Решение по дело №926/2019 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 22.01.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на петнадесети януари, две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 926 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Съдът е сезиран с искова молба на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Околовръстен път“ №260, представлявано от Изпълнителния директор Д. Ш. и прокурист М. В., чрез пълномощник АД „Чаталбашев, Петкова и Иванова“ и персонално адв. Х. Х. И., против Р.М.Г., ЕГН **********,***.

В исковата молба се сочи, че между страните по делото бил сключен Договор за потребителски кредит № Р1/708787 от 22.10.2013 г., по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 4370,00 лв., предназначен за пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за потребителски кредит FL644723 от 27.06.2012 г. Предоставената сума била усвоена от разплащателна сметка IВАN ВG 20 ВРВ1 7925 10 58136505 на 22.10.2013 г.

По силата на чл. 3, ал.1 от Договора през първата година от срока на издължаване била дължима променлива годишна лихва в размер на сбора от Референтния лихвен процент ПРАЙМ на Банката за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорена надбавка от 2,05%. За всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита била дължима променлива годишна лихва в размер на сбора на Референтния лихвен процент ПРАЙМ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити в лева за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 8,050% по арг. от чл. 3, ал.3 от Договора. Съгласно договореното в чл. З, ал. 6 от договора референтният лихвен процент ПРАЙМ на Банката за необезпечени кредити в лева се определял от Комитета по управление на пасивите и активите на Банката (АЛКО), съгласно Методология на Банката-неразделно приложение към него, като кредитополучателят бил запознат със съдържанието й, за което бил положил подписа си върху всяка една от страниците й. Сочи се, че към датата на сключване на договора референтният лихвен процент ПРАЙМ на Банката бил в размер на 5,95 %  по арг. от чл.З, ал.1 от Договора. Дължимите лихви се начислявали от датата на усвояване на кредита по Договора за потребителски кредит, като за начална дата се считала датата на заверяване на банковата сметка посочена в чл. 2, ал. 1 от Договора за кредит.

В чл. 5 от Договора страните уговорили, че за проучването и отпускането на процесния кредит кредитополучателят ще заплаща еднократна такса за отпускане на кредит в размер на 1,50 % върху размера на кредита.

За разплащателната сметка по чл. 2, ал. 1 от договора, кредитополучателят дължал ежемесечна такса за нейното поддържане в размер на 2,50 лв.

Според чл. 2, ал. 2 от процесния договор, кредитополучателят дължал и такси и комисиони за обслужването на разплащателна сметка, съгласно Тарифата на Банката, в сила към датата на съответната операция.

Съгласно договореното в чл. 4 от Договора за потребителски кредит, погасителните вноски за издължаване на кредита – 90 на брой, включително дължимите лихви, се заплащали на съответната падежна дата от съответния месец, съгласно погасителен план, до 22-ро число на месеца - чл. 8 от Договора, като крайният срок за погасяване бил до 22.04.2021 г., като погасителният план бил подписан от страните по Договора и станал неразделна част от него - чл. 7, ал. 1.

При просрочие на дължимите месечни погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължал лихва за времето на забава върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава, чийто размер се определял от Министерски съвет (по арг. от чл. 9 от договора).

Съгласно чл. 8, ал. 2, при забава на плащането на една или повече месечни погасителни вноски по кредита, Банката имала право да начисли и еднократно такса за администриране на просрочен кредит в размер на 30 лева.

Твърди се, че длъжникът не изпълнил договорните си задължения по чл. 7, ал. 1 и чл.8 ал. 1, във вр. с чл. 2 -чл. 5 от процесния Договор, заради което и по силата на чл. 15 вр. с чл. 19 от него, поради неплащане в уговорения срок на погасителна вноска № 20 с падеж 22.06.2015 г., съгласно погасителния план, Банката обявила предсрочна изискуемост на кредита, без да се прекратява действието на договора, с нотариална покана рег. № 2194, том 1, акт 54 на нотариус м. Б. М., с рег. № 696 на Нотариалната камара и район на действие – гр. Кюстендил, която била изпратена до кредитополучателя Р.М.Г. на адреса, посочен в началото на процесния договор и била връчена лично на адресата на 09.05.2018 г.

По искане на ищеца била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т.2 от ГПК, било допуснато незабавното й изпълнение и бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1303/2018 г., ГК, XI състав, по описа на Районен съд – Кюстендил. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, а тъй като и понастоящем дължимите суми не били възстановени, за Банката се породил правният интерес от предявяване на исковата молба по настоящото производство.

Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът Р.М.Г., ЕГН **********,*** има задължение към „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749, произтичащо от Договор за потребителски кредит № FL708787 от 22.10.2013 г., в размер на 5176,50 лв., от които: 3688,43 лв. - главница; 916,02 лв. - възнаградителна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 09.05.2018 г.; 422,30лв. - мораторна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г.; 149,75 лв. - такси за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г.

Претендират се и направените в заповедното производство съдебно-деловодни разноски, както и тези в настоящото такова.

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор.

Навежда доводи за допустимост, но неоснователност за заявената претенция. От представените по делото писмени доказателства не ставало ясно, кога, как и по какъв начин били изчислени исковите суми. Не било ясно и кога е настъпила предсрочната им изискуемост. Смята, че е налице и нарушаване на добрите нрави по см. на чл. 26 от ЗЗД. Оспорва се претендирания размер на адвокатското възнаграждение в заповедното и настоящото производство поради прекомерност.

 

 

 

 

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от заверено копие на Договор за потребителски кредит №FL 708787/22.10.2013– „Юробанк България“ АД предоставило на ответника сума в общ размер на 4370.00 лв., платима до 22.04.2021 г., ведно с уговорена в договора лихва и ГПР 14.70 %, като общо дължимата сума към момента на сключване на договора е 7069.53 лева.

Видно от приложеното на л. 13-15 от делото заверено копие на Погасителен план, общият брой на погасителните вноски е 90 с дата на първата вноска 22.11.2013 г. в размер на 64.73 и дата на последната погасителна вноска – 22.04.2021 г. в размер на 77.11 лева.

От представеното заверено копие на извлечение от банкова сметка ***. 16 от делото е видно, че сумата е усвоена еднократно по сметка № BG20 BPBI 7925 1058 1365 05, с титуляр ответника по делото на 22.10.2013 г.

Не се спори, че пълната сума по договора не е възстановена.

От представеното заверено копие на нотариална покана (л. 17 – 19 от делото) е видно, че на 09.05.2018 г. ответникът лично е бил уведомен за настъпилата поради неиздължаване на месечна вноска с падеж 22.06.2015 г., предсрочна изискуемост на цялото вземане, при запазване действието на договора.

Представено е заверено копие на Справка „Транзакция“ за процесния кредит от 22.10.2013 г. до 04.04.2019 г. (л. 20 до 51 от делото).

 

 

 

 

Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата по процесния кредит в размер на 4370 лв. е усвоена еднократно по сметка на ответника на 23.10.2013 г.; общо извършени погасявания от усвояване на кредита до 27.05.2015 г., когато е направена последната вноска са: главница – 681.57 лв.; договорна лихва – 584.58 лв., такси – 105.25 лв, в т.ч. първоначално удържана такса в размер на 65.55 лв.; дължимите към кредитодателя суми са: дължима главница – 3688.43 лв; дължими такси: 149.75 лв.; дължима законна лихва – 422.34 лв; дължима възнаградителна лихва – 916.32 лв.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта: Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 417 ГПК, за което е било образувано ч.гр.д. № 1303/2018 г. на КРС.

При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се установи, че заповедта е била връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск. При посочените съображения претенцията е допустима.

По основателността: Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо.

В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Липсва спор и по това, че ответникът е останал задължен по този договор.

От представените по делото доказателства се установи, а и не е спорно, че ответникът лично е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на цялото вземане по процесния договор, при запазване действието на последния.

Само за пълнота на изложението и доколкото бе наведен довод, че неправилно договорът е бил обявен за предсрочно изискуем, без да е бил прекратен, следва да се вземат предвид разпоредбите на чл. 432, ал. 1 от ТЗ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Същите са специални по отношение на разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД. Затова предвидените в последната разпоредба основания за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита не намират приложение, а такова имат само предвидените в специалните разпоредби основания. Наличието на някое от посочените в чл. 432, ал. 1 от ТЗ обстоятелства сочи че съществува опасност кредитополучателят да изпадне в състояние на невъзможност да изпълнява задълженията си по договора и банката да не може да получи изпълнение. Такава опасност може да съществува и при наличието на забавено изпълнение от страна на кредитополучателя, поради което, съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, страните по договора за кредит могат да уговорят предсрочната му изискуемост при наличието на такава забава за определен период от време. От всичките разпоредби следва, че се засяга само една от уговорките в договора, а именно тази за срочността на задължението като чрез изявлението на кредитора договорът се трансформира от срочен в безсрочен такъв, което дава възможност да се иска незабавното изпълнение на задължението. Това изявление не засяга останалите елементи на договора за кредит и не води до неговото прекратяване като то ще настъпи с изпълнението на вземането от длъжника или с осъществяване на принудителното изпълнение. За това правото да се обяви договора за кредит за предсрочно изискуем е потестативно право на кредитора, при настъпването на предвидените в закона или в договора условия, едностранно да измени условията на договора като го трансформира от срочен в безсрочен такъв и по този начин да може да иска незабавното изпълнение на задължението. В т.см. са и мотивите на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС.

Наред с това, към момента на сезирането на заповедния съд са настъпили и обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на цялото вземане, в т.ч. непадежиралите вноски, респ. тя е настъпила на 09.05.2018 г., а заповедното производство е образувано на 22.06.2018 г. – спр. в чл. 15 от договора.

При така изложеното и в съответствие със заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът възприема с доверие като компетентно и обективно изготвено, дължима се явява сумата от 3688.43 лв., респ. претенцията в тази част е основателна.

Няма изрично направено искане за присъждане на законна лихва върху главницата, поради което съдът не следва да се произнася в посочения смисъл.

Но, съдът дължи проверка за нищожност на процесния облигационен източник на задължения поради противоречие на закона и добрите нрави, независимо от позицията на страните - така ТР № 1/15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС на РБ и Решение № 247/11.01.2011 год. по т. д. № 115/2010 год., на ВКС, ІІ ТО, Решение № 229/21.01.2013 год. по д. № 1050/2011 год., ІІ ТО, и т.н. Липсват наведени доводи за индивидуално договаряне, поради което проверявайки договора в изложения смисъл, съдът установи следното:

В националното ни законодателство защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителските договори е регламентирана в глава шеста от Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г., в сила от 10 юни 2006 г., с изм. и доп.), с която съгласно т. 9 от параграф 13а от Допълнителните разпоредби на закона (обн. ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г.) са траспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК.  

Относно претенция за установяване дължимостта на възнаградителната лихва:  В чл.3 от процесния договор страните са договорили, че през първата година от срока на издължаване ще се дължи променлива годишна лихва в размер на сбора от Референтния лихвен процент ПРАЙМ на Банката за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорена надбавка от 2,05%, а за всяка следваща година до крайния срок на издължаването - променлива годишна лихва в размер на сбора на Референтния лихвен процент ПРАЙМ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити в лева за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 8,050% - така чл. 3, ал.3 от Договора. Референтният лихвен процент ПРАЙМ на Банката за необезпечени кредити се определял от Комитета по управление на пасивите и активите на Банката (АЛКО), съгласно Методология на Банката - неразделно приложение към него договора, който към датата на сключването му бил в размер на 5,95 % по арг. от чл. 3, ал.1 от Договора.

С описаните уговорки е уредена възможност за промяна в условията за издължаване на кредита, обвързана от неясни критерии, които са неизвестни за потребителя към момента на сключване на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент не съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Потребителят не е получил достатъчно конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, както и когато методологията, създадена от кредитора, като нейни вътрешни правила не е част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен (виж решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о. на ВКС). Съгласно чл. 58 от Закона за кредитните институции Банката следва да предостави на кредитополучателя информация за „лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита”. В случая потребителят не е получил достатъчно информация за това, поради което не е приложимо изключението за добросъвестност на търговеца по смисъла на чл. 143, вр. чл. 144, ал.3, т.1 от ЗЗП. В този смисъл клаузата, касаеща начина на формиране на възнаградителната лихва е неравноправна, доколкото няма данни и не се твърди да е индивидуално уговорена, и като такава е нищожна. Тя не е възпроизвела действие между страните, респ. искът за установяване дължимостта на сумата от 916,02 лв. – възнаградителна лихва е неоснователен и като такъв ще бъде оставен без уважение.

По претенцията за установяване дължимостта на лихви за забава: В случая предмет на установяване е дължимостта на сумата от 422,30лв. - мораторна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г. Липсва спор, че погасителна вноска с падеж 22.06.2015 г. не е била заплатена в срока, като след този момент и до сега, не са извършвания плащания по кредита. Съгласно чл. 9 от договора при просрочие следва да се начисли законна лихва за забава в размер на основания лихвен процент плюс надбавка от 10 процентни пункта. Вземайки предвид посоченото правило вещото лице сочи, дължимата сума за процесния период е 422,34 лв., респ. искът в тази част е основателен и ще бъде уважен.

По претенцията за установяване дължимостта на такси: Възможността за събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в чл.10а, ал.1 ЗПК, като ал. 2 на същата разпоредба съдържа императивна забрана за кредитора да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Тук страните са договорили, че за проучването и отпускането на процесния кредит кредитополучателят ще заплаща еднократна такса за отпускане на кредит в размер на 1,50 % върху размера на кредита – спр. чл. 5.

За разплащателната сметка по чл. 2, ал. 1 от договора, кредитополучателят дължал ежемесечна такса за нейното поддържане в размер на 2,50 лв.

Според чл. 2, ал. 2 от процесния договор, кредитополучателят дължал и такси и комисиони за обслужването на разплащателна сметка, съгласно Тарифата на Банката, в сила към датата на съответната операция.

Съгласно чл. 8, ал. 2 от договора при забава на потребителя кредиторът има право да начисли такса за администриране на просрочен кредит.

Последната директно противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗЗП. Уговорената предпоставка за начисляване на такси и разходи е единствено забавата на длъжника. Според цитираната разпоредба, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо валидността на уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи, преценена с оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗЗП, води до извод за нейната нищожност.

Освен това конкретната уговорка противоречи и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен характер. От доказателствата по делото не се установяват извършените дейности или допълнителни услуги, а както се посочи по-горе, таксите и разноските са основани на забавата на длъжника, която е последица от договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

В допълнение, ще се посочи, че в исковата молба претенцията за такси не е разграничена по основание и размер. Но дори да се приеме, че включва, наред със задължението за плащане на таксата по чл. 8, ал. 2, то и тази по чл. 5 от него, тя остава недоказана, т.к. е неясно каква част от нея е начислена за ежемесечни такси и каква за отпускане на кредита. Или и в тази част искът е неоснователен и ще бъде оставен без уважение.

По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се следват разноски в размер на 1245.80 лв.

         Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК.

Поддържаното още с отговора на исковата молба възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, е неоснователно, доколкото договореното такова не надхвърля минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), като се има предвид правилото на чл. 2, ал. 4 от Наредбата, респ. това, че възнаграждение се дължи по всеки отделен иск. Досежно договореното и изплатено възнаграждение в хода на заповедното производство приложима е нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата във вр. с чл. 7, ал. 2, т.2 , респ. минималното възнаграждение е в размер от 411,18 лв. Поради това заплатеното такова от 493,41 лв. следва да бъде редуцирано по правилата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, или разноски за това производство на ищеца се следват в размер на 408,74 лв.

            В хода на производството ответникът бе представляван от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл. приетото в ТР 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал. 13. Ето защо на адв. А.В. следва да бъде изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по делото.

            Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

 ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът Р.М.Г., ЕГН **********,*** има задължение към „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749, произтичащо от Договор за потребителски кредит № FL708787 от 22.10.2013 г., в размер на 3688,43 лв. (три хиляди шестстотин осемдесет и осем лева и четиридесет и три стотинки) – главница, както и 422,30лв. (четиристотин двадесет и два лева и тридесет стотинки) - мораторна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г., КАТО претенцията за установяване дължимостта на сумата от 916,02 лв. (деветстотин и шестнадесет лева и две стотинки) - възнаградителна лихва за периода от 22.06.2015 г. до 09.05.2018 г., както и 149,75 лв. (сто четиридесет и девет лева и седемдесет и пет стотинки) - такси за периода от 22.06.2015 г. до 11.06.2018 г., оставя без уважение като неоснователна и недоказана.

ОСЪЖДА Р.М.Г., ЕГН **********,*** да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК000694749, сумата в размер на 1245.80 лв. (хиляда двеста четиридесет и пет лева и осемдесет стотинки), представляваща сторени деловодни разноски в настоящото производство, както и 408,74 лв. (четиристотин и осем лева и седемдесет и четири стотинки) – разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№1303/2018 г.

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат А.В.,***, възнаграждение в размер на 488,19 лв. (четиристотин осемдесет и осем лева и деветнадесет стотинки) за осъществената до момента правна помощ – процесуално представителство на ответника, по сметка на особения представител, от депозитните средства за това, внесени на 13.08.2019 г. от ищеца (спр. л.72), за което да се извърши надлежно отбелязване по делото.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Окръжен съд - Кюстендил.

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

След влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.

                                                          

                                                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: