Р Е Ш Е Н И Е
№ 03.12.2019 год.
гр.Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболският окръжен съд, І -ви
въззивен граждански състав
на 05.11.2019 година, в публично заседание, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
2. МАРТИНА КИРОВА
Секретар Л. Р.
като разгледа докладваното от съдия М. Кирова
възз.гр.д.№ 281/2019г. по описа на ЯОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.Г.Г., депозирана чрез пълномощника й - адв.П.М. ***, против Решение № 75/07.08.2019г. по
гр.д.№ 80/2019г. по описа на РС-Елхово, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата против И.Г.П. ***, иск с правно
основание чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД за
прогласяване за нищожен на Анекс от 01.09.2016г., вписан в Служба по вписванията
гр.Елхово с вх.рег. № 3151 от 13.09.2016г., акт № 9, т.ІV, към Договор
за аренда на земеделска земя, вписан в СВ-Елхово при ЕРС с вх.рег. № 4512 от 19.11.2013г., акт № 71, т.VІ, сключен
между Г.И. П. в качеството му на арендодател и ответника И.Г.П. в качеството му на
арендатор, поради противоречие със закона - нормата на чл.16, ал.1. изр.2 от
ЗАЗ и накърняване на добрите нрави и е осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия
П. на основание чл.78, ал.3 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 500.00 лв.
С въззивната жалба на Г.Г.Г. решението на ЕРС се атакува изцяло с твърдения за неправилност и незаконосъобразност като постановено при нарушение на
материалния закон и на процесуалните
правила. Възведени са
и доводи, че обжалваното решение е и необосновано, тъй като влиза в
противоречие с установените по делото факти, събрания доказателствен материал и съдебната
практика,
включително и тази на РС-Елхово. В жалбата се излага, че неправилно РС-Елхово е приел, че процесният Анекс, касаещ изменение
на срока по смисъла на чл.16 ал.1 от ЗАЗ, е продължение на същия по смисъла на
чл.18 ал.1 от ЗАЗ. Твърди се, че в конкретния случай Анексът е сключен на
01.09.2016г. – три години след сключването на 11.11.2013г. на Договора за
аренда и седем години преди изтичане на срока му на действие – 11.11.2023г.,
поради което не е налице продължаване срока на сключения Договор за аренда, тъй
като е нарушен чл.18 ал.2 от ЗАЗ в частта досежно изискването за наличие на
предложение и срок за отправяне на същото, каквото по делото липсва. Навяват се
аргументи, че изменението на първоначално договорения срок на Договора от 10
стопански години на 20 стопански години с Анекса, е забранено с изричната
разпоредба на чл.16 ал.1 изр.2-ро от ЗАЗ, с оглед на което така договореното в
Анекса изменение в тази част, се явява нищожно по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД
– поради противоречие с императивна норма на закона. Въззивницата в жалбата си
акцентира и на това, че районният съд неправилно е приел, че със сключването на
процесния Анекс от 01.09.2016г. към Договора за аренда на
земеделска земя, вписан в СВ-Елхово при ЕРС с вх.рег. № 4512 от 19.11.2013г., не е налице значителна
нееквивалентност на насрещните престации на страните по тези договорни
правоотношения, което да обосновава извод за противоречие на Анекса с добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. В тази насока се излагат аргументи,
че решаващият първоинстанционен съд не е съобразил недобросъвестното поведение
на ответника И.Г.П., който действащ както лично за себе си, така и като
пълномощник на арендодателя, негов баща - Г.И. П.
/починал/, знаейки, че има висящо производство за съдебна делба
/гр.д.№495/2015г. по описа на РС-Елхово/ по отношение на същите
земед.недв.имоти и че арендодателя Г.П.
