РЕШЕНИЕ
№ 1555
гр. Варна, 07.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на осми
април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20233110113193 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от К. Н. Н., ЕГН ********** срещу „Г.“
АД, ЕИК * първоначално обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с правна
квалификация по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 228, ал. 3, изр. 2-ро от КТ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, както следва:
1./ сумата от 8 901.12 лева, представляваща неизплатено обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение, след като ищецът е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, считано от 19.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.10.2023 г., до окончателното изплащане
на обезщетението, както и
2./ сумата в размер на 1 827.58 лева, представляваща законна лихва за забава,
начислена за периода от 01.12.2021 г. до 12.10.2023 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е учредено облигационно
правоотношение през периода от 01.02.2007 г. до 14.10.2021 г. Ищецът заемал длъжността
„шофьор цистерна“ с място на работа в гр. Б. – пристанище „Г.“.
Със заповед № 23.14.10.2021 г. трудовият договор бил прекратен по взаимно
съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Към датата на прекратяване на трудовия
договор ищецът бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68а,
ал. 1 от КСО, считано от 19.10.2020 г., но е продължил да работи след тази дата в ответното
дружество до датата на преустановяването на правоотношението по взаимно съгласие.
Към датата на прекратяване на трудовия договор ищецът при ответния работодател
бил придобил 10 години трудов стаж през последните 20 години, поради което се поддържа,
че му се дължи обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за пълен
отработен месец, предхождащ месеца на прекратяване на договора, възлизащо на 1 483.52
лева, за срок от 6 месеца.
Считано от заповедта за прекратяване на трудовия договор до настоящия момент
ищецът многократно е канил ответника да му заплати дължимото обезщетение, но
вземането му не било удовлетворено.
1
По същество претендира за уважаване на исковете и присъждане на сторените
съдебно-деловодни разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в който
излага становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорва,
че страните в производството били и страни по трудов договор за времето от 01.02.2007 г.
до 14.10.2021 г.; че към настоящия момент трудовото правоотношение е прекратено по
взаимно съгласие. Исковете обаче оспорва по основание и размер. Твърди, че между
страните е подписано споразумение, с което отношенията между страните по повод
последиците от прекратяване на трудовия договор са били уредени. Излага се, че всички
вземания на ищеца били удовлетворени и към момента последният нямал изискуеми
вземания спрямо ответника.
По същество се моли съдът да отхвърли исковете изцяло.
С допълнителен отговор от 08.04.2024 г. признава претенцията на ищеца. Представя
бордеро за платена по сметка на ищеца сума в общ размер от 11 318.77 лева – предмет на
исковете.
В проведеното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява.
Чрез адв. Ж. А. поддържа исковата молба. Признава стореното в хода на производството
плащане, но претендира съдебно-деловодните разноски, доколкото поддържа, че ответникът
е дал повод за завеждане на настоящото дело.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се представлява.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Предявеният иск за главното вземане – обезщетение при пенсиониране
/гратификация/ е с правна квалификация по чл. 222, ал. 3, изр. 1-во от КТ, а за акцесорното
вземане – обезщетение за забава е с правна квалификация по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно цитирания законов текст от КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право
на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от
2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10
години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ е ясно формулирана и недвусмислено установява
като предпоставка за възникване на правото на обезщетение работникът или служителят да е
придобил /а не упражнил/ право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при прекратяване
на трудовото правоотношение. Законодателят изрично е подчертал, също така че
обезщетението се дължи независимо от основанието за прекратяване.
За да бъде ангажирана отговорността на ответника, ищецът следва да установи по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на
следните елементи от фактическия състав на осъдителните искове: че е престирал работна
сила в полза на ответния работодател, при който е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, в продължение на 10 години от трудовия му стаж преди
прекратяване на трудовото правоотношение независимо от основанието, както и размера на
претенциите по пера (обезщетението при прекратяване на правоотношението и лихвата за
забава).
Ответникът следва да проведе насрещно доказване по горепосочените факти, а при
установяването им от ищеца - да докаже, че е удовлетворил вземанията му, както и да
установи всички свои възражения.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е обявил за безспорни по делото и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че страните в производството били и
страни по трудов договор за времето от 01.02.2007 г. до 14.10.2021 г.; че към настоящия
2
момент трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие.
Съдът като съобрази плащането на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК счита, че към
настоящия момент интересът на кредитора-ищец е напълно удовлетворен, доколкото
гражданските му притезания са напълно погасени от ответника, което обуславя крайният
извод за отхвърляне на предявените искове.
По сторените съдебно-деловодни разноски:
Отговорността за разноските по делото по чл. 78 от ГПК е облигационно
правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само
разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може
да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде
реализирана само във висящ исков процес. Съгласно процесуалноправната норма,
обективирана в разпоредбата на чл. 81 от ГПК, разноските по делото се присъждат с
окончателния акт, а окончателният акт е решението по същество или определението за
прекратяване на делото поради недопустимост.
В настоящия случай исковете на ищеца следва да бъдат изцяло отхвърлени, но
крайният извод на съда е обусловен от стореното в хода на производството от ответника
плащане, което е отчетено по арг. от чл. 235, ал. 3 от ГПК. Т. е. отвхърлянето на исковете е
свързано с действие на ответника и само по себе си не е достатъчно за ангажиране на
отговорността за разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 3 от ГПК, а е необходимо да
се изследва причината да се заведе делото. Да се приеме противното означава отговорността
за разноските при един вероятно основателен или допустим но неоснователен иск, по
отношение на който по-късно отпада интереса от воденето му, да се понесе от страната, в
чиято полза би се разрешил спора. Това би противоречало на цялостната концепция на
законодателя, заложена в разпоредбата на чл. 78 от ГПК, че отговорността за разноските е
обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. В този
смисъл е каузалната практика на ВКС, обективирана в решение № 67/3.04.2014 г. по гр. д. №
2944/2013 г. на IV ГО на ВКС и определение № 152 от 28.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. №
2363/2015 г., I т. о., ТК.
Съдът като взе предвид конкретиката на казуса счита, че разноските следва да
останат в тежест на ответника, доколкото последният с поведението си е дал повод за
завеждане на настоящото исково производство, още повече че с първото по делото
процесуално действие, а именно с писмения отговор изцяло е оспорил предявените вземания
и обективирал искане за отхвърляне на предявените искове. В полза на ищеца следва да се
присъди сумата в размер от 1 300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение. В
полза на съдебната власт по сметка на РС-Варна следва да се присъдят сторените съдебно-
деловодни разноски, чийто общ размер възлиза на 429.14 лева – държавна такса.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К. Н. Н., ЕГН ********** срещу „Г.“ АД, ЕИК *
първоначално обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с правна
квалификация по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 228, ал. 3, изр. 2-ро от КТ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: 1./ сумата от 8 901.12
лева, представляваща неизплатено обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, считано от 19.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 13.10.2023 г., до окончателното изплащане на
обезщетението, както и 2./ сумата в размер на 1 827.58 лева, представляваща законна лихва
за забава, начислена за периода от 01.12.2021 г. до 12.10.2023 г.
ОСЪЖДА „Г.“ АД, ЕИК * ДА ЗАПЛАТИ в полза на К. Н. Н., ЕГН **********
3
сумата в размер от 1 300.00 лева, представляваща възнаграждение за един адвокат.
ОСЪЖДА „Г.“ АД, ЕИК * ДА ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт по сметка на
РС-Варна сумата в общ размер от 429.14 лева – държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в
двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4