№ 320
гр. Кюстендил, 13.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500185 по описа за 2024 година
185/2024 РЕШЕНИЕ
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх.№ 1960/19.02.2024 г. от И. А.
Т. ЕГН *** от с. *****, обл. С., ул. *****, лично и като пълномощник на В. И. Т. ЕГН
**********, от с. *****, обл. С., ул. ***** и С. И. Т. ЕГН ********** от с. *****, обл.
С., ул. *****, чрез пълномощника адв. Ю. С., насочена срещу Решение №
46/02.02.2024 г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. № 21/2023 г. по описа
на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от
И. А. Т., с ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, лично и като
пълномощник на В. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. *** и С. И. Т.,
ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, чрез адвокат Ю. С. от КАК, срещу
И. Т. И., ЕГН **********, с адрес: ********** и И. А. И., ЕГН **********, с адрес:
**********, искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че
ищците са собственици на останало им наследство от Р. Т. Т.а на 1469/1891 кв.м. от
„Поземлен имот с идентификатор 24791.18.201 по КККР на **********, одобрени със
Заповед № РД-8- 995/24.04.2018г. от ИД на АГКК, последно изменение на КККР,
засягащо поземления имот: няма данни за изменение, с адрес на поземления имот: с.
Д., махала ***, с площ от 1891 кв.м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с предишен
идентификатор: 24791.500.203; 24791.18.165 и с номер по предходен план: 500503,
1
като неоснователни. Осъдил е на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. А. Т., с ЕГН
**********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, лично и като пълномощник на В. И. Т.,
ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. *** и С. И. Т., ЕГН **********; с адрес:
с. *****, обл. С., ул. ***, да заплатят на И. Т. И., ЕГН **********, с адрес: **********
сумата в размер на 1500 лева, представляващи разноски в производството за
адвокатски хонорар.
В жалбата се твърди незаконосъобразност и неправилност на решението на
първоинстанционния съд.
Сочи се, че констатацията на съда, че ответниците са преобърнали държането
върху идеалните части на наследодателката на ищците във владение, не
кореспондирала с доказателствата по делото.
Неправилно били ценени показанията на свидетелите, като не било взето
предвид соченото от свидетеля В.О. за преговори за закупуване на частите на Р. Т.а,
без успех. Не било взето предвид и соченото пред свидетеля от ответника И. И., че
признава правото й на собственост. Така бил направен неправилен извод, че е налице
намерение за своене от страна на ответниците, продължило повече от 10 г. Посочените
факти налагали извод, че animus не е налице. С това липсвали в условията на
кумулативност предпоставките за придобИ.е на имота по давност.
Не били обсъдени и данните, че наследодателката на ищците не можела да
влезе във владение на имота си, защото нейната сестра И. И. и съпругът й И. И., чрез
насилие окупирали нейните части от съсобствеността, като оградили имота, заключили
с катинар и пуснали свободно да се разхождат в него кучета. Това било установено и
от ищеца Т. по реда на чл. 176 от ГПК. Така следвало да се приеме, че владението е
установено чрез насилие, а това не било допустимо. Т.е. дори да е изтекъл
продължителен период на владение, владението било скрито.
Излага се становище във връзка с това, че не бил достатъчен фактът на
издаване на констативен нотариален акт на основание давностно владение, за да се
установи превръщане на държането на идеалните части на наследника във владение.
Подчертава, че не били уведомени нито Р. Т.а, нито нейните наследници, че
ответниците се били снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху
целия недвижим имот.
Посочена е и съдебна практика, която се възприема за приложима в случая.
В съответствие с изложеното се иска искане за отмяна на обжалвания
съдебен акт и произнасяне по същество на спора.
Заявена е и претенция за присъждане на сторените по делото разноски пред
двете съдебни инстанции в полза на жалбоподателите.
В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите страни – И. Т. И. и И. А. И., чрез процесуалния
представител адв. З. В..
Застъпена е тезата, че жалбата е неоснователна и се моли за потвърждаване
на първоинстанционното решение. Претендират се съдебно – деловодни разноски за
въззивната инстанция.
Въззиваемите страни отричат твърденията във въззивната жалба, че
първоинстанционният съдебен акт е постановен неправилно, като считат същия за
правилен, законосъобразен и постановен при липса на пороци при постановяването му.
Считат, че решението на първоинстанционния съд е постановено при
2
спазване на процесуалните правила и при направен пълен и правилен доклад на
делото, с който е разпределена доказателствената тежест.
Сочат, че правилно била формирана решаващата воля на
първоинстанционния съд. Аргументират се с това, че всички доказателства били взети
предвид и били обсъдени в смисъла, в който били изказани.
Твърдят, че неправилно и заблуждаващо било твърдението, че въззиваемите
страни осъществявали владението на процесния имот чрез насилие, сочейки, че по
делото било установено, че владението било започнало в края на деветдесетте години.
Отбелязват, че за този период от време не била подавана жалба до МВР, Прокуратура
или Община, нямало нито един иск, подаден за защита или възстановяване на
владение и др., но едва сега част от наследниците претендирали собственически
претенции.
Излагат, че свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели не
установявали владението с насилие.
Акцентират върху дадените от свидетеля О. показания, който при разпита си
заявил, че „при тях не може да се влезе, вади се веднага секира от И.“, което
означавало, че въззиваемите страни ревностно бранели собствеността, но не следвало
да се тълкува, че било налице установено владение с насилие.
Твърди се, че въззиваемите страни били собственици на имота, предмет на
иска, независимо от регулационната му история, на основание давностно владение,
установено през 90-те години на миналия век и продължаващо и понастоящем.
Към представения отговор на исковата молба бил приложен и приет като
доказателство по делото заверен препис от искова молба /също се съдържало и в
преписката, изискана и представена от нотариус С.С. /, в съдържанието на която било
изложено от самата С.Т., че дъщеря й - И. и зет й И., т.е. въззиваемите страни, през
месец октомври 1997г. не я допуснали в процесния имот, от който била изгонена три
години по-рано и дори не е допусната да влезе, като била останала на 5 метра пред
оградата на имота. Поради което можело се прави извод, че въззиваемите страни още
през 1994г. били завладели имота и ограничили останалите съсобственици, като
имотът бил заграден през посочената година – така, както било и понастоящем.
Акцентира се върху това, че ищецът бил заявил, че последно били влизали,
когато били взели майката на Р. - С.Т. и повече не били влизали в имота, като това
било повече от 10 г. преди да почине същата. Като се твърди, че свидетелят не бил
посочил точната година, от която нямали достъп до имота, поради отдалечеността на
тези събития във времето, но ставало ясно, че това е от преди 2000 г.
От проведените разпити по делото ставало ясно, че ревностно се пазела
собствеността и че ищцовите страни нямали достъп до имота.
Поясняват, че само въззиваемите страни имали достъп до имота, като го
заключвали и с това показвали своене на имота, което било доведено до знанието на
останалите съсобственици.
Обръщат внимание на това, че всички разпитани по делото свидетели били
категорични, че откакто баба С./Стойка е напуснала имота, повече никой не е влязъл в
него и не е имал достъп, което както от личното й изложение в исковата молба, така и
от свидетелката Р. Илиева, кмет на селото 20г., а преди това работила в пощата и
кметството като секретар и изплащала пенсиите, е че това е било през 1996 г.
Сочат още, че от свидетелските показания ставало ясно, че имотът се
3
заключвал, че се разхождали кучета, които възпрепятствали влизането и достъпа на
който и да било, извън въззиваемиите страни и децата им, като имотът изцяло се
ползвал в пълната му площ, като имало стопанска сграда, гараж, лозници, овощни
дръвчета и в останалата си част се ползвало като зеленчукова градина, като това се
поддържало изцяло от въззиваемите страни. От показанията ставало ясно и че откакто
били изгоненени С. и Р. от имота, същите не били допускани повече в него.
Твърдят, че владението и ползването на въззиваемите страни върху
процесния имот от момента на установяване на владението и фактическата власт върху
него през 1996 г. до момента, не било прекъсвано по никакъв начин, нито чрез иск за
собственост или друг иск, като същото било продължило повече от законоустановения
срок - явно, несъмнено и без прекъсване.
Сочат съдебна практика на ВКС, която смятат за приложима и в настоящото
производство. Твърдят, че предпоставките, визирани в чл. 79 от ЗС били реализирани,
като се упражнявало владение в период повече от 10 години.
Сочат, че противопоставянето и предявяването на иска след изтичане на
придобивната давност било без значение, тъй като позоваването на давността не било
елемент от фактическия състав на придобИ.ето по давност съгласно тълкувателна
практика на ВКС. Не било необходимо отношенията между съсобствениците или
сънаследниците, да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да
се приемело, че било променено държането на идеалните части на другите във
владение за себе си, но в случая се твърдяло, че и това било налице. Съществени били
действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са
изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се своял
изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него.
Сочи се още, че заключването на имота и преустановяването на достъпа на
другия съсобственик в него било действие на отблъскване на владението.
Излагат аргументи в насока, че сам по себе си фактът на добри или лоши
отношения между съсобствениците бил без значение за факта на владение и не бил
основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение
били и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността,
посочени в тези текстове, които се проявили след изтичане на срока на придобивната
давност, когато правото на собственост вече било придобито.
Поясняват, че имотът бил ограден и се заключвал, откакто въззиваемите
страни живеели в него - повече от минимално изискуемите 10 г. и други лица нямали
достъп до същия, то това било проява на обективния елемент, който се изразявал в
упражняване на фактическата власт върху вещта и включвали фактически действия,
които недвусмислено манифестирали власт върху имота по съдържание като на
собственик - ПП-6-74. Предполагало се, че владелецът държи вещта като своя, освен
ако не се установяло, че я дължи за другиго. Намерението се изразявало външно чрез
различни действия, които фактически запълвали съдържанието на правомощието на
собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобИ.е се целяло.
Презумпцията ползвал владелецът, а не държателят, т.е. за да се приложи
презумпцията, тези действия трябвало да бъдат доказани. Презумпцията на чл. 69 ЗС
се прилагала както в отношенията между владелеца и трети лица, които можело да
бъдат и собственици, така и в отношения между съсобственици независимо на какво
основание била възникнала съсобствеността (като се сочи съдебна практика в същата
насока).
4
Твърдят, че в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ
наследодател един от сънаследниците живеел постоянно в съсобствения
/сънаследствен/ имот, той бил единствен за него и семейството му, подобрявал го и го
ремонтирал, и това пряко се възприемало от собственика или другите сънаследници,
които не се противопоставяли в период от 10 години - такива действия показвали
промяна на намерението за своене и придобИ.е по давност на владения имот, сочейки
съдебна практика в същата насока.
Излагат аргументи и в насока, че ако владелецът извършвал действия,
надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например преустройство,
строителство и ремонт, което се твърди, че са правили в годините въззиваемите
страни и които им действия променяли имота, като тези действия били видими и били
възприети от съсобственика, който не се противопоставял, като не защитава
фактическото си състояние с посесорни искове и не препятствал в продължение на
десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочело на
намерението за своене, като това било установено в настоящия казус със
свидетелските показания.
Сочат, че придобивната давност - като оригинерен способ за придобИ.е право
на собственост, предполагала упражняване на чуждите правомощия на собственост
/владение, ползване и разпореждане във фактически аспект/ от страна на едно лице,
което не било собственик в рамките на период от 10 години. Като елемент от
придобивната давност упражняваното владение трябвало да бъде явно, постоянно,
непрекъснато, като се съобразявал с презумпцията на чл. 83 ЗС и несъмнено. В
хипотезата на завладяване на чужд имот, практиката не изисквала уведомяването на
собственика за намерението за своене на имота, а единствено владението да
отговаряло на описаните по-горе характеристики. Когато фактическата власт върху
изцяло чужд имот била придобита при липса на правно основание, то според
презумпцията на чл.69 ЗС се предполагало, че упражняващият фактическа власт
държи вещта за себе си, т.е имал качеството на владелец. В такъв случай за придобИ.е
на имота по давност не било необходимо да бъде демонстрирана промяна в
намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на
фактическата власт тя имала характер на владение, а не на държане. Достатъчно било
упражняваното владение в предвидения от закона срок да бъде явно и непрекъснато.
Отново се сочи съдебна практика в насока, че позоваването на придобивна
давност било процесуално средство за защита на материалноправните последици от
изтичането на придобивната давност, че то не било елемент от фактическия състав за
придобИ.е правото на собственост, че правото на собственост по давност се
придобивало автоматично при упражняване на владение с изтичане на законовия срок
независимо дали се касаело за владение на съсобственик, или за владение на имот от
трето лице, което не било съсобственик.
Твърдят, че правото на собственост от самите въззиваеми страни върху
процесния имот било придобито още през 2010 г.
Поясняват, че съгласно тълкувателната практика на ОСГК на ВКС, в
случаите, при които един от съсобствениците бил започнал да упражнява фактическа
власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, каквито
към този имот били налице от въззиваемите страни, намерението им за своене се
предполагало и било достатъчно да докажат, че са упражнявали фактическата власт
върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС, което било установено по делото.
5
Намират за установено в процеса, че въззиваемите страни били установили
владение върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота и само
те били упражнявали фактическа власт върху целия наследствен имот, както и били
отблъснали владението на останалите наследници, като ясно били манифестирали пред
тях намерението си да владеят целия наследствен имот само за себе си. Това следвало
да стане с конкретни действия на отричане на правата на останалите сънаследници
върху имота, които действия били станали достояние на тези сънаследници. Такива
явни действия представлявали отказа на ползващите въззиваеми страни да пуснат в
имота другите сънаследници /съсобственици към 1996г., като го заключват и не пускат
никой друг в него.
Сочат, че декларирането на имота в данъчните служби и заплащането на
данък, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не
представлявало действие на отричане на техните права. Плащането на данъци и
консумативни разноски за имота, извършването на ремонта в имота също не били
такива действия.
Смятат, че всички действия на въззиваемите страни, установени по делото,
съставлявали демонстриране на завладяване на идеалните части на другите
сънаследници, които не били допускани в имота и чиито права били отречени от
въззиваемите страни, които го владеели повече от 25г. Бездействието на ищците,
бивши съсобственици към 1996г., да установяват действителното правно положение и
да защитят правата си в рамките на десетгодишния срок по чл.79 ЗС бил довел до
придобИ.е на техните идеални части по давност от страна на въззиваемите страни. В
този смисъл отново сочат и съдебна практика.
Твърдят, че било установено, че въззиваемите страни в срока и условието на
чл. 79 ЗС били придобили собствеността на целия имот, предмет на исковата
претенция, а ищците били загубили собствеността много преди предявяването на иска,
поради което искът им за установяване / признаване на собственост на посочените в
исковата молба идеални части бил неоснователен и правилно бил отхвърлен като
такъв. Съставът на районния съд пространствено бил изложил своите съображения за
това, които съвпадали с изказаното от свидетелите, непосредствено разпитани от него
и имащи ясни впечатления от това, което били казали.
Позовават се и на разпоредбата на чл. 83 и чл. 99 ЗС, съгласно която правото
на собственост се изгубвало, ако друг го придобиел, в каквато хипотеза считат, че са
въззиваемите страни.
Обобщават, че доказателствата по делото установявали собствеността на
въззиваемите страни, придобита на основание заявеното и поддържано от тях
основание - явно, необезпокоявано и продължило повече от законоустановения срок
давностно владение.
Въз основа на изложените правни съображения се поддържа искане за
потвърждаване на постановеното съдебно решение, като правилно и за отхвърляне на
подадената въззивна жалба като неоснователна.
Претендират се деловодни разноски.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивната жалба се
поддържа от подателите й и оспорва от насрещнните страни.
Съдът – в настоящия му въззивен състав, като съобрази доводите във
въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
6
от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от настоящите въззивници
- И. А. Т. лично и като пълномощник на В. И. Т. и С. И. Т., чрез адвокат Ю. С. от КАК,
срещу И. Т. И..
Поддържано е било, че ищците са наследници на Р. Т. Т.а, починала на
27.02.2021 г. Нейните родители Т.П.Т. и С.С.Т. по време на брака си придобили
собствеността върху „Поземлен имот с идентификатор 24791.18.201 по КККР на с. Д.,
както следва: С Нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 123,
том II, дело № 624/1964г. на Станке-Димитровски районен съдия, Т.П.Т. станал
собственик на „Дворно място около 1 декар, намиращо се в махала *** в землището
на с. Д., окръг Кюстендилски“. С Нотариален акт за собственост на недвижим имот по
обстоятелствена проверка № 87, том III, дело № 986/04.12.1979г. на Станке -
Димитровски районен съдия С.С.Т. станала собственик на „Дворно място с площ от
800 кв.м., находящо се в с. Д., Кюстендилски окръг, махала ***. По този начин Т. и
С.Т. станали собственици на целия описан по-горе имот с пл. № 500503, сега поземлен
имот с идентификатор 24791.18.201 по КККР на **********.
В последствие с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 49, том III,
дело № 1020/14.10.1982г. на Станке-Димитровски районен съдия С.С.Т. дарила на
дъщерите си, в това число и на наследодателката на ищците - Р. Т.а „Дворно място с
площ от 800 кв.м., находящо се в с. Д., Кюстендилски окръг, махала ***. От тези 800
кв.м. наследодателката на ищците имала 1/3 идеална част, което се равнявало на
267/800 кв.м.
По-късно с Нотариален акт № 52, том I, per. № 1016, дело № 46/06.03.2003г.
на нотариус С.С., С.С.Т. продала собствената си ½ или 3/6 идеални части, а В.Т.К.
нейната собствена 1/6 ид.ч. от неурегулиран поземлен имот № 2198 по кадастралния
план на с. Д., м. ***, целият с площ от 1098 кв.м. на Р. Т.а. По този начин
наследодателката на ищците станала собственик на 4/6 идеални части от този имот по
сделката. Останалите 2/6 ид. части били собственост по наследство от Т.П.Т. на Р. Т. Т.а
и на И. Т. И.. Или от площта на имот в размер на 1098 кв.м. Р. Т.а имала 5/6 идеални
части, които в квадратни метри се равнявали на 915/1098 кв.м. Със същия нотариален
акт В.Т.К. продала на сестра си Р. Т. Т.а 1/3 ид.ч. от неурегулиран имот с пл. № 198, по
плана на с. Д., местност *** с обща площ за това място от 861 кв.м. След тази сделка Р.
Т. Т.а получила 287/861 кв.м. В КККР на гр. Д., двата бивши поземлени имота с №
2198 и с № 198 били записани като „Поземлен имот с идентификатор 24791.18.201 по
КККР на **********, одобрени със Заповед № РД-8- 995/24.04.2018г. от ИД на АГКК,
последно изменение на КККР, засягащо поземления имот: няма данни за изменение, с
адрес на поземления имот: с. Д., махала ***, с площ от 1 891 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид
застрояване, с предишен идентификатор: 24791.500.203; 24791.18.165 и с номер по
предходен план: 500503.“.
Общо по наследство от баща си Т. Т., от прехвърлителни сделки от майка си
— С.Т. и от прехвърлителна сделка от сестра си – В.К., наследодателката на ищците
имала 1469/1891 кв.м.
Твърдят, че ответницата И. И. се е снабдила с Нотариален акт за собственост
№ 39, том III, per. № 3833, дело № 415/10.08.2022г. на нотариус С.С. върху
съсобствения между нея и Р. Т. Т.а „Поземлен имот е идентификатор 24791.18.201 по
КККР на **********, одобрени със Заповед № РД-8- 995/24.04.2018г. от ИД на АГКК,
7
последно изменение на КККР, засягащо поземления имот: няма данни за изменение, с
адрес на поземления имот: с. Д., махала ***, с площ от 1891 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване, за друг вид
застрояване, с предишен идентификатор: 24791.500.203; 24791.18.165 и с номер по
предходен план: 500503, ведно с попадащите върху имота сгради: сграда с
идентификатор 24791.18.201.1, със застроена площ от 89 кв.м., брой етажи - 2 и
предназначение: жилищна сграда - еднофамилна и сграда с идентификатор
24791.18.201.2, със застроена площ от 28 кв.м., брой етажи - 1, и предназначение:
постройка на допълващо застрояване, при съседи, поземлен имот с идентификатор
24791.18.165 и поземлен имот с идентификатор 24791.500.203. на основание дарение,
покупка и давностно владение.
С писмо изх.№ 24-28991/30.09.2022г., СГКК - Кюстендил уведомила ищците
за служебно вписване като собственик на процесния имот на И. Т. И., с указание, че
действителността на записания в регистъра документ за собственост може да се
оспори по съдебен ред. Твърдят, че тяхната наследодателка до смъртта си на
27.02.2021г. е ползвала идеалните си части, декларирала ги е в данъчната служба и
редовно заплащала данъци и такси. Ответницата не била собственик на целия
процесен недвижим имот, а само на остатъка от 442 кв.м., които имала по наследство
от баща й Т.П.Т..
В частта, в която е останала като собственост на ответницата, същата
изградила жилищна сграда и само тази част не се оспорвала от ищците в
производството. По техни данни цялото семейство помагало за изграждането на тази
жилищна сграда и Р. Т. Т.а, заедно със сестра си И. Т. И. /ответник в процеса/, ползвали
всеки частите си, които има. При това положение не било налице явно, непрекъснато и
необезпокоявано владение на целия имот от ответницата.
Предвид изложеното е отправено искане за постановяване на решение, с
което да признае за установено по отношение на ответницата, че ищците са
собственици на останало им наследство от Р. Т. Т.а на 1469/1891 кв.м. от Поземлен
имот с идентификатор 24791.18.201 по КККР на **********, одобрени със Заповед №
РД-8-995/24.04.2018г. от ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо
поземления имот: няма данни за изменение, с адрес на поземления имот: с. Д., махала
***, с площ от 1 891 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с предишен идентификатор:
24791.500.203; 24791.18.165 и с номер по предходен план: 500503., както и да отмени
нотариален акт за собственост № 39, том III, per. № 3833, дело № 415/10.08.2022г. на
нотариус С.С. за разликата над 442 кв.м. до 1891 кв.м., които са собствени на ищците.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от
ответника, в който се изразява становище за допустимост на предявения иск, но
неоснователност на същия по подробно изложени съображения. Наведени са доводи,
че само ответницата и семейството й имат ключ от портата на оградата, с която е
ограден имотът през 1996 г. и от тогава нито наследодателката на ищците, нито те са
имали достъп до имота. Твърди, че в имота има изградени от повече от 35 г. лозници,
насадени плодни дръвчета и само тя и и семейството й се грижат и обработват същия,
които обаче не са ищците, които не са имали достъп до имота повече от 27 г. В имота
през 1985 г. били изградени от ответницата и съпругът й двуетажна къща и гараж и
стопанска постройка впоследствие, като това за гаража и стопанската сграда дори не
им било известно, тъй като не са имали достъп до същият откакто се заключвал.
Имотът бил образуван от два имота по КККР, което се установявало от проекта, който
8
бил процедиран пред СГКК - Кюстендил. Ищците били уведомени по
административен ред и като наследници на сестрата на ответницата съгласно акта за
дарение от 1982г., когато имотът бил 800 кв.м. за това което се процедира, но същите
не възразили на същия, при което изгубили правото си на собственост на
притежаваната по акта 1/3 идеална част от 800 кв.м. Категорично не била налице
идентичност на имота, описан в акта за дарение и имот с идентификатор 24791.18.201
по КККР на село Д., община Д.. Не била налице идентичност и по предходните
представени нотариални актове, които неправилно били сумирани, т.к. се касаело за
един и същ имот, придобИ. от различни лица през годините. Твърди, че имот с
идентификатор 24791.18.201 по КККР на село Д. не е идентичен на имота, описан в
представените с исковата молба нотариални актове, като същият бил образуван от
части от ПИ с идентификатор 24791.18.165 с трайно предназначение: „земеделска
територия“ и ПИ с идентификатор 24791.500.203 също с трайно предназначение:
„земеделска територия“ и начин на трайно ползване: „за друг вид земеделска земя “,
което много добре било онагледено на проекта, изготвен по искане на ответника,
процедиран пред СГКК - Кюстендил. Площта от ПИ с идентификатор 24791.18.165 с
трайно предназначение: „земеделска територия“ всъщност била площта, която тя
съпругът й завзели и заградили от нивата на съседа, за което представя и договора за
покупко-продажба от 1998г., който имал ясна дата и от която течал началният срок за
завладяването и на този имот, приобщен като част от наследствения с площ общо от
800 кв.м, а ищците са имали 1/3 ид. ч. от него.
С оглед изложеното е отправено искане за отхвърляне на исковата молба и
присъждане на сторените по делото разноски.
Нередовност на исковата молба е съзряна в съдебно заседание на 05.04.2023г.,
поради което първоинстанционният съд я е оставил без движение и отправил указания
за насочване на иска спрямо всички пасивно легитимирани страни, предвид сключения
граждански брак, ответницата И. И. и И. А. И. – на 10.09.1972 г.
Новият ответник – съпругът на ответника И. Т. И. - И. А. И., в срока за
отговор на исковата молба е депозирал такъв, в който е застъпил становище за
допустимост на предявения иск и неоснователност на същия по подробно изложени
съображения, като е споделил доводите и исканията на ответницата И. И..
С атакуваното съдебно решение първостепенният съд е оставил без уважение
исковата претенция.
За да постанови атакувания съдебен акт първостепенният съд е приел фактите
въз основа на събраните по делото доказателства, като установената фактическа
обстановка се споделя и от настоящата съдебна инстанция.
Приобщено към доказателствата по делото е Удостоверение за наследници
изх. № 125/07.09.2022 г., видно от което ищците са нейни наследници по закон на Р. Т.
Т.а – И. Т. е неин съпруг, а С. и В. Т.и нейни синове.
Видно от приложения Нотариален акт за собственост на недвижим имот по
давност № 123, том ІІ, дело № 624/64 г. на Станке-Димитровски районен съдия, Т.П.Т.
бил признат за собственик по давност на „Дворно място около 1 декар, намиращо се в
махала *** в землището на с. Д., окръг Кюстендилски“.
По силата на Нотариален акт за собственост на недвижим имот по
обстоятелствена проверка № 87, том III, дело № 986/04.12.1979г. на Станке
Димитровски районен съдия, С.С.Т. била призната за собственик на „Дворно място с
площ от 800 кв.м., находящо се в с. Д., Кюстендилски окръг, махала ***.
9
С договор, материализиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот №
49, том III, дело № 1020/14.10.1982г. на Станке-Димитровски районен съдия, С.С.Т.
дарила на дъщерите си, в това число и на наследодателката на ищците - Р. Т.а „Дворно
място с площ от 800 кв.м., находящо се в с. Д., Кюстендилски окръг, махала ***.
С договор, отразен в Нотариален акт № 52, том I, per. № 1016, дело №
46/06.03.2003г. на нотариус С.С., С.С.Т. продавала собствената си ½ или 3/6 идеални
части, а В.Т.К. нейната собствена 1/6 ид.ч. от неурегулиран поземлен имот № 2198 по
кадастралния план на с. Д., м. *** целия с площ от 1098 кв.м., на Р. Т.а, като В.Т.К.
продала на сестра си Р. Т. Т.а 1/3 ид.ч. от неурегулиран имот с пл. № 198, по плана на с.
Д., местност *** , с обща площ за това място от 861 кв.м.
Приобщен е заверен препис от нотариалното дело № 415/202 г., по
съставянето на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на
основание дарение, покупка и давностно владение № 39, том ІІІ, рег. № 3833, дело №
415/2022 г., съгласно който ответницата И. И. била призната за собственик на Поземлен
имот е идентификатор 24791.18.201 по КККР на **********, одобрени със Заповед №
РД-8- 995/24.04.2018г. от ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо
поземления имот: няма данни за изменение, с адрес на поземления имот: с. Д., махала
***, с площ от 1891 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин
на трайно ползване, за друг вид застрояване, с предишен идентификатор:
24791.500.203; 24791.18.165 и с номер по предходен план: 500503, ведно с попадащите
върху имота сгради: сграда с идентификатор 24791.18.201.1, със застроена площ от 89
кв.м., брой етажи - 2 и предназначение: жилищна сграда - еднофамилна и сграда с
идентификатор 24791.18.201.2, със застроена площ от 28 кв.м., брой етажи - 1, и
предназначение: постройка на допълващо застрояване, при съседи, поземлен имот с
идентификатор 24791.18.165 и поземлен имот с идентификатор 24791.500.203. на
основание дарение, покупка и давностно владение.
С уведомление изх. № 24-28991-30.09.2022 г. на АГКК до В. Т., С. Т., И. Т. и
В.К., СГКК - Кюстендил е уведомила ищците за служебно вписване като собственик
на И. Т. И. на процесния имот и заличаване на В.К., Р. Т.а и И. И. като съсобственици
на 800 кв.м. от процесния имот. Видно от удостоверение за граждански брак на И. А.
И. и И. Т. Т.а Серия ГБ-69 № 244979, същите са сключили такъв на 10.ІХ.1972 г.
Видно от искова молба от С.С.Т. против И. Т. И. от 16.03.1998 г. и решение от
21.04.1999 г. по гр. д. № 506/1998 г., майката на наследодателката на ищците и на
ответницата И. И. - С.Т. е предявила иск за отмяна на дарението, описано по-горе
срещу ответницата И. И., който е бил отхвърлен.
Видно от удостоверение № 47/26.V.1982 г., издадено от Станкедимитровският
районен съд, майката на наследодателката на ищците и на ответницата И. И. - С.Т. се е
отказала от наследството на нейния съпруг Т. Т..
С разрешение за строеж № 305/27.VІІ.1983 г. на ОбНС отдел „Архитектура и
благоустройство“ гр. Станке Димитров на ответницата е разрешено да построи
еднофамилна жилищна сграда на два етажа и гараж в имота й по Нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 49, том III, дело № 1020/14.10.1982г. на Станке-
Димитровски районен съдия. Видно от декларация от Р. Т. Т.а изх. № 56/20.07.1983 г. и
декларация от В.Т.К. № 36/21.VІІ.1983 г., същите са дали съгласие за строеж на къща
на ответницата в качеството им на съсобственици в процесния имот.
С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 1998 г. ответникът И. И.
и С.О. купуват от трети за процеса лица 450 кв.м от нива с площ 600 кв.м. в
10
местността ****** ***.“
Видно от платежно нареждане № 37676/07.05.2015 г. (дубликат); приходен
касов ордер Серия ББ16 № **********/17.03.2016 г. (дубликат); приходен касов ордер
Серия ББ17 № **********/10.05.2017 г. (дубликат); приходен касов ордер Серия ББ18
№ **********/03.07.2018 г. (дубликат); приходен касов ордер Серия ББ19 №
**********/15.03.2019 г. (дубликат); приходен касов ордер Серия ББ20 №
**********/21.08.2020 г. (дубликат); приходен касов ордер Серия ББ21 №
**********/23.08.2021 г. (дубликат) наследодателката на ищците е плащала такса
битови отпадъци за земя в с. Д., община Д..
Видно от протокол от 29.05.1996 г. по гр. д. № 685/1995 г. по описа на
Дупнишки районен съд; определение от 04.ХІІ.1996 г. по гр.д. № 685/1995 г. на ДРС,
И. И. С.Т. е предявила иск за делба на процесния имот, но производството е било
спряно, след което - прекратено.
С уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК изх. № 24-16775-08.06.2022 г. на
АГКК; скица-проект № 15-445677-26.04.2022 г. на Служба по геодезия, картография и
кадастър гр. Кюстендил; заповед № 18-5872-08.06.2022 г. на АГКК и координатна
система ККС2005, по заявление от ответницата процесният имот е нанесен в КККР на
с. Д., общ. Д., образуван от части от ПИ с идентификатор 24791.18.165 с трайно
предназначение: „земеделска територия“ и ПИ с идентификатор 24791.500.203 също с
трайно предназначение: „земеделска територия“ и начин на трайно ползване: „за друг
вид земеделска земя“. Видно от приложената изискана от съда преписи от СГКК-
Кюстендил и Копие от заявление № 01-132048/10.03.2022г. от И. Т. И. с преписка от
правоспособно лице; Копие от заявление вх. № 01- 207271/13.04.2022г. от И. Т. И.;
Копие от уведомление изх. № 24- 12537/26.04.2022г. и обратни разписки -3 бр.; Копие
от заповед №18- 5872/08.06.2022г.; Цветно копие от скица-проект изх. № 15-
445677/26.04.2022г.; Копие от уведомление изх. № 24-16775/08.06.2022г. и обратни
разписки - 5 бр.; Копие от констативен протокол от 06.06.2022г., във връзка с
обявеното започване на изменение на КККР няма постъпили възражения от ищците.
Допуснато е обяснение на страна по реда на чл. 176 ГПК - ищецът И. Т. по
въпроса допускана ли е била в имота починалата му съпруга Р. Т.а след 1996 г.,
посещавала ли е същия и кога, ограден ли е имотът, ако същата е посещавала имота,
отварян ли й е бил от някой, като същият заявява, че е ходила съпругата му в имота,
много пъти - минавали, всичко е заградено, влизали са в имота – майка й била в много
лошо състояние, взели я и гледали 10 години. След като починала майката на Р., тя не е
ходила там, като не е ходила там и преди да почине тя, докато живеела майка й при тях
10 години, тъй като щяло да стане бой. Прието е копие нотариално дело № 415/2022г.
по описа на Нотариус С.С. по издаването на НА, с който ответницата е призната за
собственик на процесния имот.
Видно от данъчна декларация от 05.04.2014 г., Р. Т.а е декларирала земя в с. Д.
след придобИ.ето й през 2003г., а видно от данъчна декларация, подадена на
12.05.1999г. от наследодателката на ищците тя е декларирана от С.Т..
Видно от представените копия на данъчни декларации от ответницата, тя е
декларирала къща и гараж през 1998г., а през 2022 имота с жилище и гараж.
От приетото по делото заключение на назначената съдебно – техническа
експертиза, изготвена от в.л. инж. М., неоспорено от страните, се установява, че Т.П.Т.
и С.С.Т. са били собственици на ПИ пл. № 198 по КП на околовръстен полигон на
махала ***, идентичен с ПИ 24791.18.201 по КККР на с. Д., махала ***.
11
Събрани са гласни доказателства по делото чрез разпита на В.С.О., В.Б.Й. - І-
ви братовчед на двамата ищци и племенник на ответниците, Р.В.Е., Р. Л.И. и С.М.А..
Пред въззивната инстанция при настоящото разглеждане на делото не са
събирани допълнителни доказателства.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил.
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и
допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове,
предявени от надлежно легитимирани правни субекти, разполагащи с право на иск,
надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба (след отстраняване на
установени нередовности досежно нея).
По правилността:
Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 124,
ал. 1 от ГПК - положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот.
Той е допустим, тъй като за ищците съществува правен интерес да установят
спрямо ответниците правото си на собственост по отношение на процесния имот – в
съответните части за всеки от тях, по наследство от общия им наследодател Р. Т.а,
починала на 27.02.2021 г., което право е оспорено с оглед снабдяването на ответника
И. И. с нотариален акт за собственост, както и с оглед направено възражение в
отговора на исковата молба за изтекла в полза на ответниците придобивна давност.
Разгледан по същество обаче, се възприема за неоснователен. Съображенията в т.см.
са следните:
Споделимо е схващането, че както всеки установителен иск, искът по чл. 124
от ГПК има за цел да разреши възникнал правен спор относно притежанието на
конкретно вещно право и установи със сила на пресъдено нещо на действителното
правно положение в отношенията между спорещите страни по повод на вещта, обект
на оспорваното право.
С оглед разпоредбата на чл.77 от ЗС правото на собственост се придобива
чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Неговата
защита в съдебното производство предполага посочване на основанието, на което се
твърди, че е придобито, защото това очертава както предмета на спора, така и
предмета на доказване, като в същото време е израз на диспозитивното начало в
гражданския процес. Именно в рамките на посоченото придобивно основание може да
се произнесе съдът и само по него се създава сила на присъдено нещо с диспозитива
на решението.
В случая правото на собственост досежно процесния имот е основано на
твърденията на ищците, че общо по наследство от баща си Т. Т., от прехвърлителни
сделки от майка си — С.Т. и от прехвърлителна сделка от сестра си – В.К.,
наследодателката на ищците притежавала 1469/1891 кв.м. от имота, които права били
наследени от настоящите ищци след смъртта й.
В посочения смисъл може да се направи извод от събраните по делото
доказателства, като страните не спорят, че ищците са наследници по закон на Р. Т. Т.а
12
– И. Т. е неин съпруг, а С. и В. Т.и нейни синове. Това се установява и от приложеното
Удостоверение за наследници изх. № 125/07.09.2022 г. В това си качество те са
придобили по наследство от наследодателя си, притежаваните от нея права досежно
спорния имот.
Че тя е притежавала приживе спорните права се установява от приобщените
Нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 123, том ІІ, дело №
624/64 г. на Станке-Димитровски районен съдия, Нотариален акт за собственост на
недвижим имот по обстоятелствена проверка № 87, том III, дело № 986/04.12.1979г. на
Станке Димитровски районен съдия, Нотариален акт за дарение на недвижим имот №
49, том III, дело № 1020/14.10.1982г. на Станке-Димитровски районен съдия,
Нотариален акт № 52, том I, per. № 1016, дело № 46/06.03.2003г. на нотариус С.С.,
С.С.Т..
Идентичността на притежавания от наследодателката на ищците имот, с
процесния такъв се установява със заключението на приобщената пред ДРС
техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. М., според което Т.П.Т. и С.С.Т.
са били собственици на ПИ пл. № 198 по КП на околовръстен полигон на махала ***,
идентичен с ПИ 24791.18.201 по КККР на с. Д., махала ***.
Ответниците пък навеждат доводи, чрез своевременно поддържано
възражение, че притежават тази спорна част от имота на оригинерно основание. Това
именно е и спорът, между страните, пренесен и пред въззивната инстанция.
За да се отговори на този спорен въпрос следва да се вземе предвид следното:
Установен в гражданското законодателство и принципът, че вceĸи
cъcoбcтвeниĸ пpитeжaвa, мaĸap и в oбeм нa пpипaдaщaтa мy ce идeaлнa чacт, вcяĸo
eднo oт тpитe пpaвoмoщия, ĸoитo дaвa вeщнoтo пpaвo нa coбcтвeнocт – влaдeниe,
пoлзвaнe и paзпopeждaнe c вeщтa. В продължение на това се налага и разбирането, че
придобивната давност като способ за придобИ.е на право на собственост и други
вещни права върху чужда вещ, се осъществява чрез фактическо упражняване на тези
права в продължение на определен от закона срок от време. Когато след възникване на
съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той се явява владелец
на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. В съдебната
практика последователно се налага становището, че за да бъдат придобити частите на
останалите съсобственици е необходимо да бъде демонстрирано отблъскване
намерението на другите съсобственици и е започнало своене на чуждите части за себе
си. С разпоредбата на чл.69 ЗС пък, се създава презумпцията, че владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Правилно е позоваването
на ДРС на задължителните указания по прилагането на закона в ТР №1/2012 г. на
ОСГК на ВКС, според които презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание
и в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче съсобственикът е започнал
да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от
съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да
превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за
собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите
съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. За да е налице
изменение на основанието на неговото владение е необходимо, той да е предприел
13
действия, които да отричат правото на другите съсобственици върху техните части и
те да се достигнали до тяхното знание. За да превърне владението в самостоятелно,
той трябва да отблъсне владението на другите съсобственици, като владее за себе си и
против тяхната воля, а не е достатъчно само да манифестира неопределено
самостоятелността на владението.
В контекста на горното и приобщената по делото доказателствена съвкупност
се установява, че ответните страни владеят целия процесен имот от 1996 г., вкл. и
частите на ищците, придобити по силата на наследяването от общия им наследодател
Р. Т.а. Това им владение е наченато без налично основание, но е упражнявано с
едностранни действия постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно до
сезирането на съда с настоящата искова молба. В този смисъл събраните по делото
гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите В.С.О., В.Б.Й. - І-ви
братовчед на двамата ищци и племенник на ответниците, Р.В.Е., Р. Л.И. и С.М.А.,
сочат на упражнявано последователно владение за себе си от страна на ответниците на
спорните части от имота. Свидетелите са единни в показанията си, че именно те
владеят процесния имот като свой в продължение на повече от 20 години.
Дали обаче упражняваното владение е установено чрез насилие, като твърдят
ищците?
За да е годно владението да породи правните последици на придобивната
давност е необходимо, като е посочил и първостепенният съд, то да е непрекъснато,
спокойно (да не е установено и поддържано с насилие), явно (да не е установено и
поддържано по скрит начин) и несъмнено (да се установи, че действително се
упражнява фактическа власт с намерение за своене). Ако фактическата власт е
установена без заплаха или насилие, то наличието на спорове или кавги, дори и
физически сблъсъци, не влияят върху спокойното владение – в т.см. Решение №
262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, ІІ г.о., както и цитираните такива от ДРС.
В този смисъл тук следва да се има предвид, че по делото липсват данни
фактическата власт досежно имота да е установена със заплахи и насилие. Напротив –
в исковата молба се сочи, че при изграждането на сградата, собственост на
ответниците, страните са били в добри отношения, като дори помагали при
строителните работи, като всеки от съсобствениците е ползвал частите си. В тази
насока са и показанията на свидетелите. Индиция в тази насока са и твърденията в
исковата молба на С.Т. – майка на В.К., И. И. (ответник тук) и Р. Т.а (наследодател на
ищците), която предявила иск през 1998 г. против ответницата И. И. по реда на чл. 227
от ЗЗД, за отмяна на дарението спрямо последната на част от процесния имот. В
исковата си молба е поддържала, че договорът за дарение е сключен през 1982 г. и
тогава надарените страни, вкл. ответницата И., се държали добре с дарителя, едва след
три години това се променило, като ответницата започнала да се държи зле с нея. От
тези твърдения обаче, не може да се изведе, че владението е наченато с насилие.
Такива данни няма и в цялата доказателствена съвкупност. Действително, може да се
приеме последващо влошаване на отношенията между ответницата, нейните сестри и
майка й, както сочат свидетелите О. и Й. - че е имало конфликти, че В. и Р. искали да
си ползват имота преди около 20 години, но ставали разправии и си тръгвали, а освен
това имотът бил заграден и имало кучета, това обаче дава представа за влошените
отношения между тях, но не може да се приеме, че те са надхвърляли междуличностни
кавги, спорове и морален тормоз, за които в практиката на ВКС се приема, че не
осуетяват спокойното владение. Данни за заплаха или физическа принуда не се
установяват, респ. не може да се приеме нито, че владението е наченато с насилие,
14
нито, че се поддържа по този начин. Ответницата И. И., заедно със съпруга си И. И., е
заявила намерението си да владее само за себе си частите на ищците и последователно
е заявявала своята воля. Следователно се приема, че е придобила правото на
собственост върху идеалните части на ищците от процесния недвижим имот,
наследени от тях след смъртта на общия им наследодател.
Не може да се приеме също, че владението е смутено с посочените по-горе
действия на ищците. В нормата на чл. 116 от ЗЗД се сочи, че давността се прекъсва
само с признаване на правата, с предявяване на иск или с възражение или искане за
започване на помирително производство и с предприемане на действия по
принудително изпълнение – чл. 116, б. "б" от ЗЗД. Други действия, вън от
ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата
придобивна давност (напр. - различни покани и уведомления, фактическите смущения
на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на
владението за повече от шест месеца). И след като такива фактически действия тук не
се установяват, не може да се игнорира тезата за изтекла в полза на ответниците
придобивна давност.
Нещо повече, по реда на чл. 176 от ГПК ищецът И. Т. сочи, че поне десет
години преди смъртта на Р. Т.а – починала на 27.02.2021 г., нито тя, нито ищците са
влизали в процесния имот, т.к. той бил заграден и щяло “..да стане бой“ – спр. л. 96.
Воденото исково производство също не може да изолира този извод. Видно от
вече посочената по-горе искова молба от С.С.Т. против И. Т. И. от 16.03.1998 г. и
решение от 21.04.1999 г. по гр. д. № 506/1998 г. е, майката на наследодателката на
ищците и на ответницата И. И. - С.Т. е предявила иск срещу ответницата И. И..
Развилото се производството по гр.д. № 506/1998 г. е с предмет отмяна на дарение,
поради отказ от даване на издръжка на дарителя – конститутивен иск с правно
основание чл. 227, ал. 1, б. „а“ от ЗЗД, респ. не от категорията искове, прекъсващи
давността. Дори и да се приеме обратното, следва да се посочи, че искът е бил
отхвърлен, като решението е влязло в сила на 18.11.2002 г. Броен от този ден, до
сезирането на съда с настоящата искова е изтекъл още двадесетгодишен период, в
който ответниците се упражнявали владение върху процесния имот, годно да ги
легитимира като негови собственици.
Налични са доказателства за плащане на данъчни задължения от
наследодателя на ищците, но и плащането на данъци, не е сред действията, които
могат да легитимират платецът им като собственик на имота – спр. Решение № 239/96
г. на І г.о. - Бюлетина бр.10/96 г. стр.13. В този смисъл са и Решение № 34 от
04.02.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 611/12 г. І г.о., Решение № 183 от 01.08.2013 г. на ВКС
по гр.д.№ 847/12 г. на І г.о., Решение № 161 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1163/13
г. ІІ г.о. и мн.др.
Предвид горните съображения, съдът – в настоящия му състав, приема, че
предявеният установителен иск за собственост по чл. 124 от ГПК е неоснователен и
следва да се отхвърли.
До същия краен резултат е достигнал и първостепенният съд, заради което
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция не се налага ревизиране
на първоинстанционния акт в частта за разноските.
Неоснователността на въззивната жалба е основание по см. на чл. 78, ал. 3 от
15
ГПК да бъде ангажирана отговорността за разноски, които въззивниците следва да
заплатят на въззиваемата страна. Претендират се такива по представен списък по чл.
80 от ГПК – в размер на 1500 лв., платено адвокатско възнаграждение, като са
представени и доказателства за извършването им.
Поддържа се обаче възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК от
представителя на въззивниците. По смисъла на посочената правна норма ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата
страна може да присъди и по-нисък размер на разноските. Съгласно задължителните
указания по прилагането на закона в т. 3 от ТР № 6/2012 г. съдът е свободен да намали
възнаграждението до предвидения минимум. На съобразяване подлежи и
задължителното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело №С-438/22 г./, според което
съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба № 1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски следва да
определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на
делото.
С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото", преценката се концентрира
върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването
да е "прекомерно", законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства
на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна
фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в
детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да
възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако
установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката,
наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала
спора, до обичайния и разумен размер - Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д.
№ 991/2024 г. на ВКС, ІV г. о. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело
С438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал.
5 от ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала
спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата
грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест.
При тези пояснения и в конкретиката на този случай, като се изхожда от
фактическа и правна сложност на делото, броят на предявените искове при условията
на субективно пасивно съединяване против двама ответници, обемът на извършените
действия с цел защита интересите им от процесуалния представител, в т.ч. е явяването
в две съдебни заседания пред настоящата инстанция, положените усилия за
попълването на делото със съответни доказателства, съдът намира, че адвокатското
възнаграждение, което е в размер на 1500 лв. не е прекомерно. То договорено около
обичайните размери за този вид дела и за защита на един интерес. Поради това не
следва да се редуцира, като ищците ще бъдат осъдени да заплатят на ответниците
сумата от 1500 лв. – заплатено възнаграждение на един адвокат, за заплащането на
която са налични доказателства към отговора на въззивната жалба.
По обжалваемостта:
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при
наличието на касационните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните (арг. чл. 280, ал. 3 от ГПК).
16
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 46/02.02.2024 г. на Районен съд –
Дупница, постановено по гр.д. № 21/2023 г. по описа на същия съд, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА И. А. Т., с ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***,
лично и като пълномощник на В. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул.
*** и С. И. Т., ЕГН **********, с адрес: с. *****, обл. С., ул. ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на
И. Т. И., ЕГН **********, с адрес: ********** и И. А. И., ЕГН **********, с адрес:
**********, сумата от 1500,00 лева (хиляда и петстотин лева и нула стотинки лева),
представляваща сторени пред въззивната инстанция съдебно - деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в 1-месечен срок, считано от връчването на препис от него на
страните по делото.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17