РЕШЕНИЕ
№ 254
гр. Пловдив , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на
четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300501247 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от
ГПК във вр. с чл.422, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и член
92 ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от В. Х. Г.
чрез назначения му особен представител адв. Р.П., срещу решение № 260990
от 29.03.2021 г., постановено по гр.дело № 102/2020 г. на РС - Пловдив, І гр.
състав, с което е признато за установено на основание чл.422 вр. с чл.415 от
ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, че В. Х. Г. дължи на „Теленор
България" ЕАД следните суми: 84.75 лева - задължения за абонаментни такси
и потребени услуги за периода от 18.03.2018 г. - 17.07.2018 г., дължими по
договор за мобилни услуги от 12.05.2015 г., изменен с допълнително
споразумение от 20.05.2017 г.; 206.10 лева - неустойка за предсрочно
прекратяване на правоотношението в размер на 3 стандартни месечни
абонаментни такси; 70.71 лева - задължения за абонаментни такси и
потребени услуги за периода 18.03.2018 г. - 17.07.2018 г., дължими по договор
за мобилни услуги от 12.05.2015 г., изменен с допълнително споразумение от
19.06.2017 г.; 62.46 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на
правоотношението в размер на 3 стандартни месечни абонаментни такси;
1
30.58 лева - задължения за абонаментни такси и потребени услуги за периода
18.03.2018 г. - 17.07.2018 г., дължими по договор за мобилни услуги от
20.05.2017 г.; 27.48 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на
правоотношението в размер на 3 стандартни месечни абонаментни такси;
71.93 лева - задължения за абонаментни такси и потребени услуги за периода
18.03.2018 г. - 17.07.2018 г., дължими по договор за мобилни услуги от
30.12.2017 г.; 234.59 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на
правоотношението в размер на 3 стандартни месечни абонаментни такси;
210.36 лева - падежирали лизингови вноски за периода 18.03.2018 г. -
17.07.2018 г. и 525.90 лева - предсрочно изискуем остатък от неначислените
лизингови вноски, равняващ се на десет месечни лизингови вноски, и двете
дължими по договор за лизинг от 20.05.2017 г.; 38.36 лева - падежирали
лизингови вноски за периода 18.03.2018 г. - 17.07.2018 г. и 163.03 лв. -
предсрочно изискуем остатък от неначислените лизингови вноски, равняващ
се на седемнадесет месечни лизингови вноски, и двете дължими по договор за
лизинг от 30.12.2017 г.; ведно със законната лихва върху сумите, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда - 24.09.2019 г. до окончателното
погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по член 410 ГПК по ч. гр. д. № 15064/2019 г. по описа на РС-
Пловдив. В. Х. Г. е осъден да заплати на „Теленор България" ЕАД разноски
по заповедното производство в размер на 394.53 лева, както и разноски по
исковото производство в размер на 1429.06 лева.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Твърди се, че е постановено въз основа на
представените от ищеца фактури, които са оспорени и не е ясно как са
отчетени данните за ползваните от ответника мобилни услуги, как са
формирани сумите и реално ползвани ли са от ответника услугите. Липсват
доказателства, че ответникът е уведомен за неплатените задължения и за
прекратяване на договора. Възразява се, че е налице нищожност на клаузите
от договора за неустойка, като се твърди, че са налице неравноправни клаузи.
Иска се отмяна на решението и произнасяне по същество, както и досежно
съдебно деловодните разноски, възложени за плащане от страна на ответника,
като се твърди прекомерност съобразно правната и фактическа сложност на
спора по делото. Иска се и определяне на адвокатско възнаграждение за
особения представител.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, като се излагат подробни съображения, че е неоснователна и следва да
бъде оставена без уважение, а решението на РС - Пловдив е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди. Иска се и присъждане на
разноските, направени пред въззивната инстанция, а именно 300 лв. -
възнаграждение за особения представител.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
2
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивната инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Според решение №200 от 23.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6459/2014 г., IV г. о., ГК, след като са изчерпани контролните функции на
въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да
определи вярната правна квалификация на предявените искове и на
насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той
проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на
посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените
в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема
предвид установените във въззивното производство новооткрити и
новонастъпили факти, съответно - последиците от недоказването.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно
съединени искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл.
79, ал.1 ЗЗД и член 92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните са били сключени няколко
договора за мобилни услуги от 2015 г., 2016 г. и 2017 г., договори за лизинг
3
от 2015 г., 2016 г. и 2017 г. и допълнителни споразумения към договорите за
мобилни услуги. Ответникът не е изпълнил задълженията си по договорите,
начислени в 5 броя фактури, издадени в периода месец април 2018 г. - август
2018 г. на обща стойност 1726.25 лева за неплатени дължими месечни такси и
предоставени услуги, както и вноски за лизинг.
След предсрочното прекратяване на договорите за мобилни
услуги, сключени между „Теленор България“ ЕАД и Г. по негова вина -
поради изпадането му в забава, на потребителя била издадена фактура, която
включва задължение за заплащане на неустойка за предсрочното
прекратяване на договора за мобилни услуги. Възникването на задължението
за неустойка и определянето на размера му били уредени в т.11 от договорите
за мобилни услуги, като, съгласно посочената клауза, в случай на предсрочно
прекратяване на договора по вина на потребителя поради неизпълнение на
задълженията му, последният дължи неустойка в размер на стандартните за
абонаментния план месечни такси от датата на прекратяването на договора до
края на първоначално предвидения му срок на действие. Общата сума на
начислените неустойки по договорите е в размер на 530.63 лева.
Изискуемостта на вземанията на дружеството по всяка от фактурите
настъпвала 15 дни след издаването . В периода след издаване на първата от
фактурите длъжникът не е извършвал плащания, като към настоящия момент
задълженията не били погасени. Предвид липсата на плащане, ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение. По образуваното ч.гр.д.
№15064/2019 г. по описа на ПРС, ХІV гр.с., против длъжника била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
След указания до ищцовото дружество били предявени установителните
искове. Моли се за уважаване на претенциите в пълен размер, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК особеният представител на ответника адв.
Р.П. е депозирал отговор на исковата молба, като счита предявените искове за
неоснователни и недоказани. Твърди, че ищецът следва да установи, че
ответникът е ползвал предоставените му услуги по вид, количество и
стойност. Не било установено какви точно услуги е ползвал ответникът и
дали начислените суми са формирани съгласно представените тарифи.
Приложените фактури представляват частни документи и не задължават съда
да приеме, че услугите, за които са издадени, са извършени. Оспорва
дължимостта на сумата, представляваща сбор от лизингови вноски. Липсвали
доказателства предсрочната изискуемост да е била надлежно съобщена на
ответника. Нямало доказателства до ответника да са изпратени уведомления
за предсрочно прекратяване на договора, за да е възникнало задължението за
заплащане на неустойка. Клаузите за неустойки в цитираните договори били
нищожни, тъй като противоречали на добрите нрави и били уговорени извън
присъщите им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, размера
на предвидената в договора неустойка е равен на цената на самата услуга за
4
целия оставащ период по договора, като ищецът можел да получи цялата
цена, без да предоставя услуга след прекратяване на договора. Липсвали и
доказателства за вина или инициатива от потребителя за прекратяване на
услугите, предоставяни по договора. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищцовото дружество, като същите следва да
бъдат определени съобразно правилата, по които съдът е определил
възнаграждението и на особения представител.
Въз основа на събраните по делото доказателства, от състава на
районния съд правилно е прието, че от приложеното ч.гр.дело №15064/2019 г.
на ПРС, ХІV гр.с. се установява идентичност на сумите - предмет на
настоящето дело, с които е сезиран първоинстанционния съд, с тези, за които
е издадена заповедта за изпълнение. Същата е връчена на ответника по реда
на член 47, ал.5 ГПК, като исковете – предмет на настоящето производство,
са предявени в дадения от заповедния съд месечен срок по чл.415, ал.1 ГПК.
От приложените по делото заверени преписи от договори за
мобилни услуги и допълнителни споразумения се установява възникването на
валидни облигационни правоотношения между страните за предоставяне на
далекосъобщителни услуги чрез телефонни номера, същите са подписани от
ответника, съдържат всички съществени клаузи на договора за мобилни
услуги и са в писмена форма. В договорите ясно и разбираемо са описани
приложимите тарифни планове и ценови условия, продължителността на
договорите, задълженията на потребителя и последиците от тяхното
неизпълнение. Съгласно клаузите на договорите, ответникът е поел
задължение да заплаща уговорената месечна абонаментна такса, както и
уговорените лизингови вноски за предоставените му две мобилни устройства.
От представените по делото заверени преписи от фактури и извлеченията към
тях за вида и размера на предоставените на ответника мобилни услуги се
установява изпълнението на поетото от ищеца задължение да предостави
достъп до своята електронна съобщителна мобилна мрежа и конкретни
услуги чрез мобилни номера ***, ***, *** и ***.
По делото е изготвена ССЕ, неоспорена от страните, която съдът е
кредитирал като компетентно изготвена и безпристрастно дадена, от която се
установява размера и вида на задълженията за процесните периоди.
Фактическата обстановка по делото е правилно установена.
Относно възраженията в жалбата, че ищцовото дружество
претендира вземания, основани на издадени от него фактури, които са
оспорени от особения представител: Безспорно е установено наличието на
облигационно правоотношение. От заключението на изготвената експертиза
се установява, че фактурите, издадени от въззиваемата страна и определящи
размера на задълженията на въззивника са осчетоводени, включени са в
дневниците за продажби и СД по ЗДДС. Настоящият въззивен състав приема
5
въз основа на събраните писмени доказателства, че ищцовото дружество е
изпълнило задълженията си, поети по сключените договори. Макар
посочените фактури като частни документи, които не съдържат неизгодни за
страната, която ги представя, факти, да не се ползват с материална
доказателствена сила, имат доказателствена стойност и подлежат на преценка
наред с другите доказателства по делото. В тях се съдържат данни за
извършените обаждания от абоната и ползването на други мобилни услуги от
конкретния номер. Ползваните услуги незначително надвишават стойността,
която страните са се договорили жалбоподателя да заплаща като пакет услуги
(месечен план). Цената за месечните абонаментни планове се дължи от
ответника, тъй като възникването на задължението за заплащането е
обусловено от договора, сключен между страните, от самото предоставяне от
мобилния оператора на достъп на потребителя до мрежата му. След като
между страните валидно е възникнало договорно правоотношение за
конкретни абонаментни планове с посочени месечни такси, предоставени са
услуги и достъп до мрежата на оператора, плащането им се дължи,
независимо от това дали съответните мобилни услуги, включени в
абонамента, са ползвани или не са по зависещи от страната причини. По
делото не се твърди по време на действие на договора жалбоподателя да е
сезирал мобилния оператор относно обстоятелството, че достъпът му до
мрежата е бил ограничен, съответно - че не е получавал съответните мобилни
услуги или в уговорения обем. Предвид горното и доколкото от страна на
жалбоподателя не са представени доказателства за плащане на дължимите
суми по договорите за абонаментни такси, за които е следвало да извършва
такова, евентуално - и ползвани услуги, то исковете на ищеца за установяване
на тяхното съществуване правилно са уважени.
Колкото до възраженията, че липсват доказателства кредиторът да
е уведомил длъжника за установените задължения – в договорите е посочен
размер на таксата, която следва да се заплаща. Независимо от това, според
приложеното удостоверение от „Тип – Топ Куриер“ АД /л.108 от
първоинстанционното дело/, уведомлението е доставено на адреса на
жалбоподателя на 26.07.2018 г. Към момента на предявяване на исковете
срокът на договорите е и изтекъл, като това е било известно на страните.
Не се възприемат и доводите за неяснота за какъв период са
изчислени претендираните суми, тъй като по делото е назначена експертиза и
страната е разполагала с възможност да задава въпроси на вещото лице.
Споделят се и доводите на първостепенния съд, касаещи
неустойката и препращането към чл.228, ал.1(изм.), т.4 от ЗЕС – текстът
понастоящем е изменен, но е имал приложение към датата на сключване на
договора, като не може да се говори за изначална недействителност на
клаузите. В случая не може да се приеме, че неустойката излиза извън
специфичните функции, тъй като цели компенсиране на претърпените от
6
ищеца вреди от неосъщественото му правно и финансово очакване на
получаване на определени месечни плащания от неизправната страна. Не се
възприема твърдението за нищожност на клаузата за неустойки. Същата не е
в размер на оставащите плащания по договора, а само на три вноски, като в
случая не може да се приеме, че се касае за неравноправна клауза. Не се
възприема и довода, че се касае за прекомерност и се създават условия за
неоснователно обогатяване на кредитора, доколкото претенцията е за
заплащане на три такси.
Освен това, цената на устройствата е уговорена между страните в
договорите, като поради неизпълнение на задълженията от абоната същият не
може занапред да се ползва от преференциалната стойност на мобилното
устройство в намаления му размер, тъй като тази стойност е била определена
въз основа на критерии, обвързани с очакваното постъпване на плащания от
потребителя за период от време. Договорът за лизинг е консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при
неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени
насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на
договора, и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се
включва във фактическия състав, а са в изпълнение на породените от него
договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на
уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на
лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор, като това е и
основното задължение на тази страна - да предостави свободното ползване на
обекта на лизинга в рамките на уговорения срок, а за лизингополучателя се
пораждат задълженията да заплати уговореното лизингово възнаграждение,
да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок
на ползване, в случай, че не упражни правомощието си да придобие правото
на собственост върху нея. От представения по делото договор за лизинг се
установява, че в деня на сключването му на лизингополучателя е предадена за
временно и възмездно ползване лизинговата вещ - мобилно устройство, в
договора се съдържа удостоверителното изявление, с което декларира, че е
получил лизинговата вещ.
По делото не са ангажирани доказателства, че лизингополучателят
е върнал лизинговата вещ, нито, че е упражнил правото си на изкупуването ,
обусловено от заплащане на цената на устройството. Във всички случаи,
освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи връщане
на вещта - чл. 1, ал. 3 от договора, без да му се възстановяват платените
вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми
вноски по договора.
Фактът на изпълнение на задължението подлежи на пълно и
7
главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от ответника, което обаче
не е направено – не се установи длъжникът да е заплащал в срок
задълженията си към лизингодателя, като правилна е преценката на районния
съд, че в полза на кредитора е възникнало вземането за получаване на сумата,
неплатена по договора.
При установеното неизпълнение на част от задълженията по
договора, следва да се приеме, че към момента на депозиране на исковата
молба за вземането е настъпила предсрочна изискуемост за вноските до края
на срока на договора, тъй като длъжникът е загубил преимуществата на срока.
В случая и доколкото не се установи лизинговата вещ да е била върната,
лизингодателят е имал право да обяви предсрочната изискуемост на
вземането.
Относно възражението за прекомерност на разноските – същото е
неоснователно. Адвокатското възнаграждение пред първата инстанция е било
в минималния предвиден размер, като са заплатени такси и разноски за
експертизата. Разноските правилно са възложени на страната, срещу която е
постановено съдебното решение. Ето защо не са налице предпоставките за
изменение на съдебния акт в тази част.
Разноски са поискани от въззиваемата страна, като следва да се
осъди въззивника да заплати направените разноски за възнаграждение за
особения представител в размер на 300 лева. Пехливанов следва да бъде
осъден да заплати и държавна такса за въззивното обжалване в размер на
282.74 лева (1/2 от внесената държавна такса в първоинстанционното
производство).
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260990/29.03.2021 г., постановено
по гражданско дело №102/2020 г. по описа на РС Пловдив, I граждански
състав.
ОСЪЖДА В. Х. Г. от град П., бул. ***, ЕГН **********, да
заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сумата от 300
(триста) лева разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В. Х. Г. от град П., бул. ***, ЕГН **********, да
заплати по сметка на Окръжен съд Пловдив държавна такса в размер на
282.74 (двеста осемдесет и два лв. седемдесет и четири ст.) лева.
8
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9