притежава само 30/108 ид/ч. от зем.земи, сключвайки Анекса, е действал
целенасочено и умишлено, накърнявайки имуществените интереси на въззивницата,
променяйки и договаряйки нов максимално дълъг срок на Договора за аренда, и
намалявайки арендното плащане във вреда и с единствената цел да набави облага
за себе си. Иска се
отмяна изцяло на решението на ЕРС и постановяване
на ново, с което предявените в производството искове да бъдат уважени. Заявена
е и претенция за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Доказателствени искания с въззивната
жалба не са направени.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от И.Г.П., чрез пълномощника му - адв.И.Ч. ***, в
който се изразява становище, че жалбата е неоснователна, а решението на РС-Елхово е
законосъобразно, обосновано и правилно. В отговора си въззиваемия е изложил
подробни аргументи и съображения, с които е оспорил възраженията в
жалбата,
позовавайки се както на приложимите норми на специалния ЗАЗ, така и на
доказателствената съвкупност и съдебната практика. Иска се потвърждаване на решението и
присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция. Доказателствени
искания с отговора на въззивната жалба не са направени.
В с.з.
въззивницата - Г.Г.Г., редовно призована, не се явява. Жалбата се поддържа от
процесуалния представител на въззивницата – адв.П.М., по изложените в същата
съображения и се заявява оспорване на отговора на насрещната страна.
Въззиваемият
И.Г.П., редовно призован, не се явява в с.з. Чрез депозирано писмено становище
от процесуалния му представител, адв.И.Ч., се заявява поддържане на депозирания
писмен отговор по въззивната жалба на насрещната страна по изложените в същия
съображения и доводи и с направеното с него искане. Оспорва се изцяло
въззивната жалба на въззивницата като неоснователна. Заявена е претенция за
разноски пред настоящата въззивна инстанция.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжният
съд приема за установено следното от фактическа страна:
Производството пред РС-Елхово е образувано въз основа на искова молба,
предявена от Г.Г.Г., с посочен съдебен адрес чрез пълномощника – адв.П.М. ***,
против Г. И. П. и И.Г.П.,***, с която е предявен иск с правно основание чл.26,
ал.1, пр.1 и 3 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на Анекс от 01.09.2016г.,
вписан в Служба по вписванията гр.Елхово с вх.рег. № 3151 от 13.09.2016г., акт
№ 9, т.ІV, към Договор за аренда на земеделска земя, вписан в СВ-Елхово при ЕРС
с вх.рег. № 4512 от 19.11.2013г., акт
№ 71, т.VІ, сключен между Г.И.
П. в
качеството му на арендодател и ответника И.Г.П. в качеството му на арендатор,
по отношение само на два земеделски имота, поради противоречие със закона - нормата на
чл. 16, ал. 1. изр.2 от ЗАЗ и накърняване на добрите нрави.
Предвид на това, че в
хода на връчване на исковата молба ведно с приложенията, по реда и при
условията на чл.131 от ГПК на ответника Г. И.
П., е било
установено, че същият е починал на ******., с влязло в сила
Определение №386/13.03.2019г., постановено по първоинстанционното
гр.д.№80/2019г. по описа на ЕРС, на основание чл.130 вр.с чл.129 ал.4 от ГПК е
върната обратно подадената от ищцата Г. иск.молба в частта й относно предявените
искови претенции против ответника Г. П., поради недопустимост
предвид настъпилата смърт на този ответник преди подаването на иск.молба в съда
и е прекратено производството в тази му част.
С отговора на исковата молба ответникът И.Г.П.,
чрез редовно упълномощеният адв. И.Ч., е оспорил иска по чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД
с доводите, че процесният Анекс от 01.09.2016г., в частта му, с която срокът на
договора за аренда от 2013г. е удължен до 11.11.2036г., както и е
изменено арендното плащане, не представлява изменение на същия по смисъла на
чл.16 от ЗАЗ, а е продължаване на арендния договор по смисъла на чл.18 от ЗАЗ,
в която хипотеза е неприложима забраната по чл.16, ал.1, изр.2 от ЗАЗ. По
отношение на иска с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД ответникът оспорва
основателността му, навявайки доводи, че с процесният Договор и Анекс към него
не са нарушени принципите на равнопоставеност, справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските взаимоотношения, както и не е налице предоставяне
на възможност по отношение на един от съсобствениците за несправедливо
облагодетелстване.
Пред настоящата въззивна инстанция
не се ангажираха, допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не се наведоха
обстоятелства, от които да следва за установена фактическа
обстановка, различна от установената такава в хода на първоинстанционното
производство.
Фактическата обстановка по делото не
е спорна и същата според състава на въззивния съд, правилно и всеобхватно
е изложена от първостепенния съд въз основа на анализ на доказателствата, относими
към процесуално заявеното от страните поведение, които обосновават следното:
Не е спорно между
страните, че ищцата Г. Г.Г., Г. И.
П. /баща на
ответника/, починал на *******., заедно с трети
неучастващи по делото лица, са били съсобственици на процесните земеделски
имоти, находящи се в землището на с.Раздел, общ.Елхово, обл.Ямбол, а именно: 1.
Нива с площ от 38.366 дка, находяща
се в местността „Брястов дол”, десета категория, представляваща имот № 023008 и 2. Пасище с площ от 12.874 дка, находящо се в
местността „Мокро Белиме”, шеста категория, представляващо имот № 046028, които
са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на
наследниците на Д. М. К.,
б.ж. на с.Р., починал на *****.
С Договор за аренда на земеделска земя от 11.11.2013г., с нот.заверка на
подписите, вписан в Службата по вписванията - гр.Елхово с вх.рег. № 4512/19.11. 2013г.,
Г. И. П., в качеството му на
арендодател, е предоставил на ответника И.Г.П. като арендатор,
за временно възмездно ползване всички възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Д. М. К.
земед. земи, вкл. и процесните описани по-горе два земед. имота, като страните
са уговорили срокът на действие на договора да е 10 стопански години, считано
от 11.11.2013г., а арендното плащане да е в размер на 45 кг на декар или
паричната им равностойност по пазарни цени за съответната година.
Не е спорно, че впоследствие на 01.09.2016 година страните по Договора за
аренда от 2013г. - Г.И. П. /починал/ и ответника
И.Г.П., са подписали Анекс към цитирания Договор за аренда на
земеделска земя, който също е с нот.заверка на подписите от 12.09.2016г. и е вписан в Служба по вписванията гр.Елхово с вх.рег. № 3151 от
13.09.2016г., акт № 9, т.ІV. С този Анекс арендодателят Г.
П. и
арендатора И.П. са постигнали съгласие срокът на предоставените
земи да се промени
вместо за 10 стоп.години – до 11.11.2023г. - да бъде прието, че е сключен за
срок до 11.11.2036 година и е изменен размера на арендното плащане от 45 кг. на
10 кг. зърно на декар годишно или паричната им равностойност, като плащането се
извършва само за обработваемите земед. земи, предмет на Договора.
Безспорно е, че с
Решение № 82 от 14.08.2018г., постановено по гр.д. № 495/15г. по описа на ЕРС,
земеделските земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Д. М. К.,
са поделени между съсобствениците и при тази съдебна делба ищцата Г.Г. е
получила в собствен дял описаните в петитумната част на исковата молба процесни
два земед. имота, находящи се в землището на с. Раздел, които са подробно индивидуализирани по плана за земеразделяне на с.Раздел и по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-1651/25.09.2018г.
на ИД на АГКК.
Въз основа на установената фактическа
обстановка, ЯОС прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба, депозирана от въззивницата
- Г.Г.Г. - ищец по
първоинстанционното производство, депозирана чрез пълномощника й по делото -
адв.П.М. ***, е процесуално допустима
като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна
при наличието на правен интерес с оглед изхода на спора в развилото се пред ЕРС
гр.д.№80/2019г. по описа на същия съд.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, следва да бъде
потвърдено като правилно по следните съображения:
При правилно и всеобхватно изяснена фактическа
обстановка въз основа на представените в хода на първоинстанционното
производство писмени доказателствени източници, възприета и от настоящия
въззивен съдебен състав, с обжалваното решение ЕРС е отхвърлил предявеният иск
по чл.26, ал.1 предл.1 и 3 от ЗЗД, по съображения, че с оспорения Анекс към Договора
за аренда подписалите го - Г.
П.
/починал/ като арендодател и ответника И.П. като арендатор, не са извършили
изменение на арендния договор при условията на чл.16, ал.1 от ЗАЗ, в който
случай е налице забраната на чл.16, ал.1, изр.2 от ЗАЗ за изменение на
уговорения срок, а анексът е продължаване на арендния договор по смисъла на
чл.18, ал.1 от ЗАЗ, както и не е налице значителна нееквивалентност на
престациите на страните по процесния Договор за аренда и Анекс към него, което
да обосновава извод за противоречие на Анекса с добрите нрави, а от клаузите на
процесния оспорен Анекс, преценени поотделно и в съвкупност при липса на други
събрани доказателства, не може да се направи извод за сключването му с цел
увреждане интересите на ищцата Г..
