№ 22361
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110119311 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и сл.
Образувано е по искова молба на Т. Х. М., ЕГН **********, постоянен адрес .,
съдебен адрес ., ж.к. „.“, ул. „.“ ., Търговски комплекс „.“, . (ищец), чрез
упълномощения процесуален представител адвокат Б. З.. Ищецът твърди, че на 20. 09.
2022 г. е сключила с третото лице „.“ АД договор за паричен заем в размер на 1 500
лева, който да възстанови на ежеседмични вноски, като в договора не бил посочен
размерът на лихвения процент. Според чл. 4 на договора за паричен заем ищецът е
поел и задължението да предостави персонално обезпечение – две физически лица,
отговарящи на редица условия, или банкова гаранция. На същата дата ищецът,
ответното дружество и третото лице „.“ АД сключили и договор за предоставяне на
гаранция № 4593295, по силата на който ответното дружество се съгласило да
обезпечи задълженията на ищеца към третото лице, а той се задължила да му заплати
възнаграждение. Ищецът твърди, че е погасил изцяло кредита. Обосновава, че има
качеството на потребител, както и че договорът за предоставяне на поръчителство бил
акцесорен спрямо договора за паричен заем. След като е акцесорен спрямо него,
ищецът излага доводи, че основният договор за паричен заем е недействителен
(твърди по-точно липса на посочване на действителния годишен процент на
разходите). Освен това поддържа и недействителност на самия договор за
предоставяне на поръчителство на самостоятелни основания – поради липса на
основание и накърняване на добрите нрави, като твърди, че ответникът и „.“ АД са
свързани лица. Иска от съда да признае за установено, че договор за предоставяне на
поръчителство № 4593295 от 20. 09. 2022 г. е нищожен, както и да осъди ответника да
му заплати сумата 50 лева, част от общата сума 750 лева, представляваща недължимо
платена сума по нищожния договор за поръчителство ведно със законната лихва от
депозирането на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“
ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., чрез упълномощения процесуален
представител юрисконсулт М. К.. Намира исковата молба за нередовна поради липса
на конкретизация на „петитума“. Обосновава, че не е налице правен интерес от
предявяването на установителен иск, при положение, че е предявен и осъдителен иск,
като се позовава на съдебна практика. По същество излага доводи, че процесният
договор за поръчителство е действителен. Отрича той да страда от пороците, твърдени
от ищеца. Изтъква какъв е основният му предмет на дейност и че не предоставя
потребителски кредити, както и анализира правните характеристики на договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство и го разграничава от договора за
потребителски кредит. Прави извод, че договорът не се регулира от ЗПК, а от ТЗ.
Отрича договорът за предоставяне на гаранция да е сключен в противоречие на
добрите нрави, като се позовава на свободата на договарянето и заявява, че
нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора, като отново се
позовава на съдебна практика. Намира, че не е накърнен и принципът на
добросъвестността. Иска от съда да остави без движение исковата молба, съответно да
прекрати производството по установителния иск, съответно да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира разноски. Прави
евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Своевременно преди първото октрито съдебно заседание ищецът чрез
упълномощения процесуален представител адвокат Д. М. поиска и съдът допусна на
основание чл. 214 ГПК изменение на предявения осъдителен иск. Той беше увеличен
на иск за сумата 255 лева и 26 стотинки. Ищецът не е заявил изрично да изменява този
иск от частичен на цял.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в
необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл.
128 ГПК, поради което е редовна. Неоснователни са доводите за недопустимост на
предявения установителен иск. Действително, при твърдения за недействителен
договор за паричен заем и за заплащане на парични суми при начална липса на
основание ищецът има правен интерес да предяви и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД. Това обаче не изключва правния му интерес да предяви и иск за
установяването на недействителността (нищожността) на договора за паричен заем. С
оглед на диспозитивното начало и отношенията между страните ищецът сам определя
вида и обема на търсената защита-санкция. Поради тези съображения предявеният
установителен иск е процесуално допустим.
Ищецът предявява два обективно съединени иска. Първият е установителен иск
и е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а вторият е обусловен от него осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно доказване по така предявените искове твърдените от
него пороци, обуславящи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство
№ 4593295 от 20. 09. 2022 г., както и че е заплатил в полза на ответното дружество
сума в размер на 255 лева и 26 стотинки.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че
на 19. 09. 2022 г. ищецът сключил два договора. Първият от тях бил договор за
паричен заем № 4593295, по силата на който третото лице „.“ АД предоставило на
2
ищеца паричен кредит („заемна сума“) в размер на 1 500 лева, а ищецът поел
задължението да му възстанови тази сума и да му заплати фиксирана възнаградителна
лихва в размер на 35 % на годишна основа. Тези задължения той трябвало да заплати
на двадесет равни месечни вноски в размер на по 86 лева и 5 стотинки. Ищецът освен
това поел задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави
специфично персонално обезпечение в полза на този ответник – или две физически
лица – поръчители, които следвало да отговарят на редица изисквания, или банкова
гаранция, или „одобрено от Заемодателя дружество – гарант, което предоставя
гаранционни сделки“. При това положение страните посочили годишен процент на
разходите в размер на 41, 71 %. Вторият от двата договора бил „договор за
предоставяне на гаранция № 4593295“, по силата на който ответникът „.“ ЕООД се
задължил да поръчителствува за задълженията на ищеца по първия договор, а той поел
задължението да му заплати възнаграждение в размер на 1 099 лева. Това негово
задължение страните разсрочили на също двадесет равни месечни вноски в размер на
по 54 лева и 95 стотинки. Според текста на договора третото лице „.“ АД било
овластено да приема плащанията на погасителните вноски по него вместо гаранта (чл.
2, ал. 3).
От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно, ясно, обосновано и професионално издържано, се установява,
че ищецът е извършил плащания във връзка с първия договор в полза на третото лице
„.“ АД в размер на общо 1 551 лева и 33 стотинки. Така постъпилите плащания били
счетоводно отнесени към погасяването на главница по договора за паричен заем в
размер на 1 500 лева и възнаградителна лихва по същия този първи договор в размер
на 51 лева и 33 стотинки. От друга страна, третото лице „.“ АД получило от ищеца
също така и възнаграждение за предоставянето на гаранция по „договора за
предоставяне на гаранция“ в размер на 255 лева и 26 стотинки. По отношение на
действителния годишен процент на разходите по договора за паричен заем вещото
лице изготви експертното си заключение в два варианта. Според първия вариант, при
който при изчисляването на годишния процент на разходите не се отчита
възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход, действителният годишен
процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 42, 94 %. Според втория
вариант, при който при изчисляването му се отчита като разход и възнаграждението за
предоставяне на гаранция, действителният годишен процент на разходите по договора
за паричен заем възлиза на 508, 46 %.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи.
При сключването на процесния договор няма данни ищецът, физическо лице, да
е действувал във връзка с упражнявана от него търговска дейност или професия.
Тогава следва да се приеме, че той е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9,
ал. 3 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е
налице някое от изключенията по чл. 4 ЗПК спрямо процесния договор за паричен
заем се прилагат правилата на ЗПК. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени
парични задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Освен това
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10
3
ЗПК). От решаващо значение за правилното разрешаване на повдигнатия правен спор е
обстоятелството дали възнаграждението за предоставянето на гаранция по втория
договор следва да бъде отчетено като разход по първия договор. Във връзка с това
съдът държи сметка, че съобразно законовото определение на пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Кредиторът несъмнено има оправдан имуществен интерес да иска от длъжника
предоставянето на обезпечение. В дадения случай обаче поетото от ищеца задължение
за предоставяне на обезпечение е било ограничено до три възможни варианта на
персонални обезпечения в кратък срок от сключването на договора, два от които са
били трудно изпълними предвид изискванията, свързани с тях (две физически лица с
определени доходи и чисто кредитно минало или банкова гаранция, при положение, че
за сключването на съответна сделка банката също поставя редица изисквания пред
клиента, които мъчно биха могли да бъдат изпълнени в рамките на тридневен срок).
Единствено третият вариант – гаранция (тоест поръчителство) от юридическо лице,
одобрено от „.“ АД, е бил практически изпълним. Нещо повече. Задължението за
предоставяне на този вариант на персонално обезпечение е било изпълнено от ищеца
още в самото начало на тридневния срок от сключването на договора за паричен заем.
Съдът отчита също така съвпадението на седалищата и адресите на управление между
„.“ АД и одобреното от него юридическо лице – гарант, както и обстоятелството, че
едноличен собственик на капитала на одобреното юридическо лице – гарант е „.“ АД
(видно от данните в публичния търговски регистър).
На следващо място, поръчителството, каквото „.“ АД е имало оправдан
имуществен интерес да получи, възниква в класическия случай чрез сключването на
договор за поръчителство, страни по който са поръчителят („гарантът“) и
кредиторът. Не се изисква да бъде сключван и втори договор между длъжника и
поръчителя. В този смисъл е последователната съдебна практика (решение № 351 от
12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г.
на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнилия чуждите
задължения поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди
изпълнението на тези задължения от поръчителя в класическия случай между тях не
съществува правна обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г.,
ОСГК на ВС). Действително, частноправните субекти разполагат с автономия на
волята да сключват каквито и да било сделки, включително договори, каквито
законодателството изрично не предвижда. Следователно поръчителят и длъжникът
биха могли да сключат и договор за „предоставяне“ на персоналното обезпечение,
макар и такъв да не се предвижда от законодателството и да е напълно ненужен за
учредяването на поръчителството. Автономията на волята на страните обаче е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и до
4
търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това двойно ограничение съдът
следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК и с Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК. При така
установените характеристики на договора за паричен заем и договора за
„предоставяне на гаранция“ от 16. 06. 2021 г. настоящият съдебен състав приема, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде
приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва от вече цитираното
законово определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
съгласно пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Съдът приема, че в
разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено от сключването на
договор за „предоставяне на гаранция“ от страна на длъжницата. По делото са налице
достатъчно косвени доказателства, които налагат този извод и които вече бяха
обсъдени (обстоятелството, че договорът за „предоставяне на гаранция“ е сключен с
поръчителя в същия ден, в който е бил сключен и договора паричен заем с кредитора,
че кредиторът и одобреното от него юридическо лице поръчител са свързани лица и че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се престира на
кредитора по договора за паричен заем). При това положение този разход по кредита е
следвало също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния процент
на разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика на
въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение №
12852, постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав,
по в. ч. гр. дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.). Затова и настоящият
съдебен състав предпочита да възприеме варианта на експертното заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, според който действителният процент на разходите
по договора за паричен заем възлиза на 508, 46 %.
При това положение може да бъде направен изводът, че всеки един от двата
договора – договорът за паричен заем и този за „предоставяне на гаранция“ –
разгледани изолирано един от друг и сами по себе си не противоречат на закона, но
заедно постигат забранена с повелителна правна норма цел – увеличават годишния
процент на разходите по договора за паричен заем над императивния максимум по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Следователно двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона
(чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт. втора ЗЗД). Поради тези съображения установителният
иск за нищожност на договора за „предоставяне на гаранция“ е основателен.
Излишно е да бъдат обсъждани и всички останали доводи на ищеца за нищожността
на договора.
Що се отнася до обусловения осъдителен иск, съдът приема следното. От вече
обсъденото експертно заключение се доказа, че ищецът е заплатил сумата в размер на
255 лева и 26 стотинки във връзка с нищожния договор за предоставяне на гаранция.
