РЕШЕНИЕ
София,
17.05.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ
„В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЕЛЕНА ИВАНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ |
като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно
частно гражданско дело № 16325 по
описа за 2018 година, като взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ГПК във връзка с чл.
437, ал. 4 ГПК.
Делото е
образувано по частна жалба на синдика на „Т.С.“ ЕООД (в несъстоятелност) –
длъжник, срещу отказа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) М.Б.да спре
производството по изп. дело № 20098380404826, извършен на 13.09.2018 г. и
14.09.2018 г. чрез фактически действия – осъществяване на въвод във владение на
Ц.К.П.(купувач на публична продан) в таванско жилище с идентификатор
68134.1001.441.1.7. с адрес: София, ул. „******, тавански етаж, с изключение на
първото таванско помещение отляво, като се твърди, че въводът е извършен след
спиране на производството по изпълнителното дело с Определение № 818/18.10.2017
г. по т.д. № 105/2016 г. на Окръжен съд – Плевен.
В жалбата се твърди, че обжалваните действия са извършени в
противоречие със закона – след като производството по изпълнителното дело е
било спряно с Определение № 818/18.10.2017 г. по т.д. № 105/2016 г. на Окръжен
съд – Плевен, по което е издадена обезпечителна заповед от 19.10.2017г. Твърди
се, че със заповедта били спрени всякакви изпълнителни действия по делото,
включително и бъдещи такива. Излагат се освен това доводи, че изпълнителното
производство е било спряно и прекратено при условията на чл. 638 ТЗ (след
започнал процес по несъстоятелност на длъжника) с Определение от 06.02.2018 г.
по ч.т.д. № 14/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Твърди се,
че и възлагането на описания по-горе имот било извършено в нарушение на съдебни
определения за спиране на изпълнителното производство. Излагат се твърдения, че
въпреки това ЧСИ Б.бил извършил въвод във владение в имота на 14.09.2018 г.,
като по този начин на практика отказал да спре изпълнителното производство.
Твърди се, че длъжникът имал право да обжалва въвод във владение. Иска се
отмяна на посочените по-горе действия на ЧСИ. С молба от 26.02.2019 г.
жалбоподателят е уточнил, че обжалва както отказ за спиране на изпълнителното
производство, така и извършеният въвод във владение.
Постъпил е отговор на частната жалба от купувача на публична
продан (взискател) Ц.К.П.. Същата поддържа, че жалбоподателят нямал интерес от
провеждане на производството, защото вече бил извършил действия, с които
ефективно бил препятствал възможността ѝ да влезе във владение във
възложения ѝ на публична продан имот – с определение от 17.09.2018 г. е
било постановено запечатване на същия за защита на интересите на „Т.С.“ ЕООД (в
несъстоятелност). Твърди се, че купувачката П.придобила процесния имот с
възлагателно постановление по изпълнителното дело 20098380404826 от 01.02.2018
г., срещу което били подадени две жалби на жалбоподателя, от които едната била
оставена без уважение, а другата – без разглеждане, както и то трето по делото
лице – Стойка Павлович, чиято жалба също била оставена без уважение. Излагат се
доводи, че при това положение, след като титулът за собственост на купувачката
П.бил потвърден, същата следвало да може да защити правата си. Излагат се и
твърдения, че същата води други две съдебни дела за имота.
Заедно с жалбата ЧСИ Б.е изложил и мотиви относно
постановения от него отказ да спре извършването на въвод във владение. Посочено
е, че изпълнителното дело № 20098380404826 се води по взискване на
„Р.(България)“ ЕАД срещу „Б.С.“ ЕООД (понастоящем – в несъстоятелност), като
върху имота, за който е осъществен въвод във владение е наложена възбрана,
вписана на 12.11.2009 г. с вх. № 49692, том ΧΙΙ, акт 56. След вписването на възбраната имотът бил
прехвърлен два пъти – на „Г.ГД“ ЕООД, и на „Т.С.“ ЕООД, с договори за продажба,
които били непротивопоставими на взискателя. Твърди се, че процедурата за
извършване на публична продан на имота била спазена, като постановлението за
възлагане на имота било влязло в сила и вписано на 18.07.2018 г. Излагат се
доводи, че с влизане в сила на постановлението за възлагане същото придобивало
изпълнителна сила спрямо всички и за защита на правото на купувача той може да иска
въвод във владение на възложения имот, като единственият способ за защита на
други лица бил чрез предявяване на иск за собственост. Излагат се аргументи, че
по въвода във владение се осъществява друг изпълнителен процес, а не този по
първоначалния изпълнителен лист.
Не е постъпил отговор на частната жалба от първоначалния
взискател по изпълнителното дело – „Р.(България)“ ЕАД.
В жалбата и в отговора се съдържат искания за събиране на
доказателства – представени са в препис писмени документи.
При служебна проверка за допустимост на жалбата настоящият
съдебен състав намира, че същата не е допустима като подадена срещу неподлежащ
на обжалване акт.
В действащия
ГПК от 2008 г. е възприет модел на ограничено обжалване на действията на
съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния процес. Така длъжникът има право
да обжалва единствено действията, изрично изброени в
чл. 435, ал. 2 ГПК, а в останалите случаи има право само да получи обезщетение
за вредите, които съдебният изпълнител му е нанесъл чрез незаконните си
действия
(чл. 441 ГПК). Сред тези действия в редакцията на закона след ДВ, бр. 86/2017
г., в сила от 31.10.2017 г. е и отказът на съдебния изпълнител да спре,
прекрати или приключи изпълнителното
производство (чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК).
Съгласно
трайната съдебна практика, споделена и от мнозинството на настоящия съдебен
състав, съдебните изпълнители не могат да извършват мълчаливи действия и на
обжалване подлежат единствено изричните им актове, посочени в
чл. 434, ал. 1 ГПК – разпореждания и постановления. В случая жалбоподателят
„Т.С.“ ЕООД (н.) твърди, че ЧСИ Б.мълчаливо е отказал да спре изпълнителното
производство, образувано пред него, като на 14.09.2018 г. е извършил въвод във
владение на недвижим имот, срещу който „Р.(България)“ ЕАД е насочило
изпълнение. Липсва изразена воля на съдебния изпълнител за спиране на делото,
поради което липсва и акт, който да е годен предмет на обжалване. Поради това
жалбата на „Т.С.“ ЕООД (н.) е недопустима и следва да се остави без
разглеждане.
Що се отнася
до второто обжалвано действие на ЧСИ Б.– самият въвод във владение, извършен на
14.09.2018 г., то това действие не подлежи на обжалване от длъжника по делото,
тъй като не попада в изброените в чл. 435, ал. 2 ГПК действия, подлежащи на
самостоятелно обжалване. Въвод във владение може да се обжалва единствено от
неучаствало в изпълнителното производство лице, което е заварено в имота, по
реда на чл. 435, ал. 4 ГПК. В случая обаче жалбата е подадена от „Т.С.“ ЕООД
(н.), което е страна в изпълнителното производство и не може да обжалва тези
действия. Поради това подадената жалба е недопустима и срещу извършения от ЧСИ
Б.въвод във владение и следва да се остави без разглеждане.
Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“
въззивен състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба с вх. № 56224/21.09.2018 г. на „Т.С.“ ЕООД (в
несъстоятелност), предявена от синдика Л.К., срещу отказа на частен съдебен
изпълнител М.Б.да спре изпълнителните действия по изпълнително дело №
20098380404826, извършен чрез фактическо действие – въвод във владение,
извършен на 14.09.2018 г.
Решението може да се обжалва с частна жалба пред Апелативен
съд – София в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2 – О.М.
Особено мнение
на
младши съдия Андрей Георгиев по определението по
въззивно частно гражданско дело № 16325
по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава, че частната
жалба срещу мълчаливо изразен отказ на съдебния изпълнител за спиране на
изпълнителното производство (чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК) е недопустима.
Съдебната практика, че единствено изричните действия на
съдебните изпълнители подлежат на обжалване, е трайно наложена от апелативните
съдилища в страната – вж. напр. Определение №
658/25.05.2009 г. по ч. гр. д. № 1201/2009 г. на Апелативен съд – София;
Решение № 199/ 28.01.2016 г. по ч. гр. д. № 5083/2015 г. на Апелативен съд –
София; Определение № 1081/15.05.2014 г. по ч. гр. д. № 282/2014 г. на
Апелативен съд – София; Определение № 2829/01.09.2018 г. по в. ч. гр. д. №
4201/2018 г. на Апелативен съд – София; Определение № 413/18.12.2017 г. по в.
ч. гр. д. № 475/2017 г. на Апелативен съд – Велико Търново; Определение №
183/12.04.2016 г. по в. ч. гр. д. № 133/2016 г. на Апелативен съд – Бургас;
Определение № 370/28.06.2018 г. по в. ч. гр. д. № 306/2018 г. на Апелативен съд
– Варна; Определение № 16/16.01.2015 г. по в. ч. гр. д. № 15/2015 г. на
Апелативен съд – Пловдив. Аргументите за това се черпят от обстоятелството, че
в гражданското съдопроизводство не съществувала фигурата на мълчалив акт на
държавен орган, предвиден в административното право и процес, и поради това
липсвал предмет на правен спор, върху който съдът да осъществи
правораздавателен контрол.
Тази линия на разсъждение може би
има основание при повечето възможни действия и бездействия на съдебните
изпълнители в рамките на изпълнителния процес, при които липсата на действие не
засяга законни права или интереси на страните, а ако ги засяга, това са
най-вече права на взискателя, който при наличието на частно съдебно изпълнение
винаги би могъл да се обърне към друг съдебен изпълнител, за да получи
принудително изпълнение на правото си. В случаите на отказ за спиране на
изпълнителното производство обаче нещата стоят малко по-различно.
Съществуват два вида отказ на
съдебния изпълнител, които длъжникът може да обжалва – отказ за прекратяване на
изпълнителното производство и отказ за спирането му. И ако отказът за
прекратяване на изпълнителното производство в общия случай се отнася до
съществуването на изпълнителния процес като формално започнало и висящо
производство, в рамките на което се извършват определени действия, то отказът
за спиране на изпълнителното производство засяга интересите на длъжника в далеч
по-голяма степен. Това е така, тъй като основанията за спиране на
изпълнителното производство целят да защитят длъжника от пряка опасност от
осребряването му поради наличие на несигурно правно положение. Именно поради
това и повечето основания за спиране на изпълнителното производство, уредени в
чл. 432, ал. 1 ГПК представляват всъщност съдебни актове, а в два от случаите –
при смърт на длъжника и изпадането му в състояние на неспособност да се грижи за
работите си, спирането има за цел да осигури възможност на длъжника за защита.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че институтът на спирането е уреден
в защита на важни интереси на длъжника при наличие най-често на правен спор.
А щом е налице правен спор, то той
следва да се реши от съда. Ако изпълнението на акта, с който съдът запазва
статуквото при наличие на правен спор, не подлежи на контрол и съдебният
изпълнител може да извършва всякакви изпълнителни действия, докато сам и
изрично не признае волята на съда да не предприема такива действия, то се
засяга принципът на правовата държава. Няма правова държава там, където един
несъдебен орган е в състояние да не изпълнява актовете на съда и неговите
действия да не подлежат на никакъв контрол. Всъщност, по настоящото дело се
твърди именно това – един извънсъдебен орган – частен съдебен изпълнител бил
отказал да изпълни издадена от Окръжен съд – Плевен и подлежаща на изпълнение
обезпечителна заповед. Какъв е смисълът от този акт, ако изпълнението му не може
да се гарантира и съдебният изпълнител може да осребри имущество, за което се
води спор пред съд!? В правната система на общото право (common law) това правонарушение се нарича „неуважение към съда“ и
може да доведе до налагане на наказателни санкции и без допълнителен съдебен
процес. С подобни мерки се гарантира една от най-важните ценности на правовата
държава – авторитетът на съдебната власт. Най-малко приляга на съда да се
откаже да брани този авторитет. Поради това и намирам за недопустимо да се приеме,
че не съществува мълчалив отказ на съдебния изпълнител да спре съдебно дело.
Подобен принцип – че съдебните
решения винаги следва да подлежат на изпълнение и това изпълнение следва да се
гарантира, е залегнал и в Европейската конвенция за защита на правата на човека
и основните свободи и в практиката на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ). В решението на ЕСПЧ по делото Smokovitis и
др. с/у Гърция (жалба № 46356/99), в § 23 се посочва, че държавната власт
не трябва да действа така, че да отменя възможността на частните субекти да се
ползват от издадени в тяхна полза съдебни решения. В § 86 от решението си по
дело Lupeni Greek Catholic Parishи др.
с/у Румъния (жалба № 76943/11) Голямата камара на ЕСПЧ изрично посочва, че
правото на достъп до съд съгласно чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС трябва да е ефективно и
да води до изпълнимо решение. Отричането на възможността да се отменят актове,
които противоречат на съдебно определение, препятства тази възможност. Поради
това в случая процесуалните съображения за наличието или не на мълчалив отказ
по ГПК трябва да отстъпят пред нуждата от защита на изключително силно
засегнатите от изпълнителния процес имуществени права на длъжника, по които има
произнасяне на съдебен орган.
Поради изложеното не споделям практиката, че действащият ГПК
не предвижда мълчалив отказ на съдебен изпълнител за спиране на изпълнителното
производство. Още по-малко смятам, че срещу такъв мълчалив отказ не е възможна
съдебна защита. Поради това подписвам решението с особено мнение и смятам, че делото
следва да се разгледа по същество.
МЛАДШИ СЪДИЯ: