№ 260095
гр.Пловдив, 05.04.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание
на…десети март…през…две хиляди двадесет и първа година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера
Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Катя Пенчева
Величка
Белева
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното
от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №35 по описа за 2021
година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение
№83/24.07.2020г., постановено по търг. д. №93/2019г. по описа на Окръжен съд
Х., „***-З.“ АД, с ЕИК ********, е осъдено да заплати на Д.Г.К., с ЕГН
********** сумата в размер на 20 000лв., представляваща застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на травматично увреждане
- „пертрохантерно счупване на дясно бедро“, причинено от ПТП, настъпило на
10.01.2018г. в гр.С., по вина на М.И.И., като водач на МПС, марка и модел
„Ф.Ф.“, с рег. № ********, застраховано по договор „Гражданска отговорност“ при
ЗАД „***-З.“ АД, обективиран в застрахователна полица № **********от
06.12.2017г., ведно със законната лихва, считано от 11.10.2018г., до
окончателното изплащане на сумата, като искът за разликата до предявения като
частичен размер от 30 000лв. - от общо 50 000лв., както и искането за присъждане
на законна лихва за периода от 10.01.2018г. до 10.10.2018г., е отхвърлен.
М.И.И., ЕГН ********** е осъдена да заплати на Д.Г.К. с ЕГН **********
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 20 000лв., за
периода от 10.01.2018г. до 10.10.2018г. „***-З.“ АД е осъдено да заплати на
Д.Г.К. сумата в размер на 2 436.67лв. - деловодни разноски, съразмерно на
уважената част от иска. Д.Г.К. е осъдена да заплати на ЗАД „***-З.“ АД сумата в
размер на 688.67лв. - деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от
иска. Д.Г.К. е осъдена да заплати на М.И.И. сумата в размер на 476.67лв. -
деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска.
С определение
№260079/05.10.2020г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, е изменено
решение №83/24.07.2020г. в частта за разноските, като Д.Г.К. е осъдена да
заплати на М.И.И. допълнително сумата от 904,41лв. – разноски по делото –
адвокатско възнаграждение.
Срещу така
постановеното решение, в отхвърлителната му част, с която искът за обезщетение
за неимуществени вреди е отхвърлен над уважената част от 20 000лв. до
пълния претендиран размер от 30 000лв., като частичен иск от общо дължими
50 000лв., както и в частта за неприсъдената законна лихва върху
отхвърлената главница за периода от 11.10.2018г. спрямо първия ответник –
„***-З.“ АД и законната лихва върху същата отхвърлена част от главницата за
периода 10.01.2018г. – 10.10.2018г. спрямо втория ответник – М.И., е постъпила
въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство – Д.К..
Жалбоподателката счита, че решението в обжалваната част е неправилно,
постановено при допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния
закон и е необосновано. Незаконосъобразността на решението се обосновава с
неправилна преценка на данните по делото, несъобразяване с критериите за
справедливост, съответно – нарушение на материалния закон – чл.52 от ЗЗД. На
следващо място е изразено несъгласие с изводите на съда за наличие на
съпричиняване от страна на ищцата, като пострадало лице. Въведено е оплакване,
че в тази насока съдът е нарушил процесуалните правила, като не е обсъдил и
оценил всички релевантни и приети за установени по делото обстоятелства,
обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди и поведението на
ищцата, като поведение, допринесло за вредоносния резултат. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част, както и да се постанови друго, с което
предявеният иск да бъде уважен в пълен размер – 30 000лв., като частично
предявен от сумата от 50 000лв., т.е. – да се присъди допълнително сумата
от 10 000лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху тази сума, за периода от 11.10.2018г. спрямо първия
ответник – „***-З.“ АД и законната лихва върху същата сума за периода
10.01.2018г. – 10.10.2018г. спрямо втория ответник – М.И..
Ответник – жалбата
„***-З.“ АД, в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло
въззивната жалба.
Решението е
обжалвано и от ответника в първоинстанционното производство - „***-З.“ АД.
Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която исковите претенции за
главница и лихви срещу ответника – жалбоподател, е уважена. Счита, че решението
в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие
с материалния и процесуалния закон, необосновано и несъобразено с депозираните
по делото доказателства. Твърди се, че по делото е останало недоказано
наличието на твърдените от ищцата вреди. На следващо място се позовава на
прекомерност на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди, което,
според жалбоподателя, не е съобразено с принципите на справедливостта и в
нарушение на материалната норма – чл.52 от ЗЗД. Въведено е и оплакване за
неправилно прилагане на разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД. В тази насока са
изложени съображения за неправилна преценка от страна първоинстанционния
съд на поведението на пострадалата, обективиращо признаците на съпричиняване.
Счита, че приносът на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат е с
50%-тно изражение. Иска се отмяна на решението в обжалваната – осъдителна част
и постановяване на друго, с които исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло
или присъденото от първоинстанционния съд обезщетение да бъде намалено.
В постъпилия
отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна – Д.К., подадената
от „***-З.“ АД въззивна жалба се оспорва изцяло.
С подадените
въззивни жалби и съответен отговор не са предявени доказателствени искания.
Всяка от страните
претендира сторените по делото разноски.
От въззиваемата
страна – М.И.И. /евентуален ответник по предявения иск/ не е постъпил отговор
по подадените въззивни жалби в срока по чл.263 ал.1 от ГПК. С депозирана молба
вх.№262214/09.03.2021г., подадена от процесуалния представител адв. Д А.,
изразява становище за неоснователност на подадената от ищцата Д.К. въззивна
жалба и основателност на подадената от ответника „***-З.“ АД въззивна жалба.
Претендира разноски спрямо жалбоподателя – ищец Д.К..
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон.
Въззивните жалби
са допустими, като депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с
предписаното от закона съдържание.
Предмет на
обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.
Същото е
постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ.
Ищцата в
първоинстанционното производство – Д.К., е изложила фактически твърдения за
наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ и при условието на евентуалност
- чл.45 от ЗЗД, а именно: На 10.01.2018г., около 07.10 - 07.30ч. -
сутринта, отивайки на работа в М. ц. - гр.С., придружавана от колежката си
Р.П., при сумрачно време, претърпяла пътно - транспортно произшествие. Вървели
по бул. „Б.“ - в частта преди пешеходната зона, на около един метър от края на платното,
граничещо вдясно по посока на движението им с обособен паркинг на площад „**-ти
****“, намиращ се пред хотел „М.“. При преминаване покрай паркинга, внезапно, с
ляв завой, в посока към тях, излязъл на булеварда лек автомобил „Ф.Ф.“, с рег.
№ ********, без включени светлини, управляван от М.И.. Преди извършване на
маневрата, водачът не е подал светлинен пътепоказател. В резултат на удара с
автомобила и преминаването на предната лява гума през най - издадената част от
ботуша на десния й крак, паднала. Водачката на автомобила и колежката й я
откарали в ЦСПМ - гр.С., а от там била приведена в МБАЛ - С.. От направената
рентгенова снимка била установена фрактура - счупване на тазобедрената става на
десния крак. Препоръчано й било да постъпи на лечение в специализирана болница,
при което в УМБАЛ „Е.“ - гр.П., е установено, че има пертрохантерно счупване,
закрито на тазобедрената става. На 12.01.2018г. била извършена операция, при
която е направен голям срез на дясното бедро за достигане до фрактурата на ябълката
на тазобедрената става, кръвна репозиция и метална остеосинтеза с „0Н5“ плака.
След операцията продължила да изпитва нетърпими болки и да приема обезболяващи
медикаменти. Болките продължили и след изписването й - на 17.01.2018г., като не
била в състояние да се обслужва сама. Настъпил болезнен период на раздвижване,
като в продължение на около един месец се предвижвала с проходилка. След около
два месеца започнала постепенно да стъпва леко на пръсти и на пета на десния
крак, а след това - в продължение на около три месеца ползвала патерици и
бастун. Възстановила движението на десния си крак след около 8-9 месеца. Заради
изпитваните болки през месец октомври 2018г. провела процедури по физиотерапия
и рехабилитация. Понастоящем десният й крак е скъсен с един сантиметър, което й
създава неудобство и несигурност при движение. Останал голям и загрозяващ белег
на дясното й бедро. Ползвала отпуск за временна неработоспособност до
18.09.2018г., а след това - платен и неплатен отпуск, продължил до края на
2018г. Изпадала в състояние на депресия, нарушен бил изцяло ритъмът й на живот.
