Р Е Ш Е Н И Е
№ 260065
гр.
Пловдив, 09.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети август две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева,
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1242 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на И.Д.Л., чрез пълномощника адв. Е.И., против Решение №
1367 от 14.04.2020 г., по гр. д. № 16681 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, с
което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от
жалбоподателя срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес
на управление: гр. ****, евентуално съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД – за прогласяване на нищожността на сключения между страните на
26.07.2017 г. в гр. **** Договор за паричен заем № 3002735 поради противоречие
със закона, а – при условията на евентуалност, ако не бъде уважен този иск – за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 4, ал. 2 от Договора като противоречаща на принципа на добрите нрави и
заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11,
т. 9 и т. 10 от ЗПК. С атакуваното решение жалбоподателят е осъден да заплати и
направените от ответната страна разноски.
Във
въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно и че е постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон и трайната съдебна практика, предвид това, че районният съд
не е изпълнил задължението си да провери действителността на договора и на
наведените от страните основания за нищожност в хипотезите на нарушение на
добрите нрави, неравноправни клаузи във вреда на потребителя и нарушаване на
императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред. Твърди се още, че решаващият съд е длъжен служебно да провери дали
е налице основание за нищожност на договора, доколкото жалбоподателят е
потребител по смисъла на ЗПК. Излагат се подробни аргументи за нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед на това, че в договора липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, както и че не са посочени изрично и
изчерпателно всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формирането на ГПР, поради което потребителят е затруднен да направи информиран
и икономически обоснован извод дали да сключи договора. Сочи се, че е налице и
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК поради това, че в представения от
кредитора погасителен план липсва разпределение на вноските във времето между
отделните компоненти – главница, лихва и неустойка, което създава неяснота за
потребителя кои суми по кредита се погасят при направено плащане и какъв е
техния остатъчен размер. По тези съображения жалбоподателят моли за отмяна на
атакуваното решение и заплащане на разноските по делото.
В срока
по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, чрез пълномощника юрк. М.К., с който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Излагат се съображения в подкрепа на това, че
процесният договор за кредит не е в противоречие с изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 и т. 11 от ЗПК. Твърди се още, че неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора
за непредоставяне на предвидените обезпечения не се кумулира с дължимите вноски
по заема, вкл. възнаградителната лихва, а се дължи отделно от тях и не се
включва в ГПР, независимо от това, че периодичните вноски за погасяването ѝ
съвпадат с датите на вноските по заема. Моли за потвърждаване на обжалваното
решение.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. Предметът
на делото пред настоящата въззивна инстанция касае действителността на договор
за потребителски кредит. В т.н. следва да се посочи, че нормите, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г.,
I т. о., ТК).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за правилни изводите на първоинстанционния съд относно
фактическата страна на спора, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
Районен съд – Пловдив, като по този начин те стават част от мотивите в
настоящия съдебен акт. За отбелязване е също, че по делото не се спори, а и във
въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за неправилно установени
факти от страна на първостепенния съд, като единствено се излагат съображения
по същество касателно действителността на договора за потребителски кредит.
Въз
основа на правилно установената фактическа обстановка решаващият съд е
достигнал до погрешни правни изводи, като съображенията на въззивната инстанция
в тази насока са следните:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран с искане за прогласяване недействителността на
сключения между страните договор за потребителски кредит, алтернативно на
отделни негови клаузи. За да постанови своето решение, същият е приел, че
договорът е сключен изцяло в съответствие с изискванията на ЗПК, като неговите
клаузи, вкл. чл. 4, ал. 2, предвиждаща заплащане на неустойка, не противоречат
на закона и на добрите нрави. По тези съображения е приел както главния, така и
евентуално съединения иск, за неоснователни и като такива ги е отхвърлил.
Твърденията
в жалбата, че съдът е длъжен служебно да провери дали е налице основание за
нищожност на договора, доколкото една от страните, в случая ищецът, е
потребител по смисъла на ЗПК, са основателни и правилни. Съгласно чл. 7, ал. 3
от ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. В т.н. е и практиката на ВКС (вж. Решение № 198 от
10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от
5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2017 г., IV г. о., ГК), съгласно която
решаващият съд следи служебно за недействителността на сделките, когато
последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред, каквито
например са последиците на неравноправна клауза в договор с потребител. Видно
от мотивите на атакуваното решение, районният съд е осъществил такава проверка,
като е достигнал до извода, че не е налице порок в договора, водещ до неговата
недействителност. Този извод обаче се намира за неправилен.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в
нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора. В този смисъл процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
доколкото в неговото съдържание е отразен годишния процент на разходите и обща
сума, дължима от потребителя. Следва да се посочи обаче, че техните размери,
посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения.
В чл.
4, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит, на кредитополучателя е
поставено условие за предоставяне на обезпечение - поръчителство или банкова
гаранция, в тридневен срок след сключването на договора и след изтичане на
който срок е предвидено заплащане на неустойка в необосновано голям размер, а
именно 296,31 лв. при главница от 500 лв. Видно от приетата и неоспорена по
делото ССчЕ тази неустойка оскъпява кредита с 88,89 % на годишна база и с 11,11
% на месечна. Това оскъпяване неправилно не е калкулирано в годишния процент на
разходите, предвиден в договора (същият е в размер 41,68 %), доколкото
неустойката представлява разход по кредита, пряко свързан с договора за
потребителски кредит и произтичащ от същия, бил е предвидим и известен на
кредитора, предвид това, че предварително е уговорено неговото разсрочено
плащане заедно с погасителните вноски, и е следвало да бъде заплатен от
потребителя. Последното е по арг. на чл.19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 и т. 2 от
ДР на ЗПК, регламентиращи годишния процента на разходите, общия разход по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Следва да се отбележи още, че с
оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението,
многобройни изисквания към евентуалните поръчители и големия размер на
неустойката, настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза
(чл. 4, ал. 2) не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя по договора за кредит - да върне предоставената му сума в
уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват, т.е. уговорената неустойка не изпълнява присъщите
ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Напротив, същата служи
като допълнително възнаграждение за предоставянето на сумата по кредите, т. нар.
скрита възнаградителна лихва, и цели единствено обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника. В този смисъл настоящият въззивен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Посочените в договора
размери на годишния процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя,
не съответстват на действително уговорените такива, тъй като неустойката по чл.
4, ал. 2 от договора неправилно не е включена към тях.
От гореизложеното
следва, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и
разбираем начин на годишният процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК същият следва да се прогласи
за недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК в този случай потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
За
пълнота трябва да се посочи, че доводите на жалбоподателката за противоречие на
договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, са неоснователни. Първо,
по делото липса представен погасител план, поради което и съдът е
възпрепятстван да извърши надлежна проверка на същия. Второ, съгласно
посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. С оглед практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно
договорите за потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г.,
Решение от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18/ обаче в договора за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез вноски, не е необходимо да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно
която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
С
атакуваното решение районният съд е отхвърлил като неоснователен и евентуално
съединения иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
договора за кредит. С оглед на това обаче, че целият процесен договор за
потребителски кредит е недействителен, т.е. главният иск се явява основателен и
следва да бъде уважен, поради което и ищецът – въззиваема страна, не дължи
заплащане на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, то въззивният съд не
следва да се произнася по евентуално съединения иск, извън вече изложеното
по-горе в настоящите мотиви.
По тези
съображения въззивната жалба се намира за основателна, а първоинстанционното
решение като неправилно на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК следва да бъде
отменено и да се постанови ново, с което предявеният установителен иск бъде
уважен.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата,
настоящата жалбоподателка, следва да бъдат присъдени направените от нея
разноски в хода на първоинстанционното и въззивното производство съобразно
представените списъци по чл. 80 от ГПК (л. 62 от първоинст. дело и л. 38 от
възз. дело), съответно в размер на 170 и 25 лв., а в полза на адв. Е.И. от ПАК
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА сумите от по 300 лв. адвокатско възнаграждение
за всяка съдебна инстанция.
С оглед
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1367 от
14.04.2020 г., по гр. д. № 16681 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, VIII
гр. състав, с което са
отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от И.Д.Л., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, евентуално
съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – за прогласяване на
нищожността на сключения между страните на 26.07.2017 г. в гр. **** Договор за
паричен заем № 3002735 поради противоречие със закона, а – при условията на
евентуалност, ако не бъде уважен този иск – за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 4, ал. 2 от Договора като противоречаща на принципа на добрите нрави и
заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11,
т. 9 и т. 10 от ЗПК, включително и в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА сключения на дата 26.07.2017 г. в град **** между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, като
заемодател, и И.Д.Л., ЕГН **********, с адрес ***, като заемател, Договор за
паричен заем № 3002735 за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН
на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление: гр. ****, да заплати на И.Д.Л.,ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 170 лв. (сто
и седемдесет лева), представляващи направени разноски в хода на
първоинстанционното производство, от които 50 лв. държавна такса и 120 лв.
депозит за вещо лице и сумата от 25 лв.
(двадесет и пет лева), представляващи заплатена държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление: гр. ****, да заплати на адв. Е.И. от ПАК,
със съдебен адрес *** следните суми: 300
лв. (триста лева) адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и 300 лв.
(триста лева) адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./