О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№ ІІІ -1053
11.06.2019 год.
гр. Бургас
Бургаски
окръжен съд трети въззивен граждански състав
на единадесети
юни две хиляди и деветнадесета година
в закрито
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ : КАЛИНА ПЕНЕВА
КРЕМЕНА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Калина Пенева
ч.гр.дело номер 782 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс.
Постъпила е частна жалба подадена от Г.Ж.К., ЕГН **********, от гр.Б., ул.“П. Х.“,
№***, чрез процесуален представител адв. Иван Киселичков, срещу определение №
3651/03.05.2019 год. по гр.д.№2112/2019 год. по описа на Бургаския районен съд,
с което е оставена без разглеждане
искова молба на Г.Ж.К. срещу Р.Б.И. с предмет приемане за установено спрямо
ответника по реда на чл. 422 ГПК, че дължи на ищеца сумата 5000 лева по писмен договор
за заем от 06.11.2013 год., прекратено е
производството по гр.д. № 2112/2019 год. по описа на Бургаския районен съд и е обезсилена
заповед за изпълнение от 16.01.2019 г. по ч.гр.д. № 9425/2018 год. на БРС.
В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди се, че изводът на районния съд за идентичност на
настоящия спор и този по гр.д.№1216/2018 год. по описа на БРС е необоснован,
тъй като съдът не е взел предвид, че твърдените задължения на ответницата по
предходното дело са на основание устна уговорка между страните, а претенциите
по настоящото дело са въз основа на писмен договор. Твърди се, че е налице
съществена разлика в предмета и основанието на двата иска, тъй като претенциите
по двете дела се основават на две различни облигационни правоотношения между
едни и същи страни. В частната жалба не е оспорена идентичността на
представения с настоящата искова молба от ищеца договор за заем сключен между
страните на 06.11.2013 год. и договорът, който е бил представен с писмена молба
от 22.03.2018 год. от същия ищец, чрез същия процесуален представител по гр.д.№
1216/2018 год., но неприет от съда и върнат на ищеца /заснет в деловодната
система на РС-Бургас като приложение към молбата/, но се твърди, че районният
съд не е приел договора, тъй като го е счел за неотносим към спора. Направено е
искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на Бургаския
районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид изложеното по-горе и събраните по
делото доказателства, намира следното от правна и фактическа страна.
Частната жалба е подадена в срока
по чл.275, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу акт на съда, който подлежи
на въззивно обжалване, поради което е ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Бургаският районен съд е сезиран
с искова молба подадена от ищеца Г.Ж.К. срещу ответницата Р.Б.И. за приемане на
установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответницата дължи на ищеца главница от
5000 лв. – неизпълнено задължение за връщане на заемна сума по сключен между
страните писмен договор за заем от 06.11.2013 год., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното и изплащане.
Договорът на който се основава претенцията е приложен с исковата молба. Пред
районния съд ищецът е изложил твърдения, че между страните и било висящо
гр.д.№1216/2018 год. по описа на Бургаския районен съд, което е приключило с
влязло в сила съдебно решение, но производството по настоящото дело е с
различно основание, тъй като претенцията на ищеца по предходно воденото дело е
била основана на сключен устен договор за заем, а настоящата претенция е
основана на сключен между страните на същата дата писмен договор за заем.
Видно от влязлото в сила на
18.12.2018 год. решение № ІV-127/18.12.2018 год. по в.гр.д.№1628/2018 год. по
описа на Бургаския окръжен съд е отменено решение на БРС постановено по
гр.д.№1216/2018 год. и е решен спора по същество, като е отхвърлен иска на
настоящия ищец Г.Ж.К. срещу настоящата ответница Р.Б.И. за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 5000 лв.- главница по договор
за заем сключен на 06.11.2013 год., ведно със законната лихва считано от
подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.
След влизане в сила на
горепосоченото решение по заявление на Г.Ж.К. е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК, № 128/16.01.2019 год., по
ч.гр.д.№9425/2018 год. по описа на Бургаския районен съд, с която е разпоредено
длъжникът Р.Б.И. да заплати на кредитора Г.Ж.К. сумата от общо 6585,14 лв. , от
които 5000 лв.- главница по сключен между страните договор за заем от
06.11.2013 год., с падеж 06.11.2015 год., /ведно с мораторна лихва в размер на
1585,14 лв. за периода от 06.11.2015 год. до 20.11.2018 год. - извън предявения
установителен иск/, както и разноските по делото.
Срещу заповедта е депозирано
възражение от Р.Б.И., в което е изложено твърдение, че спорът вече е решен с
влязло в сила решение по в.гр.д.№1628/2018 год. на БОС.
След указания на заповедния съд,
ищецът е предявил иск по гр.д.№2112/2019 год. на БРС за установяване на
вземането си за главница по издадената заповед за изпълнение.
Настоящият съд, след като се
запозна с приложените преписки по двете дела, намира, че предявеният иск по
гр.д.№2112/2019 год. на БРС има за предмет изцяло идентичен спор с този по иска
предявен по предходно воденото между страните гр.д.№1216/2018 год. на БРС, по
което е формирана сила на пресъдено нещо за спорното вземане.
Неоснователни и взаимно
противоречиви са възраженията изложени в частната жалба. В сезиращите съда
документи, които определят спорните предмети по двете дела, а именно: в
исковата молба, по която е образувано гр.д.№1216/208 год. по описа на Бургаския
районен съд и в заявлението за издаване на заповед по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№9425/2018 год. по описа на Бургаския районен съд, ищецът не е изложил
твърдения за наличие на две заемни правоотношения между същите страни, от
същата дата -06.11.2013 год., за идентична сума – 5000 лв. Противно на
твърденията на частния жалбоподател, че се касае за задължения на ответницата
по различни правоотношения: първоначално предявеното – по устен договор за заем
от 06.11.2013 год., а предявеното по настоящото дело – по писмен договор за
заем от 06.11.2013 год., при справка с материалите по гр.д.№1216/2018 год. на
БРС става ясно, че още с исковата молба ищецът недвусмислено е заявил, че черпи
права от договор за заем сключен между страните на 06.11.2013 год., който е
обективиран в писмен вид. Така в исковата молба се твърди, че „с подписването
на договора за паричен заем, заемодателят удостоверява, че е запознат с всички
клаузи по договора, съгласен е с тях и желае договора за бъде сключен.“ В
отклонение от изискването на чл.127, ал.2 от ГПК ищецът по гр.д.№1216/2018 год.
на БРС не е представил договора за заем с исковата молба. Той обаче е поискал
приемането на същия писмен договор за заем, представен и в настоящия процес, с
писмена молба от 22.03.2018 год. по гр.д.№1216/208 год. по описа на Бургаския
районен съд. Районният съд е отказал да приеме договора като доказателство по
гр.д.№1216/2018 год., без да изложи конкретни мотиви, но твърдението в частната
жалба, че неприемането му е поради несъотносимост към предмета на спора е невярно.
В протокола за проведеното съдебно заседание, копие от който е представено и с
частната жалба, изрично е посочено, че съдът е намерил представените от
страните доказателства за относими, допустими и необходими. Съдейки по
останалото съдържание на протокола и направеното от другата страна възражение
за преклузия, следва извода, че районният съд не е приел договора за заем
поради несвоевременното представяне на доказателството, а не по причината
сочена от частния жалбоподател.
За определяне на пределите на
спора съществени са преди всичко твърденията на страните в сезиращите съда
документи, които както беше посочено по-горе сочат за идентичен предмет на
двете дела. От релевантните твърдения на ищеца по двата сезиращи съда документа
се установява, че основанието на претенцията на ищеца е едно и също - а именно,
твърдение за неизпълнение на задължение на ответницата по сключен между
страните писмен договор за заем от 06.11.2013 год. Действията на ищеца по
представяне на един и същ писмен договор за заем и по двете дела, само
потвърждава изводите за идентичността на претенциите.
При определяне на пределите на съдебното
решение чл.298 ГПК сочи, че решението влиза в сила между същите страни, за
същото искане и на същото основание. В случая е налице припокриване на
пределите по двете дела, поради което е налице забраната по чл.299 ГПК – спор,
разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван.
На осн. чл.299 ГПК повторно
заведеното дело следва да бъде прекратено. В случая претенцията на ищеца е
заявена за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение, поради
което прекратяването на производството има за последица и обезсилване на
издадената заповед за изпълнение.
Предвид изложеното по-горе
настоящият съд намира, че районният съд не е допуснал нарушение на закона при
постановяване на обжалваното определение и изцяло споделя неговите изводи. Обжалваното
определение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.274, ал.4 от ГПК, вр. чл.280,
ал.3 от ГПК, предвид цената на предявения иск за главница от 5000 лв.,
настоящото определение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Бургаският
окръжен съд ,
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3651/03.05.2019 год. по гр.д. № 2112/2019 год. по описа на Бургаския
районен съд.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.