Твърди се, че вина на настъпилото ПТП има ответницата И., от страна на която
било предприето неправомерно напускане на паркинга - не през изхода на същия, а
през неразрешено за това място, пресичайки ограждащата линия на паркинга и
навлизайки по бул. „Б.“, като не пропуснала пешеходците, движещи се по улицата,
като по този начин са нарушени правилата за движение по чл.37 ал.3, чл.36
ал.2, чл.26, чл.70 ал.1 и ал.3 и чл.25 ал.1 от ЗДвП. Отговорността на ответника
„***-З.“ АД се ангажира на основание наличие на валидно сключен договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № ************,
валидна от 06.12.2017г., до 06.12.2018г. Към същия е предявена
извънсъдебна застрахователна претенция вх.№65/10.10.2018г. При условието на
евентуалност се ангажира отговорността за настъпилите вреди на втория ответник
– М.И., като пряк причинител на вредите, на основание чл.45 от ЗЗД. При така
изложените обстоятелства, искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови
решение, с което ответникът ЗАД „*** З.“ АД, а при условието на евентуалност –
ответникът М.И., да бъде осъден да й заплати сумата в размер на 30 000лв. -
обезщетение за неимуществени вреди, претендирана като част от общо дължимото й
обезщетение в размер на 50 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата
на увреждането - 10.01.2018г.
В представения в
срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба ответникът ЗАД „***-З.“ АД
оспорва така предявения иск. Възраженията по основателността на иска, относими
за въззивното производство, се свеждат до оспорване настъпването на описаните в
исковата молба вреди, прекомерност на претендираното обезщетение и наличие на
съпричиняване.
С депозирания
отговор от евентуалния ответник М.И. също е оспорена исковата молба и заявената
с нея претенция, като се поддържат всички възражения по основателността на
иска, заявени от ответника ЗАД „***-З.“ АД.
От събраните по
делото доказателства се установи следното:
Претенцията по
главния иск е за репариране на вреди при условията, визирани в разпоредбата на
чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо което застрахованият е
отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал.
1 от КЗ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо което
застрахованият по разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на
чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на
дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по
чл.432, ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя.
Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на
причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е
причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение, наличие на
причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Установени в
първоинстанционното производство са елементите от фактическия състав на чл.432,
ал.1 от КЗ. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя – ответник, че
първоинстанционният съд необосновано е приел за доказано наличието на твърдените
от ищцата физически и психически болки и страдания. В тази насока
жалбоподателят се позовава на показанията на свидетеля А.– съпруг на ищцата,
които показания, според жалбоподателя, не следва да се ценят, като на
заинтересовано лице, както и на неправилна преценка на заключението от
допуснатата съдебномедицинска експертиза, според което болките и страданията,
търпени от ищцата, не са били интензивни през целия възстановителен период –
същите са били най-силни в първите дни след травмата и в първите дни след
операцията, постепенно намаляващи и понастоящем състоянието на ищцата е
стабилизирано.
Въз основа на
анализ на депозираните по делото доказателства, първоинстанционният съд
обосновано е приел за пълно и главно доказано наличието на претърпени от ищцата
болки и страдания вследствие пътнотранспортния инцидент, описан в исковата
молба. Относими в тази насока са не само показанията на свидетеля А.. Същият
депозира показания, почиващи на лични възприятия, че в резултат на увреждането,
ищцата изпаднала във влошено физическо и психично състояние за
продължителен период от време. Претърпяла тежка операция, а след изписването й
от болница изпитвала изключително силни болки в крака. Освен това не била в
състояние да се обслужва сама. За период около 1-2 месеца не можела изобщо да
става сама и била обслужвана от свидетеля. Периодът на раздвижване бил също
продължителен и труден – първоначално с проходилка – 1-2 месеца, а след това –
с патерици. Наложили се и рехабилитационни процедури. Въпреки предприетото
адекватно лечение и понастоящем ищцата изпитва болки и схващания „не ляга на
дясната страна“. Поради получените травми от ПТП-то, ищцата не била в състояние
да възстанови напълно трудовия си процес. Макар и пенсионерка, ищцата работела
като медицинска сестра, с пълно работно време, като едва една година след
инцидента започнала отново да работи, но не на пълно работно време, а почасово.
Вярно е, че като
свидетел, от кръга на лицата, посочени в разпоредбата на чл.172 от ГПК,
показанията на свидетеля А.следва да се преценяват предвид възможната тяхна
заинтересованост и с оглед на всички други данни по делото, но не и изцяло да
не се кредитират. Показанията на свидетеля А.обаче са непосредствени и
убедителни, почиващи на лични възприятия, а освен това съвпадат и се подкрепят
от останалите данни по делото – гласни доказателства – показанията на
свидетелките П.и С., писмени доказателства – в преобладаващата си част
медицинска документация и преди всичко от заключението на допуснатата при
първоинстанционното разглеждане на делото съдебномедицинска експертиза.
Свидетелката
П./присъствала при ПТП - то – двете с ищцата отивали на работа в М. ц. -
гр.С./ депозира показания, че непосредствено след ПТП-то /свидетелката и
вторият ответник – М.И., с автомобила на последната, са откарали
ищцата до ЦСПМ - гр.С./ Д.К. изпитвала изключително силни болки, не
можела да мърда крака си. След претърпяната операция, в условията на домашно
лечение, изключително зависима от грижите на съпруга си, трудно подвижна –
първоначално с помощта на проходилка, а впоследствие – с патерици, ищцата се
оплаквала от много силни болки, изтръпване, схващане на крака, била с
непрекъснат прием на обезболяващи медикаменти. Физическото състояние –
физическите болки и страдания, се отразили негативно и в психологичен аспект.
Жизнена и работоспособна преди инцидента, след ПТП-то Д.К. станала отчаяна „не
само физически, но и психически, тъй като дълго време не можеше да се движи“. В
същата насока са и показанията, депозирани от свидетелката С. – съседка на
ищцата. Същата посетила ищцата две седмици след изписването й от болница и
впечатленията й са, че К. лежала неподвижно на легло и не можела от болки да се
движи, а това й състояние продължило дълго време, като постепенно започнала да
излиза на двора с помощта на съпруга си, с проходилка, „без да стъпва на крака
си“, а впоследствие с патерици и бастун. Свидетелката депозира показания и за
лични впечатления, че ищцата „сяда повече на лявата си страна“, не може да сяда
на дясната страна, защото все още има болки, не може да отпусне напълно десния
си крак и да стъпва нормално, който десен крак е по-къс след операцията.
Свидетелката също депозира показания за негативни промени у ищцата в
психо-емоционален характер – „Тя беше енергична, жизнена….. Изведнъж рухна
физически и психически“.
От значение за
вида и характера на претърпените от ищцата увреждания е заключението от
съдебномедицинската експертиза. Съгласно същото, в резултат на станалото
ПТП ищцата е получила пертрохантерно счупване на дясното бедро /счупване, което
засяга трохантерния масив на бедрената кост, като линията на счупване минава
през големия трохантер/. Счупването е лекувано оперативно. Причинено трайно /за
повече от 30 дни/ затруднение в движението на десния крак по смисъла на чл.129
от НК, дължащо се на счупване на бедрото. Възстановителният процес е в рамките
на около 8 месеца, след изтичането на който ищцата е провеждала още два месеца
рехабилитация, когато състоянието трайно е стабилизирано. Налице е скъсяване на
десния крак с един сантиметър, без трайни последици за движението на крака и
ходенето. Белегът на дясното бедро на пострадалата е последица от операцията,
макар и трудно забележим. Пострадалата несъмнено е търпяла болки, страдания и
неудобства. Болките и страданията са изключително силни в началния период на
травмата и в първите дни след операцията. Продължавали са с намаляваща
интензивност в периода на принудителното обездвижване около 1 месец и
последвалия период на възстановяване на движенията и рехабилитация, за срок от
около 10 - 12 месеца. В личната амбулаторна карта на ищцата не се съдържат
данни за предшестваща травма на десния крак. Съгласно разясненията на вещото
лице, дадени в съдебно заседание, помощни средства /проходилка, патерици,
бастун/ задължително следва да се ползват в началото на възстановителния
период, който започва след операцията, докато се консолидират краищата на
счупването. Кракът трябва да се пази, но в същото време пострадалият следва да
се движи, за да има добро оросяване. Скъсяването на крака с 1см. е в резултат
на загуба на костна тъкан в мястото на счупването при консолидацията. Макар и
да не е инвалидизиращо, това състояние води до асиметрия, която пък води до
други последици /макар че към момента на прегледа не са регистрирани такива,
поради което вещото лице е дало заключение, че това скъсяване е без трайни
последици за движението на крака и ходенето/. В резултат на скъсяването се
нарушава цялата опорна колона – гръбначен стълб, тазът и двата крака, като
неравномерното напрягане на ляв – десен крак може да доведе до болки в кръста.
Заключението от съдебномедицинската експертиза, като компетентно изготвено и
неоспорено от страните, съдът кредитира изцяло, като несъмнено следва да се
съобразят и разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание. Отчита се
и тази част от заключението, съгласно която интензитетът на болките е
постепенно намаляващ и състоянието на ищцата е стабилизирано, но това не
означава, че не е установено наличието на такива болки, страдания и неудобства,
в каквато насока са твърденията на жалбоподателя – ответник, наведени във
въззивната жалба.
Казаното относно
вида и характера на уврежданията, интензитета на търпените болки и страдания от
пострадалата, продължителността на оздравителния период и степента на
възстановяване, е относимо и досежно размера на дължимото се обезщетение за
репапиране на претърпените вреди.
По отношение на
главния иск, отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо
от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на
упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е приложим въведеният с
чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Справедливото обезщетяване по
смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС №4/68г.,
означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и
страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези
неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват
същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на претърпените
неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни
обстоятелства от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на
отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането,
последиците, възрастта на увредения, общественото му положение. При определяне
размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният
характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този,
който понася вредите.
При съобразяване с
конкретния обем преживени болки и страдания от ищцата – посочени по-горе и
преценени като обективен критерий, а именно – характера на увреждането, което е
средна телесна повреда; наличието на оперативна интервенция, наложителна за
оздравителния процес; продължителността на оздравителния процес – 10-12 месеца,
с принудително обездвижване около един месец; наличието на физическо изменение
– скъсяване на крака с 1 см., което, макар и неинвалидизиращо към настоящия
момент, е предпоставка за други негативни последици; възрастта на пострадалата
– 66-годишна към момента на ПТП-то и трудоспособна, работеща на пълно работно
време като медицинска сестра, който труд не може понастоящем да упражнява
пълноценно, като преди инцидента няма данни да не е била в добро здравословно
състояние, следва да се приеме, че сумата от 40 000лв. е справедлив
паричен еквивалент за понесените от Д.К. страдания /като се има предвид, че
искът е предявен като частичен за сумата от 30 000лв. от общо дължими –
50 000лв./. За определянето на този паричен еквивалент относим е и
субективният аспект, доколкото имуществените вреди по своя характер са негативни
преживявания в резултат от въздействието на определен факт върху физическата и
психо-емоционалната сфера на индивида. Релевантни в тази насока са
свидетелските показания, съгласно които психическата устойчивост на ищцата е
силно разколебана.
По изложените
съображения въззивната инстанция намира за основателно оплакването на
жалбоподателката – ищца за неправилно приложение от страна на
първоинстанционния съд на материалния закон. Прилагайки разпоредбата на чл.52
от ЗЗД, окръжният съд не е отчел в достатъчна степен вида и характера на
претърпените от ищцата болки и страдания, нито е взел предвид преживените от
нея негативни емоции, причинени в резултат на процесното ПТП, поради което е
изградил необоснован правен извод, че с определеното обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 25 000лв. ще бъдат репарирани последиците от
същото, съобразно въведения от законодателя критерий за справедливост, намиращ
приложение и в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ по отношение ангажиране
отговорността на първия ответник - ЗАД „***-З.“ АД. В случая е установен
специфичният елемент на визираната в чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1
от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” – застрахователна полица по застрахователна
полица № ************, валидна от 06.12.2017г., до 06.12.2018г.
Неспорно в настоящето производство е виновното причиняване на вредите в резултат
на противоправно поведение на водача на застрахованото МПС – „Ф.Ф.“, с
рег. № ******** - М.И., както и наличието на причинна връзка между
противоправното поведение и причинената вреда.
Неоснователно
обаче е оплакването на жалбоподателя – ищец относно възприетото от първоистанционния
съд наличие на съпричиняване за вредоносния резултат, както и определената
степен на съпричиняване, което е следващият спорен въпрос в настоящето
производство, очертан с предметните предели на въззивната жалба на
жалбоподателя – ищец и жалбоподателя – ответник.
Ответникът -
застраховател е упражнил правото си по чл.432 ал.2 от КЗ, като е въвел
възражение за съпричиняване от страна на пострадалото лице за настъпване на
вредоносния резултат.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена възможност за
намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като намаляването на
обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия и произлезлите вреди.
Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалия се
сочи, че К., в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.108 ал.1 от ЗДвП, се е движела по пътното платно, предназначено за движение на автомобили.
Относно механизма
на процесното ПТП, при първоинстанционното разглеждане на делото е допусната
съдебноавтотехническа експертиза. Съгласно заключението на вещото
лице лекият автомобил „Ф.Ф.“, с водач М.И., движейки се с приблизителна
скорост 3.9км.ч., е излизал на бул. „Б.“ от обозначено с маркировка паркомясто
и е предприел маневра завой наляво в посока запад. Двете пешеходки – ищцата и
св. П., са се движели по бул. „Б.“, в посока изток, напречно на паркираните
автомобили и на около 1м. от тях. При съвместното им движение предният ляв ъгъл
на завиващия наляво лек автомобил и двете пешеходки се удрят – при първия
контакт предния ляв ъгъл на автомобила удря вървящата отдясно П.в дясната й
страна в областта на ханша, а при втория контакт – удря вървящата отляво Д.К. в
областта на дясното й бедро. По отношение на обективните причини за настъпване
на ПТП-то и възможността за предотвратяването му, заключението е следното:
Водачът на лекия автомобил „Ф.Ф.“ е предприел излизане от северния край на
паркомястото, при единична непрекъсната линия, където няма символичен
вход/изход, като според очертаната схема, влизането и излизането от
паркоместата трябва да става през символичния вход/изход от южната страна на
паркинга. При наличие на ограничена /зимно време около 7-7.30ч./, но добра
видимост, водачът на лекия автомобил още в позиция на тръгване от паркомястото
/поз. Па1 на изготвената от вещото лице схема/ е имала видимост върху
пешеходките и техническа възможност да ги пропусне, да спре и да предотврати
произшествието. При наличие на проходим тротоар с ширина 5.55м., но северно от
бул. „Б.“, пешеходките са се движели по платното на булеварда и на 1м. южно от
непрекъснатата линия на паркинга. При намалена, но добра видимост в позицията,
в която са се намирали в момента на тръгване на автомобила /поз. Пп1 на изготвената
от вещото лице схема/, пешеходките са имали видимост върху лекия автомобил и
техническа възможност да видят и чуят лекия автомобил, да спрат и така да
предотвратят произшествието.
За да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно. А с
оглед описаното поведение на пострадалата, безспорно, същата е създала условия
и е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи
конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с
неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен
резултат. Поведението на пострадалата, представляващо конкретен принос за
настъпване на увреждането, се изразява в движение по платното за движение,
където движението на пешеходци не е разрешено. Като пешеходец по смисъла на
чл.107 ал.1 от ЗДвП, същата е нарушила правилата за движение по пътищата –
чл.108 ал.2, т.1, във вр. с ал.1 от ЗДвП, съгласно които разпоредби,
пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно и
могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на
движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му
граница, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат
използвани. В случая е бил наличен тротоар, макар и северно от бул. „Б.“ и
независимо от това, дали е бил зает с маси /с оглед наведените твърдения от
жалбоподателя – ищец за непроходимост – невъзможност същият да бъде използван/,
това е мястото за движение на пешеходци, като ищцата се е движела и в дясната
страна на пътното платно. По отношение на констатираната от вещото лице
техническа възможност за пешеходката за видимост на лекия автомобил към момента
на потеглянето му и да „чуе“ същия, следва да се посочи обаче, че двете –
ищцата е колежката й, са се движели на 1м. южно от непрекъснатата линия
на паркинга – т.е. – без очаквания за излизащ от непозволеното за това
място автомобил. В този смисъл деликтното поведение на водача на лекия
автомобил е в значително по-висока степен от приноса на пострадалата за
настъпилото ПТП. Водачът на лекия автомобил е нарушил на първо място правилата
за движение по пътищата, визирани в разпоредбата на чл.37 ал.3 от ЗДвП -
водачът на пътно превозно средство, излизащо на път от крайпътна
територия, като двор, предприятие, гараж, паркинг,
бензиностанция и други подобни, е длъжен да пропусне пешеходците и
пътните превозни средства, които се движат по този път. Нарушена е и
разпоредбата на чл.63 ал.2, т.1 от ППЗДвП – забраняваща на пътните превозни
средства да застъпват и пресичат единичната непрекъсната линия. От страна на
водача на лекия автомобил не е спазено и общо важимото задължение за всеки
водач по чл.25 ал.1 от ЗДвП – преди предприемане на каквато и да е маневра
да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се
движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши
маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на
движение. /Съгласно показанията на св. П., при транспортиране на ищцата към
болницата, М.И. е споменала, че предприемайки маневрата - потегляне от
паркомясто и завой наляво, е погледнала само надясно, но не и наляво – към
приближаващите пешеходки/. /Останалите нарушения на водача на МПС, описани в
исковата молба – за неизползване на светлинните пътепоказатели, съгласно
задължението по чл.26 и чл.70 от ЗДвП, са останали недоказани/.
Съпоставимо с
описаното поведение на водача на МПС, поведението на пострадалата, с което
конкретно и обективно е допринесла за вредоносния резултат и с което поведение
увреждането се намира в пряка причинна връзка, изразяващо се в неразрешено
движение по платното за движение, то
степента на съпричиняване, като поведение, при липса на което крайният
вредоносен резултат би бил предотвратен, не е еквивалентна нито по-висока от
виновното поведение на водача на лекия автомобил /както се твърди от
жалбоподателя – ответник/ и е в процентно отношение – 20%, както правилно е
приел първоинстанционният съд.
При тази степен на съпричиняване определеното обезщетение за неимуществени
вреди – 40 000лв., следва да бъде намалено на по 32 000лв. Искът е
предявен за сумата от 30 000лв., като частичен от 50 000лв. и до
размера на сумата от 30 000лв. следва да бъде уважен.
По изложените съображения въззивната жалба на жалбоподателката – ищца се
явява основателна по размер, а въззивната жалба на жалбоподателя – ответник се
явява изцяло неоснователна.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен искът за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 20 000лв. до 30 000лв., като се присъдят допълнително
10 000лв. Следва да се присъди законната лихва върху тази сума, считано от
11.10.2018г. – датата, на която пред застрахователя е заведена претенцията на
ищцата. Казаното рефлектира и по отношение на евентуалния иск – спрямо прекия
даликвент – М.И., като следва да се присъди и законната лихва върху сумата от
10 000лв., считано от 10.01.2018г. – датата на увреждането, до
10.10.2018г.
В останалата обжалвана от жалбоподателя – ответник част, с която исковата
претенция е уважена за сумата от 20 000лв., ведно с акцесорната претенция,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските, сторени пред първата инстанция:
При този изход на
делото следва да бъде отменено решението и в частта, с която Д.К. е осъдена да
заплати на ЗАД „***-З.“ АД разноски по съразмерност – 688,67лв. С оглед
уважаване на иска спрямо първия ответник в пълен размер, същият – ЗАД „***-З.“
АД, следва да заплати на ищцата изцяло сторените в първата инстанция разноски,
които, съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК, са
3 655лв. Или освен присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер
на 2 436,67лв., следва да се присъдят допълнително 1 218,33лв.
По разноските,
сторени във въззивното производство:
С оглед уважаване
на въззивната жалба на жалбоподателката – ищца в пълен размер, в полза на
същата се дължат направените пред въззивната инстанция разноски. Съгласно
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК, сторените разноски от жалбоподателя
– ищец са 2 035лв., от които 2 000лв. – адвокатско възнаграждение,
изплатено в брой – съгласно приложения договор за правна защита и съдействие.
Неоснователно е заявеното от жалбоподателя – ответник възражение за
прекомерност на така уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение.
Доколкото в случая не е уговорено друго, а и в договора за правна защита и
съдействие е налице отразяване, че така уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение е за осъществено процесуално представителство, както по
въззивната жалба на жалбоподателя – ищец, така и по въззивната жалба на
жалбоподателя – ответник, следва да се приеме, че същото е по равно или по
1 000лв. С оглед обжалваемия материален интерес по въззивната жалба на
жалбоподателя – ищец – 10 000лв., минималното адвокатско възнаграждение,
съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е 830лв. То не надвишава значително
сумата от 1 000лв., а и съдът не длъжен да намали адвокатското възнаграждение
до минимално предвидения в Наредбата размер, съобразявайки фактическата и
правна сложност на делото. С оглед обжалваемия материален интерес по въззивната
жалба на жалбоподателя – ответник – 20 000лв., минималното адвокатско
възнаграждение, съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредбата №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 1 130лв., което е в
по-висок размер от сумата от 1 000лв. Ето защо жалбоподателят – ответник
следва да заплати на жалбоподателката – ищца направените разноски по делото в
пълен размер съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК -
2 035лв.
С оглед изхода от
спора пред въззивната инстанция на въззиваемата страна /евентуален ответник/ -
М.И., не се дължат разноски.
Водим от
изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, П.ският апелативен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №83/24.07.2020г.,
постановено по търг. д. №93/2019г. по описа на Окръжен съд Х., в частта, с
която е отхвърлен предявеният от Д.Г.К., с ЕГН ********** срещу „***-З.“
АД, с ЕИК ******** иск за сумата над 20 000лв. до
30 000лв. /предявен като частичен от общо 50
000лв./, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди, търпени в резултат на травматично увреждане - „пертрохантерно счупване
на дясно бедро“, причинено от ПТП, настъпило на 10.01.2018г. в гр.С., по вина
на М.И.И., като водач на МПС, марка и модел „Ф.Ф.“, с рег. № ********,
застраховано по договор „Гражданска отговорност“ при ЗАД „***-З.“ АД,
обективиран в застрахователна полица № **********от 06.12.2017г., ведно
със законната лихва, считано от 11.10.2018г. и за законната лихва върху сумата
от 10 000лв. срещу евентуалния ответник – М.И.И., ЕГН ********** за
периода - 10.01.2018г. - 10.10.2018г.; Д.Г.К.
е осъдена да заплати на „***-З.“ АД разноски по съразмерност – 688,67лв.,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „***-З.“ АД, с ЕИК
******** да заплати на Д.Г.К. с ЕГН ********** допълнително сумата от 10
000лв., /ведно с присъдените с първоинстанционното решение 20 000лв. или
общо 30 000лв., предявен частичен размер от общо 50
000лв./, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди, търпени в резултат на травматично увреждане - „пертрохантерно счупване
на дясно бедро“, причинено от ПТП, настъпило на 10.01.2018г. в гр.С., по вина
на М.И.И., като водач на МПС, марка и модел „Ф.Ф.“, с рег. № ********,
застраховано по договор „Гражданска отговорност“ при ЗАД „***-З.“ АД,
обективиран в застрахователна полица № **********от 06.12.2017г., ведно
със законната лихва, считано от 11.10.2018г., до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА М.И.И., ЕГН
********** да заплати на Д.Г.К., с ЕГН **********, обезщетение за забава
-законната лихва върху сумата от 10 000лв., за периода от 10.01.2018г. до
10.10.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №83/24.07.2020г.,
постановено по търг. д. №93/2019г. по описа на Окръжен съд Х., в останалата
обжалвана част, с която „***-З.“ АД, с ЕИК ********, е
осъдено да заплати на Д.Г.К., с ЕГН ********** сумата в размер на 20
000лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди,
търпени в резултат на травматично увреждане - „пертрохантерно счупване на дясно
бедро“, причинено от ПТП, настъпило на 10.01.2018г. в гр.С., по вина на М.И.И.,
като водач на МПС, марка и модел „Ф.Ф.“, с рег. № ********, застраховано по
договор „Гражданска отговорност“ при ЗАД „***-З.“ АД, обективиран в
застрахователна полица № **********от 06.12.2017г., ведно със законната
лихва, считано от 11.10.2018г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „***-З.“ АД, с ЕИК
******** да заплати на Д.Г.К. с ЕГН ********** допълнително разноски за
първоинстанционното производство в размер на 1 218,33лв., както и разноски
за въззивното производство в размер на 2 035лв.
Решението подлежи
на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: