№ 6455
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100501735 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищците Т. Б. Б. и П. И. Д. срещу решение от
04.11.2023 г. по гр.д. №55727/2022 г. на Софийския районен съд, 32 състав, с което са
отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „ДОК И. КБ“ ЕООД и М. Д. Ч.
осъдителни искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата
от по 2500,00 лв., частичен иск от по общо 10 000,00 лв., представляващи обезщетение за
неимуществени вреди /душевни болки и страдания/, претърпени от ищеца в причинна
връзка с твърдяно противоправно поведение на ответниците, изразяващо се в публикуване
на статия със заглавие „Стара Загора няма нужда от нова болница“, публикувана на
26.09.2022 г. в 05:54 ч. на сайта CLINICA.BG, ведно със законна лихва от датата на
завеждане на исковата молба – 13.10.2022 г. до окончателно заплащане на сумата, както и
искането на жалбоподателите съдът да задължи ответниците „ДОК И. КБ“ ЕООД и М. Д. Ч.
да премахнат статията със заглавие „Стара Загора няма нужда от нова болница“ от сайта на
CLINICA.BG, като ищците са осъдени да заплатят на ответниците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Поддържат, че първоинстанционният съд не е извършил цялостна
преценка и разграничение на изнесената от автора и издателя в публичното пространство
информация и неправилно е преценил, че се касае за оценъчни твърдения, а не за
фактически такива. Сочат, че твърденията в процесната статия, макар и да са насочени към
търговското дружество „Търговска лига – Глобален аптечен център“ АД и лечебното
заведение „Сърце и мозък“, дискредитират и законните им представители. Предвид
изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявените искове. Не претендират разноски.
Въззиваемите „ДОК И. КБ“ ЕООД и М. Д. Ч. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
1
оспорват жалбата и молят решението на СРС да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следните съображения:
СРС, 32 състав, е сезиран от Т. Б. Б. и П. И. Д. с искова молба, с която срещу
ответниците „ДОК И. КБ“ ЕООД и М. Д. Ч. са предявени осъдителни частични искове с
правно основание чл.45 ЗЗД и чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди от публикувана на 26.09.2022 г. в електронното издание CLINICA.BG
статия със заглавие „Ст. Загора няма нужда от нова болница“, в която се съдържат обидни и
клеветнически твърдения.
Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва
противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и
вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. Съгласно
константната съдебна практика, отговорността по чл.45 ЗЗД може да се ангажира за вреди,
причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни
факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца.
Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В
чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който
е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово
противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по
чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на
пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква
работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването
и. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние
/действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и
вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и
виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на
непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение,
накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и
психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички
останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като
вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.
По делото не е спорно, че ответното дружество има качество на възложител по
отношение на автора на процесната статия, а ответникът-физическо лице е главен редактор
на изданието, поради което са пасивно легитимирани страни по предявените искове. В тази
връзка съдът приема, че по принцип ответниците могат да отговарят за вредите, причинени
2
от съдържащите се в статията обидни изрази и неверни и клеветнически твърдения по
отношение на ищците. Главният редактор на медийно издание не е работодател на
журналистите в него, не е възложител на тяхната работа /тя се възлага от лицето, което се
явява издател/ и затова не може да бъде държан отговорен за изнесената от тях информация
на основание чл.49 ЗЗД. Такава отговорност носи издателят, а главният редактор може да
отговаря само за собственото си виновно и противоправно поведение – т.е. ако се установи,
че разпространяването на клеветническа информация се дължи на негови, а не на автора на
статията, действия /напр. при внасяне в същата, против волята на автора, на злепоставяща
информация /в този случай неин разпространител, въпреки формалното авторство на
статията, би се явил главният редактор, а не журналистът/, при разпореждане на главния
редактор за публикуване на информация въпреки съзнанието за неверността/, но за изготвен
от друго лице материал, който е публикуван без намеса, и който съдържа клеветническа
информация, главният редактор на изданието не отговаря - нито по реда на чл.45 ЗЗД, нито
по реда на чл.49 ЗЗД. В този смисъл е налице задължителна практика /например решение
№147/18.03.2011 г. по гр.д. №1640/2010 г., ІV ГО на ВКС, решение №147/19.06.2012 г. по
гр.д. №582/2011 г., ІV ГО на ВКС, решение №199/28.12.2017 г. по гр.д. №5549/2016 г., ІІІ ГО
на ВКС и др./.
Разпоредбата на чл.39 ал.1 КРБ прокламира правото на всеки да изрази мнение и
свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това
право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго /ал.2/, изразяването и
разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и
оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и
достойнството и. Ако се касае за лице, чието име се коментира или се предполага във връзка
обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, изразяването на мнения с
негативна оценка, които са във връзка с този пост, дейност или занятие, не съставлява
противоправно поведение. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на
проверка за вярност - такива съждения съставляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да
бъдат проверявани само твърденията за конкретни факти, разпространени с печатно
произведение, доколкото позорят адресата. Но и в този случай издателят не носи
отговорност, ако позорящите факти са верни.
Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото,
от една страна и засягане чрез упражняването и на правата и доброто име на гражданите, от
друга страна, е уредена с чл.39 ал.2 и чл.41 ал.2 КРБ. С посочените разпоредби изрично е
предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след
които вече се засягат други конституционно защитени ценности - каквито са правата и
доброто име на гражданите. Прокламираната с чл.40 ал.1 КРБ свобода на печата и другите
средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност
да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. В нейното съдържание, обаче,
не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на
данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за
баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто
име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен
случай.
Според решение №62/06.03.2012 г. по гр. д. №1376/2011 г. на ІV ГО на ВКС,
оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват
коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната
действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не
и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна
оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се
предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.
3
Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на
причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността,
т.е. ако не съставляват обида. За всеки конкретен случай подлежи на изследване и преценка
дали конкретно изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание,
освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен
злепоставящ факт, в рамките на зададените в ИМ основания /арг. от решение
№484/09.06.2010 г. по гр.д. №1438/2009 г., III ГО на ВКС/.
ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение
като оценката не подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу
Австрия/.
Процесната статия е със заглавие „Ст. Загора няма нужда от нова болница“ и
подзаглавие „Ако тя стане факт, ще настъпи една още по-голяма конкуренция, ще започне
едно търсене на доктори и сестри, разбиване на лечебни заведения, ще бъде хаос, казва д-р
Г.П.“, и в нея се съдържат посочените в исковата молба изрази, използвани от д-р П.: „такъв
иск от инвеститорите до момента няма, а по ЗЛЗ без наше съгласие такова нещо не може да
се направи“, „дори без да правя конкретните изчисления, мога да кажа, че в този вид, в който
се предлага инвестиционната програма, тя не е необходима на Стара Загора и региона“,
„Нещо друго ми прави впечатление – разбирам, че е внесена инвестиционна програма в
Общинския съвет, но тя не е съгласувана с БЛС, което изглежда като слагане на каруцата
пред коня. Освен, че не е издържано чисто законово, това показва, че някак си инвеститорът
са опитва да остави на заден план колегията“; „този въпрос е може би по-добре да се отправи
към тези, които са направили инвестиционното намерение, аз лично не разбирам подобно
желание. Вероятно има някаква цел, значение, печалба“, „Едни такива намерения, като – ние
ще извиваме ръце, ще даваме големи инвестиционни програми, на мен ми се виждат
неправилни, некоректни“, „ще започне едно разбиване на лечебни заведения, които вече
работят, ще бъде един хаос“, „затова, когато се започне нещо такова, то трябва да се обмисли
от всички страни. Не може сега на някого му скимнало, отива и си прави болница. Така
просто не става. Това намерение трябва добре да се обмисли“.
Настоящият въззивен състав намира, че процесната статия и съдържащите се в нея
описани по-горе изрази, посочени и от ищците в исковата молба, преценени в цялостния
контекст на изказването, мотивират извод, че се касае за изразяване на отношение на
интервюираното лице към проекта за построяване на болница „Сърце и Мозък“ в гр. Стара
Загора и коментар на конкретни факти. Както беше посочено вече, правото на свободно
изразяване е конституционно регламентирано и това право обхваща както неутралните и
безобидни оценки, така и тези които шокират и смущават. Същото е допустимо по
отношение на важни обществени проблеми и по отношение на всяка публична личност,
чиято дейност авторът на мнението счита за обществено неприемлива като то е от естество
да причини вреда, но не е противоправно деяние, освен ако не е насочено самоцелно към
уязвяване на достойнството на адресата на мнението/ решение 204/12.06.2015 г. по дело
7046/2014 г. на ВКС, ІV ГО/. В нито едно от цитираните изказвания не се съдържат обидни,
вулгарни или цинични изрази по отношения на някой от двамата ищци, т.е. сочените
изявления нито са клеветнически, нито обидни. Оценката по отношение липсата на
потребност от нова болница в гр. Стара Загора може да бъде направена от всеки свободно и
с всякакви изразни средства, но стига да не засяга личното достойнство. Самото интервю е
направено по повод значим проблем, поради което и следва да се приеме, че степента на
допустимата критика спрямо проекти за значими болнични заведения и юридическите лица,
които ги управляват, е по-висока, като тя съответства на правото на обществото да бъде
информирано за нуждата от нови болнични заведения, които безспорно са свързани с
доброто функциониране на здравната система на страната. Освен това, нито един от ищците
не се споменава в процесната статия, респ. оценъчните твърдения са направени по
отношение на инвеститорът на посоченото по-горе болнично заведение - „Търговска лига –
4
Глобален аптечен център“ АД, и в нито едно от цитираните изказвания не се съдържа оценка
за личността на ищците. Съдът намира, че не следва да се отъждествява юридическото лице
с неговите законни представители, каквито се явяват ищците. Ако с процесното интервю се
засяга противоправно доброто име и репутацията на представляваните от ищците търговски
дружества, то активно легитимирани да претендират обезщетение за претърпени
неимуществени или имуществени вреди са засегнатите юридически лица.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че липсва елемент на
фактическия състав на непозволеното увреждане, имащ характер на правопораждащ факт, а
именно - противоправно деяние, поради което претенциите на ищците са неоснователна и
подлежат на отхвърляне.
За пълнота на изложението следва да се посочи още, че претенциите срещу ответника
М. Д. Ч. са неоснователни, защото по делото не се установиха каквито и да е конкретни
действия в качеството и на главен редактор, свързани с разпространяването на процесната
информация. Липсват каквито и да е данни за намеса на ответника-главен редактор, при
процесната публикация, поради което и само на това основание главният редактор на
изданието не може да отговаря.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемите на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от
по 2640,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №18124/04.11.2023 г., постановено по гр.д.
№55727/2022 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА Т. Б. Б., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ****, и П. И. Д., ЕГН
**********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплатят на „ДОК И. КБ“ ЕООД, ЕИК ****,
седалище и адрес на управление: гр. Стара Загора, ул. ****, и М. Д. Ч., ЕГН **********,
адрес гр. София, жк. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от по 2640,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5