№ 2091
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514428 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „ИТА И.“ ООД срещу решение от
20.07.2021 г. по гр.д. №61166/2020 г. на Софийски районен съд, 145 състав, в частта, в която
жалбоподателят е осъден да заплати на КР. АНДР. В. на основание чл.200 КТ сумата от
900,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на
трудова злополука, настъпила на 05.08.2020 г., ведно със законната лихва, считано от
09.12.2020 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на ищеца и по сметка на СРС
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че пострадалият не е съпричинил вредоносния резултат, тъй като е действал при условията
на груба небрежност. Твърди също, че неправилно първоинстанционният съд е определил
размера на дължимото се обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна КР. АНДР. В. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за
разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила в тази част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.200 КТ – за заплащане на обезщетение за
претърпените от реализирана на 05.08.2020 г. трудова злополука неимуществени вреди,
настъпили вследствие получено от ищеца травматично увреждане. Основанието на
предявения иск не е спорно, а спорът по настоящото дело се съсредоточава върху
обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и дали пострадалият е
допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти –
интензитет и продължителност на болките и страданията, период на възстановяване,
наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на
справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение
за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
От събраните по делото доказателства е установено при условията на пълно и главно
доказване, че в резултат на процесната злополука ищецът е получил порезна рана на
страничната и гръбна повърхности на пети пръст на дясна ръка на ниво втора
междуфалангелана става, като нараняването е било съпроводено с кървене и се е наложила
хирургична обработка /шеф с хемостаза/. Ищецът е търпял болки и страдания за около 2-3
седмици, през който период е имал и затруднение на хватателната функция на ръката, а към
настоящия момент е налице пълно възстановяване.
Настоящият съдебен състав при определяне размера на обезщетението, отчита
обстоятелството, че раната на пръста на ръката е заболяване без риск за живота на
пострадалия, че интензивността на болката не е била значителна, че на ищеца е проведено и
консервативно, и оперативно лечение, периодът на възстановяване е с кратка
продължителност и не се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия, както и че
същият не се е нуждаел от чужда помощ. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на
процесната злополука ищецът е бил на 28 години, т.е. в млада и трудоспособна възраст,
както и че тези болки са отзвучали и към настоящия момент няма остатъчни травми. С оглед
на изложеното по-горе съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените
травматични увреждания е в размер на 1200,00 лв.
Разпоредбата на чл.201 ал.1 КТ предвижда, че работодателят не отговаря по
предходния член, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането, а съгласно чл.201
ал.2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Грубата небрежност по чл.201 ал.2
КТ по съдържание съвпада със съзнаваната непредпазливост в наказателното право.
Работникът или служителят действа при груба небрежност когато съзнава, че може да
претърпи злополука, но се надява да я предотврати. Приема се, че грубата небрежност е
тежко нарушение на дължимата грижа при положение, че в конкретната обстановка
2
пострадалият работник е могъл да я съблюдава по начин, по който обикновен човек в
идентична ситуация не би допуснал. В рамките на трудовото правоотношение дължимата
грижа се свързва със спазване правилата на организация на труд и правилата за безопасност
и нарушаването им по начало е предпоставка за отговорно поведение, но не във всички
случаи това има за последица намаляване обезщетението по чл.201 ал.2 КТ /решение
№79/2012 г. по гр.д. №673/2011 г. на ІV ГО на ВКС; решение от 21.06.2011 г. по гр. д.
№1248/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС; решение от 14.01.2010 г. по гр. д. №298/2009 г. на VІ ГО на
ВКС, решение №94 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2649/2018 г. на IV ГО на ВКС и др./.
Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения,
нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност
– работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му
съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение
на работата. Следователно, за да се приеме, че увреденият работник или служител е
действал при груба небрежност, трябва да е установено нарушение на правилата за
безопасност на труда и посоченото субективно отношение на пострадалия към нарушението.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че в
конкретния случай не се установи, че при настъпване на процесната злополука ищецът е
действал при условията на груба небрежност, т.е. не е налице съпричиняване на
вредоносния резултат от страна пострадалия по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. По делото са
събрани многобройно писмени и гласни доказателства относно обстоятелствата, при които е
настъпила процесната злополука. От същите е установено, че процесната трудова злополука
е настъпила при пробиване с перфоратор на дупки за дюбели за монтиране на
високоговорители, при което се е отчупило парче от плочка, което е попаднало в кухина
между стената и плочката, като ищецът при опит да извади това парче е порязал пръста си.
Извършваната от ищеца дейност е била във връзка с изпълняваната от него работа и въобще
не става въпрос за поправяне на счупената плочка, както твърди ответника, а става въпрос за
действие във връзка с монтажа на високоговорителя. Не се установи нарушение на каквито
и да е правила за безопасност на труда, а и извършеното от ищеца действие /бъркане в
кухината между стената и плочката за изваждане на попадналото в кухината парче от
плочката/ не може да бъде квалифицирано като груба небрежност, тъй като това при това
действие не е налице очевиден риск от порязване, т.е. ищецът не е съзнавал, че може да
претърпи злополука, респ. да се е надявал да я предотврати.
Поради изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.С оглед изхода на делото
и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20160026/20.07.2021 г., постановено по гр.д.
№61166/2020 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ИТА И.“ ООД , ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. ****, да заплати на адв. Г.Г. , адрес: гр. София, пл. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 360,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
3
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4