№ 248
гр. С., 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско
дело № 20215400500391 по описа за 2021 година
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 60056/04.08.2021 г. по гр. д. № 458/2019 г. С.
районен съд е осъдил П. Н. Г. да заплати на „ОТП Факторинг България“ * на
основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 99 ал. 1
от ЗЗД сумите: 6 907, 03 евро, представляваща дължима главница за периода
28.04.2014 г. – 28.08.2018 г.; 398, 70 евро договорна лихва за периода
15.04.2016 г. – 28.08.2019 г.; 836, 23 лева наказателна лихва за периода
15.04.2016 г. – 15.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 15.04.2019 г. до окончателното заплащане на задължението –
дължими по Договор за кредит за текущо потребление от 28.08.2008 г.,
сключен между „Банка ДСК *“ и П. Н. Г., прехвърлени от „Банка ДСК“ * на
„ОТП Факторинг“ * с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
25.04.2012 г., като са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете в
частта за разликата над уважения размер за договорна лихва от 395, 70 евро
до пълния предявен размер от 664, 81 евро и за периода от 24.08.2015 г. до
15.04.2016 г., както и в частта на предявения иск за наказателна лихва за
периода от 24.08.2015 г. до 15.04.2016 г.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
деловодни разноски в размер на 1 266, 23 лева пропорционално на уважената
част от исковете, както и ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни
1
разноски в размер на 33, 96 лева пропорционално на отхвърлената част от
исковете.
Това решение в осъдителната му за ответника части се обжалва
пред С. окръжен съд от ответникът П. Н. Г., чрез пълномощник адв. Е.Д.-Р., с
оплаквания, че е недопустимо, неправилно, необосновано, противоречи на
закона и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила.
Във въззивната жалба се твърди, че районният съд е допуснал
грубо нарушение на процесуалните правила с оглед незачетената от съда сила
на присъдено нещо. Твърди се, че исковата претенция по отношение на
главницата за периода до 31.05.2018 г. е недопустима, независимо от
отменителното определение на Окръжен съд – С.. Твърди се, че спорът за
дължимостта на вземането за главница е разрешен със сила на присъдено
нещо с влязлото в сила Решение № 1001 по В. гр. д. № 2964/2017 г. на ОС –
П.. Твърди се, че е налице идентичност на сочените от ищеца основание,
съдържание и субекти на правата, чиято защита се търси в настоящото
производство и в разрешения вече спор – основанието на претендираните
права в двете искови молби е едно и също – договор за кредит от 28.08.2008 г.
и предмет на спора и в двата случая е дължимостта на вземането по този
договор. Твърди се, че позоваването на предсрочна изискуемост и на
изискуемост поради изтичане на падежа не са отделни, самостоятелни
основания за дължимост на вземанията по този договор. Прави се позоваване
на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се,
че основанието на спорното право е договора, въз основа на който то е
възникнало, а изискуемостта, без значение предсрочна или поради настъпване
на падеж, се предпоставя имплицитно от всяка осъдителна претенция. Прави
се също позоваване на молба вх. № 7020/06.03.2018 г., депозирана от ищеца
по В. гр. д. № 2964/2017 г. на ОС – П., с оглед на което се твърди, че не е
верен мотивът на съда, че в предходното производство предмет на
претенцията са били суми, претендирани на основание предсрочна
изискуемост. Твърди се, че е неверен извода, че исковата претенция е
отхвърлена поради липса на предсрочна изискуемост, тъй като в решението
на ОС – П. е прието, че исковете се отхвърлят не само поради липсата на
обявена предсрочна изискуемост, а и поради недоказаност твърденията на
ищеца, че след 29.08.2011 г. няма погашения по договора за кредит.
Твърди се също във въззивната жалба, че е неправилен извода на
съда, че крайният падеж на договора настъпвал след датата на съдебното
дирене по В. гр. д. № 2964/2017 г.. Твърди се, че на 28.08.2018 г. настъпва
падежа само на последната вноска по кредита; падежът на всички останали
вноски настъпва на съответните дати, посочени в погасителния план и именно
защото падежирането на кредита е към определените дати по погасителен
план, по отношение на отделните вноски се прилага и института на
погасителната давност, както и сторил и РС – С.. Сочи се, че е очевидно, че с
настъпили падежи след датата на края на съдебното дирене по В. гр. д. №
2
2964/2017 г. – 31.05.2018 г., са вноските през м. юни, юли и август 2018 г.
Твърди се, че единствено за тези вноски е налице основание за предявяване
на претенецията отново и именно настъпването на падежите на тези три
вноски се явява нов факт по смисъла на закона, който прави допустима
исковата претенция само в тази й част.
С оглед изложеното се твърди, че изводът на РС – С. за
допустимост на исковата претенция по отношение на частта от главницата в
размер на 6 443, 78 евро, падежирала до 31.05.2018 г. грубо нарушава
правилото на чл. 299 от ГПК и е основание за обезсилване на решението и
прекратяване на производството.
Във въззивната жалба се развиват твърдения и доводи, че
договорът за цесия от 25.04.2012 г. не е надлежно сключен, както и не доказва
прехвърлянето на конкретното вземане. В тази връзка се сочи, че между
„Банка ДСК“ * и „ОТП Факторинг България“ Е* са сключени поне три
договора за цесия, данните в които са заличени и по никакъв начин не може
да се направи индивидуализация на договорите – нито дали същите касаят
това конкретно кредитно правоотношение и респективно налице ли е
надлежно упълномощаване. Твърди се, че в договора за цесия липсва
описание на спорното вземане; по отношение извадката от приемно-
предавателен протокол са сочи, че не е част от договора за цесия и не става
ясно какво касае, но дори и да се приеме, че касае предаването на досието по
кредита за конкретния договор, не обосновава прехвърлянето на вземането,
което следва да се установи именно с договора за целия. Развиват се и доводи
относно неспазване изискванията на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се сочи също, че кредитът е бил обезпечен
със залог в полза на банката върху трудовото възнаграждение на ответника и
кредиторът е могъл във всеки един момент да се удовлетвори от наличните
средства по сметката на длъжника, като не би следвало да му се възлагат
неблагоприятните последици от евентуална забава на кредитора.
Във въззивната жалба при условията на евентуалност се
поддържат и направеното от ответникът възражение за нищожност поради
неравноправност на уговорката за възнаградителна лихва.
С въззивната жалба се прави искане да бъде обезсилено,
респективно отменено обжалваното решение в осъдителната му за ответника
част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде прекратено
производството по делото, респективно – да бъде отхвърлена исковата
претенция като неоснователна. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищецът „ОТП „Факторинг България“ Е*, чрез юрисконсулт З.Б.. Твърди се, че
жалбата е недопустима в частта, с която се твърди, че част от иска е
недопустим, тъй като въпросът за допустимостта е решение с Определение по
В. гр. д. № 432/2019 г. на ОС – С., което е задължително за долустоящия съд.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна и необоснована.
3
Твърди се, че иска е допустим, като се прави позоваване на Решение №
132/13.02.2021 г. на ВКС, в което се приема, че няма пречка в хипотезата на
отхвърляне на исковете не поради отричане възникването на спорното право,
а поради неизискуемост на претендираните вземания, същите вземания да
бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт – в случая настъпване на
крайния падеж на договора за кредит на 28.08.2018 г.
Твърди се в отговора, че първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно, като се излагат доводи, че меродавният момент,
към който сила на присъдено нещо установява, че спорното право съществува
или не, това е денят, когато е приключено съдебното дирене, след като
решението е влязло в сила, т.е. след което е възникнала сила на присъдено
нещо; тя има преклудиращо действие само по отношение на фактите,
обстоятелствата и юридическите събития, които са настъпили до този
момент, но не са предявени. Твърди се, че претендиращият правото не е
длъжен да изчерпи във висящия процес всичките си основания, още повече,
че основанията за завеждане на иска може да не са настъпили към момента на
приключване на съдебното дирене. Твърди се в тази връзка, че при
постановяване от ОС – П. на решение № 1001/13.07.2018 г. кредиторът не е
имал възможност да предяви своята претенция на основание настъпил краен
падеж на договора, тъй като същият е настъпил на 28.08.2018 г., а съдебното
дирене е приключило преди на настъпи това обстоятелство.
Относно твърденията за ненадлежно сключване на договора за
цесия в отговора се твърди, че сключването на договора за целия е на
25.04.2012 г., а фактическото предаване на досиетата се извършва след това –
на 04.05.2012 г., което обстоятелство не може да бъде основание за извод, че
договорът не е сключен надлежно. Сочи се, че приемо-предавателния договор
е подписан от изпълнителният директор на „ОТП Факторинг“ * и от служител
на „Банка ДСК“ *. Сочи се също, че последната заплатена месечна вноска е
постъпила на 07.12.2012 г., след което поради липса на авоар по банковата
сметка, предмет на договора за залог, плащанията са преустановени.
С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното
решение като правилно и законосъобразно, претендират се разноски за двете
съдебни инстанция, в това число и възнаграждение по чл. 78 ал. 8 от ГПК.
В съдебно заседание за жалбоподателят пълномощникът му адв.
Р. поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият не изпраща представител в съдебно заседание. В
писмена молба чрез юрк. А.Д. се прави искане да бъде потвърдено
първоинстанционното решение и се претендират разноски.
С. окръжен съд, след като взе предвид становищата на страните и
прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че въззивната жалба е процесуално допустима като депозирана в
законно установения срок от надлежна страна, ДТ е внесена, а по същество
съобрази следното:
4
Между ответникът по иска П. Н. Г. и „Банка ДСК“ * е сключен
договор за кредит от 28.08.2008 г., по силата на който банката е предоставила
на Г. кредит в размер на 12 800 евро при подробно уговорени в договора
условия.
По силата на Договор за покупко-продажба на вземания от
25.04.2012 г. между „Банка ДСК“ * и „ОТП Факторинг България“ Е*, банката
е цедирала вземането си към ответника Г. по кредита от 28.08.2008 г.
С Решение № 1001/13.07.2018 г. по В. гр. д. № 2964/2017 г. на
Окръжен съд – П. е отменено решението по гр. д. № 9699/2016 г. на РС – П. и
е отхвърлен предявения от ОТП „Факторинг България“ * иск по чл. 430 от ТЗ
да бъде осъден П. Н. Г. да заплати сумата от 10 149, 75 евро, представляваща
главница по договор за кредит от 28.08.2008 г., ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба до пълното изплащане на
задължението – като неоснователен и недоказан.
Видно от приложеното гр. д. № 9699/2016 г. на РС – П.,
претендира се неизплатения след 28.08.2011 г. целия остатък от кредита в
размер на 10 149, 75 евро и просрочена лихва от 30.11.2011 г. до 02.12.2011 г.
в размер на 355, 75 евро. Ищецът е твърдял, че на 30.11.2011 г. е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита и поради това е претендиран целия
остатък от кредита.
В решение № 1001/13.07.2018 г. по В. гр. д. № 2964/2017 г. на ОС
– П., видно от мотивите, е прието, че иска се явява неоснователен и
недоказан, тъй като не се доказва по безспорен начин настъпването на
предсрочната изискуемост на исковата претенция.
С оглед така посоченото в мотивите на решението на ОС – П. е
видно, че исковата претенция по чл. 430 от ТЗ е отхвърлена именно защото
съдът е приел, че не се установява настъпването на предсрочната изскуемост
на кредита.
Посочването в мотивите, че не се установява, че след 29.08.2011 г.
няма погашения по процесния договор, на което посочване се прави
позоваване във въззивната жалба, всъщност касае именно материалните
предпоставки, за да пристъпи кредиторът към обявяване на кредита за
предсрочно изискуемост – периода, в който според договора
кредитополучателят не погасява задълженията си и което неплащане дава
възможност за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
В настоящото производство претенцията се основава на настъпил
краен падеж на вземането на 28.08.2018 г. Поради това не е налице тъждество
по смисъла на чл. 299 ал. 1 от ГПК на предмета на спора по настоящото
производство и предмета на спора по гр. д. № 9699/2016 г. на РС – П., тъй
като претенциите по двете дела се основават на различни правопораждащи
факти. В предходното производство изискуемостта на задължението по
кредита се претендира въз основа на настъпила според кредитора предсрочна
изискуемост, а в настоящото производство изискуемостта на задължението се
5
претендира поради настъпил падеж – краен срок на договора за кредит. В
този смисъл е налице произнасяне с Определение № 1380/20.12.2019 г. по В.
гр. д. № 432/2019 г. на ОС – С..
Договорът за кредит изтича на 28.08.2018 г., т.е. този факт е
настъпил след приключване на съдебното дирене по В. гр. д. № 2964/2017 г. –
31.05.2018 г. В молба вх. № 7020/06.03.2018 г. по гр. д. № 2964/2017 г. на ОС
– П. ищецът е посочил падежиралите и непогасени месечни вноски в отговор
на въпроса кои погасителни вноски не са платени и как сумата по кредита е
станала предсрочно изискуема. Посочено и че тези вноски са с настъпил
падеж и следователно са вече изискуеми, като не е нужно допълнително
уведомяване на длъжника за тяхната дължимост. В Решение №
1001/13.07.2018 г. по В. гр. д. № 2964/2017 г. на ОС – П. са изложено мотиви
единствено за недоказаност на факта за настъпила предсрочна изискуемост и
не е разглеждан въпроса дали се дължат падежиралите към момента на
приключване на съдебното дирене погасителни вноски и произнасяне по тези
вноски няма.
Жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Вноските с падеж
преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали
предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание –
договор за кредит. Но в предходното производство със сила на присъдено
нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на
банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене.
Няма пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за
нов факт – изтичане срока на договора за кредит. С решението на ОС – П. не е
отречено възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването
на тяхната изискуемост.
Предвид гореизложеното настоящата инстанция счита
оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на
първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск за
неоснователни, като съобрази практиката, обективирана в Определение №
344/04.06.2019 г. по т. д. № 2684/2018 г. на ІІ т.о. и Решение № 132/13.01.2021
г. по т. д. № 2195/2019 г. на І т.о. на ВКС.
Неоснователни са твърденията във въззивната жалба и по
отношение на Договора за цесия от 25.04.2012 г. Разгледан в съвкупност с
приложенията към договора – приемо-предавателен протокол и
потвърждение от „Банка ДСК“ АД, договорът установява, че предмет на
цесията е и вземането по договора за кредит, сключен с ответника Г.. В
приемо-предавателния протокол към договора за цесия вземането е
индивидуализирано, като са посочени дата на сключване на договора, дата на
краен падеж, размер на главница, договорна и законна лихва, както и имената
и ЕГН на кредитополучателя – ответника Г.. Както сочи и районният съд,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
6
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, в какъвто смисъл е и съдебната практика.
Съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза,
която следва да се кредитира като компетентно и обективно изготвена,
дължимата непогасена главница е в размер на 6 907 евро за периода от
28.04.2014 г. – 28.08.2018 г. В чл. 7 от договора за кредит от 28.08.2008 г.
размерът на договорната лихва е ясно и точно определен, като няма основание
да се приеме, че този размер противоречи на закона или добрите нрави.
Размерът на договорения лихвен процент не е променян едностранно от
банката и задължението до изтичане срока на договора за кредит е изчислено
на база на първоначално договорения лихвен процент – 7, 95 %. Не се
установява неправилно начисляване и на наказателната лихва. Поради това
размера на дължимите договорна и наказателна лихва са присъдени
съобразно заключението на съдебно-икономическата експертиза – съответно
398, 70 евро договорна лихва и 836, 23 евро наказателна лихва, като е
отчетена и настъпилата погасителна давност.
Предвид гореизложеното обжалваното решение като
законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено, а жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия деловодните разноски за
настоящата инстанция в размер на 360 лева за юрисконсултско
възнаграждение съгласно чл. 25 ал. 1 и ал. 1 от НЗПП.
Водим от гореизложеното С. окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 60056/04.08.2021 г. по гр. д. № 458/2019 г.
на С. районен съд.
ОСЪЖДА П. Н. Г., ЕГН **********, гр. С., ул. „Н.“ № 7, вх. „А“,
ет. 6, ап. 14, да заплати на „ОТП Факторинг България“ *, ЕИК *********, гр.
София, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2,
деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 360 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8