№ 193
гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Т.
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100506134 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 20002750 от 05.01.2021 г. по гр.д. № 47876/2019 г. по
описа на СРС, І ГО, 26 състав, съдът е признал за установено, че Н. М. Д.,
ЕГН ********** и Ц. Т. М., ЕГН ********** дължат на «Т.С.» ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. «******* по 1/2
част от сумата от 163,69 лв., представляваща продажна цена за потребена
топлинна енергия за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2018 г. в имот с
абонатен № Т414847, находящ се в гр. София, ж.к. «*******, магазин 3-4,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2019 г. до
изплащане на вземането, като е отхвърлил исковете в останалите части, като
неоснователни.
Със същото решение Н. М. Д. и Ц. Т. М. са осъдени да заплатят на
«Т.С.» ЕАД, ЕИК ******* по 1/2 част от сумата от 503,18 лева - разноски в
исковото производство, по компенсация, като от разноските дължими на
ищеца съобразно уважената част от иска са приспаднати разноските дължими
на ответниците съобразно отхвърлената част.
Недоволни от решението в частта, с която са уважени установителните
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД, са останали
1
ответниците Ц. М. и Н. Д., които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез
процесуалния си представител адв. С. Б., го обжалват при твърденията, че
решението в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния
закон и процесуалните правила. Считат същото за необосновано, като се
цитира нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Излагат се подробни съображения за
незаконосъобразност на решението. По-конкретно излагат, че радиаторите в
обекта са били демонтирани през м.05.2010 г., поради което и не дължат
исковата сума. Заявяват, че липсва договор за извършване на топлинно
счетоводство между ищеца и третото лице-помагач, поради което и вещото
лице няма как да определи обема на доставена и потребена ТЕ за сградна
инсталация. Твърдят, че не е налице и договор за извършване на
разпределение на ТЕ със собствениците на имотите в сградата, нотариално
заверен протокол на ОС на ЕС за избор на търговец или споразумителен
протокол с потребителите в сградата. Прави се искане съдът да не кредитира
изготвената от първостепенния съд СТЕ, като необоснована и неправилна.
Искането им към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС и да
отхвърли предявените искове изцяло. Претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала писмен отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 от ГПК с който се оспорва въззивната жалба като се
поддържа, че същата е неоснователна. Излага, че първоинстанционния съд
подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид типови
спорове е взел мотивирано и обосновано решение, като счита, че дружеството
е провело пълно и главно доказване правотата на исковата претенция.
Искането към съда е да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както това е
разяснено с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на
Върховният касационен съд, въззивният съд се произнася по обосноваността
на фактическите констатации и правилността на правните изводи само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените
в жалбата пороци и ограничен от рамките на заявеното искане, освен когато
се касае до приложението на императивна материалноправна норма или до
хипотеза, при която съдът следи служебно за интереса на някоя от страните
по делото.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
При извършената служебна проверка по допустимостта му, обаче, съдът
намери същото за процесуално недопустимо, поради следното:
2
Предявените пред първоинстанционния съд искове са осъдителни, при
правна квалификация чл. 59 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за дължимост
на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от
тях топлинна енергия на процесния адрес.
С доклада по делото първоинстанционния съд е квалифицирал така
предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
В открито съдебно заседание, проведено на 09.03.2020 г. процесуалния
представител на ответниците адв. Б., като е констатирала, че иска е
квалифициран като облигационно отношение за продажба на ТЕ, е възразила,
че ответниците нямат облигационни отношения с ищеца, поради което е
помолила да се измени правната квалификация на иска. Юрисконсултът на
ищцовото дружество е потвърдил, че не е налице сключен договор, поради
което се касае за неоснователно обогатяване.
СРС е приел направеното уточнение, като е приел, че правната
квалификация на иска следва да е по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сума, поради
неоснователно обогатяване на ответниците.
Съдът с така обжалваното решение се е произнесъл с установителен
диспозитив, при предявен осъдителен иск, което прави решението
недопустимо и същото следва да се обезсили.
Спорното право, което е предмет на осъдителния иск с правно
основание чл. 59 от ЗЗД, е твърдяното от ищеца материално право на вземане,
индивидуализирано като възникнало на конкретно основание, чрез
осъществяването на конкретен фактически състав, чието посочване
съставлява част от редовността на исковата молба на основание чл. 127, ал. 1,
т. 4 от ГПК. В случая е предявен осъдителен иск, по който
първоинстанционния съд е постановил установителен диспозитив. Ето защо
съдът се е произнесъл по един непредявения иск, с какъвто той не е бил
сезиран.
Хипотезата на произнасяне по непредявен иск е налице, когато в
нарушение на диспозитивното начало в процеса съдът не се е произнесъл по
заявените от ищеца и очертаващи предмета на спора обстоятелства и
искането, с което е сезиран (така изрично постановеното по реда на чл. 290 от
ГПК Решение № 147 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 377/2010 г.. на ВКС, І г.о.). В
нарушение на диспозитивното начало в процеса, съдът е разгледал
обстоятелства, от които се поражда различно и непредявено право на ищеца, а
не спорното право, като се е отклонил и от търсената с петитума на исковата
молба защита. Като е разгледал един непредявен иск, СРС, 26 с-в е
постановил недопустимо съдебно решение, което в приложение на нормата на
чл. 270, ал. 3 изр. 3 от ГПК следва да бъде обезсилено.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
3
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20002750 от 05.01.2021 г. по гр. д. №
47876/2019 г. на СРС, ГО, 26 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за разглеждане на спора от друг състав на
същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4