат подадените въззивна жалба и отговор на въззивна
жалба. Претендират присъждане на разноски, съобразно представени списъци
по чл. 80 от ГПК. Жалбоподателят представя по делото и писмена защита.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
доводите, изложени в открито съдебно заседание и в представената от
жалбоподателя писмена защита и при спазване разпоредбата на чл. 235 от
ГПК, прие за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от П.
Г. Н., ЕГН ********** и Т. С. Н., ЕГН **********, двамата с адрес: с. Г., С.
о., ул. „П. Г." №** срещу Държавата, представлявана от Министъра на
земеделието, храните и горите, с адрес: гр. С., бул. „Х. Б." №**. Ищците
твърдят, че въз основа на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот №***, том **, рег. №****, нот. дело № 675/26.06.2008г. на нотариус Г.
К., с рег. № 387 на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд –
5
Пещера, вписан в Служба по вписванията – Пещера под акт №**, том **, рег.
№***, дело № 772/26.06.2008г. са придобили чрез закупуване от страна на П.
Н., в режим на съпружеска имуществена общност, от лицата В. Л. В., Т. И. В.,
Д. Н. Г. и А. Д. Г. недвижим имот, а именно: Поземлен имот с номер ****, с
площ от 4756 кв.м. по плана „Ц. ч.“ на курортния комплекс „Язовир Б.“ –
Община Б., местност „Ц. ч.“, индивидуализиран като УПИ I-**** от квартал
23 – отреден за Индивидуално и обществено вилно застрояване (ИВЗ), при
граници и съседи УПИ IV-**** - за ИВЗ, УПИ VII-**** - за ИВЗ, УПИ VIII-
****- за ИВЗ, УПИ VI-**** - за ИВЗ и от двете страни – път. Сочат, че
праводателите им – продавачи са придобили гореописания недвижим имот
чрез земеделска реституция по ЗСПЗЗ с влязло в сила Решение №
2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б., издадено въз основа на Заявление с вх. №
398/27.04.2005г. с приложена скица № 147/12.04.2005г., удостоверение по чл.
13, ал. 4 и ал. 5 от ППЗСПЗЗ, издадено от община Б. и влязло в сила Решение
№ 127/09.12.2004г. по гр.д. № 364/2004г. на РС-Пещера. Закупеният имот е
индивидуализиран по утвърдените КК и КР на землището на гр. Б. – к.к.
„Язовир Б.“ – Зона „А“ със Заповед № РД-18-42/06.07.2010г. на ИД на АГКК с
идентификатор № *****.***.***, при съседи по КК – ПИ с идентификатор №
*****.***.***, ПИ с идентификатор № *****.***.***, ПИ с идентификатор №
*****.***.***, ПИ с идентификатор № *****.***.***, ПИ с идентификатор №
*****.***.***, ПИ с идентификатор № *****.***.****, ПИ с идентификатор
№ *****.***.****. Сочат, че с влязло в сила Решение № 427/31.07.2013г. по
гр.д. № 38/2011г. по описа на РС – Пещера бил уважен предявеният от
Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите,
установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) против
Община Б., по силата на което било признато по отношение на Община Б., че
Държавата е собственик на около 600 дка, включени в ДГФ. Излагат, че с
посоченото решение по гр.д. № 38/2011г. на РС – Пещера, Държавата била
призната за собственик на част от ПИ с идентификатор № *****.***.***, като
част от имот в отдел „194“ – част от подотдел „И“, идентичен с масив ПИ с
идентификатор № *****.***, без да е индивидуализирана тази част в
диспозитива на посоченото решение на РС – Пещера, както по площ, така и по
съседи. Твърдят, че доколкото в КК тази част е индивидуализирана като ПИ с
идентификатор № *****.***.**** с площ от 4093 кв.м., твърдят, че тази част
държавата не е придобила по законно определените начини на одържавяване
6
и отчуждаване. За тази част твърдят, че е налице правен интерес да предявят
отрицателен установителен иск, че държавата не е собственик на техния имот
с идентификатор *****.***.****. Считат, че влязлото в сила решение по гр.д.
№ 38/2011г. на РС – Пещера, съобразно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК
няма силата на пресъдено нещо спрямо тях, тъй като не са участвали в
производството по делото, но въз основа на него държавата от фактическа и
правна страна оспорвала правото им на собственост. Излагат, че влязлото в
сила Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б., постановено въз основа на
Решение № 127/09.12.2004г. по гр.д. № 364/2004г. на РС-Пещера
представлявало стабилен административен акт по смисъла на чл. 14, ал. 1, т. 1
от ЗСПЗЗ, доколкото се позовавало на влязло в сила решение, с което е
установено и признато правото на собственост на техните праводатели на ПИ
с пл. № ****, в кв. 23, съставляващ УПИ I-**** – за ИВЗ върху земеделска
земя – Ливада от 5,190 дка, находяща се в местността „Ц. ч.“, в землището на
гр. Б., при съседи: от север – ПИ с пл. № 13,131,133 – възстановен на Ц., от
изток – ПИ с пл. № 1858 – отреден за УПИ II за ИВЗ, от юг – ПИ с пл. № 16 и
от запад – ПИ с пл. № **** – стрелбище и улица, който имот е идентичен с
възстановената с Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б. на наследниците
на Н. П. П., бивш жител на гр. Б., Ливада от 4,756 дка, седма категория,
находяща се в к.к. „Язовир Б.“, в местността „Ц. ч.“, УПИ I-****, отреден за
ИВЗ. Считат, че в случая бил възстановен процесният имот с площ от 4,756
дка, като ОСЗГ – Б. приемала, че площта на 4 756 кв.м. до 5 190 кв.м. не се
възстановява като попадаща в изградена инженерна структура. От приетата
по цитираното гр.д . № 364/2004г. на РС – Пещера СГЕ, изготвена от вещото
лице Е. М., се установявало, че имот с № 369 с площ от 4756 кв.м. бил частна
собственост и негови съседи са имоти с № 370 и № 379 – частни имоти, а
другите му съседни имоти с № 378 и 379 са Общинска частна собственост.
Излагат, че по това дело нямало доказателства, които да установяват, че имот
с № 369 е бил одържавяван, нито да е бил част от ДГФ. От мотивите на
решението било видно, че земеделският имот, съставляващ Ливада, е
обработван и внесен в ТКЗС през 1958г., като собствен на Н. П., наследодател
на техните праводатели. Това се потвърждавало и от писмо на ДГС – Р.,
ЮЦП – Смолян с изх. № 450/22.04.2013г. до ищеца П. Н., с което се
удостоверявало, че процесният имот с № IХ-**** не попадал в държавна
горска територия. Сочат, че съобразно т. 3 от Тълкувателно решение на ОСГК
7
на ВС по гр.д. № 2/1996 г. е взето становище, че решението по чл. 11, ал. 2 от
ЗСПЗЗ (изм. с ДВ, бр. 45 от 1995г.), се признава правото на възстановяване на
собствеността върху земеделския имот, а самото възстановяване става с
постановяване на решение на общинската поземлена комисия. От
изложеното, се установявало, че Държавата не била придобила правото на
собственост върху имота съставляващ УПИ I-**** от кв. 23 на к.к. „Язовир
Б.“, местност „Ц. ч.“, идентичен с ПИ с идентификатор № *****.***.*** по
утвърдената КК на гр. Б., местността „Ц. ч.“. Излагат, че решението на ОСЗГ-
Б. било валиден административен акт, който е задължителен за Държавата,
след като не е отменен по каквито и да е причини. Правят искане да се
признае за установено, че Държавата, представлявана от министъра на
земеделието, храните и горите, не е собственик на част от ПИ с
идентификатор № *****.***.*** по утвърдените КК и КР на землището на гр.
Б., к.к. „Язовир Б.“, местност „Ц. ч.“, Зона „А“, със Заповед № РД-18-
42/06.07.2010г. на ИД на АГКК, която част е с площ от 4093 кв.м., която е
индивидуализирана с идентификатор № *****.***.**** по КК. Правят искане
на основание чл. 219, ал. 1 от ГПК по делото да бъдат привлечени като трети
лица – помагачи праводателите им съобразно нотариалния акт за собственост
- В. Л. В., Т. И. В. и Д. Н. Г.. Претендират присъждане на разноски.
С уточняващи молби, сочат, че правният спор между страните произтича
от факта, че с постановеното по гр. д. № 38/ 2011 г. на РС – Пещера държавата
е призната за собственик на част с площ от 4093 кв. м. от ПИ с
идентификатор № *****.***.***, въз основа на което е инициирала промяна
на кадастралната карта и обособяването на посочената част в самостоятелен
поземлен имот с идентификатор № *****.***.****. Считат, че по този начин
е възникнал правен спор между страните относно правото на собственост
върху ПИ с идентификатор № *****.***.****, по отношение на който
предявяват отрицателен установителен иск.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор
от ответника, с който се твърди, че исковата претенция е допустима, но
изцяло неоснователна. Счита за неоснователно твърдението, че Държавата не
е собственик на част от ПИ с идентификатор № *****.***.*** по утвърдените
КК и КР на землището на гр. Б., к.к. „Язовир Б.“, местност „Ц. ч.“, Зона „А“,
със Заповед № РД-18-42/06.07.2010г. на ИД на АГКК, която част е с площ от
8
4093 кв.м., която е индивидуализирана с идентификатор № *****.***.**** по
КК. Съгласно постановения диспозитив на влязлото в сила на 12.06.2004 г.
Решение № 427 от 31.07.2013 г. по гр. д. № 38/ 2011 г. на РС – Пещера е
прието за установено, че държавата е собственик на имот с пл. № 000100 по
КВС в отдел 194, част от подотдел „И“, частна държавна собственост, който е
идентичен с имоти от масив *****.***. В това число попадал и процесният
имот № *****.***.***. Излага съображения, че видно от посоченото решение
на РС – Пещера, се установявало, че имот с пл. № 000100 се намира в
източната част на територията на Ракитовско горско стопанство, в границите
на земите и горите в ДГФ, върху части от отдел 81, 82, 83, 85, 89, 96 по
лесоустройствения план на държавна горско-стопанска единица „Ракитовска“
от 1951 г., респективно попадат върху части от отдели 180, 182, 183, 194 от
лесоустройствения проект от 2000 г., с обща площ от 712 дка, от които 40 дка
е горски разсадник. От дефинитивния стопански план на Ракитовска
общинска гора, съставен през 1930 г., утвърден с Указ № 129 от 26.07.1930 г.
се установявало, че горите притежават характеристиките на „балталъци“, т. е.
земи и гори от горския фонд, които са предоставени от старо време за общо
ползване на жителите на Р.. С протокол от 02.10.**** г. по реда на чл. 20 от
ЗГ отстъпените от държавата гори, като балталъците, били включени
занапред в горското стопанство на с. Р.. Излага, че поради това, посочените не
попадат в приложното поле на чл. 2, ал. 1 от ЗВСГЗГФ и за тях е налице
забраната за възстановяване по силата на § 5 ПЗР от ЗВСГЗФ. Включване на
имотите в горския фонд по друг ред, извън посочените нормативни актове по
реда на чл. 2, ал. 1 от ЗГ не е основание за възстановяване на собствеността по
реда на ЗВСЗГФ, предвид фактът, че включването е извършено през 1930 г.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗВСЗГФ включването на горите следвало да е въз
основа на Закона за горите от 1958 г. Излага, че съобразно чл. 7 от
Конституцията на НРБ от 1947 г. горите са обявени за общодържавна
собственост, като впоследствие в резултат на национализацията по Закона за
стопанисване и ползване на горите от 1948 г., всички земи и гори, включени в
горския фонд, са държавна собственост. Излага, че действащият застроителен
и регулационен план е бил развит върху земи от горски и селскостопански
фондове, но без изпълнени процедури по промяна на предназначението на
земите по реда на чл. 14-14г от ЗГ. Включването на тези земи в регулациония
план не отнема собствеността им на земи от държавния горски фонд,
9
доколкото не се устаноявява собственикът да е предприел разпоредителни
действия с имота, съответно продължават да са негова собственост. От това
следвало, че след като държавата не се е разпоредила с процесния имот,
същият е нейна собственост, макар да е включен в устройствения план на к.к.
„Язовир Б.“. Счита, че притежаваният статут на земите като „балталъци“,
предоставени за вечно ползване на община Р. означавало, че изначално тези
земи са извадени от гражданския оборот и не подлежат на възстановяване. От
Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б. в приключило административно
производство за реституция на процесните имоти било видно, че на
праводателя на ищците, в качеството му на наследник е възстановено правото
на собственост в стари реални граници на имот, представляващ ливада от
4,756 дка, находяща се в строителните граници на курорт „Язовир Б.“ в
местността „Ц. ч.“ по реда на ЗСПЗЗ. Имотът попада в кв. 23, УПИ
1-„Индивидуално и обществено вилно застрояване“, пл. № ****. Не ставало
ясно по какъв начин органът на земеделската реституция е възстановил имот
по реда на ЗСПЗЗ, който е със статут на горска територия, включена в ДГФ,
как са преценени границите на заявените за възстановяване земи,
включително, че границите са възстановими, като реални такива и как е
определил, кои са имотите, които възстановява в тези реални граници. Не
ставало ясно и въз основа на какъв документ се е легитимирал заявителят, въз
основа на който поземлената комисия осъществява преценка за наличие на
годно доказателство за доказване на правото на собственост от заявителя в
реституционното производство. Следователно по отношение на тези гори не е
следвало да се осъществява реституция, доколкото имотът не е подлежал на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. не били налице предпоставките за
издаване на акт на общинската поземлена комисия, доколкото последната
нямала законови правомощия да се произнася по реда на ЗСПЗЗ за
възстановяване на собствеността върху земя, която няма статут на земеделска.
Характеризирането на процесните земи като „балталъци“ препятствала
възстановяването им изобщо. От постановеното решение по гр.д. №
364/2004г. на РС – Пещера бил уважен частично иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ
против ОСЗГ-Б., предявен от наследниците на Н. П., които са праводатели на
ищците в настоящото производство. С това решение е признато за установено
по отношение ОСЗГ-Б. правото на ищците да им бъде възстановена
собствеността върху конкретен недвижим имот – земеделски имот (ливада).
10
Във връзка с решението по гр.д. № 364/2004г. на РС – Пещера ОСЗГ-Б., със
свое Решение № 2300А/18.05.2005г. възстановява имота, представляващ
ливада с площ от 4,756 дка, находяща се в к.к. „Язовир Б.“, в местността „Ц.
ч.“, в землището на гр. Б., попадащ в кв. 23, УПИ 1-„Индивидуално и
обществено вилно застрояване“, пл. № ****, по реда на ЗСПЗЗ. От съдебното
решение се установявало, че била изготвена СТЕ, според която имотът
попадал в урбанизирана територия. Излага се обаче, че в по посоченото дело
не е било представено писмено доказателство за собственост от примерно
изброените по чл.12, ал. 2 от ЗСПЗЗ, въз основа на което ищците по това дело
да установят в производството по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ своето право на
собственост, респ. на техния наследодател към минал момент. Доколкото
процесният имот е част от гори – „балталъци“, част от горския фонд, които не
подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ изначално имотът не е могъл
да бъде частна собственост, поради това не подлежал на възстановяване.
Съответно ОСЗГ-Б. не е трябвало да признава и да възстановява правото на
собственост върху процесния имот, доколкото е държавна собственост.
Праводателите на ищците не са могли да прехвърлят собствеността,
доколкото никой не може да се разпорежда с право, което не притежава,
съответно изповяданите нотариални актове нямат вещно-транслативен ефект
и ищците не са станали собственици на процесния имот. Излага, че
административният акт на ОСЗГ-Б. бил издаден при изначална липса на
правна норма, като основание за издаване на акта, което води до неговата
нищожност. В този смисъл оспорват представеното от ищците Решение №
2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б., като доказателство за придобивно основание.
Предвид фактът, че държавата не е имала качеството на участник в това
производство, поради което не била обвързана от постановения
административен акт, считат за необходимо, да се упражни и косвен съдебен
контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 от ГПК за законосъобразност на
издаденото конститутивно решение за възстановяване на имот по реституция,
позовавайки се на т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тьлк.
д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Излагат още, че липсва подпис на член от
състава на комисията, възстановила собствеността, поради което се излага
основание за нищожност и на това основание. Претендира се отхвърляне на
исковите претенции като неоснователни, съответно присъждане на разноски.
С Определение № 260098/25.02.2021г. по делото на основание чл. 219 от
11
ГПК като трети лица – помагачи на ищците са конституирани лицата В. Л. В.,
Т. И. В. и Д. Н. Г..
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е постъпила в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, подадена е от надлежно упълномощен представител на
страна, която има правен интерес от обжалване на първоинстанционното
решение, отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 от ГПК, следователно
същата е процесуално допустима за разглеждане по същество.
Разгледана по същество, настоящия съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, по следните съображения:
При служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното
решение, на основание чл. 269 от ГПК съдът намира, че същото е валидно и
допустимо. По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ от ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната
част на решението, като служебно следи за нарушение на императивни
материално правни разпоредби, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване (Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС).
Предмет на настоящото производство е отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. №
8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато
ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва. По допустимостта
на настоящата исковата претенция, досежно наличието на правен интерес от
водене на отрицателния устновителен иск като абсолютна процесуална
предпоставка, за която съдът следи служебно, както и по редовността на
исковата молба в настоящото производство е постановено влязло в сила
Определение № 278/17.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 363/2023г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив. Исковата претенция се явява допустима,
доколкото с уточненията по иска, направени от ищците се твърди, че
държавата е призната за собственик на част с площ от 4093 кв. м. от ПИ с
идентификатор № *****.***.***, въз основа на което е инициирала промяна
на кадастралната карта и обособяването на посочената част в самостоятелен
12
поземлен имот с идентификатор № *****.***.****. Съдебното признание на
правото на собственост на Държавата върху процесния имот само по себе си
обосновава наличието на правен спор като предпоставка за допустимост на
отрицателен установителен иск, още повече, че въз основа на това решение,
последната е предприела действия за обособяване на спорната част в
самостоятелен имот идентификатор № *****.***.****, с които реално е
засегнала правата на ищците. С оглед на това, настоящата инстанция приема,
че предявеният иск е процесуално допустим.
При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът
изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса
всички основания, на които то е могло да се породи. В производството по
този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а
ответникът - фактите, от които произтича правото му. Когато е уважен
отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от
ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено
правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания.
Ищците основават правото си на собственост, съответно правния си
интерес от предявяване на иска с твърдението, че са собственици на описания
недвижим имот. Правото си върху него са придобили в режим на съпружеска
имуществена общност (СИО) по силата на сделка въз основа на сключен от
единия от тях Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №***,
том **, рег. №****, нот. дело № 675/26.06.2008г. на нотариус Г. К., с рег. №
387 на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд – Пещера,
вписан в Служба по вписванията – Пещера под акт №**, том **, рег.№***,
дело № 772/26.06.2008г. за закупуване имота от лицата В. Л. В., Т. И. В., Д. Н.
Г. и А. Д. Г.. Праводателите им по посочената сделка се легитимират като
собственици на имота, въз основа на възстановено право на собственост
върху имота по реда на ЗСПЗЗ по силата на Решение № 2300А/18.05.2005г. на
ОСЗГ-Б..
Ответникът отрича правата на ищците, оспорвайки правата на техните
праводатели. Подържа, че не се касае за имот, подлежащ на възстановяване
по реда на ЗСПЗЗ, а се касае за имот, принадлежащ към ДГФ и съответно
държавна собственост. За да установи своите права Държавата се позовава на
статута на имотите от 1930 година, като „балталъци“, обсъжда последващите
13
действия по отношение на тези имоти. Позовава се на влязло в сила Решение
№ 427 от 31.07.2013 г. по гр. д. № 38/ 2011 г. на РС – Пещера съдебното
решение, с което е разрешен спор между Държавата и Общината за
собственост на недвижими имоти, включващ и процесния, в полза на
Държавата. Със същото е прието за установено, че Държавата е собственик на
имот с пл. № 000100 по КВС в отдел 194, част от подотдел „И“, частна
държавна собственост, който е идентичен с имоти от масив *****.***. В това
число попадал и процесният имот № *****.***.***, спорната част от която е
обособена в самостоятелен имот идентификатор № *****.***.****.
С Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б., е възстановено правото на
собственост на наследниците на Н. П. П., бивш жител на гр. Б., върху
недвижим имот, представляващ Ливата от 4,756 дка, седма категория,
находящ се по кадастрален план в населено място на курорт „Язовир Б.“,
местност „Ц. ч.“, одобрен със заповед № 1093/1980г. на Председателя на ОНС
– Пазарджик и попадащ в кв. 23, УПИ I – „Индивидуално и обществено
вилно застрояване“ с планоснимачен № ****. По делото не са налице данни
това решение на ОСЗГ – Б. да е обжалвано. Същото е постановено, след като
от страна на наследниците на Н. П. П. е проведено успешно производство по
реда на чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, провело се по гр.д. № 364/2004 г. по описа на
РС – Пещера. С Решение № 127/09.12.2004г. по посоченото делото, влязло в
сила на 03.01.2005г., е прието за установено правото на наследниците на Н. П.
– Л. Д. П., П. Н. П. и Д. Н. Пъпанова, да възстановят правата си върху този
имот, представляващ ливада от 5,190 дка, находяща се в местността „Ц. ч.“, в
землището на гр. Б., при съседи: от север – ПИ с пл. № 13,131,133 –
възстановени на Ц., от изток – ПИ с пл. № 1858 – отреден за УПИ II за ИВЗ,
от юг – ПИ с пл. № 16 и от запад – ПИ с пл. № **** – стрелбище и улица.
С Нотариален акт за установяване право на собственост върху недвижим
имот № 52, том VI, рег. № 9132, нот. дело № 929/09.11.2005г. на нотариус Г.
К., с рег. № 387 на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд –
Пещера, вписан в Служба по вписванията – Пещера под акт № 86, том VI,
рег. № 1704/09.11.2005г., лицата Л. Д. П., П. Н. П. и Д. Н. Г. са признати за
собственици на следния недвижим имот, представляващ Поземлен имот,
който по плана на курорт „Язовир Б.“, община Б., е с планоснимачен № ****,
с площ от 4675 кв.м., попадащ в УПИ I – “Индивидуално и обществено вилно
14
застрояване“ в квартал 23 по ПУП на курорт „Язовир Б.“, община Б., при
граници и съседи на имота УПИ VI-**** – за ИВЗ, УПИ IV-**** – за ИВЗ,
имот с пл. № **** и от две страни улици, въз основа на възстановени права
по реда на ЗСПЗЗ, съобразно Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б..
С Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 65, том VI,
рег. № 7206, нот. дело № 372/11.11.2005г. на нотариус Г. К., с рег. № 387 на
Нотариалната камара, с район на действие Районен съд – Пещера, вписан в
Служба по вписванията – Пещера под акт № 106, том VI, рег. № ****, дело №
1189/11.11.2005г., Л. Д. П. и П. Н. П. са продали на Д. Н. Г. 1/6 идеална част, а
на В. Л. В. 3/6 идеални части от следния недвижим имот, представляващ
Поземлен имот, който по плана на курорт „Язовир Б.“, община Б., е с
планоснимачен № ****, с площ от 4675 кв.м., попадащ в УПИ I –
“Индивидуално и обществено вилно застрояване“ в квартал 23 по ПУП на
курорт „Язовир Б.“, община Б., при граници и съседи на имота УПИ VI-****
– за ИВЗ, УПИ IV-**** – за ИВЗ, имот с пл. № **** и от две страни улици.
Видно от приложения по делото, Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот №***, том **, рег. №****, нот. дело № 675/26.06.2008г. на
нотариус Г. К., с рег. № 387 на Нотариалната камара, с район на действие
Районен съд – Пещера, вписан в Служба по вписванията – Пещера под акт
№**, том **, рег.№***, дело № 772/26.06.2008г., ищците П. Н. и Т. Н. са
придобили чрез закупуване, в режим на съпружеска имуществена общност, от
В. Л. В., Т. И. В., Д. Н. Г. и А. Д. Г. Поземлен имот с номер ****, с площ от
4756 кв.м. по плана „Ц. ч.“ на курортния комплекс „Язовир Б.“ – Община Б.,
местност „Ц. ч.“, индивидуализиран като УПИ I-**** от квартал 23 – отреден
за Индивидуално и обществено вилно застрояване (ИВЗ), при граници и
съседи УПИ IV-**** - за ИВЗ, УПИ VII-**** - за ИВЗ, УПИ VIII-**** - за
ИВЗ, УПИ VI-**** - за ИВЗ и от двете страни – път.
През 2011 г., след извършване на разпоредителната сделка, е възникнал
спор за собственост между община Б. и Държавата по отношение на имоти,
част от ДГФ, сред които попада и имотът, придобит от ищците съобразно
посочения по-горе нотариален акт.
Видно от представените по делото писмени доказателства се установява,
че във връзка с възникналия спор между Община Б. и Държавата е
постановено Решение № 427/31.07.2013 г. по гр. д. № 38/2011 г. на РС –
15
Пещера, потвърдено с Решение № 614/21.12.2013г. по в.гр.д. № 899/2013г. на
ОС – Пазарджик, недопуснато до касационно обжалване с Определение №
261/12.06.2014г. по гр.д. № 2597/2014г. на 2 ГО на ВКС. Решението на РС-
Пещера е влязло в законна сила 12.06.2014 г., като с него е прието за
установено на основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) по отношение на община
Б., представлявана от кмета, че Държавата, чрез Министерството на
земеделието и храните, е собственик на следните недвижими имоти, един от
които е „...имот в отдел 194, част от подотдел И, идентичен с имоти от
масив *****.***, както следва: 358, 712, 359, 361, 362, 363, 364, 365, 366, 367,
388, 370, 371, 372, 379, 378, 377, 374, 375, 380, 713, 381, 382, 383, 384, 395,
393, 386, 388, 389, 391, 434, 468, 451, 457, 454, 456, 433, 397, 398, 399, 717,
402, 406, 408, 410, 417, 740, 789, 472, 418, 419, 468, 422, 421, 423, 426, 427,
428, 430, 431, 432, 462, 459, 429, 500, 501, 502 и части от имоти 369, 332, 333,
334, 401, 470, 459, 429, 494, 476, 503, отразени в зелено на скицата на вещото
лице“, приподписана от съда.
Настоящата инстанция счита, че категорично се установява, че сред
имотите, за които е прието, че са собственост на държавата попада и имотът,
върху който претендират права ищците. Този имот е получил, именно такъв
идентификационен номер след извършване на покупко-продажбата от 2008 г.,
като впоследствие е обозначаван с идентификатор № *****.***.*** по КККР
на гр. Б., одобрена със заповед № РД-18-42/06.07.2010 г. на ИД на АГКК с
площ от 4 756,00 кв.м. Това е видно от представеното по делото
Удостоверение за описание и идентичност на недвижим имот УПИ IX -
„Хотел, ИВС и търговия“, кв. 23, издадено от община Б.. В удостоверението е
посочено, че поземлен имот с идентификатор № *****.***.*** по КККР на
гр. Б. с площ от 4 756,00 кв.м. е идентичен с УПИ IX - „Хотел, ИВС и
търговия“, кв. 23, с площ от 4 756,00 кв.м., по ПУП на к.к. „Язовир Б.“
съгласно Заповед № 584/24.08.2012 г. на кмета на община Б. за одобряване на
частично изменение на план за регулация и план за застрояване. Посочено е,
че граници и съседи на УПИ IX - „Хотел, ИВС и търговия“, кв. 23, са УПИ
IV-**** – за ИВЗ, УПИ VII-**** – за ИВЗ, УПИ VIII-**** – за ИВЗ, УПИ I –
за ИОВЗ, УПИ VI-**** – за ИВ, от две страни – път. Същият съответства на
посочения имот, който са придобили ищците през 2008г. Това обстоятелство е
безспорно по делото и не се отрича от страните.
16
Следва да се отбележи, че в действителност влязлото в сила Решение №
427/31.07.2013 г. по гр. д. № 38/2011 г. на РС – Пещера не обвързва ищците,
тъй като те не са участвали в това производство. Същото обаче представлява
писмено доказателство, чиято доказателствена сила не може бъде отречена и
пренебрегната.
Доколкото в производството по отрицателен установителен иск
ответникът следва да докаже отричаното му от ищеца право на собственост, в
производството пред първоинстанционния съд са събрани доказателства, на
които Държавата като ответник се позовава, за да обоснове своите права
върху имота, съответно да отрече правата на ищците.
С Решение № 234/1886 г. по гр. д. № 54/1884 г. по описа на Татар-
Пазарджишкия окръжен съд, приложено по делото и прието като писмено
доказателство се установява, че в следствие на възникнал спор за собственост
между общините Р. и Б.. Този спор е решен в полза на Община Р.. Решението
е влязло в сила. През 1907 г. е извършен въвод, видно от представения по
делото въводителен протокол от 12.07.1907 г. по изп. дело № 1170/1907 г.
С Решение по гр.д. № 509/1928г. на Пловдивски апелативен съд, е
признато правото на изключително ползване на жителите на Р. върху горите и
са осъдени жителите на Б. да се въздържат от препятстване жителите на Р. да
ползват гората.
От Дефинитивен стопански план на Раковскатата общинска гора,
съставен през 1930 г., утвърден с Указ № 129/26.07.1930г., обн. в ДВ, брой
103 от 1930 г., е видно, че горите са предоставени като „балталъци“ от старо
време на жителите на Р. за общо ползване. С Протокол от 02.10.1941 г.,
издаден по реда на чл. 20 от Закона за горите, Ракитовската общинска гора е
включена в горското стопанство. Въз основа на съставения протокол е
издадено Постановление № 19727/07.11.1941 г. (обн. ДВ, бр. 17, 1942 г.) на
Министерството на земеделието и държавните имоти.
Правния статут на горите в Княжество България е уреден от няколко
закона, приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и
ползване на горите от 1948 г. За понятието „балталък“ има легална
дефиниция, дадена последователно в българското законодателство в приетите
през годините закони за горите (ЗГ), а именно: в ЗГ от 1897 г. (отм.) - чл. 1,
ал. 4, изр. 1; в ЗГ от 1904 г. (отм.) – чл. 1, ал. 3, предл. 1; в ЗГ от 1922 г. (отм.)
17
- чл. 2, предл. 1 и чл. 18; в ЗГ от 1925 г. (отм.) - чл. 1, ал. 4, предл. 1 и чл. 18. В
посочените закони, описателно е посочено, че „Балталъците“ представляват
гори, които са били отстъпени от древно време на някой град или село -
първоначално на населението му, а в последствие на общината, в качеството
й на юридическо лице. Отстъпването е ставало от държавата. Тези гори са
били дадени от турската власт, заварени с този статут при освобождението - т.
н. „метруке“ по Закона за земите от 1609 г. или отстъпени от новата
българска държава. Законът за горите от 1897 г., в чл. 1 приема, че
„Общински гори са ония, които са били отстъпени от древно време на някой
град или село да се ползуват. Тия гори не може да бъдат нито продавани,
нито делени и обръщани в частна собственост и, въобще, те не могат да бъдат
отчуждавани по никой начин.“ С последващия Закона за горите от 1905 г.
„Общинските гори“ са диференцирани в два вида: гори, които са или
отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползуване
(балталъци) и гори, които съставляват частни имущества на общините,
съгласно чл. 26 от ЗС (отм.). С този закон се урежда и собствеността на т. н.
„яйлаци“ обявени за държавна собственост. Тази правна регламентация сочи,
че общините като гражданско-правни субекти, са могли да притежават гори-
частна собственост, и гора- „балталък“ по отношение на която притежават
единствено „вечното право на ползване“. В този смисъл, правният статут на
общинските гори, предоставени от държавата за ползуване – „балталъци“,
според последователно действалите закони за горите, е бил на вещи, извадени
от гражданския оборот – в чл. 1, ал. 4, изр. 2 и 3 от ЗГ от 1897 г., в чл. 2 от ЗГ
от 1904 г., в чл. 9, ал. 1 от ЗГ от 1922 г., в чл. 8, ал. 1 от ЗГ от 1925 г. При това
положение собствеността върху този вид гори не е могла да се придобива
дори по давност - чл. 9 от Закона за давността (отм.). Тези гори са имали
строго определено предназначение - да се ползуват от населението на
съответната община. Това обстоятелство им придава особен статут и ги
отличава от горите - частна общинска собственост. Във всички закони, които
уреждат правния статут на горите, двата вида правомощия на общините се
разграничават, като същинското право на собственост е това на частната
общинска собственост, а спрямо балталъците е налице ограничено вещно
право на ползуване, като държавата си запазва правото на собственост върху
тях. Същите са от категорията обществени гори по смисъла на чл. 1, ал. 2 от
ЗГ от 1925г.
18
По делото са представени и Лесоустройствен план на държавната горско-
стопанска единица „Ракитовска“ от 1951 г., ведно с карта стопанско деление,
в което се обсъждат общинските балталъци.
Видно Решение № 54/22.06.1971 г. на ИК на ОНС – Пазарджик, от
01.07.1971г., стопанисването на курорт „Язовир Б.“ се възлага на ГОНС – Б., с
оглед провеждане на благоустройствени мероприятия, организация на
търговското снабдяване, контрола по строителството, поддържане хигиената
и други.
По делото е представена и заповед № 189/06.02.1973 г. на министъра на
архитектурата и благоустройството, с която е одобрен общия
градоустройствен план на „Язовир Б.“. Видно от Заповед № 1093/20.08.1980
г. на ОНС – Пазарджик, със същата е одобрен кадастралния, застроителен и
регулационен план на Б..
Видно от представените по делото писмени доказателства – Писмо с изх.
№ 70-003574/11.08.2000 г. и Писмо с изх. № IV-359-04-880/30.06.2000 г. на
ДНСК, се установява, че действащият застроителен и регулационен план от
20.08.1980 г. е развит върху земи от горски и селскостопански фондове, без да
са изпълнени процедури по промяна на предназначението, като няма данни за
извършени процедури по промяна предназначението на земите.
Установява се по делото, че с писмо изх. № 08-02-83/27.07.1997 г.
община Б. е поискала от Министерски съвет да й бъдат предоставени
безвъзмездно държавни земи, както следва: 1425 дка от Държавния
селскостопански фонд и 2900 дка от Държавния горски фонд, намиращи се в
регулацията на курорта „Язовир Б.“. Отправено е съответно искане за
започване процедура по изключване на територии от държавния горски фонд.
От представен по делото Констативен протокол от 17.05.2001г., комисия,
назначена от областния управител на област Пазарджик, се установява, че са
констатирани нарушения за провеждане на процедура по възстановяване без
промяна на предназначението от ДГФ и съгласно изискванията на ЗГ на
територията на к.к. „Язовир Б.“.
По делото е представено като писмено доказателство – Писмо с изх. №
450/22.04.2013г. на Директора на ТП Държавно горско стопанство „Р.“, с
което въз основа на заявление от ищеца Начен, след проверка, се установило,
19
че имот № IX-1901 не попада в държавна горска територия.
От приетото заключение по изслушаната съдебно-лесотехническа
експертиза на вещото лице С. Б. се установява, че границите на земите и
горите в ДГФ, са определени от съвместяването на картата към
Лесоустройствен проект на ДДивС „Р.“ от 2000 г. с незаверената скица на
имот с пл. № 000100 на картата „Бяло петно“ в контурите на Картата на
възстановената стойност (КВС) на землище гр. Б.. Имот с планоснимачен №
000100 попада в териториалния обхват на ДГС „Р.“ и се намира в източната
част на територията на Ракитовско горско стопанство. Лесоустройствените
мероприятия през 1951 г. са на база фондовата граница към 1942 г. Начинът
на означаване на граничните точки и самата граница е чрез каменни и
дървени стълбове, окопи и траншеи между горския и поземления фонд.
Според лесоустройствения план от 1951 г. (ЛУП от 1951 г.) на държавна
горско-стопанска единица „Р.“ имот с пл. № 000100 включва отдели и части
от отдели, както следва: 81, 82, 83, 85, 89 и 96, с площ от 947 дка. По
таксационни показатели, това са гори с преобладаващ видов състав Бял бор с
участие на Бук и Ела на възраст от 40 до 120 г. и пълнота 0,7 до 0,9. Вещото
лице е посочило, че малка част от имот 000100 – от изток -югоизток попада в
земеделски земи. Според Лесоустройствения план от 2000 г. (ЛУП от 2000 г.)
на ДДивС „Р.“, номерирането на тези същите отдели от имот с пл. № 000100
са следните отдели с номера 180, 182, 183, 194, с площ от 695 дка. Вещото
лице е посочило, че като конфигурация по картния материал, теренът е
идентичен, както и че при сравнение на картните материали, части от площта
на отделите, които са горски фонд към 1951 г., са посочени като земеделски
земи през 2000 г. В съдебно заседание от вещото лице изрично е уточнено, че
таксационната характеристика описва какво представлява самият отдел 194
„и“, като в него не е посочено да има земеделска земя. В заключението е
посочено от вещото лице, относно обстоятелството за границите на кои земи
от ДГФ попадат в имот с пл. № 0001000, спрямо ЛУП от 2000г. и спрямо
КВС, от влязлото в сила Решение № 427/31.07.2013г. по гр.д. № 38/2011г. на
РС – Пещера са определени точно отделите и подотделите и съответно части
от тях, които са ДГФ и попадат в имот с пл. № 0001000. При съпоставяне на
картата от ЛУП от 2000 г. и ДДивС „Р.“ с картата на „Бялото петно“ 000100,
се потвърждават данни от решението на съда. Вещото лице дава заключение,
че земите от държавен горски фонд, попадащи в имот с планоснимачен №
20
000100 спрямо лесоустройствения проект от 2000 г. и спрямо КВС са: 1/
отдел 180 с подотдели и части от подотдели: „б“, „о“, „п“, „4“ (част от отдел
89 е идентичен с част от отдел 180), 2/ отдел 182 с подотдели и части от
подотдели: „ж“, „к“, „л“, „м“ (отдел 85 е идентичен с част от отдел 182), 3/
отдел 183 с подотдели и части от подотдели: „а“, „в“, „г“, „1“ (част от отдел
96 е идентичен с част от отдел 183), 4/ отдел 194 с подотдели и части от
подотдели: „а“, „г“, „и“, „2“ (отдел 82 и 83 са идентични с част от отдел 194).
Вещото лице заключава, че имот в отдел 194 с подотдел „и“ е идентичен с
част от имот с идентификатор № *****.***.***. Към момента имот с
идентификатор № *****.***.*** не съществува, а същият е разделен да два
имота: имот с идентификатор № *****.***.**** с площ от 663 кв.м. и имот с
идентификатор № *****.***.****, с площ от 4093 кв.м. Вещото лице дава
заключение, че имот с идентификатор № *****.***.**** с площ от 663 кв.м.
не попада в чертите на на отдел 194, подотдел „и“, а имот с идентификатор №
*****.***.****, с площ от 4093 кв.м. попада в чертите на на отдел 194,
подотдел „и“. До това заключение стига при съвместяване на картите от ЛУП
от 2000 г. на ДДивС „Р.“ с извадка от кадастраланата карта на гр. Б.. При
извършени проверки от вещото лице няма данни за проведени процедури в
съответствие с чл. 14 от Закона за горите за промяна на предназначението на
земите в обхвата на имот с пл. № 000100. Посочено е в експертизата, че през
годините са изпращани писма от община Б. до съответните ведомства по
управление на горите, с които са формулирани различни искания за промяна
на предназначението на имоти и безвъзмездно предоставяне на земи от
държавния горски и селскостопански фонд, но няма данни такива процедури
да са започвани. Няма данни и за извършени разпоредителни сделки от страна
на държавата с земите в обхвата на имот с пл. № 000100.
При изслушването си в съдебно заседание вещото лице сочи, че на
приложената към експертизата извадка от кадастралната карта на гр. Б. от
СГКК с черен контур са очертани границите на имот № 0001000, а със зелено
са очертани границите на отдел 194, подотдел „и“, които се намират вътре в
имот 000100, като за извършване на очертаването са налагани картите от
лесоустройствения проект - това което е лесоустроено към 2000 г. като горски
фонд. В съдебното заседание вещото лице е посочило и още, че имот с
идентификатор № *****.***.**** е урбанизиран и не попада в ДГФ,
доколкото имот с идентификатор № *****.***.**** е в границите на ДГФ.
21
Посочил е и, че имот с идентификатор № *****.***.**** не попада в
селскостопански фонд.
От приетото заключение по изслушаната съдебно-геодезическа
експертиза на вещото лице Й. Г. се установява, че в действащата кадастрална
карта на землището на гр. Б. от 12.04.2011г. съществуват имоти с
идентификатор № *****.***.**** с площ от 663 кв.м. и с идентификатор №
*****.***.****, с площ от 4093 кв.м. Същите са образувани от разделянето на
имот с идентификатор № № *****.***.*** с площ от 4756 кв.м., на основание
Решение № 427/31.07.2013г. по гр.д. № 38/2011г. на РС – Пещера по искане
на ЮЦДП ТП ДГС „Р.“. Посоченият имот с идентификатор № *****.***.***
е идентичен с имот с пл. № ****, в кв. 23 от кадастралния и регулационен
план на к.к. „Язовир Б.“ от 1990 г., възстановен със заповед №
106/11.11.2005г. на кмета на община Б. на основание §4к, ал. 7 от ПЗРЗСПЗЗ,
съответно идентичен с имота продаден на П. Н. с нотариален акт №
68/26.06.2008г., отразен като УПИ IX-**** ХОТЕЛ, ИВС и Търговия в кв. 23
по кадастралния и регулационен план на к.к. „Ц. ч.“ от 1990 г. Във всички
планове преди 2005г. имотът с идентификатор № *****.***.*** не е
съществувал, като е нанесен в кадастралния и регулационен план от 1990 г.
като УПИ IX-**** ХОТЕЛ, ИВС и Търговия в кв. 23 на основание заповед №
106/11.11.2005г. на кмета на община Б.. В КВС с бели петна се отразяват
населените места до изработването на КККР за тях. Новосъздаденият имот с
пл. № ****, като УПИ IX-**** ХОТЕЛ, ИВС и Търговия в кв. 23 са попадали
в бялото петно – наречено Ц. ч.. При изслушването си в съдебно заседание
вещото лице Г. сочи, че се е запознал с лесоустройствения проект от 2000 г.,
както и че имот с идентификатор № *****.***.*** частично попада в отдел
194, част от подотдел „и“. Вещото лице установява, че в старите
лесоустройствени проекти бялото петно – имот с № 000100 попада в горска
територия, а имот № *****.***.*** попада частично.
Двете заключения съвпадат относно изводите, че имот с пл. № 000100
попада в горска територия, а имот с идентификатор № *****.***.***,
попадащ в него, попада частично в горска територия. От новообразуваните от
имот с идентификатор № *****.***.*** имоти - имот с идентификатор №
*****.***.**** с площ от 663 кв.м. не попада в чертите на на отдел 194,
подотдел „и“ и не попада в ДГФ, а имот с идентификатор № *****.***.****, с
22
площ от 4093 кв.м. попада в чертите на на отдел 194, подотдел „и“ и е част от
ДГФ. Следователно от заключението на приетите експертизи е видно, че
имотът, предмет на спора – с идентификатор № *****.***.****, с площ от
4093 кв.м., попада в ДГФ и не е извършвана промяна на предназначението им.
При установената фактическа обстановка въззивният съд намира, че
предявеният иск е неоснователен и правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд, по следните съображения:
Съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика, постановена
с т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на
ОСГК на ВКС, при спор за собственост държавата не е обвързана от
постановен административен акт за възстановяване право на собственост
върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Върху такъв акт
е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от
ГПК. В т. 2 от посоченото тълкувателно решение е прието, че Държавата е
обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост
върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Недопустимо е
упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен
акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за
собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк
съдебен контрол. Настоящата инстанция счита, че е настоящия случай не са
налице основания да се приеме, че Държавата е обвързана от решенията, с
които са възстановени правата на праводателите на ищците от страна на
ОСЗГ-Б.. Постановеното по гр.д. № 364/2004 г. по описа на РС – Пещера
решение по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ не е постановено в производство, в което
може да се приеме, че е упражнен пряк съдебен контрол върху
административен акт. Решението по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ е декларативно и
установително. Съдът следва да постанови с него, че признава за установено
по отношение на ОСЗГ правото на ищеца да възстанови собствеността си
върху конкретен недвижим имот - земеделска земя. Самата процедура по
реституцията обаче представлява сложен фактически състав с крайно
конститутивно действие. Необходимо е да се постанови следващо решение на
ОСЗГ, в което при спазване изискванията на ЗСПЗЗ, съобразно чл. 18ж и чл.
18з от ППЗСПЗЗ, да се определят земите, върху които се възстановява
собствеността по отправеното заявление, като земята се конкретизира по вид,
23
размер и местонахождение, придружено със скица на имота. Без нея не се
постига вещен ефект. В този смисъл е и цитираното от първоинстанционния
съд Решение № 530/24.09.2002 г. на IV г. о. на ВКС. С оглед на това се налага
извод, че решението на съда по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ не е достатъчно само по
себе си да легитимира ищеца като собственик на възстановени земеделски
земи. Самостоятелно то няма никакъв правен ефект, включително и за
преценката дали са налице всички изискуеми от закона предпоставки за
осъществяване на земеделската реституция, защото след влизането му в сила
е възможно заявителят да не го представи на ОСЗГ и процедурата по
реституцията да не продължи изобщо, а е възможно също да го представи, но
поземлената комисия да постанови отказ. Тази теза е подържана и ответника
по жалбата, като настоящият съдебен състав я споделя изцяло.
Както изрично сочи задължителната за съдилищата съдебна практика с т.
1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на
ОСГК на ВКС, косвен съдебен контрол върху административен акт, върху
който не е упражнен последващ съдебен контрол, е допустим при
възстановяване на право на собственост земеделски земи и гори по реда на
ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и държавата не е обвързана от непроверения по съдебен
ред административен акт. Когато държавата е страна в гражданскоправен
спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, тя
не е обвързана от административния акт за възстановяване в случаите, когато
актът е постановен в едностранно административно производство и е
допустимо по нейно искане или възражение упражняването на косвен съдебен
контрол. С оглед посоченото, въззивната инстанция приема, че е в
правомощията на съда да упражни косвен съдебен контрол върху
административния акт, на който ищците основават правата на праводателя си,
включително и по материалната законосъобразност на акта, доколкото той се
противопоставя на страна по делото, която не е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му. Както и
самият жалбоподател сочи, решението на ОСЗГ-Б. е издадено и въз основа на
посоченото съдебно решение по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, поради което няма как
да се приеме, че косвен контрол е недопустим, доколкото видно от данните по
делото съдебен контрол върху решението на ОСЗГ-Б. не е упражняван.
Аргументите на жалбоподателя в обратния смисъл са изцяло неоснователни.
Не може да се възприеме, че с решението по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ се
24
упражнява съдебен контрол върху решение на поземлената комисия. Не е
налице твърдяната от жалбоподателя идентичност по предмет на
установителния иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ и този по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ.
Аргументите във въззивната жалба, касаещи Тълкувателно решение №
6/10.05.2006г. по гр.д. № 6/2005г. на ОСГК на ВКС, че процесната реституция
е по ЗСПЗЗ, а не по изрично посочените в тълкувателното решение закони,
сред които не бил ЗСПЗЗ, както и разпоредбата на чл. 177 от АПК са изцяло
неоснователни, доколкото косвеният съдебен контрол върху решенията на
ОСЗ е допустим съобразно постановеното последващо Тълкувателно решение
№ 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, цитирано по-
горе.
Установено е от събраните по делото доказателства - писмени такива и
притетите по делото експертизи, че имотът предмет на иска с идентификатор
№ *****.***.****, с площ от 4093 кв.м., отделен от имот с идентификатор №
*****.***.***, никога не е бил земеделска земя, а попада в ДГФ. Същият по
Кадастралната карта на гр. Б. е идентичен с част от подотдел „и“ находящ се в
отдел 194 (предмет на произнасяне в съдебно решение, а именно влязло в
сила Решение № 427/31.07.2013г. по гр.д. № 38/2011г. на РС – Пещера, с
което е признато, че имотите са собственост на Държавата), по
Лесоустройствения план от 2000 г. (влязъл в сила 2001 г.) на ДДивС „Р.“.
Именно по отношение на и на този имот е постановено съдебното решение, в
което е прието, че имотите са държавна собственост. Чрез тази експертиза
всъщност отново се потвърждава изводът, че тези имоти са „балталъци“, част
от държавния горски фонд.
В тази връзка, възраженията на жалбоподателя, че неправилно не било
взето предвид от първоинстанционния съд приложеното по делото Писмо с
изх. № 450/22.04.2013г. на Директора на ТП Държавно горско стопанство
„Р.“, настоящата счита за неоснователни. Това писмо не оборва установеното
по делото, че процесният имот попада с идентификатор № *****.***.****, с
площ от 4093 кв.м., отделен от имот с идентификатор № *****.***.***
попада в ДГФ. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че същото
няма обвързваща материална доказателствена стойност, доколкото
представлява становище на орган, без меродавна компетентност по въпроса,
засягащ изявлението му. Директорите на държавните горски стопанства нямат
25
такива правомощия нито съгласно Закона за горите, нито съгласно
Правилника за устройството и дейността на държавните горски стопанства,
издаден от министъра на земеделието и храните.
Установява се по делото, че процесният имот представлява гора
„балталък“, тоест държавна гора, върху които в интерес на населението е
предоставено единствено право на ползване на общините, но в тяхна полза не
е прехвърляна собствеността. Както беше посочено, понятието „балталък“ е
било легално дефинирано последователно в приеманите през годините закони
за горите - в ЗГ от 1897 г. (отм.), в ЗГ от 1904 г. (отм.), в ЗГ от 1922 г. (отм.), в
ЗГ от 1925 г. (отм.). В посочените закони, описателно е посочено, че
„балталъците“ представляват гори, които са били отстъпени от древно време
на някой град или село - първоначално на населението му, а в последствие на
общината, в качеството й на юридическо лице. В този смисъл общините като
гражданско -правни субекти по отношение гора - „балталък“ притежават
единствено „вечното право на ползване“, т.е. общинските гори, предоставени
от държавата за ползуване – „балталъци“, според последователно действалите
закони за горите, е бил на вещи, извадени от гражданския оборот. Спрямо
балталъците общините притежават ограничено вещно право на ползване, като
държавата си запазва правото на собственост върху тях. Съгласно Закона за
стопанисване и ползване на горите от 1948 г. горите са национализирани и са
станали държавна собственост. По отношение на тях не са извършени
разпоредителни сделки, ergo държавата не е загубила правото си на
собственост. В подкрепа на това е и представеното писмо, изходящо от
община Б., с които е формулирано искане безвъзмедното предоставяне на
община Б. на земи от държавния горски фонд и за започване процедура по
изключване на територии от държавния горски фонд.
От събраните по делото доказателства се установява, че посоченият
имот, не е губил никога тази си характеристика – имот част от ДГФ. Макар и
в нарушение същият да е бил включен в устройствения план на курорта едва
през 1980 г., то това обстоятелство не е в състояние да доведе до
трансформация на собствеността. След включване на определен имот в
устройствен план не се променя принадлежността на правото на собственост,
респективно доколкото не се установява собственикът да е предприел
разпоредителни действия с имотите, същите му принадлежат, т. е. след като
26
държавата не се е разпоредила с имотите, същите следва да се считат нейна
собственост, макар имотите да са включени в устройствен план на селищно
образувание. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя в обратния
смисъл.
Във връзка с допустимия косвения съдебен контрол върху решението на
ОСЗГ-Б. - Решение № 2300А/18.05.2005г., следва да се има предвид следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 2 от ЗСПЗЗ, в редакцията му към 2005 г.,
земеделски земи по смисъла на този закон са тези, които са предназначени за
земеделско производство и не се намират в строителните граници на
населените места и селищните образувания, определени с подробен
устройствен план или с околовръстен полигон; не са включени в горския
фонд; не са застроени със сгради на промишлени или други стопански
предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или
други обществени организации, нито представляват дворове или складови
помещения към такива сгради; не са заети от открити мини и кариери, от
енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо
ползуване, нито представляват прилежащи части към такива съоръжения. В
чл. 10, ал. 5 от ЗСПЗЗ е уредено право на възстановяване на собствеността
върху залесени и самозалесили се земеделски земи, включително и върху
земеделските земи, за които собствениците не са възмездени и те са включени
в Държавния горски фонд, с изключение на горските разсадници и
полезащитните горски пояси. В чл. 10, ал. 9 от ЗСПЗЗ е предвидена
възможност по искане на собствениците да се възстановява правото на
собственост върху земите, одържавени като гори, които впоследствие са
преобразувани в земеделски земи.
По отношение възстановяването на собственост върху гори и земи,
включени в държавния горски фонд е налице специален закон – ЗВСГЗГФ. В
разпоредбата на чл. 2 от този закон са посочени върху кои гори и земи,
включени в държавния горски фонд се възстановява правото на собственост.
Съгласно разпоредбата на § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ в действащата към
момента възстановяването в процесния случай (ДВ, бр. 36 от 30.04.2004 г.) по
реда на този закон не се възстановява вещното право на ползване върху
горите и земите от горския фонд. Доколкото както беше посочено, при
предоставяне на гори „балталъци“, отстъпени от древно време на някой град
27
или село - първоначално на населението му, а в последствие на общината, че
общините притежават ограничено вещно право на ползване, то държавата си
запазва правото на собственост върху тях. В този смисъл, в разпоредбата на §
5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ изрично се сочи, че по отношение гори, на които е
отстъпено ограниченото вещно право на ползване, се изключва тяхното
възстановяване.
От така установеното по делото, се прави обоснования извод, че при
извършване на дейността по реституция на земеделските земи и гори са
допускани сериозни пропуски и нарушения. Настоящата инстанция счита, че
процесният имот, не би могъл да бъде предмет на реституция по реда на
ЗСПЗЗ, тъй като не представлява земеделски такъв. Същият не представлява и
такив, който да е загубил характера си на земеделска земя, но да подлежи на
реституция по този закон, съобразно чл. 10, ал. 9 от ЗСПЗЗ.
В конкретния случай от ангажираните по делото доказателства не се
установява процесният имот да е представлявал земеделска земя, а напротив –
същият е такъв, включен в горския фонд – изрично изключен като обект на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съобразно разпоредбата на чл. 2, т. 2 от
ЗСПЗЗ.
В този смисъл, неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че
именно процесният имот с идентификатор *****.***.****, с площ от 4093
кв.м., отделен от имот с идентификатор № *****.***.*** е подлежал на
реституция по реда на ЗСПЗЗ. Не са налице твърдените от жалбоподателя
противоречия в заключението на вещото лице Б.. Както беше посочено
имотът с пл. № 000100 попада в горска територия, а имот с идентификатор №
*****.***.*** попада частично. От новообразуваните от него имоти - имот с
идентификатор № *****.***.**** с площ от 663 кв.м. не попада в чертите на
на отдел 194, подотдел „и“ и не попада в ДГФ, а процесният имот с
идентификатор № *****.***.****, с площ от 4093 кв.м. попада в чертите на
на отдел 194, подотдел „и“ и е част от ДГФ. Настоящата инстанция счита, че
изготвената от вещото лице Б. съдебно-лесотехническа експертиза е
обективна, обоснована и компетентно изготвена, съответно с оглед
направените уточнения от вещото лице при изслушването му в съдебно
заседание, е отговорено в пълнота на поставените въпроси. Същата е
спомогнала за изясняване на релевантните обстоятелства по делото, съответно
28
доколкото не са налице твърдените от жалбоподателя противоречия и по
делото са изяснени релевантните факти, настоящата инстанция счита, че
правилно първоинстанционният съд не е допуснал исканата повторна
експертиза.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че не било
кредитирано заключението на вещото лице Г. по назначената по делото
съдебно-геодезическа експертиза, доколкото съдът не е кредитирал
единствено личните правни тълкувания на експерта, споделени в съдебно
заседание. Същите настоящата инстанция също счита за ирелеватни,
доколкото касаят правни въпроси, по които вещото лице е взело становище.
Следва да се посочи, че предмет на доказване с експертиза са факти,
обстоятелства и причинно-следствени връзки, за които са необходими
специални знания, но не и правни изводи или пък изводи, касаещи
приложението на закона. Вещото лице няма за задача да дава правна
преценка. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ГПК.
Във връзка възражението на жалбоподателя, че необосновано
първоинстанционният съд не е приел като писмено доказателство СГЕ,
изготвена от вещо лице М., приета по цитираното гр.д. № 38/2011г. на РС –
Пещера, което последният приел за неразделна част от решението, заедно със
скицата по СГЕ. Същото е неоснователно. Настоящата инстанция споделя
становището на първоинстанционния съд, че даденото по друго дело
експертно заключение не може да се използва по настоящото дело. Това е
така, с оглед принципа за публичност и непосредственост, въведен с чл. 11 от
ГПК, във връзка с чл. 195 от ГПК и чл. 200 от ГПК – в този смисъл Решение
№ 48/23.07.2020г. по т.д. № 199/2019г. на I ТО на ВКС. Следва да се посочи,
че процесуалният представител погрешно възприема, че заключението по
посоченото дело на вещото лице М. е станало неразделна част от постановено
решение. Видно от решението, не заключението е прието като неразделна
част от решението, а скицата, която е приподписана от съда.
Поради горното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че
процесният имот не е следвало да бъде възстановяван по реда на ЗСПЗЗ.
Процесното решение на ОСЗГ-Б. - Решение № 2300А/18.05.2005г., се явява
материално незаконосъобразно. Съдържанието на всеки административен акт
трябва да е съобразено с материално-правните изисквания на правната норма
29
и да отговаря на нейната хипотеза, тоест трябва да е в съответствие със закона
и нормативните актове въз основа и в изпълнение на който е издаден.
Доколкото се касае за държавна собственост и то за гора, част от държавен
горски фонд, то процесният имот въобще не е подлежал на реституция по
реда, по който е извършена такава – ЗСПЗЗ. С оглед горното, се налага
изводът, че праводателите на ищците не са могли да прехвърлят
собствеността, доколкото Държавата не е изгубила правото си на собственост
върху него. Изповяданите нотариални актове нямат вещно-транслативен
ефект, тъй като праводателят не може да прехвърли права, които няма.
С оглед изричната разпоредба § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ, доколкото
предоставянето на „балталъци“ за ползване от гражданите и общините
представлява по своя характер ограничено вещно право на ползване, то
възстановяването на собствеността на физическо лице е изрично изключено
за тази категория гори. Поради това, общинската служба по земеделие гори и
земи не би могла да признае и възстанови правото на собственост върху имот,
който е държавна собственост. Действително първоинстанционният съд се е
позовал на разпоредбите на § 5, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗВСГЗГФ в редакцията
им от 09.02.2007 г. (ДВ, бр. 13), съгласно които не се възстановява вещно
право на ползване, предоставено на физически и юридически лица и общини
преди влизането в сила на Закона за стопанисване и ползуване на горите, в т.
ч. „балталъци“, „къшлаци“ и „яйлаци“, съответно ЗВСГЗГФ не се прилага за
лица, на които от държавата са отстъпени гори и земи за вечно ползване.
Същата е неприложима към настоящия случай, доколкото решението на
ОСЗГ-Б. е от 2005 г., когато е действал ЗВСГЗГФ в редакцията му от
30.04.2004 г. (ДВ, бр. 36). Както беше посочено по-горе, обаче, действащата
към този момент е била разпоредбата на § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ (ДВ, бр. 36
от 30.04.2004 г.), съобразно която не се възстановява вещното право на
ползване върху горите и земите от горския фонд. Такова вещно право, както
беше посочено по-горе касае безспорно и горите „балталъци“, отстъпени от
древно време, като общините притежават ограничено вещно право на
ползване, а държавата си запазва правото на собственост върху тях. В
подкрепа на разбирането, че е налице забрана за възстановяване на гори
„балталъци“ е и съдебната практика - Решение № 958/19.01.2010 г. по гр.д. №
3693/2008 г. по описа на IV г. о. на ВКС, Решение № 354/25.06.2010 г. по гр.
дело № 152/2009 г. по описа на II г. о. на ВКС и др. Следва да се има предвид
30
и това, че процесното Решение № 2300А/18.05.2005г. на ОСЗГ-Б., видно от
самото решение, е постановено въз основа на разпоредбите на ЗСПЗЗ, а не въз
основа на ЗВСГЗГФ. С оглед на това, нарушението на първоинстанционния
съд не е в състояние да опорочи постановения съдебен акт, водещ до неговата
отмяна, доколкото е стигнал до правилния правен извод, че реституцията за
този вид гори е изключена от законодателя, съответно Държавата не е
загубила правото си на собственост върху процесния имот.
С оглед гореизложеното, релевираните във въззивната жалба
възражения, настоящата инстанция намира за неоснователни. При въззивната
проверка на първоинстанционното решение настоящата инстанция не откри
съществени нарушения на процесуалните правила, които да обосновават
отмяна на решението. С оглед съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на
разноски пред въззивната инстанция има въззиваемата страна, която
своевременно е претендирала присъждането им. Последната се е
представлявала пред въззивната инстанция от юрисконсулт като на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемата страна направените пред въззивния съд съдебни разноски в
размер на 300,00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, при условията на чл. 280, ал. 1
и ал. 2 от ГПК, решението подлежи на обжалване пред ВКС.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260020/12.10.2022 г., постановено по гр.д.
№ 1320/2020г. по описа IV граждански състав на Районен съд – Пещера.
ОСЪЖДА П. Г. Н., ЕГН ********** и Т. С. Н., ЕГН **********,
двамата с адрес: с. Г., С. о., ул. „П. Г." №**, ДА ЗАПЛАТЯТ на Държавата,
чрез Министерство на земеделието и храните, представлявана от Министъра
на земеделието и храните, с адрес: гр. С., бул. „Х. Б." №**, сумата от 300,00
31
лева (триста лева) – съдебни разноски пред въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3, във връзка с чл.
78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на
страната на ищците - В. Л. В., ЕГН **********, Т. И. В., ЕГН ********** и Д.
Н. Г., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с
касационна жалба, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
32