По допустимостта: Налице е активна и пасивна
процесуална легитимация и правен интерес за ищцата по първоинстанционното производство
от предявяване на иска по чл.26 ал.1 пр.1-во и 3-то от ЗЗД. Предявеният иск е допустим, тъй като за
въззивницата Г. - ищец по първоинстанционното гр.д.№80/2019г. по описа на ЕРС,
като съсобственик на земеделските недвижими имоти – предмет на арендоване с
процесните Договор за аренда и анекс към него, е налице правен интерес за
установяване нищожността на оспорения анекс, сключен на 01.09.2016г., тъй като
макар и да не е страна по сключените правоотношения, то по силата на чл.3 ал.4
от ЗАЗ е обвързана от договорените от друг от съсобствениците клаузи, в случая
от сънаследника Г.И. П. /починал/. Правният интерес на ищцата се обосновава
и от факта, че при успешно проведен иск за установяване нищожността на
посочения анекс, то срокът на действие на Договора за аренда на земеделска земя
от 11.11.2013г. е 10 стопански години и след изтичането му в края на
стопанската 2023г., ищцата ще разполага с възможността като съсобственик на
процесните имоти занапред да ги ползва, а и ще получава арендно плащане в
по-голям размер съобразно първоначално уговореното с договора.
Правилно възприетата от първоинстанционния съд
квалификация на предявения иск по чл.26 ал.1 пр.1-во и 3-то от ЗЗД, се
основава на фактическите твърдения, изложени в исковата молба и формулираният
петитум.
Съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите,
които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Съгласно приетото в правната теория
и съдебната практика основанията за нищожност, посочени в чл.26 от ЗЗД са общи
такива и те не се прилагат при наличие на друго /специално/ основание за
нищожност.
В случая се оспорва действителността на Анекса
от 01.09.2016г., вписан в Служба по вписванията гр.Елхово с вх.рег. № 3151 от
13.09.2016г., акт № 9, т.ІV, към Договора за аренда от 11.11.2013, вписан в
СВ-Елхово при ЕРС с вх.рег. № 4512 от 19.11.2013г.,
акт № 71, т.VІ, в хипотезата на чл.26, ал.1 предложение 1-во от ЗЗД
- поради противоречие със закона - нормата на чл.16, ал.1, изр.2 от ЗАЗ и в
хипотезата на чл.26 ал.1 предложение 3-то от ЗЗД - поради накърняване на
добрите нрави.
По смисъла на ЗАЗ и съответно на задължителната за съдилищата
практика, валидността на Договора за аренда на земеделска земя, се
предпоставя от спазването на формалните изисквания за сключването
му в писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Същият се оповестява с вписването му в СВп и с
регистрация в съответната общинска служба по земеделие - чл. 3, ал. 1
ЗАЗ. Като с тези, задължителни за валидността му изисквания,
законодателят е обвързал изрично и измененията, касаещи по смисъла на чл.18 от ЗАЗ
продължителността на договора, както и за прекратяването му по взаимно съгласие
по чл.27, ал.2 от ЗАЗ. С Тълкувателно решение № 2/20.07.2017г. на ВКС,
постановено по тълк. д. № 2/2015 г., ОСГТК, се прие,
че тези три изисквания – за форма, вписване и
регистрация са от различен порядък и неспазването им има различни
правни последици.
Съгласно
чл.20а, ал.2 от ЗЗД договорите могат да бъдат изменяни, прекратени, развалени
или отменени, само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени
в закона, какъвто е случая и с договора за аренда (в този см. е чл.16 от ЗАЗ).
Както от общите правила на ЗЗД, така и според предвиденото в
специалния ЗАЗ, съгласието за изменение на договора може да се предвиди от
страните още при сключване на договора, както и с допълнително
постигнато при действие на договора, съгласие чрез
допълнително споразумение /анекс/. Като в ограничение на това право
при арендния договор се следва съобразяване с предвидените в хипотезите на
чл.16, ал.1 изр. 2-ро и 3-то от ЗАЗ ограничения. Други ограничения
за изменение на договора не се уреждат със специалния ЗАЗ. Поради което следва
да се приеме, че извън посочените в спец. закон ограничения, страните по
договора за аренда могат да го изменят по взаимно съгласие, съобразявайки се
единствено с повелителните норми на закона и добрите нрави, очертани в
чл.9 от ЗЗД като граници на договорната свобода.
Съгласно
разпоредбата
на чл.16, ал.1 от ЗАЗ, на която се
позовава въззивницата - ищца в първоинстанционното производство, ако след сключване на договора за аренда
обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на отношенията
си, се изменят трайно и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от
тях задължения, всяка от страните може да поиска изменение на договора. Само
при едновременното осъществяване на тези две предпоставки - изменението да е
трайно и да води до значително несъответствие на поетите задължения, е
допустимо изменението на договора. Съгласно изричната разпоредба на чл.
16, ал. 1, изр. второ от ЗАЗ изменението на договора не може да засяга
уговорения срок. Увеличаването
или намаляването на добивите от обекта на договора вследствие на стопанисването
му, не е основание за изменение на арендното плащане. В ал.5 на същата
разпоредба законодателят е предвидил
възможността това право да се упражни от страната и по съдебен ред, ако
не се постигне споразумение за изменение на договора. Систематическото и логическото тълкуване на посочената
разпоредба - чл.16 от ЗАЗ, налага извода, че забраната за изменение на договора
за аренда по отношение на уговорения в него срок не е абсолютна, а се отнася
само до случаите, посочени в изр. първо, т.е. когато обстоятелствата, от които
страните са се ръководили при уреждане на отношенията си, се изменят трайно и
това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения,
страните по него не могат да изменят срока му. Аргумент в подкрепа на този
извод е и нормата на чл.18 от ЗАЗ, която регламентира продължаването на срока
на арендния
договор, което се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите и
се вписва в службите по вписванията и в регистъра на съответната общинска
служба по земеделие. Алинея 2 на чл.18 от ЗАЗ урежда, че предложението за
продължаване на договора следва да се отправи най-късно до изтичане на деветия
месец на стопанската година, предхождаща прекратяването на договора за аренда.
Анализът на посочените две разпоредби от ЗАЗ -
чл.16 и чл.18, дава основание да се направи извод, че законодателят е уредил
възможност както за изменението на сключен договор за аренда, така и за
продължаването му, но при различни предпоставки и последици. Сравнението на
двете разпоредби налага изводи за няколко съществени различия между хипотезите
на изменение и на продължаване на арендния договор: - на първо място, в
хипотезата на чл.16 от ЗАЗ, изменението не може да надхвърли срока, за който е
сключен договора, както и не може да засяга този срок, докато при
продължаването на договора в хипотезата на чл.18 от ЗАЗ предмет на
предоговаряне могат да бъдат едновременно както срока, така и други съществени
елементи на договора, в т.ч. и арендното плащане, какъвто е процесният случай.
На второ място, за да е налице основание за изменение, следва да има трайна
промяна в обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на
отношенията си, която промяна да е довела до очевидно несъответствие между поетите
от тях задължения, докато при продължаването на арендния договор такова
изискване няма. На трето място - съществена е разликата в предвидената от
законодателя форма, в която могат да бъдат извършени - изменението в хипотезата
на чл.16 от ЗАЗ се прави чрез писмени волеизявления на страните, без да е
налице изискване за вписването им, а ако страните не постигнат споразумение
съгласието на насрещната страна може да бъде заместено от решение на съда,
докато при продължаването на арендния договор в хипотезата на чл.18 от ЗАЗ законодателят
е въвел форма за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите,
както и изискване за вписване на продължаването на договора в имотния регистър
и в съответната общинска служба по земеделие. Така
въведените от законодателя изисквания за формата и вписването на продължаването
на договора за аренда, водят до извода, че по своята правна същност
юридическият факт на продължаването на арендния договор е приравнен на
сключването на нов договор между същите страни, а не на изменение на
съществуващия такъв. От своя страна уредбата по чл.16 от ЗАЗ относно изменението на
арендния договор е близка с института на стопанската непоносимост по чл.307 от ТЗ,
като въведените ограничения за изменение на договора за аренда в тази законова
хипотеза – относно уговорения срок и забрана за изменение на арендното плащане
във връзка с увеличение или намаляване на добивите, са свързани с приетото от
законодателя, че това не са обстоятелства по смисъла начл.16, ал.1, изр.1 от ЗАЗ,
пораждащи право на страната да иска едностранно изменение на договора. Такова разрешение е възприето и от ВКС
в Определение №721/14.11.2016г.
по гр.д.№ 2901/2016г. Г.К. III Г.О. на ВКС и Решение № 118 от 27.07.2015 г. по
т.д. № 2137/2014 г. първо т.о., както и в тази насока е налице и последователна
съдебна практика /Решение от
19.01.2016г. по възз.т.д.№1307/2015г. по описа на ОС-Стара Загора; Решение по
гр.д.№26/2017г. по описа на РС-Червен бряг; Решение от 03.10.2016г.
в.гр. дело № 422/2016 год. на ВрОС, Решение №
207/17.07.2017 г. по в.гр.дело № 257/2017 г. на ВрОС, Решение № 209/17.07.2017
г. по в.гр.дело № 259/2017 г. на ВрОС, Решение № 210/17.07.2017 г. по в.гр.дело
№ 261/2017 г. на ВрОС и др./.
С оглед гореизложените разяснения и възведени
съпоставими различия в предпоставките и последиците на хипотезите на изменение
по чл.16 от ЗАЗ и на продължаване на арендния договор по чл.18 от ЗАЗ,
настоящият състав на ЯОС приема, че процесният Анекс от 01.09.2016г., с който
срокът на договора за аренда от 2013г. е удължен до 11.11.2036г., не
представлява изменение на същия по смисъла на чл.16 от ЗАЗ, а е продължаване на
договора по смисъла на чл.18 от ЗАЗ. От доказателствата по делото безспорно е
установено, че е спазена предвидената в разпоредбата на чл.18 ал.1 от ЗАЗ форма
за действителност - писмена с нотариална заверка на подписите, както и вписване
в Службата по вписванията. Анексът е сключен преди изтичане на деветия месец на
стопанската година, предхождаща прекратяването на договора за аренда, в
съответствие с предвиденото в чл.18, ал.2 от ЗАЗ. Неоснователно е оплакването
на въззивницата Г. за липса на отправено предложение за удължаване на срока по
смисъла на цитираната разпоредба на чл.18 ал.2 от ЗАЗ, тъй като в случая страните
по арендния договор, полагайки подписите си под анекса са обективирали
съгласието си за удължаване на срока на арендния договор. Т.е. не е налице
непостигнато взаимно съгласие
между страните по арендното правоотношение, за да е необходимо отправяне на предложение
от която и да е от тях за продължаване на договора за аренда най-късно до
изтичане на деветия месец на стопанската година, предхождаща прекратяването на
договора за аренда. Затова макар и законодателят да е установил императивна
норма, забраняваща изменение на уговорения срок /чл.16 ал.1 от ЗАЗ/, която
неправилно се тълкува от въззивницата Г. като абсолютна забрана, то с
разпоредбата на чл.18 ал.1 от ЗАрЗ е предвидил възможност на страните на
арендното правоотношение да продължат по взаимно съгласие действието му и за
напред, което действие като правни последици на практика представлява и се приравнява на
сключването на нов договор между същите съдоговорители, а не на изменение на
съществуващия такъв.
Ищцата Г. - въззивница
по настоящото производство, се позовава и на нищожност на оспорения Анекс от
01.09.2016г. към Договора за аренда от 11.11.2013г., като накърняващ добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона – чл.26 ал.1 от ЗЗД. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват
като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение,
приравнявайки го по последици с нарушение на закона /Тълкувателно решение
№1/15.06.2010г. по тълк.дело №1/2009г. - ОСТК ВКС/, и затова вложеният в това
понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само
онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности,
които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от
договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността
и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни
правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Въпросът
дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо
„добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена
изгода, следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите
на страните и събраните доказателства по конкретното дело.
В случая въззивницата Г. – ищца по
първоинстанционното производство, обосновава накърняването на добрите нрави с
налична нееквивалетност
на насрещните престации, поради съвкупността от следните възведени от тази страна
хипотези - липса на справедливост и добросъвестност при сключването на анекса,
тъй като страните по него са целели единствено лично несправедливо
облагодетелстване във вреда на ищцата и останалите съсобственици, несправедливо
дългият предоговорен с анекса срок, което е в противоречие с принципа за
еквивалентност на насрещните престации и уговорена цена значително по-ниска от първоначално
договорената с договора.
Липсата на еквивалентност в насрещните
престации, на която се позовава въззивницата Г. при оспорването на Анекса от
01.09.2016г., при двустранните договори се приема за противоречие с добрите
нрави, доколкото те определят границата на свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД.
Така в Решение №277/26.01.2015 г., постановено по гр.д.№1962/2014 г., ІІІ г.о.,
ВКС разяснява, че преценката дали нееквивалентността е значителна, съответно
дали е налице основание за нищожност на сделката, следва да се извършва при
съобразяване на преследваната от страните цел и обстоятелството свързана ли е
тя с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес. (в т.см. Решение №153/24.07.2015
г. по гр.д.№3014/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.).
Пак в практиката си
ВКС въвежда по-конкретни критерии при определяне на еквивалентността
на престациите, като приема, че не всяка нееквивалентност представлява
нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и
явна нееквивалентност, при която едната от насрещните престации е толкова
незначителна, че има практически нулева стойност /в т.см. Решение
№24/09.02.2016 г. по гр.д.№ 2419/2015 г. на ІІІ г. о. на ГК на
ВКС/. Според ВКС критерии са необходими, тъй като в противен случай
преценката на съда би заменила волята на страните и би се накърнил
принципът на свободата на договарянето, защото еквивалентността на престациите
поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес.
За неоснователни като
непочиващи на нормите на специалния ЗАЗ и на доказателствената съвкупност, се
намериха доводите на въззивницата, изложени във въззивната й жалба за наличие
на нееквивалентност на насрещните престации предвид обстоятелството, че към
датата на сключване на оспорения Анекс – 01.09.2016г. ответникът – въззиваемия И.П.
действащ лично за себе си и като пълномощник на арендодателя Г. П.,
който е негов баща /починал на ********./,
знаейки, че има висящо производство за съдебна делба – гр.д.№ 495/2015г. по
описа на ЕРС за същите земеделски земи, както и че арендодателя Г. П.
притежава само 30/108 ид.части от същите имоти, въпреки това сключва процесният
Анекс към Договора за аренда, обременявайки цялата съсобственост за срок до
2036г., с единствената цел – да се облагодетелства несправедливо за сметка на
ищцата Г. и на останалите съсобственици. Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.4 от
Закона за арендата в земеделието /в редакцията преди изменението в ДВ,
бр.13/07.02.2017 г., действала към датата на сключване на договора и анекса/,
когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците, то
отношенията помежду им се уреждат съгласно чл.30, ал.3 от ЗС. Следователно
самият закон допуска договорът за аренда да бъде сключен не от всички, а от
един или от някои от съсобствениците. Процесните Договор за аренда от
11.11.2013г. и Анекса към него от 01.09.2016г. действително са сключени само от
един от съсобствениците на процесните земеделски земи, които са възстановени по
реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Д. М. К., б.ж.на с.Р., поч.на ******., в лицето на сънаследникът Г. И. П., притежаващ 30/108 ид.ч. от земеделските земи. В случая страните по
договора за аренда и анекса към него са се възползвали от липсата на забрана в
закона /към момента вече има ограничение в този смисъл - чл.3 ал.4 от ЗАЗ - ДВ
бр.42/22.05.2018г., в сила от 22.05.2018г.: лице, притежаващо минимална част от
земеделски земи да сключва договор за аренда за всички земеделски земи/, както
и възползвайки се от обстоятелството, че в закона липсва ограничение по
отношение на максималният срок за сключване на договор за аренда на земеделски
земи /ЗАЗ не определя максимален срок на договора, а само минимален от 5
стопански години – чл.4 от ЗАЗ/, като с процесният Анекс от 01.09.2016г. към Договор
за аренда, срокът на действие на договора е продължен до 11.11.2036 година – с
още 13 години след изтичането на първонално уговореният такъв – до 2023г. Поради
това, след като самият специален ЗАЗ, действащ към момента на сключването на
процесния Анекс към Договора за аренда допуска сключване от един от
съсобственик, какъвто е процесният случай без оглед на притежаваната от него в
съсобствеността ид.част /чл.3 ал.4 от ЗАЗ/, така и възможност за уговаряне на
срок над минимално предвидения без предвиден максимален такъв, то настоящият
въззивен съд не споделя възведеното в тази насока възражение на ищцата,
че е налице нищожност поради накърняване
на добрите нрави.
В случая за нееквивалентност и в тази
връзка за действия на ответника И.П. и баща му – починалия Г. П., злепоставящи и накърняващи интересите на ищцата и на останалите
съсобственици не може да се говори и с оглед предоговореното с Анекса от 01.09.2016г.
арендно
плащане в размер на 10 кг зърно на декар, което е по-малко от договореното с Договора за аренда от
11.11.2013г. – в размер на 45 кг зърно на декар, тъй като в случая не е налице
липса на престация. При това положение, с оглед цитираната съдебна практика, както и
възведените в чл.8 ал.2 от ЗАЗ критерии за определяне цената на арендното
плащане и ангажираните доказателства, според настоящият ЯОС не се доказа
да е налице несъответствие, което да е явно значително, нито пък може да се
приеме, че е налице нулева престация. В
случай, че цената, дължима от арендатора, не удовлетворява интереса на въззивницата-ищца
по първоинстанционното производство в закона е предвидена възможност за
увеличаването й. Съгласно чл.16 от ЗАЗ всяко изменение на договора,
независимо на промяна на кои обстоятелства се дължи, може да бъде поискано от
всяка от страните по него. С оглед доказването, това искане следва да бъде
направено писмено, а насрещната страна следва да отговори писмено в едномесечен
срок на предложението за изменение. При непостигане на споразумение, страната,
която е поискала изменението, може да предяви пред съда искане да вземе решение
по въпроса (чл.16, ал.5 ЗАЗ), т.е. в закона е налице изчерпателно уредена
процедура по изменение на договор за аренда, от която ищцата би могла да се
възползва.
Поради изложеното съдът приема, че няма нарушение или
противоречие на визирания Анекс от
01.09.2016г., с нотариално удостоверени подписи с peг. №6401/12.09.2016г. на Нотариус К. К. с рег.№ 451 на НК, вписан
в Служба по вписванията гр.Елхово с вх.рег.№ 3151 от 13.09.2016г., акт №9, т.4, с
императивната норма на чл.16, ал.1, изр. второ от ЗАЗ и същият не
е нищожен по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, както и същият не
накърнява добрите нрави и не се явява нищожен по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3
от ЗЗД, поради което и предявеният иск за прогласяване на неговата
нищожност на посочените основания, се
явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
С гореизложеното съдът дава отговор на
възраженията на въззивницата и като счита жалбата й за неоснователна, намира,
че следва да потвърди обжалваното решение на РС-Елхово като правилно и
законосъобразно. Решението е постановено при правилно приложение на материалния
закон, като въззивният съд не установи допуснати от първата инстанция нарушения
на процесуалния закон - това оплакване на въззивника е бланкетно. Не е налице и
необоснованост на решението, тъй като са правилни фактическите констатации на
съда, въз основа на които са формулирани съотносими и правилни правни изводи,
резултат на обстоен и прецизен правен анализ.
При този изход на делото, право на разноски пред
въззивната инстанция на основание чл.78 ал.3 вр.с чл.273 от ГПК има
въззиваемата страна И.Г.П., на която следва да се присъдят
разноски в размер на 300.00 лв.- изплатено на адв.Ч. адвокатско възнаграждение
съгласно представено пълномощно и Договор за правна защита и съдействие от
16.09.2019г.
Водим от
горното, ОС-Ямбол
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75/07.08.2019
г., постановено по гр.д. №80/2019 г. по описа на РС-Елхово.
ОСЪЖДА Г.Г.Г., с ЕГН **********, със съдебен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТИ на И.Г.П., с ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, сторените във въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски в размер
на 300.00 /триста/ лева.
РЕШЕНИЕТО на осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.