Тази сума обаче е била получена от третото лице „.“ АД, а не от ответника. При това
положение съдът следва внимателно да изследва въпроса дали ответникът е пасивно
материалноправно легитимиран по осъдителния иск. Сумата е била така заплатена във
връзка с чл. 2, ал. 3 от нищожния договор за предоставяне на гаранция, според който
третото лице е овластено да получава плащанията на ищеца. При това положение, ако
договорът за предоставяне на гаранция беше валиден, с получаването на плащанията
от третото лице „.“ АД, ищецът щеше да е изпълнил надлежно съответните си
задължения по този договор и да се освободи от тях на основание чл. 75, ал. 2 ЗЗД.
5
Въпросният договор обаче е нищожен и единствените правни последици, които той е
годен да породи, са тези, свързани с връщането на разменените във връзка с него
плащания на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, какъвто е и предявеният
осъдителен иск. Няма данни по делото на какво основание ответникът е овластил
третото лице „.“ АД да получава вместо него плащанията (например като делегация за
плащане във връзка с негови задължения към това трето лице), нито има данни
получената от третото лице сума в размер на 255 лева и 26 стотинки да е била след
това предадена от третото лице на ответника. Макар и ответникът и третото лице „.“
АД да са свързани лица, все пак формално юридически всяко едно от тях е отделен
субект на правото със свое собствено имущество. Затова и според разбирането на
настоящия съдебен състав, след като ответникът не е получил сумата в размер на 255
лева и 26 стотинки, то предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД е неоснователен поради липса на пасивна материалноправна легитимация. За
пълнота трябва да се отбележи и следното. Да се приеме обратното би означавало да
се създадат условия за неоснователното обогатяване на ищеца чрез водене на иск по
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за същата сума, но срещу „.“ АД, при което в полза на
ищеца двукратно би била присъдена сумата в размер на 255 лева и 26 стотинки –
веднъж от ответника по настоящото дело и втори път от „.“ АД.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди пропорционално
разноски.
Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за депозит за
възнаграждение на вещото лице в размер на 400 лева. Предвид основателността на
единия от двата предявени иска съдът следва да му присъди разноски в размер на 225
лева.
Според представения по делото договор за правна защита и съдействие
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ чрез адв. Д. М. е предоставяло безвъзмездна
правна помощ в полза на ищеца. Макар и да има доказателство, че адвокатското
дружество е регистрирано по ЗДДС, според разбирането на настоящия съдебен състав
при предоставянето на безвъзмездна правна помощ адвокатското възнаграждение
следва да се присъжда без към него да се включва ДДС. При това положение следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Ответникът е сторил разноски за юрисконсултско възнаграждение, което
предвид липсата на каквато и да била фактическа и правна сложност на делото съдът
определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 50 лева. Предвид
неоснователността на един от двата предявения иска съдът следва да присъди в полза
на ответника пропорционално разноски в размер на 25 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от
Закона за задълженията и договорите в отношенията между ищеца Т. Х. М., ЕГН
**********, постоянен адрес ., и ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., че договор за договор за предоставяне на гаранция № 4593295 от 19. 09.
2022 г. е нищожен.
6
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за
задълженията и договорите на ищеца Т. Х. М., ЕГН **********, постоянен адрес ., за
осъждането на ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да
заплати в полза на ищеца сумата 255 лева и 26 стотинки, част от общата сума 750
лева, получена от ответника във връзка с нищожния договор за предоставяне на
гаранция № 4593295 от 19. 09. 2022 г.
ОСЪЖДА ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да
заплати в полза на ищеца Т. Х. М., ЕГН **********, постоянен адрес ., сумата 225
лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ., адрес на упражняване на дейността .,
сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна
помощ в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ищеца Т. Х. М., ЕГН **********, постоянен адрес ., да заплати в
полза на ответника „.“ ЕООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., сумата в
размер на 25 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7