Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7315 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 284396 от 25.11.2019г.,
постановено по гр. д. № 2057/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 123 състав,
е уважен предявеният иск с правно основание по чл.200 КТ, вр. чл.52 ЗЗД, за осъждане на ответника „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД
да заплати на И. А.М. сумата от 14 400,00 лева, представляваща парично
обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки, страдания, физически
неудобства, емоционален стрес и дискомфорт от травматично увреждане – счупване
в областта на лявата глезенна става с придружаващ масивен оток и деформация,
претърпени в резултат на трудова злополука, реализирана на 24.06.2014г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 24.06.2014г. до окончателното
плащане, като предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдения размер от
14 400,00 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева, като
неоснователен и недоказан.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник „Д.П.и Др.П.Б.“
ЕООД, посредством процесуален представител с доказателства по делото за
надлежно учредена представителна власт, обжалва решението в частта, в която
предявеният иск е уважен, с оплакване за неправилност, нарушение на материалния
закон и необоснованост. В подкрепа на изложеното се поддържа, че в противоречие
на закона първоинстанционният съд е определил голям и неотговарящ на реалните и
доказани болки и страдания размер на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи
се, че въз основа на събраните по делото доказателствени материали се
установява, че престоят на ищцата в болнично заведение е бил кратък и към
момента не е подлагана на допълнителни медицински интервенции, че травматичното
увреждане е причинило само временна неработоспособност и за период от време,
обичайно необходим за възстановяване след такава травма, като липсва намаляване
на функционалността на органи или крайници, необходими за изпълнение на
всекидневни дейности или трудови задължения, както и че травматичното увреждане
не е довело до белези, възпрепятстващи социалното поведение и общуване на
ищцата, нито до патологични промени или траен прием на силни лекарства или
медикаменти, поради което и определеният размер на дължимото от ответната
страна обезщетение е завишен и неотчитащ реално претърпените болки и страдания.
На следващо място се поддържа, че при съвкупната преценка на събраните в
производството гласни и писмени доказателствени средства, районната съдебна
инстанция правилно е релевирала извод, че ищцата е съпричинила процесната
злополука, настъпилите от нея травматични увреждания и вреди, съзнавайки, че
качването и слизането по стълбата в нейното здравословно състояние поставят в
сериозна и непосредствена опасност нейното здраве, като същевременно не е
определен коректен процент на съпричиняване при груба небрежност от страна на
ищеца. В тази връзка се навежда, че в пълно нарушение на Наредбата за
медицинската експертиза, на задължителните указания на ЛКК като орган на
медицинската експертиза, издал болничен лист с Решение № 0000068/19.05.2014г.
за периода от 03.05.2014г. до 14.06.2014г., ищцата не се е явила на
задължителен преглед за продължаване на болничния лист, не е спазила
определения режим за лечение и възстановяване на работоспособността и не е
положила указаните грижи за своето здраве. По изложените съображения се моли
въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като
вместо него постанови друго, с което да определи справедливо обезщетение по
реда на чл.200 от КТ.
Въззиваемият – ищец И. А.М., посредством
надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирала писмен отговор в
срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло. Конкретно
се поддържа, че от съдържанието на назначените по делото съдебно – психологична
и съдебно – медицинска експертизи се установява, че за период от около 3 – 4
месеца ищцата е била в състояние на много силен стрес след преживяното
увреждане, от промяната на начина на живот и невъзможността да се грижи за себе
си и за близките си, както и че през същия период е търпяла физически болки и
страдания, респективно за нея са налице остатъчни болки, усещащи се при промяна
на времето и при продължително натоварване, които ще продължат за цял живот.
Счита, че при правилна преценка на събрания по делото доказателствен материал,
първостепенният съд е достигнал до правилен и обоснован извод, обективиран в
съдебния акт, поради което и последният следва да бъде потвърден като правилен
и законосъобразен. Претендират се разноски по представен по реда на чл.80 ГПК
списък.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на
неговата правилност и по наведените с въззивната жалба доводи, въззивният съд
намира следното:
Предявен е иск с
правно основание по чл. 200 КТ, с който се претендира заплащане на обезщетение
за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са
причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50
% или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено,
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина
за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда
– неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне
имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на
пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и/ или
неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване
по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1). Трудова злополука; 2). Вреда,
водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив,
увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на
неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица,
които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от
21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3). Причинно – следствена
връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени вреди, тоест
последните да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е
настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената
отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството
дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на
пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би
отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено
самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана
непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази
форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван терминът "груба небрежност"), отговорността на
работодателя може само да бъде намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а
и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната
злополука – 24.06.2014г., между ответника и И. А.М. е съществувало трудово
правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността "отчетник
на измервателни уреди", както и че на посочената дата, през време и по
повод извършваната работа – при слизането й по стълбището на сградата,
пострадалата паднала по стълбите, в резултат на което получила счупване на
други части на подбедрицата на ляв крак (лявата глезенна става).
Не се спори между страните, че посочената
злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма
трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и
във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или
смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които
е настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 17889 от 11.05.2015
г. на НОИ – Териториално поделение – София град.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с размера
на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от
страна на пострадалата и неговия процент.
В
първоинстанционното производство по делото е прието заключение на съдебно – медицинска
експертиза, която съдът кредитира като обосновано и пълно. От същото се
установява, че: 1). На 24.06.2014г. около 16:45 часа, ищцата е била на работа,
като по слизането й по стълбите в сградата се подхлъзнала и паднала, като
почувствала остра болка в левия крак. В резултат на падането й настъпило
травматично увреждане, изразяващо се в счупване в областта на лявата глезенна
става с придружаващ масивен оток и деформация, придружени със силна болка,
2). И. А.М.
е приета за лечение в МБАЛ „Атанас Дафовски“ гр.Кърджали на 24.06.2014г., с
диагноза – счупвания на други части на подбедрицата в областта на лявата
глезенна става. От анамнезата е видно, че същата постъпва в отделението по
повод счупване на крака в областта на лява глезенна става. Преди около 2 – 3
месеца е оперирана по повод фрактура на латерален малеол на десния крак. Към
момента на приема е имала видим оток, деформация, силна болка, патологична
подвижност, ограничени и силно болезнени движения в лявата глезенна става.
Лекувана е с Фраксипарин 0,6 – 3 дни и обезболяващи. На 25.06.2014г. е
направена операция – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация.
Поставен е гипсов ботуш за 30 дни, с Фраксипарин от 0,4 единици подкожно за 15
дни и болничен за 104 дни. Установява се от експертното заключение, че ищцата е
ходила с патерици около 45 дни, след свалянето на гипса е провела
рехабилитация, като през този период е имала нужда от допълнителна помощ от
близките си. Към настоящия момент металната остеосинтеза все още не е
премахната от глезена, 3). Здравословното състояние на ищцата към момента е
стабилизирано. Същата е претърпяла болки и страдания в продължение на 3 – 4
месеца, като през първите 10 – 15 дни болките са били с по – интензивен
характер. Липсва медицинска документация за други увреждания или усложнения на
състоянието. Ищцата ще има болки и страдания при промяна на времето и при по –
голямо натоварване на лявата глезенна става, които ще продължат за цял живот, 4).
Болничен лист № *********/03.05.2014г. за 43 дни – трудова злополука, е за
дясна глезенна става, като обичайният период от време за възстановяване на
счупването на глезенна става е около 3 – 4 месеца, 5). Ищцата е била с
невъзстановена трудоспособност към 24.06.2014г., 6). Вследствие счупването на
дясната глезенна става, към 24.04.2014г. ищцата се е затруднявала при
придвижването си и би трябвало да е с патерици. Тъй като е прекъснала лечението
си по собствено желание, е ползвала само 43 дни болничен, за който период
счупването на глезена не може да зарасне, 7). Процесът на възстановяване на
лявата глезенна става не е било затруднено от полученото счупване на дясната
глезенна става, тъй като ищцата е могла да стъпва без гипс на десния си крак.
По делото е
изслушана и приета от районната съдебна инстанция и съдебно – психологична
експертиза, видно от заключение на която е, че И. А.М. е преживяла увреждане на
физическото здраве, довело до силни физически болки, хоспитализация, промяна на
начина на живот и невъзможност да се грижи за себе си и за близките си,
вследствие на което е била в състояние на много силен стрес, за какъвто към
датата на изследването липсват индикатори. Увреждането на психическото и
емоционалното здраве на ищцата, свързано с травматичния инцидент и изразяващо
се в преживяване на силен стрес, е започнало да преминава в рамките на около 3
– 4 месеца от датата на инцидента.
Настоящият съдебен
състав изцяло кредитира и двете заключения по допуснатите пред Софийски районен
съд експертизи. Същите са изготвени от експерти, притежаващи необходимите
професионални знания и квалификация, и са съобразени с целия доказателствен
материал по делото.
Експертите са
основали изводите си въз основа на доказателствения материал, преценен
поотделно и в съвкупност, като експертизите са приети без възражения от страна
на страните в производството, поради което съдът поставя същите в основата на
доказателствените си изводи.
По делото са
събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетел Л.Р.Ч.– роднина
на ищцата. Същата е посочила, че месец юни 2014г. И. А.М. е счупила левия си глезен, за което е била
откарана в болница в гр.Кърджали за извършване на операция на крака, като след
болничния й престой е отседнала в дома й, където свидетелят живее заедно с
родителите си. Изложила е, че след изписването й, ищцата е била обездвижена – в
гипс, изпитвала силни болки, като е преживяла тежко обстоятелството, че Ч.и
майка й е трябвало да й помагат в къпането, в прането на дрехите й и при
личното и обслужване за около седмица. От изнесеното от свидетеля се
установява, че и към настоящия момент ищцата изпитва болка в глезена при
натоварване и при студено време, че изпитва бодежи и изтръпване от поставените
в глезена метална пластина и пирон, вследствие на което и няма пълен обхват на
движение на ставата. Отделно от това инцидентът бил преживян тежко и
емоционално от страна на ищцата, тъй като същата има малко дете, за което се
грижи сама и което по време на престоя й в гр.Кърджали било останало в
гр.Златоград при леля й. От травматичното увреждане М. била силно разстроена,
защото имала нужда да работи, за да издържа себе си и дъщеря си. Свидетел Ч.е
заявила, че физическите болки и страдания на ищцата са продължили поне 5 – 6
месеца след инцидента, а емоционалните болки продължили по – дълъг период –
около година.
Свидетелски
показания по делото са ангажирали и лицата А.А.Б., заемащ длъжността „отговорен
ръководител“ при ответното дружество в офис на „EVN” – юг, гр.Златоград, и Р.Д.П., заемащ длъжността
„отчетник на измервателни уреди“ при „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД. Свидетелите са
посочили, че са видели И. А.М. в офиса на фирмата след първата й трудова
злополука, като същата се е придвижвала с помощта на патерици, когато им
споделила, че й е трудно сама, защото има малко дете и иска да се върне на
работа колкото се може по – скоро, тъй като изплащаните й средства по време на
болничния не я удовлетворяват. Свидетел П.подробно е изложил в какво се състои
характерът и трудовите задължения на заеманата от него и ищцата длъжност - „отчетник
на измервателни уреди“, а именно, че длъжността изисква голямо физическо
движение – около 15 – 20 км. дневно, като придвижването се извършва пеша,
поради което и след като е видял ищцата с патерици е помислил, че не би могла
да изпълнява функциите си. Свидетел Б.е заявил, че при срещата си с М. в офиса
на фирмата и доколкото бил осведомен от охранителите, че последната е посетила
офиса и преди това, забранил устно на ищцата в производството да идва по време
на болничен.
Други, релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
По спорните между
страните обстоятелства, настоящият съдебен състав приема следното:
Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на
основание чл. 52 ЗЗД.
В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла
на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва
в най – пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да
бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. От значение
са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на
оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и
продължителността на лечението и извършените медицински манипулации,
перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността
да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално
положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява
необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика
реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото
във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни
проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът за
справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на
увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания,
настъпили в резултат от трудовата злополука /така рeшение по гр. д. № 5005/17
г. на ВКС, Трето ГО, решение по гр. д. № 3273/17 г. на Трето ГО на ВКС и др. /.
Принципът за
обезщетяване по справедливост на неимуществените вреди, причинени от
непозволено увреждане, важи за всички основания на такава обезвреда. Наред с
това, следва да се държи сметка и за характера и особеностите на отговорността
на ответника по иска. В случая, отговорността на ответника е ангажирана на основание чл. 200, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК,
например решение по гр. д. № 15/2015 г. на Четвърто ГО, се приема, че
имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ,
за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука, има обективен
характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и
при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката – съгласно
чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена
от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на
работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от
задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено
увреждането – чл.201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането,
допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при
положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Това
е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е
гаранционно – обезпечителна, договорна и има обективен характер, т. е. тя е
отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за
неправомерно поведение на работодателя /определение по гр. д. № 4368/14 г. на
Четвърто ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ/.
При съобразяване
на посочените по – горе критерии за определяне на справедливия размер на
дължимото обезщетение съдът приема следното:
В резултат на
увреждането ищцата е търпяла физически болки и страдания, свързани с
претърпяното счупване в областта на лявата глезенна става, придружаващо с масивен оток и деформация, съпътствани със
силна болка, патологична подвижност, ограничени и силно болезнени движения,
проведено е медикаментозно лечение и е направена операция – открито наместване
на фрактура с вътрешна фиксация и поставяне на гипсов ботуш за 30 дни, като болките
са продължили около 3 – 4 месеца, като през първите 10 – 15 дни са били с по –
интензивен характер; обстоятелството, че в бъдеще ще се търпят болки и
страдания при промяна на времето и при по – голямо натоварване на лявата
глезенна става, които ще продължат за цял живот. Следва да се има предвид и
възрастта на ищцата към момента на увреждането – в активна трудоспособна
възраст, периода на ползван отпуск по болест поради временна неработоспособност
в пряка –причинна връзка с инцидента – в случая това е период от 104 дни;
причинените неудобства от битов характер и невъзможността ищцата да се грижи за
домакинската работа и детето си, за което полага грижи сама; причинените
психически страдания и стрес, породени от конкретното здравословно състояние.
При съобразяване
на изложеното относно характера и тежестта на увреждането на здравето на
ищцата, претърпените от нея болки от физическо естество след увреждането,
периода и естеството на лечението /медикаментозно и оперативно/,
продължителността на търпените болки, причинените неудобства в битов и личен
план, негативните емоционални изживявания като обичайни неимуществени вреди от
такъв вид увреждане, както и съществуващите в страната обществено – икономически
условия към момента на настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира,
че с определянето на обезщетение в размер на 20 000,00 лева ще бъде постигнат справедлив баланс между
претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно
принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Като е достигнал
до същите крайни изводи, първоинстанционният съд правилно е определил обезщетение
в размер на 20 000,00 лева, с които могат да бъдат справедливо парично
репарирани причинените на ищцата неимуществени вреди, вследствие претърпяната злополука на 24.06.2014г.
В тази връзка и в допълнение следва да бъде
отбелязано, че доколкото предмет на настоящото производство е предявеният иск с
правно основание по чл.200 от КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от
конкретната трудова злополука, то не следва да бъдат обсъждани, респективно и
определеният размер на обезщетението не следва да бъде процентно намален чрез
отчитане на причинени и търпяни от ищцата болки, страдания, неудобства и
емоционален дискомфорт вследствие на предходна злополука от 03.05.2014г.
По отношение
релевираното възражението на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 201,
ал. 2 от КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, настоящият състав на въззивната съдебна инстанция намира следното:
Безпротиворечиво
се приема, че в областта на частното право (част от което е и трудовото),
грубата небрежност е квалифицирана степен на небрежността. Релевантно за
обикновената небрежност е неполагането на дължимата грижа (най – често тази на
добрия стопанин), а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на най –
елементарната грижа – тази, която и най – небрежният човек би положил за своите
работи. При трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може
да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на
работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради
проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но че
е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. За да има
основание за прилагане на института на чл. 201, ал. 2 от КТ, поведението на пострадалия следва да е в причинна връзка с
настъпването на злополуката, на вредите, съответно за увеличаване на размера на
вредите, като поведението на пострадалия следва да е противоправно и проведено
при условията на груба небрежност. Грубата небрежност на работника е неговото
субективно отношение към предприетите от него действия, допринасящи за
настъпване на вредоносния резултат, тоест работникът да е знаел, че с тези
действия би допринесъл за вредоносния резултат, но да се е надявал, че ще ги
предотврати – модел на поведение в гражданското право, свързан с неполагане на
дължимата грижа. Само при наличие на такова субективно отношение на работника,
установяващо се от обективните му прояви – неполагане на грижа, каквато и най –
небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на
разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от КТ при установено нарушение на някое от правилата за безопасност на
труда.
Изводът за
съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито
може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за
безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато
поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата
грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената грижа е в зависимост
от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението
на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в
резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Не всяко нарушение на
правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело до
осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от неговото
виновно действие. Неизпълнението или лошото изпълнение на задълженията по
безопасност на труда е основание за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е
допринесъл за настъпването на трудовата злополука поради груба небрежност.
Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един
абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност
не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по
степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според
различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек,
зает със съответната дейност при подобни условия. По описания начин понятието
"груба небрежност" е разяснено в множество решения на Върховния
касационен съд, сред които решение № 1026 от 18.12.09 г. по гр. д. № 4001/08 г.
на I г. о., решение № 348 от 11.10.11 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о.,
както и в решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/09 г. на IV г. о.
При трудовата
злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без
необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на
правилата за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има
своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето
за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са
критериите за намаляване на обезщетението. В същата насока е разрешението на
правния въпрос в решение № 548/24.07.2012 г. по гр. дело № 1490/2010 г. на ВКС,
IV г. о. и решение № 202 от 12.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2014 г., III
г. о.
Установеният по
делото механизъм на настъпване на инцидента мотивира настоящата инстанция да
приеме, че от страна на ответника е установено в производството, при условията
на пълно и главно доказване, осъществена груба небрежност от страна на
пострадалия. В тази връзка се установява, че преди процесната трудова
злополука, ищцата е претърпяла друго травматично увреждане на 03.05.2014г., а
именно – счупване на дясна глезенна става, във връзка с което в периода от
03.05.2014г. до 14.06.2014г. е била в разрешен отпуск поради временна
неработоспособност, видно от болничен лист, издаден на 19.05.2014г., с указания
за явяване на преглед на 14.06.2014г. По
делото е представен протокол за трудова злополука № 2/24.04.2015г., обективиращ
изводите на назначена от работодателя комисия за причините за инцидента, имащ
характера на частен документ, който няма обвързваща съда доказателствена сила и
следва да се цени в съвкупност с останалите ангажирани по делото доказателства,
от който е видно, че на 15.06.2014г. ищцата М. се е явила на работа, като
съгласно писмените й обяснения не се е явила на преглед при специалист ортопед,
с оглед предписанията за издаване на продължение на болничния лист, предвид
собствената й преценка, че би могла да изпълнява трудовите си задължения,
ползвайки патерици, които данни кореспондират напълно и с депозираните по
делото свидетелски показания от свидетелите Б.и П.. Отделно от това, съгласно
констатацията на вещото лице по назначената и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно – медицинска експертиза, обичайният период за
възстановяване на счупване на глезенна става е около 3 – 4 месеца, респективно
към 24.06.2014г. ищцата не е била с възстановена трудоспособност, като
използването на 43 дни болнични, непродължени по собственото й желание, за
което обстоятелство не е налице спор между страните в производството, не са
били достатъчни за възстановяването й. Съвкупната преценка на изложените
обстоятелства налага извод, че личната преценка на ищцата да не се съобрази с
предписания на здравните органи да се яви на преглед за продължаване на отпуска
поради временна нетрудоспособност, връщането й на работа при субективна
увереност, че би могла да изпълнява трудовите си задължения, въпреки че
обективно се е придвижвала трудно и с помощта на патерици, а работата й изисква
физическо движение, представляват действия на служителя, грубо нарушаващи
основните правила за безопасност, които всеки
работещ е длъжен да съблюдава с оглед полагането на грижа за здравето и
безопасността си. С тези си действия
ищцата се е поставила в ситуация с повишен риск от увреждане, поради което и е
съпричинила вредата. В случая е налице груба небрежност от страна на
пострадалия, т. е. липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на
основни правила за безопасност, вследствие на което ищцата сама се е поставила
в опасност. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалата с
останалите обективни и субективни фактори, причинили трудовата злополука, според
настоящата съдебна инстанция определят приноса й за настъпването на вредите в
размер на 50%, в сравнение с приетия от първата инстанция процент – 20%, поради
което и на основание чл. 201, ал.2 КТ определеното по правилото на чл.52 ЗЗД
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. следва да бъде
намалено на 10 000 лева, съразмерно на приноса. В този размер предявеният иск
по чл.200 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата над
10 000 лева до присъдения от първоинстанционния съд размер от 14 400 лева,
искът подлежи на отхвърляне като неоснователен.
В частта, в която
искът за обезщетение за неимуществени вреди е бил отхвърлен за разликата над 14
400 лева до 40 000 лева, решението на районния съд, като необжалвано, е влязло
в сила.
Споделяната от
настоящия състав константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК,
напр. в Решение № 441/08.07.2010 г. по гр. д. 682/2009 г. на IV г. о. ВКС и
Решение № 355 от 15.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 387/2012 г., III г. о., ГК, а
така също и постановеното по реда на чл. 288 ГПК
Определение № 391 от 7.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 44/2015 г., III г. о., ГК
приема, че при вреди от трудова злополука или професионално заболяване, при
определяне на началния момент, от който следва да се начислява обезщетението за
забава, намира приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 212 от Кодекса на труда, за неуредените въпроси по имуществената отговорност
на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се
прилага гражданският закон – ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № ЗЗ/1989 г.
ОСГК ВС. По отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението
на работодателя по чл. 200 КТ
за обезвреда на настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова
злополука, приложими са общите принципи, изразени в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД -
работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ,
изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука.
Следователно, в конкретния случай законната мораторна лихва върху уважения
размер на главницата следва да се присъди от датата на увреждането – 24.06.2014
г. до окончателното погасяване на задължението.
Тъй като правните
изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат напълно, решението в частта, с
която е уважена ищцовата претенция над сумата от 10 000,00 лева до присъдената
такава от 14 000,00 лева следва да бъде отменено, а искът отхвърлен като
неоснователен.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора право на разноски имат и двете страни съобразно уважената и отхвърлената
част от исковете.
В
първоинстанционното производство:
Ищецът е сторил разноски в първата инстанция в размер
на 3 460,00 лв. – адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 12.01.2017г., видно от който сумата е заплатена изцяло и
в брой при подписване на договора, които съразмерно с уважената част от
исковете му се следват в размер на 865,00 лева, респективно първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която ответникът е осъден за
заплати сумата над 865,00 лева до присъдения размер от 1 245,00 лева.
Ответникът
е сторил разноски в първата инстанция в размер на 300,00 лв. – депозит
на СМЕ, които съразмерно с отхвърлената част от иска му се следват в размер на 225,00
лева, която сума следва да му бъде присъдена.
В тежест на ответника следва да се възложат
на основание чл.78, ал.6 от ГПК разноските за изготвените съдебно – психологическа и съдебно – медицинска
експертизи, както и за дължима държавна такса, които съобразно изхода на спора
са в размер на 550,00 лева, респективно първоинстанцинното решение следва да
бъде отменено в частта, в която ответникът е осъден за заплати по сметка на
съда сумата над 550,00 лева до присъдената такава в размер на 960,00 лева.
Във въззивното производство:
Въззивникът – ответник не е претендирал
разноски, поради което и такива не следва да му бъдат присъждани.
Въззиваемият – ищец е претендирал разноски в
размер на 1 000 лева, съгласно представен договор за правна защита и
съдействие от 12.06.2020г., видно от който уговорената сума е заплатена изцяло
и в брой при подписване на договора, които с оглед изхода на делото пред
въззивната инстанция му се следват в размер на 695,00 лева, която сума следва
да му бъде присъдена.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 284396 от
25.11.2019г., постановено по гр. д. № 2057/2017 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 123 състав, В
ЧАСТТА, в която е уважен предявеният от И. А.М. срещу „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД иск
с правно основание по чл.200 КТ, вр.
чл.52 ЗЗД за сумата над 10 000,00
лева до сумата от 14 400,00 лева, парично обезщетение за причинени
неимуществени вреди – болки, страдания, физически неудобства, емоционален стрес
и дискомфорт от травматично увреждане – счупване в областта на лявата глезенна
става с придружаващ масивен оток и деформация, претърпени в резултат на трудова
злополука, реализирана на 24.06.2014г., В
ЧАСТТА, в която на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата над 865,00 лева до присъдения размер от 1 245,00 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, както и В ЧАСТТА, в която на основание чл.78,
ал.6 от ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд
сумата над 400,00 лева до присъдения размер от 576,00 лева – държавна такса и
сумата над 150,00 лева до присъдения размер от 384,00 лева – разноски по делото
за възнаграждения за вещи лица, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. А.М., ЕГН **********,
с адрес *** срещу „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, осъдителен иск с правно основание по чл.200 от КТ, за
присъждане на парично обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди -
болки, страдания, физически неудобства, емоционален стрес и дискомфорт от
травматично увреждане – счупване в областта на лявата глезенна става с
придружаващ масивен оток и деформация, претърпени в резултат на трудова
злополука, реализирана на 24.06.2014г., за сумата в размер на 4 400,00
лева, представляваща разликата над сумата от 10 000,00 лева до сумата от 14
400,00 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
трудовата злополука 24.06.2014 г., до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 284396 от 25.11.2019г., постановено по
гр. д. № 2057/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 123 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И. А.М., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 225,00 лева
– разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Д.П.и Др.П.Б.“ ЕООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на И. А.М., ЕГН **********,
с адрес *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 695,00 лева – разноски във
въззивното производство.
Решението в частта, в
която предявеният иск с правно основание по чл.200 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди е
бил отхвърлен за разликата над 14 400,00 лева до сумата от 40 000,00
лева, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.