Р Е Ш Е Н И Е
№ 726/31.05.2022 година, град Бургас
Административен съд – Бургас, в публично заседание на седемнадесети
май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Съдия: Веселин Енчев
при секретар Г.
С.,
разгледа адм. дело
№ 20/2022 година.
Производството е по реда на чл. 215 ал. 1, във връзка
с чл. 225а ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ).
Образувано е по жалба от И.К.П. с ЕГН ********** и
адрес ***, и С.Д.Д. с ЕГН ********** и адрес ***, и двамата жалбоподатели със
съдебен адрес ***, чрез адвокат М.Т., против заповед № РД-01-860/13.12.2021
година на кмета на Община Ц. (лист 29 - 30).
С оспорената заповед, на основание чл. 225а ал. 1 от ЗУТ, на жалбоподателите е наредено да премахнат
строеж, установен като „незаконен“, представляващ „пет постройки“ – 1. „масивна
сграда „заслон““, 2. „постройка с площ около 100 м²“, 3. „постройка склад
/сеновал/“, 4. „сграда бивш „свинарник““ и 5. „постройка тип „бунгало““,
изградени в поземлен имот (ПИ) с идентификатор Н..5 по кадастралната карта на
село И., община Ц., в срок до един месец от влизане в сила на заповедта (лист 29
– 30).
В жалбата се излагат обстойни аргументи, че оспорената
заповед е незаконосъобразна. Жалбоподателите твърдят, че са закупили от трето
лице през 1997 – 1998 година постройките,
представляващи „свинеферма и съпътстващи съоръжения“ в стопанския двор на бивше
ТКЗС в село И., а през 2009 година (от държавата) и прилежащия терен към
сградите. От описаните факти – и най – вече от придобиването на прилежащия (предходно актуван с АЧДС) терен от държавата
правят извод, че собствените им постройки са „законни заварени строежи и не
подлежат на премахване“, защото, ако сградите са били незаконни, процедурата по
продажбата на земята е „нямало как да бъде проведена“. Заявяват, че при
продажбата на земята от държавата, главният архитект на общината е издал
служебна бележка № РД -12-69/05.03.2008 година, „в която Общината е взела
отношение към продажбата и най-вероятно към съществуването и законността на
постройките“, поради което искат представянето ѝ по делото. Поддържат, че
не са били уведомени за започване на административното производство по
премахване на строежите, а това нарушение е съществено, защото е засегнало
правото им на защита. Сочат, че констативният акт, послужил за издаването на
обжалваната заповед, не им е връчван надлежно, а самата заповед е била връчена
на съпругата на П. (която не е страна в административното производство) и
изобщо не е връчвана на Д.. Оспорват квалификацията в заповедта на всички
постройки, като един строеж, с твърдения, че те не са конструктивно и функционално свързани, изградени са от различни материали
и имат собствено предназначение. Оспорват периода на изграждането на сградите
(приет от ответника) с изявление, че тези постройки са съществували „много пред
1994 година“ и е невъзможно да се индивидуализират поради неточното им описание
в административния акт. Заявяват, че те не са извършители на строителството,
затова неточно са посочени като адресати на заповедта за премахване на
сградите, а само извършителите би следвало да бъдат задължени по премахването.
Поддържат, че ответникът не е изследвал търпимостта на строежите с оглед
нормите на § 16 и § 127 от ПЗР на ЗУТ
В съдебното заседание процесуалният представител на
жалбоподателите поддържа жалбата, участва активно в извършените процесуални действия,
представя множество писмени доказателства и допълнително излага много подробни
доводи за отмяна на заповедта. Претендира разноски.
Ответникът представя
административната преписка. Чрез процесуален представител депозира становище, с
което оспорва жалбата. Излага съображения за законосъобразност на
административния акт. Иска жалбата да бъде отхвърлена. Претендира разноски.
Жалбата е допустима. Подадена е срещу административен
акт, за който е предвидена възможност за съдебен контрол и от лица, чиито права
и интереси са засегнати непосредствено и неблагоприятно от волеизявлението на
административния орган, предвид вмененото им задължение за премахване на
обекти, за които се твърди, че са изградени без необходимото разрешение.
Жалбата е подадена в законоустановения срок.
След като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, съдът установи следната фактическа обстановка.
На 05.12.1997 година в град Ц., чрез договор с
нотариална заверка на подписите, жалбоподателите са закупили от „Общо събрание
на правоимащите на ЕТД „С.“ гр. Ц., представлявано от лицата по § 29 от ЗСПЗЗ“
„Сгради /стопански постройки/ Свинеферма с. И. под селото – 2 бр. фекални ями,
рампа за животни, помпено помещение“, както и „път стабилизиран и бетонни
площадки“, за която продажба са били издадени фактура № 57/02.12.1997 година и
фактура № 59/03.12.1997 година (лист 16, 15 и 17).
На 02.12.1998 година в град Ц. жалбоподателите
сключили още един договор за продажба със същия продавач – за „Свинеферма с. И.
под селото“ и „помпено помещение, два броя фекални ями“ (лист 14).
Със заповед № РД 46-614/22.05.2009 година, на основание
чл. 24 ал. 1 изр. второ и чл. 27 ал. 6 т. 1 от ЗСПЗЗ във връзка с чл. 45а ал.
2-4 от ППЗСПЗЗ, министърът на земеделието и храните разрешил да се извърши
продажба на земя, частна държавна собственост, прилежаща към сгради и
съоръжения на организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, представляваща площ в
стопански двор на село И. - бивше ТКЗС, извън регулация – имот № *5 с площ от
11383 м², а за купувачи били определени жалбоподателите (лист 18 - 19).
На 25.09.2009 година с договор с нотариална заверка на
подписите, за покупко – продажба на държавна земя – частна държавна собственост
по чл. 27 ал. 6 от ЗСПЗЗ, И.П. и С.Д. придобили терена, описан в заповедта на
министъра, като прилежаща площ към обект „Свинеферма и съпътстващи съоръжения“,
намиращ се извън регулацията на населеното място (лист 20).
На 28.10.2021 година екип от служители на Община Ц.
извършил проверка на ПИ Н..5 по КК на село И., община Ц.. Проверяващите
констатирали наличието на пет постройки в имота:
1. масивна сграда „заслон“, намираща се в
североизточната част на имота с размери 9,50/4,70 метра, с външни стени от
панели, санирани отвън, и двускатен покрив с дървена конструкция, покрит с
битумни керемиди, поставена и остъклена дограма, изградена според проверяващите
след 1994 година;
2. постройка с площ около 100 м², изпълнена от
три ограждащи тухлени стени и едноскатен дървен покрив на две нива, по –
високата част със средна височина 3,50 метра, а по – ниската - с височина около
3,00 метра, изградена (по данни на присъствалите на огледа) преди 1994 година;
3. постройка – склад (сеновал), изградена от тухлена
зидария с бетонови пояси и двускатен покрив с ламарина, с приблизителни размери
7,00/8,00 метра, изградена отново преди 1994 година (по данни на присъствалите
на огледа);
4. сграда бивш „свинарник“ с приблизителни размери
15,00/5,00 метра, като от част от сградата са останали само тухлени ограждащи
стени, без покрив, а останалата част е покрита с етернитови плоскости,
изградена преди 1994 година (по данни от присъствалите);
5. постройка тип „бунгало“ с двускатен покрив,
разположена в северозападната част на имота, с изграден зад нея дървен навес,
изпълнен с дървени колони и дървен покрив.
Проверяващите направили извод – за всяка една от
постройките – че са „строеж“ по смисъла на § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ и са пета
категория, на основание чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ. За обектите било
констатирано, че са извършени без разрешение за строеж и одобрени инвестиционни
проекти, което обстоятелство ги квалифицира като незаконни строежи.
За установените обстоятелства бил съставен констативен
акт № 20/28.10.2021 година, екземпляр от който – впоследствие - в 14:50 часа на
26.11.2021 година бил поставен върху дървена колона на обекта тип „бунгало“, а
също и на таблото за съобщения на общинската администрация (в 15:40 часа на
26.11.2021 година). Проверяващите служители изготвили и снимки към съставения
констативен акт (лист 34 - 40).
Администрацията на общината предприела опит да уведоми
собственика И.П. по пощата за съставения констативен акт, но съобщението,
изпратено до него, се върнало като непотърсено (лист 33, 32 и 31).
На 13.12.2021 година след като се запознал със
съдържанието на констативния акт, кметът на общината издал заповедта, оспорена
в настоящото производство.
По делото е допусната съдебно техническа експертиза
(лист 88 - 102).
Вещото лице е отговорило на въпроси, поставени от
страните от съда, като е проследило хронологията на съществуване на
животновъдната ферма, част от която са сградите, чието премахване е
разпоредено. Отделно, вещото лице е описало – с конструктивните им особености –
сградите във фермата. Според експерта, изграждането на стопанските постройки е било
свързано с реализирано в периода 1959 – 1965 година изграждането на държавно
земеделско стопанство „Странджанска комуна“, в чиито състав е участвало и село И.,
като по – късно стопанството е било преименувано на „ДЗС Мичурин“, а
впоследствие на „ДЗС Родопа“ – Мичурин. В структурата на ДЗС е съществувало
звено „Свинеугояване“, част от което е било и бригада „с. И.“ (награждавана
през 1976 година за преизпълнение на плана). Вещото лице е констатирало, че
през 80-те години на XX век животновъдното стопанство в село И. е било
част от Животновъдно промишлен комплекс - Мичурин (ЖПК), подчинен на Аграрно
промишления комплекс в Бургаски окръг, а през периода 1984 – 1990 година в
землището на селото са били осигурявани площи в определени местности за паша на
отглежданите 1000 свине. Според експерта, продажбата на сградите е била
извършена от държавна фирма „С.“, в чиято структура се е намирало
животновъдното стопанство в село И., а самата фирма е била преобразувана в „С.“
ООД през 1995 година.
От документи в „Държавен архив“ – Бургас експертът е
констатирала, че през 1987 година като активи на ДЗС са били записани сгради в
село И. – с различни години на „придобиване“ – „свинарник свинеугояване И.“
(1967 година), „помпено помещение“ (1968 година), „тоалетна“ (1973 година),
„санитарно – хигиенно помещение канцелария“ (1984 година), „навес паянтов към
свинарник с И.“ (1978 година), „площадка свинеугояване И.“ (1973 година),
„рампа за животни 11 ПМС“ (1981 година), „кладенци с. И. свинарник“ (1968
година), „зърноплощадка бетонна И.“ (1960 година), „септична яма И. свинарник“
(1977 година и 1978 година) и „път шосе свинарник И.“ (1975 година).
По предходните планове на имотите в землището на село И.
и по плановете на населеното място вещото лице е установило, че имотът със
свинефермата не фигурира в регулационните планове на селото, а за пръв път е
нанесен през май 1994 година в кадастрален план, възложен от ликвидационен
съвет на „С.“ ООД за определяне на прилежащи площи към селскостопански сгради в
село Извор.
След извършена справка, експертът е констатирала, че
по ОУП на община Ц. от 2008 година, чието действие е спряно, поземлен имот Н..5
по КККР на село И. (в който са описани сградите по обжалваната заповед) е
запазил предназначението си „за животновъдна ферма“, а по неодобрения ОУП от
2014 година поземленият имот е с идентично предназначение – „за животновъдна
ферма“.
Сградите, чието премахване е наредено с обжалваната
заповед, са описани от вещото лице със своите размери и конструктивни
характеристики. Отбелязано е, че те са свързани трайно с терена, на който са
изградени и не могат да се отделят от него чрез демонтаж, че част от тях са
негодни за експлоатация поради частично увреждане на стени и покривни
конструкции, докато други са отремонтирани. Вещото лице е отбелязало и
извършено „дострояване“ (израз който съдът приема като „ново строителство“).
Според експерта, новите строежи са готов бетонов модул при обект № 1 от
констативния акт и постройка с монтирани сандвич – панели при обект № 5,
демонтирани от друго място, извън имота. След извършено сравнение с достъпни –
изработени в предходни периоди – скици на сградите, вещото лице е приело, че е
налице идентичност в местоположението на сградите, описани в заповедта за
премахване, с местоположението на сградите, отразени в скиците, до които е
имало достъп в процеса на извършване на експертизата..
В архива на Община Ц. вещото лице не е открило
документи за свинефермата в село И., а в частност – за съпътстващите я
съоръжения, изградени в стопанския двор на селото в имот № *5 по КВС,
местността „Н.“. Експертът е изчислила разстоянието от стопанските постройки до
регулационните граници на село И. – 1,5 км, като е приела, че тези сгради не са
били обект на предходния или на действащия план на село И. и за тях няма
издавани строителни книжа.
По делото е разпитан и свидетел – за установяване на
факта на съществуване на свинефермата с село И. през втората половина на XX век, за начина
на работа на този стопанска единица, както и за промените в сградите, които са
я съставлявали. Свидетелят (М.), роден през 1958 година, поддържа, че детството
му е преминало в село И. и спомените му от този период са неизменно свързани
със съществуването на животновъдната ферма край селото, построена – според него
- през 60-те години на ХХ век. Според М. работата на фермата не е спирала „до
към 90-те години“, а в нея са били изградени всички необходими съоръжения, „за
да може да се води един нормален работен процес“. Свидетелят не намира
съществени разлики в конфигурацията на сградите във фермата – по детските си
спомени и при последващи посещения на същото място, като отбелязва, че там е
„порутено“, както и че е „бутнато, позанемарено“, но също така констатира и че
„има ремонтирани части“. М. не описва конкретно какви сгради и съоръжения са
били изградени във фермата през годините, когато е бил дете, както и не сочи
какви сгради и съоръжения съществуват там към момента на издаването на
заповедта (лист 85 стр. 2 - 86).
При така описаната фактическа обстановка съдът прави
следните правни изводи.
Съгласно чл. 225а ал. 1 от ЗУТ, кметът на общината или
упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от
четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, или на
части от тях. Заповедта се публикува в Единния публичен регистър по устройство
на територията по чл. 5а.
От цитираната разпоредба могат да бъдат изведени
няколко предпоставки, чието наличие/липса обуславя компетентността на
административния орган, издал заповедта за премахване. Първо, актът следва да е
издаден от кмет на община или оправомощено от него длъжностно лице. Второ,
издателят на административният акт следва да притежава териториална
компетентност, т.е. строежът да се намира на територията на общината, която
кметът управлява. Трето, строежът, чието премахване се разпорежда, следва да е
от четвърта до шеста категория, по квалификацията, дадена с нормите на чл. 137
ал. 1 т. 4 - 6 от ЗУТ.
В конкретния случай, издател на заповедта е кметът на
община Ц., а местоположението на строежите е в землището на село И., което е
част от територията на общината. Обектите, описани в заповедта, съответстват на
определението за „строеж“, дадено с § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ. Недоказан, обаче, е
изводът на административния орган за категорията на сградите, чието премахване
е разпоредено - пета категория, по определената от него правна квалификация,
съобразно нормата на чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ във връзка с чл. 10 от Наредба № 1/30.07.2003 година за номенклатурата
на видовете строежи, издадена от министъра на регионалното развитие и
благоустройството (Наредба № 1).
Според чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ, пета категория
строежи са: а) жилищни и смесени сгради, с ниско застрояване, вилни сгради,
сгради и съоръжения за обществено обслужване с разгъната застроена площ до 1000
кв. м или с капацитет до 100 места за посетители; б) производствени сгради,
инсталации, съоръжения, прилежаща инфраструктура и други с капацитет до 50
работни места и съоръженията към тях; в) строежи от допълващото застрояване,
извън тези по шеста категория; г) реконструкции, преустройства, основни ремонти
и смяна предназначението на строежите от тази категория; д) физическа
инфраструктура за разполагане на електронни съобщителни мрежи и съоръжения,
изграждани в урбанизирани територии с ниско застрояване; е) недвижими културни
ценности с категория "ансамблово значение" и "за сведение";
ж) рекултивация на стари, нерегламентирани общински депа за твърди битови и
неопасни отпадъци с преустановена експлоатация и с доказано неналичие на
сметищен газ и инфилтрат.
Сградите, описани в заповедта за премахване, не са
сгради по б. „а“, защото нямат жилищно или смесено предназначение. Те биха
могли да бъдат определени като „производствени сгради“, но, за да попаднат в пета категория по номенклатурата на
видовете строежи, трябва да бъде установено, че са с „капацитет до 50 работни
места“ (по б. „б“ на чл. 137 ал. 1
т. 5 от ЗУТ), а такива доказателства не са събрани в административното
производство и не е направен опит за установяването им по архиви. Сградите не
попадат в хипотезата на б. „в“ от чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ, защото нямат
допълващ (спомагателен) характер, а са структурни части от самостоятелен
производствен (животновъден) комплекс – земя и специализирани сгради. Констатираното
строителство не представлява „реконструкции, преустройства, основни ремонти и
смяна предназначението на строежите“ от пета категория (б. „г“ от чл. 137 ал. 1
т. 5 от ЗУТ), не е „физическа инфраструктура на електронни съобщителни мрежи и
съоръжения в урбанизирани територии“ (б. „д“ от чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ), не
е „недвижими културни ценности“ (б. „е“ от чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ), нито е „рекултивация
на стари, нерегламентирани общински депа“ (б. „ж“ от чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ).
Съответно, нормите на чл. 10 от Наредба № 1 единствено
конкретизират допълнително обектите, описани в чл. 137 ал. 1 т. 5 от ЗУТ, без
да променят същностните им характеристики, посочени в закона. Сама по себе си,
разпоредбата на чл. 10 от Наредба № 1 не изяснява по никакъв начин категорията
на строежите, описани в заповедта за премахване, оспорена в настоящото
производство.
Съгласно чл. 170 ал. 1 от АПК, административният орган
и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да
установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и
изпълнението на законовите изисквания при издаването му.
По делото не е доказана категорията на сградите, чието
премахване е разпоредено, а оттам – недоказана е и компетентността по чл. 225а
ал. 1 от ЗУТ на издателя на административния акт. Само това обстоятелство е
достатъчно за констатиране на тежка незаконосъобразност на заповед № РД – 01 –
860/13.12.2021 година, несъвместима с установения правов ред.
Оспорената заповед е издадена в предвидената в закона
форма, като съдържа необходимите реквизити по чл. 59 ал. 2 от АПК.
Заповедта съответства на целта на закона, формулирана
в чл.1 от ЗУТ, тъй като е свързана с регулирането на обществени отношения във
връзка със строителството.
В образуваното административно производство не е
допуснато съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяната на заповедта.
Описанието на процесните постройки в административния
акт съвпада с описанието по изготвената съдебно-техническа експертиза и
съответства на описанието им по констативния акт и изготвената скица.
От общинската администрация е предприет опит за
уведомяване на собствениците на сградите, за започналото административно
производство – в частност за издаването на констативния акт от 28.10.2021
година. Съобщението за това, изпратено до И.П., обаче, е върнато с отбелязване
„непотърсен“, а съобщение до С.Д. изобщо липсва в преписката. Предвид
неуспешните опити за уведомяване на собствениците за започналото производство
по чл. 225а от ЗУТ, екземпляр от констативния акт е поставен на 26.11.2021
година в 14:50 часа, чрез залепване, върху дървена колона на един от процесните
обекти - „бунгало“, както и на таблото за съобщения на Община Ц. – на същата
дата, но в 15:40 часа. В този смисъл, съдът приема, че ответната администрация
е предприела усилия по реда на § 4 ал. 2 от ДР на ЗУТ – за уведомяването на
собствениците на обектите за започналото производство. Действително, нормата на
§ 4 ал. 2 от ДР на ЗУТ, по която е процедирано, изисква адресът на някое от
заинтересованите лица да не е известен (а в случая те са известни, защото са
описани в констативния акт) или то не е намерено на посочения от него адрес, което се удостоверява с подписите на две
длъжностни лица (а по делото липсва такова удостоверяване) и едва тогава
съобщението да се залепва на жилището или на недвижимия имот, за който се
отнася, съответно - да се поставя на таблото за обявления в сградата на
общината, района или кметството или на интернет страницата на съответния орган
за времето за подаване на възражения, предложения и искания. В случая
цитираните удостоверявания не са надлежно извършени, но, доколкото основната
цел на действието е била постигната – Д. и П. са били уведомени за започналото
производство, съдът приема, че несъблюдаването на всички предпоставки по § 4
ал. 2 от ДР на ЗУТ, само по себе си, не е основание за отмяна на заповедта.
По приложението на материалното право.
Първо, проверката за материална законосъобразност на
оспорения акт, е обусловена от разрешаване въпроса представляват ли процесните
обекти „строеж“ по смисъла на § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ. Настоящият съдебен състав
приема, че пристройките са „строеж“ по определението, дадено от закона.
Съгласно § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ, „строежи“ са
надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки,
надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация,
реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал. 1 от Закона за
културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи
и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни
съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със
и без промяна на предназначението.
Постройките, установени в поземления имот на
жалбоподателите, притежават всички същностни характеристики на понятието „строеж“
по смисъла на § 5 т. 38 от ДР на ЗУТ. Това са сгради с тухлени стени, бетонови
основи, стоманобетонови колони и дървени покривни конструкции, които не могат
да бъдат отделени от прилежащия им терен, без да бъде нарушена конструктивната
им цялост.
От това описание по несъмнен начин може да бъде
направен извод, че процесните съоръжения са „строеж“ по смисъла на ЗУТ,
изградени са при изрично отчитане на особеностите на релефа на ПИ, на размерите
и качествените характеристики на терена, при съобразяване със специфичните
цели, които се преследват с изграждането им – промишлено отглеждане на свине.
„Бунгалото“, чието премахване е наредено, също не може да бъде квалифицирано като „преместваем обекти“
по смисъла на § 5 т. 80 от ДР на ЗУТ.
Съгласно § 5 т. 80 от ДР на ЗУТ, „преместваем обект“ е
обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от
повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в
пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде
ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за
което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или
премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята,
както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя.
Преместваемият обект може да се закрепва временно върху терена, като при
необходимост се допуска отнемане на повърхностния слой, чрез сглобяем или
монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект
и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на
обекта и не може да служи за основа за изграждане на строеж.
От заключението на вещото лице се установява, че
„бунгалото“ е изградено от „сандвич панели“, монтирани към дървени греди,
положени в бетонова замазка по хоризонтала, т.е. не е възможно то да бъде
отделено от терена и преместено в цялост, без да бъде изгубена
индивидуализацията му и без да бъде нарушена конструкцията му.
Основният спор между страните по делото е дали
обектите, описани в обжалваната заповед, са законно изградени – съобразно
действащото към съответния момент законодателство, а ако не са - подлежат ли на
премахване или се явяват „търпими“ с оглед правилата, действали към момента на
изграждането им. Според жалбоподателите, сградите са законни, защото продажбата
им е била разрешена от министъра на земеделието и храните – нещо изключено при
незаконност на построеното. Отделно се заявява, че непълното описание на
обектите прави невъзможно индивидуализирането им, и, доколкото П. и Д. не са
изградили нито един от строежите, чието премахване е разпоредено, те не могат да
бъдат задължавани да ги премахват. Ответникът, чрез процесуалния си
представител, се позовава на нормата на § 3 от Наредба № 13/23.07.2001 година за
принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или
части от тях от органите на ДНСК във връзка с твърдението, че П. и Д. не следва
да са адресати на акта.
Настоящият съдебен състав приема, че всички сгради,
описани в обжалваната заповед, са част от единен комплекс – животновъдна ферма,
изградена извън населено място в периода 1967 – 1981 година (по данните от
„Държавен архив“, достъп до които е получило вещото лице). По тази причина
материалната законосъобразност на изграждането им, принципно, би следвало да
бъде преценявана с оглед законодателството, действало в този интервал от време и за всяка сграда поотделно. Едновременно с изложеното, обаче, съдът отчита
и обстоятелството, че във вида, в който по делото са описани сградите – първо, в
„Държавен архив“ – Бургас като активи на ДЗС в село И. и второ, по преписката
към процесната заповед – е невъзможно да се извърши достоверно сравнение между
конкретни обекти, за да се установи липсата/наличието на идентичност, съответно
– да бъде установена и точната година на изграждането им, а оттам – тя да бъде
съпоставена с възможностите за изграждане, давани от приложимото
законодателство, за всяка от тях поотделно. Така напр. посочването в архивите
на ДЗС, че през 1967 година е заприходен „свинарник свинеугояване И.“ е
съвършено недостатъчно, за да бъде извършена несъмнена идентификация на този
ДМА с някой от обектите, описани в т. 1 – 5 от заповедта, като незаконни.
Годината на изграждане на петте обекта не се
установява и от показанията на разпитания свидетел. Настоящият съдебен състав
няма съмнение в неговата добросъвестност при възпроизвеждане на възприятията
му, относно факта на възникването и съществуване на животновъдния комплекс край
село Извор през интервала 60-те – 90-те години на ХХ век. Показанията на свидетеля
М., обаче, не отразяват точната конфигурация, размерите и конструктивните
особености на наблюдаваните от него обекти в комплекса, за да бъдат сравнени с
обектите, описани в обжалвания административен акт.
Първата достоверна визуализация (и кратки описания),
но не и описание на конструктивните особености, на обектите по заповедта се
съдържа в скица от 12.05.1994 година, озаглавена „Схема на съществуващо
застрояване“ за „Свинеферма за 2000 бр.“ в местността „Под село“ в землището на
село И., приложена от вещото лице към експертизата. Тази визуализация не
доказва тезата на жалбоподателите за периода на изграждане на фермата, а
отразява моментно състояние на постройките, непосредствено преди продажбата им
на П. и Д. (лист 101 стр. 2).
Затова съдът приема, че жалбоподателите не са доказали
твърденията си, че процесните/описаните в заповедта сгради са били построени
през 60-те години на ХХ век, а оттам, че са налице предпоставките на § 16 от ДР
на ЗУТ и те са „търпими“, поради което не подлежат на премахване.
Въпреки всичко, за пълнота на изложението, съдът счита
за необходимо да извърши кратък преглед на действащото материално право в
интервала 1960 – 1980 година – в частта относно изграждането на селскостопански
постройки извън регулацията на населените места. Това правоотношение е било
уредено последователно от:
- Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ
- действал в периода 01.01.1950 – 01.06.1973 година);
- Строителни правила и норми за изграждане на населени
места, издадени от председателя на комитета по строителство и архитектура (СПНИНМ
- Обн. „ДВ“ в бр. 75/18.09.1959 година, действали в периода 1959 – 1977
година);
- Правилник за приложение на Закона за планово
изграждане на населените места (ППЗПИНМ - действал в периода 22.08.1960 - 07.08.1973
година);
- Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ - действал
в периода 01.06.1973 – 01.03.2001 година);
- Правилник за приложение на Закона за териториално и
селищно устройство (ППЗТСУ - действал в периода 01.07.1973 – 01.03.2001 година).
- Наредба № 5 за правила и норми по териториално и
селищно устройство (Наредба № 5 - действала от 02.09.1977 – 26.07.1995 година)
Съгласно чл. 66д от ЗПИНМ (отм.), в
страната могат да се извършват строежи на държавата, обществените организации и
частни лица само ако те са разрешени съгласно правилника за приложение на този
закон и другите действуващи разпоредби.
Нормата на чл. 52 от ЗПИНМ (отм.)
предвижда, че застрояването на населените места се извършва с оглед на тяхното
цялостно архитектурно-градоустройствено изграждане и оформяване съобразно с
градоустройствените, регулационните, нивелетните, квартално-застроителните,
улично-фасадните и другите застроителни планове и действуващите строителни
правила и норми. Строителните правила и
норми се утвърждават от Комитета по архитектура и благоустройство при
Министерския съвет и се обнародват в "Известия на Президиума на Народното
събрание".
Според чл. 103 ал. 1 от СПНИНМ
(отм.), извън
строителните части на населените места, но не по-близко от 1000 м - за
градовете, и 500 м - за селата, се допуска застрояване на обсерватории,
наблюдателници, хижи, заслони, административно-битови сгради за горски
стопанства, ловно-рибарски домове и развъдници, електростанции, резервоари,
помпени станции, трафопостове, складове за лесно запалителни течности от I и II
категория, заведения и складове за взривни вещества, стопански постройки и постройки по охраната към язовири, мини,
кариери, варници, солници, мелници и тепавици и други заведения с водна сила,
топилни и други от този род.
Съгласно чл. 103 ал. 3 от СПНИНМ
(отм.), строежите (извън строителните части на населените места) се
разрешават от председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно
градския народен съвет по обоснован доклад на главния архитект, след
съгласуване на идейнозастроително решение с Държавния комитет по строителство и
архитектура.
По делото няма доказателства, а и не
се твърди от жалбоподателите, че разрешение за изграждане на
свинефермата/животновъдния комплекс в село И. е издавано от териториално
компетентен председател на изпълнителния комитет на окръжен народен съвет в
периода 1959 – 1977 година, докато са действали СПНИНМ. Ако се приеме, че
постройките са изпълнени в този период, те са изградени в противоречие със
закона, поради липса на издадено разрешение, но биха били „търпими“, на
основание § 16 от ДР на ЗУТ, поради това, че са отдалечени от селото на повече
от 500 метра, както е установило назначеното вещо лице, т.е. изградени са в
съответствие с изискването на чл. 103 ал. 1 от СПНИНМ (отм.). Доколкото, обаче,
периодът на изграждане на сградите не е установен по несъмнен начин в съдебното
производство, цитираните норми не намират приложение и тезата на
жалбоподателите за незаконосъобразност на заповедта за премахване – на това
основание - се явява недоказана. Недопустимо е да се обосновава
законосъобразност или незаконосъобразност на административен акт само въз
основа на предположения – напр. за периода на извършването на един строеж,
какъвто е настоящия случай.
В хипотезата, че сградите са
изпълнени след 1977 година – до 1997 година, то за тях би следвало да намират
приложение ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.).
Съгласно чл. 55 от ЗТСУ (отм.), строежи
могат да се извършват само ако са разрешени съгласно този закон и разпоредбите
по неговото приложение.
Съответно, разпоредбата на чл. 168
от Наредба № 5 (отм.) постановява, че извън строителните граници на селищата (в
извънселищната територия) могат да се извършват строежи на държавата, на
общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани за задоволяване
на специфични нужди на народното стопанство като: предприятия за преработване
на селскостопанска продукция, селскостопански дворове, машинно-тракторни и
ремонтни механични станции и работилници, животновъдни
и птицевъдни ферми, промишлени и други предприятия, които замърсяват
околната среда, предприятия с много големи товарообороти, предприятия за
добиване на полезни изкопаеми и строителни материали, предприятия, които
използуват местни енергийни източници, складове за държавни резерви и базисни
складове, складове за лесновъзпламеняващи и отровни вещества, складове за
леснозапалителни течности от съответната категория, заведения и складове за
взривни вещества, почивни и туристически домове и станции, хотели, мотели и
ресторанти, специализирани лечебно-профилактични и санаторно-курортни
заведения, паметници и други обекти с мемориален и декоративен характер,
приемни и други сгради към железопътни гари и станции, аерогари, пристанища,
автостанции, кантони, бензиностанции, обсерватории, наблюдателници, радио и
телевизионни предаватели, хижи, заслони, административно-битови сгради на
горски стопанства, ловно- рибарски домове и развъдници, помпени станции,
трафопостове, стопански учебни заведения, постройки, свързани с охраната и
експлоатацията на язовири, мини, кариери, варници, солници и др., мелници,
винарски изби, сушилни, строежи със специално предназначение и др. Строежи по
предходната алинея се изграждат при спазване разпоредбите на ЗТСУ, правилника
за прилагането му и Правилата и нормативите за изграждане на населените места.
Според чл. 108 ал. 1 от ППЗТСУ
(отм., в редакцията към периода след 1977 година), извън строителните граници
на населените места могат да се извършат строежи на учреждения, стопански и
обществени организации за задоволяване на специфични нужди на народното
стопанство съгласно строителните правила, норми и нормативи. Нормата на чл. 108
ал. 2 от ППЗТСУ (отм.) определя като компетентен орган, издаващ съответното
разрешение за тези строежи, първоначално
председателя на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, а впоследствие
– кмета на общината.
По делото не са представени
доказателства – за периода след 1977 година - за издаването на разрешения от
цитираните административни органи, с които е разрешено изграждането на
животновъдния комплекс край село И.. Процесният строеж (като съвкупност от специализирани
сгради) е осъществен за задоволяване нужди на народното стопанство (животновъден
комплекс). Не са налице данни, обаче, за изпълнение на процедурата,
регламентирана с нормите на чл. 5 и чл. 14 от Закона за опазване на
обработваемата земя и пасищата (отм.) и в чл. 18 от ППЗООЗП (отм.), поради
което и следва да се приеме, че извършеното в земеделска земя строителство не е
било допустимо по правилата и нормативите, действали след 1977 година, т.е.
сградите (изпълнени след 1977 година не могат да се определят като „търпими“).
Горните мотиви за материалната
законосъобразност на обжалваната заповед за премахване имат принципен характер
при неустановеността на годината, в която са изградени масивната сграда
„заслон“, „постройка с площ около 100 м²“, „постройка – склад/сеновал“,
сграда „бивш свинарник“ и „постройка тип бунгало“, чието премахване е
разпоредено от кмета на общината. В съдебното производство ответникът отрича,
че са налице материалноправните предпоставки за изграждане на описаните обекти.
Следователно, доказателствената тежест по опровергаване на това отрицателно
твърдение е възложена върху
жалбоподателите. Опитът на жалбоподателите да установят с доказателствените
средства, допустими в процеса, годината на изграждане на постройките, а оттам –
съответствието им със законовите изисквания към тях, действали в този момент,
остана без успех. При това положение, съдът приема, че жалбата – в частта в
която се твърди материална незаконосъобразност на заповедта за премахване и
„търпимост“ на извършеното строителство, на основание § 16 от ДР на ЗУТ – е
неоснователна.
Доколкото, обаче, компетентността на
органа – издател на заповедта – за премахване на обект като процесния, не бе
доказана в съдебното производство – по вече изложени мотиви, административният
акт се явява нищожен, а оспорването – основателно, като краен резултат.
От процесуалния представител на жалбоподателите
своевременно е поискано присъждане на разноски. По делото са представени
доказателства за заплащане на държавна такса 10 (десет) лева от всеки от
жалбоподателите (лист 8 и 44), както и общо възнаграждение за адвокат в размер
на 1000 (хиляда) лева (лист 7). В договора за правна помощ не е посочено кой от жалбоподателите каква част от
адвокатското възнаграждение е заплатил, поради което съдът приема, че двамата
са заплатили равни части от него, т.е. по 500 (петстотин) лева от всеки
жалбоподател, което не е прекомерно, с оглед разпоредбата на чл. 8 ал. 2 т. 1
от Наредба № 1/ 09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Доказано е и заплащането от жалбоподателя П. на депозит за вещо
лице в размер на 400 (четиристотин) лева (лист 63). Предвид установените факти,
Община Ц., юридическото лице – разпределител на бюджетни средства, в чиято структура
е органът – ответник, следва да заплати на жалбоподателя Д. разноски в общ
размер 510 (петстотин и десет) лева, а на жалбоподателя П. разноски в общ
размер 910 (деветстотин и десет) лева.
Затова,
на основание чл. 172 ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И
ПРОГЛАСЯВА нищожността на заповед №
РД-01-860/13.12.2021 година на кмета на Община Ц..
ОСЪЖДА Община Ц. да заплати на И.К.П. с ЕГН **********
и адрес *** сумата от 910 (деветстотин и десет) лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА Община Ц. да заплати на С.Д.Д. с ЕГН **********
и адрес *** сумата от 510 (петстотин и десет) лева – разноски по делото.
Решението
може да се обжалва пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му.
СЪДИЯ: