Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на седемнадесети юни
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 2592 по описа
за 2019 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ответник пред СРС, срещу решение № 539182
от 19.11.2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 82 с-в, по гр.д.№ 77506 по
описа за 2017 г. , с което е уважен, предявеният от И.Х.М., отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, че ищеца не дължи на
ответника сумата в размер на 2 789,68 лв.- главница за доставена топлинна
енергия през периода от м.07.2016 г. до м.09.2017 г. за имот с административен
адрес: гр.София, ж.к.“****** с аб.№ 139861, както и
сумата в размер на 39,68 лв. – мораторна лихва, изтекла за периода от
01.07.2016 г. до 30.09.2017 г., както и в тежест на ответника са възложени
разноските по делото в размер на 792,17 лв.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. СРС неправилно бил приложил разпоредбата на пар.1,т.42
от ДР на ЗЕ, както и ОУ на дружеството, които сочели, че потребител на топлинна
енергия /ТЕ/ било физическо лице- собственик или ползувател
на имота. Счита, че не следвало да доказва кой е държател на имота, респ. кое
лице реално е потребило топлинната енергия. Потребителят
имал задължение да заплаща постъпилата в сградата топлинна енергия, вкл. тази
за отопление на общите части.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат отхвърлени така
предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК. Претендират се разноски.
От въззиваемата страна, ищец
в производството пред СРС – И.Х.М.,е постъпил отговор, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Правилно
СРС бил приел, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия,
тъй като за процесния период бил носител на т.нар. „гола собственост“. Върху
процесния имот имало учредено вещно право на ползуване, което било
осъществявано до 03.10.2017 г. След тази дата бил деклариран в Службата по
вписванията отказ от това право на ползуване. По силата на чл.57, ал.1 ЗС титулярът на вещното право на ползване следвало да заплаща
разноските, свързани с ползването на вещта. В този смисъл била и тълкувателната
практика на ВКС. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач-„Б.” ООД не взема
становище по въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 10.12.2018
г., Въззивната
жалба е подадена на 20.12.2018 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Разпоредбата на чл.124 ГПК дава възможност всеки да
предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно
отношение или право, когато има интерес от
това.
В обстоятелствената част на исковата молба от ищеца се
твърди, че през м.10.2017 г. бил уведомен от ответника, че към 04.10.2017 г. му
дължи сумата в размер на 2 851,15 лв., за което получил и фактура с дата
на издаване 30.09.2017 г. Предупреден бил, че ответника ще започне съдебен
процес срещу него като с исковата молба е представена покана за доброволно
плащане /л.8/. За периода м.07.2016 г. до м.09.2017 г. не той дължал стойността
на потребената топлинна енергия, както и лихвата за
забавеното й издължаване, тъй като за този период разноските следвало да се
поемат от лицето, в чиято полза е учредено вещно право на ползване- Д.И.М..
Ето защо въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че при наличие на учредено вещно право на ползване, потребител на
топлинна енергия по арг. от чл.153 ЗЕ е титулярът на вещното право на ползване. Последният съгласно
разпоредбата на чл.57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с
ползването на вещта. В конкретния случай вещно право на ползване имало учредено
едно трето за спора лице – Д.И.М.. Последната се била отказала от това вещно
право на ползване с декларация от 03.10.2017 г., която била с нот.заверка на подписа. При това положение следвало да се
приеме, че не ищецът дължи стойността на доставената до имота топлинна енергия,
както и мораторната лихва върху стойността й.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното от фактическа и правна страна:
Спорно по делото е обстоятелството, е ли ищецът /в
производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно негово ли е задължението
за заплащане стойността й.
Действително, от представения с исковата молба нот.акт № 93, дело № 260 от 16.03.2007 г. се установява, че
прехвърлителката Д.И.М. е запазила пожизнено правото
на ползване върху прцесния имот.
Ползвателката се е отказало от вещното си право на ползване с
декларация с нот.заверка на подписа, считано от
03.10.2017 г./л.6 по делото пред СРС/.
Видно от представеното по делото съобщение към фактура
№ ********** от 30.09.2017 г., задълженията, чиято недължимост
се иска от ищеца да установи в процеса, касаят периода м.09.2017 г. до
30.09.2017 г., т.е. през който период е било упражнявано от третото за спора
лице, вещно право на ползване.
С доклада си по делото, изготвен по реда на чл.140 ГПК, СРС е указал на ответника, че следва да докаже, че е в облигационно
отношение с ищеца за процесния период.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна
енергия за битови нужди дължи цената й.
С отговора по исковата
молба, самият ответник е представил заявление-декларация за откриване на
партида на името на ползвателката – Д.И.М., което заявление
е с дата 31.07.2003 г./л.23/.
Последната е поела задълженията към „Т.С.“ ЕАД.
На основание гореизложеното макар и с други мотиви, настоящата
инстанция счита, че решението на СРС,
ГО, 82 с-в е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски и такива няма да бъдат
присъдени.
Въззиваемият
претендира разноски и такива са били сторени в размер на 900 лв. за адвокатско възнаграждение.
С молба от 10.03. 2020 г. и 16.06.2020 г. въззивникът
е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Като се има предвид обжалваемият
интерес - 2829,36 лв. ще следва да се
съобрази минималния размер по чл.7, ал.2,т.2 от Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения, който в
случая при приложение на редакцията от 15.05.2020 г., възлиза на 309, 76 лв.
Следва да се има предвид и липсата на фактическа и
правна сложност на спора.
Ето защо възражението се явява основателно.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 539182 от 19.11.2018 г., постановено от СРС,
Трето ГО, 82 с-в, по гр.д.№ 77506 по описа за 2017 г.,изцяло.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, ДА ЗАПЛАТИ на И.Х.М.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: *** -
адв. адв.Х. и М., сумата в размер на 309, 76 лв., представляващи
разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Б.” ООД като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: