Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../29.09.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни
състави, ІV-Е състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №4590 по описа
за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20284396/29.12.2020г., постановено по гр.д. №41804/2019г. по описа на СРС, 56
състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че Б.С.Г. и М.Н.Г.
дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, както следва: на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ сумата от 1164,91 лева, представляваща стойността на
доставената топлинна енергия за периода от 01.03.2016г. до 30.04.2018г. за
следния топлоснабден имот: ап.24, находящ се в гр. София, ж.к. „*********,
аб.№185500, ведно със законната лихва, считано от 22.03.2019г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от
1605,15 лева и за периода от 01.05.2015г. до 29.02.2016г. като погасен по
давност; на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 124,81 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 15.09.2016г. до 14.03.2019г., като е отхвърлен
искът за разликата до пълния предявен размер от 221,24 лева и за дата
14.09.2016г.; на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 43,71 лева,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от
01.02.2016г. до 30.04.2018г. за аб. №185500, ведно със законната лихва, считано
от 22.03.2019г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за периода от
01.05.2015г. до 31.01.2016г. Отхвърлен е предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.С.Г.
и М.Н.Г. иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено,
че дължат солидарно мораторна лихва в размер на 7,39 лева, начислена за периода
от 30.03.2016г. до 14.03.2019г. върху главницата за услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД
да заплати на Б.С.Г. сумата от 33,09 лева представляваща разноски по делото,
изчислени по компенсация. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на М.Н.Г. сумата от
33,09 лева, представляваща разноски по делото, изчислени по компенсация.
Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице – помагач
на страната на ищеца.
Постъпила е
въззивна жалба от ответниците Б.С.Г. и М.Н.Г., чрез пълномощника адв. Н.К.,
срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени. Излагат се
доводи, че мотивите на първоинстанционния съд са неправилни поради нарушение на
материалния закон и на съществени процесуални правила. Поддържа се, че
потребител на топлинна енергия е единствено вещният ползвател на имота, където
се доставя енергията. В противоречие със съдебната практика първоинстанционният
съд осъдил ответниците солидарно. В случая била подадена молба – декларация,
която представлявала договор между подалото я лице и топлопреносното
предприятие и то дължало сумата за доставената енергия. Излагат се доводи, че
неправилно е присъдена мораторна лихва предвид липсата на доказателства за
датите на публикуване на задълженията в сайта на дружеството. Навеждат се
доводи, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е бил
поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия. Поддържа се, че са недължими и сумите за дялово
разпределение, тъй като не били представени доказателства нито за основанието
им, нито за техния размер. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната
страна „Т.С.“ ЕАД. С молба от 06.10.2021г. въззиваемата страна изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото лице –
помагач „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.С.Г. и М.Н.Г.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №16888/2019г. на СРС, 56 състав.
Съгласно нормата
на чл.
153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Понятието
"потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1,
т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица,
извън посочените в чл. 153
ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или
титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се
явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на
общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото
събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа,
за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответниците на
потребители на топлинна енергия за битови нужди с качеството им на собственици
на топлоснабден имот. Обстоятелството, че ответниците са собственици на имота
при условията на съпружеска имуществена общност, като същият е бил придобит от
ответника Б.С.Г. на основание сключен договор за покупко-продажба по време на
брака му с ответницата М.Н.Г., се установява от събраните по делото
доказателства НА за продажба на недвижим имот №126, том ІІІ, рег. №6502, дело
№438/2007г. по описа на нотариус Д.Т.с район на действие СРС и НА за учредяване
на договорна ипотека №127, том ІІІ, рег. №6503, дело №439/2007г. по описа на
нотариус Д.Т.с район на действие СРС. Съобразно чл. 586, ал. 1-3 ГПК при издаването на нотариален акт, с който се прехвърля право на
собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право
върху недвижим имот, нотариусът проверява дали праводателят е собственик на
имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката. Правото
на собственост се удостоверява със съответните документи. В случая, видно от
представения НА за учредяване на договорна ипотека №127, том ІІІ, рег. №6503,
дело №439/2007г. по описа на нотариус Д.Т.с район на действие СРС, ответниците Б.С.Г.
и М.Н.Г. като собственици на процесния недвижим имот са учредили в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД ипотека върху същия за обезпечаване на вземания на банката по
договор за банков кредит с кредитополучател Б.С.Г.. Поради това въззивната
инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че процесният
топлоснабден имот е придобит по време на брака на ответниците в режим на
съпружеска имуществена общност, поради което същите отговарят за задълженията
за доставената топлинна енергия солидарно на основание чл.32, ал.2 от СК.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г.
на ОСГК на ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода е възложено на третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва
да се приеме за установено, че за ответниците е възникнало задължение по силата
на закона и договор при общи условия да заплащат на ищцовото дружество
количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Доставката на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната от ищеца цена, се установява от кредитираното
заключение на СТЕ и от представените документи за главен отчет от третото лице
– помагач. От заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза,
се установява, че дължимите суми за доставена в имота на ответниците топлинна
енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта
на енергетиката, т. е. спазени са изискванията на действащите технически
правила и норми. Установява се още, че от отчетеното количество топлинна
енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната станция. Установява
се и обстоятелството, че през процесния период третото лице - помагач е
извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата
нормативна уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово
разпределение за абонатен №185500. От заключението на вещото лице по СТЕ се
установява и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период,
която възлиза общо на сумата от 1648,86 лева.
Ответниците, чиято е доказателствената
тежест в процеса да установят, че са платили на ищцовото дружество дължимите
суми за доставената топлинна енергия за процесния период, не са ангажирали по
делото доказателства за извършени плащания. С първоинстанционното решение е
разгледано направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност и
правилно е определен размерът на дължимите непогасени по давност вземания за
периода от м.03.2016г. до м.04.2018г., а именно 1164,91 лева. Поради
изложеното, решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен
предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия в посочения
размер, е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на исковете за установяване дължимост на
такса за услугата дялово разпределение:
По арг. от чл. 139, ал. 2 ЗЕ, дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик
на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл.
139 а ЗЕ. Съгласно чл.
139в ЗЕ, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение –
арг. чл.
139, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ,
приложими за процесния период, потребителите (клиентите) заплащат на доставчика
както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата
дялово разпределение от избрания от тях търговец, като стойността й се формира
от: 1 цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на
изравнителна сметка; 2 цена за отчитане на един уред за и броя на уредите в
имота на клиента и 3 за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън
обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис,
определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите. Предвид изложеното,
ищецът е активно материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата
дялово разпределение. Установено е по делото и обстоятелството, че през
процесния период третото лице – помагач е извършвало дялово разпределение на
топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са
издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен №
185500. Предвид изложеното, искът е основателен и доказан до размера на сумата 43,71
лева и решението, с което е уважен в посочения размер е правилно.
По отношение на
иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземанията за
доставената топлинна енергия:
Относно
изискуемостта и забавата на дължимите
суми за консумирана топлинна енергия през процесния период от м.03.2016г. до
м.04.2018г. са приложими Общи условия на "Т.С." ЕАД, одобрени с
Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ -
2016 г., месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в
СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71
от Наредбата за топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира въз
основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача, а месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в
СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от
Наредбата (на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него
реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума
се издава ежемесечно фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 ОУ - 2016 г. е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2. Тъй като според събраните доказателства на
ответника е начислявана топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл. 32,
ал. 3 ОУ. Спрямо общите фактури по чл. 32, ал. 3 ОУ за 2017 г. и 2018 г.
разпоредбата на чл. 33, ал. 4 ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО,
изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общата фактура за този
период е настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45-дневен срок за плащане.
Общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2017 г., и 31.07.2018г.,
а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06.2017 г., респективно на 14.06.2018 г. (45
дни след изтичане на периодите, за които се отнасят фактурите, считано от 30.04.2017
г., респ. 30.04.2018 г.). При това положение, с оглед неприложимостта на
цитираните по-горе клаузи на Общите условия, съобразно разпоредбата на чл.
84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава
след покана, каквато не се твърди, нито се доказва да е отправена от ищеца до
ответника. Поради изложеното искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава
върху главницата за потребена топлинна енергия за горепосочения период подлежи
на отхвърляне като неоснователен и поради несъвпадане на изводите на двете
съдебни инстанции решението в частта, с която този иск е уважен, следва да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което искът се отхвърля.
По разноските:
Въззивниците са направили искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. Представен е
договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че се сключва на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, като в договора е посочено, че адвокатското
възнаграждение е в размер на 600 лева. Така
обективираната воля на въззивниците и адвоката е противоречива и не дава
категорична яснота относно договорения начин на оказване на правната помощ –
при заплащане от клиента на договорено с адвоката възнаграждение по чл.36 от ЗА
или безплатно по чл.38 от ЗА. Самият факт на договаряне на възнаграждение
изключва правната помощ да е безплатна. Това е така, защото при оказване на
безплатна правна помощ по чл.38 ал.1 от ЗА клиентът и адвокатът изобщо не
договарят възнаграждение, а само посочват, че помощта е безплатна. В тези
случаи, при наличие на предпоставките на чл.38, ал.2 от ЗА съдът е този, който
определя възнаграждението на адвоката. Поради това и с оглед обстоятелството,
че присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото
производство се претендира от въззивниците без да са налице доказателства
същите да са направили такива разноски, в тяхна полза не следва да бъдат
присъждани разноски за процесуално представителство. По отношение на разноските
в първоинстанционното производство не са налице основания за отмяна на
решението относно присъдени на ищеца разноски, респ. за присъждане на
допълнителни разноски на ответниците, независимо от отхвърляне на претенцията
за мораторна лихва, предвид обстоятелството, че разноски са присъдени само в
полза на ответниците по компенсация, като в противоречие с практиката на ВКС, формирана
в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о.
по ч.т.д. № 3074/2018 г., определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т.
д. № 236/2020 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, в полза на
същите са присъдени разноски във връзка с мотивиране на възражение по чл.414 от ГПК, каквито не им се следват.
На въззиваемата
страна, независимо от частичното отхвърляне на жалбата не следва да бъдат
присъждани разноски за въззивното производство, тъй като същата не е подала
отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради
което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й
се присъждат.
С оглед
обстоятелството, че въззивниците са освободени от внасяне на държавна такса по
въззивната жалба и на основание чл.78, ал.6 от ГПК, предвид частичното
уважаване на жалбата въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати по
сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 25 лева.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение
№20284396/29.12.2020г., постановено по гр.д. №41804/2019г. по описа на СРС, 56
състав, В ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че Б.С.Г. и М.Н.Г. дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумата от 124,81
лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2016г. до 14.03.2019г., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, срещу Б.С.Г.,
ЕГН **********, и М.Н.Г., ЕГН **********, двамата с адрес ***, положителен
установителен иск с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване, че дължат солидарно сумата в размер на 124,81 лева
– мораторна лихва за периода от 15.09.2016г. до 14.03.2019г., за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №16888/2019г. по
описа на СРС, 56 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20284396/29.12.2020г., постановено по гр.д. №41804/2019г. по
описа на СРС, 56 състав, в останалата обжалвана част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.