Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на шести
февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 14793 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1996 от 04.03.2016
г., постановено по гр. д. № 70352/2014 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 41-ви състав, първоинстанционният
съдебен състав е признал за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** Б положителни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 и чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.К.П., ЕГН **********, дължи на ищеца суми, както
следва: 1718,97 лв., представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за периода месец декември, 2011 г. – месец април, 2013 г. за топлоснабден имот – апартамент № 30, находящ се в град София, ж.к. „************, с абонатен номер 167402, ведно със законната
лихва от 04.09.2014 г. - датата на депозиране на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 320,43 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 1718,97 лв. за периода от
31.01.2012 г. до 07.08.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 48479/2014
г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в.
С посоченото съдебно решение ответницата М.К.П. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, направените по исковото производство разноски в
общ размер на 927,97 лв., както и направените такива по ч.гр.д.№
48479/2014 г. по описа на СРС, 41 състав, в общ размер на 342,17 лв.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач, конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от М.К.П., представлявана от надлежно упълномощен процесуален
представител – адв. С.С. – САК, в която се излагат доводи, че
неправилно съдът е уважил предявените искове, като е приел, че абонатната
станция за процесния имот е шеста категория строеж по
смисъла на чл. 138, ал. 1, т. 6 вр. чл. 147 ЗУТ и
съгласно чл. 178, ал. 2 ЗУТ строежите от шеста категория
не подлежат на въвеждане в експлоатация. В тази връзка се сочи, че процесните
изискуеми суми не се дължат от ответницата, тъй като по делото не се установява
да е налице издадено разрешение за ползване на абонатната станция, респективно
документ за въвеждането й в експлоатация.
Съобразно изложеното се
сочи, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Моли се
същият да бъде отменен и претендираното вземане да
бъде прогласено за недължимо. Претендират се разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. По делото е депозирана молба от надлежно
упълномощен процесуален представител на дружеството, с която се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и се претендират
разноски. Не се излагат доводи по същество на спора.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба и от третото лице помагач – „Т.С.“
ЕООД.
В хода
на въззивното производство – на
09.03.2017 г., въззивния жалбоподател е
починал, поради което и на основание чл.
227 ГПК, с определение от 06.09.2018 г. (л. 37 от
делото пред СГС), на
негово място като страна са
конституирани наследници
му по
закон - В.В.П., ЕГН **********, и Р.В.П., ЕГН **********.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока
по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Със заявление от 04.09.2014 г. „Т.С." ЕАД е поискало от СРС издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника М.К.П., за следните суми: 1718,97 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода месец декември, 2011 г. – месец април, 2013 г. за топлоснабден имот – апартамент № 30, находящ се в град София, ж.к. „************, с абонатен номер 167402, ведно със законната
лихва от 04.09.2014 г. - датата на депозиране на заявлението, както и за сума в размер на 320,43 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 1718,97 лв. за периода от
31.01.2012 г. до 07.08.2014 г. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 48479/2014 г. по описа
на СРС, ГО, 41 с-в.
Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено
възражение от длъжника, а на ищеца са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК. Във връзка с депозирана от последния искова молба, Софийски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД и е образувано гр.д. № 70352/2014
г. по описа на СРС, І ГО, 41-ви състав, по което е постановено обжалваното
решение.
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване,
изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е.
наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно Закона
за енергетиката (ЗЕ) в относимата му за спора редакция,
потребител на топлинна енергия за битови нужди е лице – собственик или
ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за
домакинството си.
Според задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач)
по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен
договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти
на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесния имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа.
По делото не е
спорно и обстоятелството, че М.К.П. е имала качеството „потребител“ на топлинна
енергия за процесния период по повод ползването на
недвижимия имот, за който е начислена топлинната енергия, предмет на установителната искова претенция. Този факт се установява
от представения договор за
дарение на недвижим имот, оформен с нот.акт №
47/23.02.1999 г., сключен между Л.Й.К., в
качеството на дарител, и М.К.П., в качеството на дарен. Не са спорни и количеството
доставена топлинна енергия в имота, цената на същата, както и изискуемостта и
размера на претендираното обезщетение за забава. От въззивната страна не са релевирани
доводи и възражения във връзка с посочените обстоятелства, поради което и по аргумент
от чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи проверка на
изводите на първоинстанционния съд във връзка с тях.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба,
спорен пред въззивната инстанция е единствено въпросът
дължима ли е потребената от М.К.П. (починала в хода
на въззивното производство и заместена на основание
чл. 227 ГПК от наследниците си по закон - В.В.П. и Р.В.П.) топлинна
енергия за процесния период при липса на документ,
удостоверяващ въвеждане в експлоатация на абонатната станция, обслужваща сградата, в която се намира апартаментът на въззиваемата страна.
Въззивната инстанция изцяло споделя
доводите, изложени от първоинстанционния съдебен
състав в тази насока, а именно че по делото са представени достатъчно доказателства за годност и ползване на обсъжданото съоръжание в съответствие с действащата
нормативна уредба. В тази насока проверяваната инстанция правилно е взела предвид
представените писмени доказателства, касаещи годността и изправността на
обслужващата сградата абонатна станция,
а именно техническа документация, находяща се на л. 97 и и сл. от делото пред СРС, както и
заключението на съдебно-техническата експертиза.
Във
връзка с релевираното възражение за недължимост на изискуемите процесни
суми поради липса на документ, удостоверяващ въвеждане
в експлоатация на абонатната станция,
съществено по делото е, че от доказателствените
материали се установява изправността на уредите, отчитащи потребената
топлинна енергия, които видно от заключението на съдебно-техническата експертизата
(л. 62 и сл. от делото пред СРС) са преминали задължителния контрол и са
изправни.
Този факт е
съществен, тъй като съгласно ЗЕ, като страна по
посоченото правоотношение, потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени единици топлинна енергия
от средствата за дялово разпределение -
топломери, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на топлинната
енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от
общия топломер монтиран в абонатната
станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ принцип за
реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, при уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на ТЕ в сграда - етажна собственост.
В тази насока,
правилно първоинстанционният съдебен състав е посочил, че абонатната станция не отчита
дяловото разпределение на топлинна енергия между клиентите в сградата – етажна
собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда-етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение, като начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащата Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. В конкретния случай,
съобразно заключенията на приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи, които първоинстанционният съдебен състав
правилно е кредитирал като обективни и компетентно изготвени, разпределението
на консумираната топлинна енергия между абонатите е правено на база показанията
на индивидуалните разпределителни уреди, монтирани на радиаторите и водомерите,
като текущата метрологична годност на всеки топломер се доказва от наличния
върху корпуса му холограмен стикер.
Предвид
изложеното, доводите за липса на доказателства за въвеждане в експлоатация на
абонатната станция в сградата, съдът намира за ирелевантни към предмета на
делото, а именно установяване на наличието на правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойност на потребената
топлинната енергия и изискуемост на вземането. По изложените съображения, въпросът за
правилен ли е извода на първоинстанционния съд коя
категория строеж е обсъжданото съоръжение по смисъла на Закона за устройството
на територията (ЗУТ), е ирелевантен за
основателността на предявените искове и няма отношение към дължимостта
на цената на реално доставената топлинна енергия в процесния
имот, поради което на следва да бъде обсъждан от въззивната
инстанция.
Доколкото
цената на реално доставената топлинна енергия и отчитането й в съответствие с
действащата нормативна уредба са безспорно установени, липсата на документ по
делото, удостоверяващ пускането на абонатната станция в експлоатация и
наличието на разрешение за това не влияе на дължимостта
на процесните суми. Първоинстанционният съдебен състав правилно е приел
за установено, че между въззиваемата страна и въззивника е възникнало и съществува облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи
условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за
посочения обект с абонатен № 167402, като М.К.П., праводател
на конституираните на основание чл. 227 ГПК въззиваеми,
е имала качеството потребител на топлинна енергия за процесния
период и на това основание е дължала заплащането на доставената по време на
него топлинна енергия, включително и обезщетение за забава забавено плащане на
дължимата сума.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно, включително и в
частта за разноките.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено
искане за присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение. Искането е направно своевременно – в
срока по чл. 80 ГПК, но разгледано по същество е основателно.
Въззиваемият претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 06.10.2016
г. Съдът намира, че предвид факта, че въззиваемата
страна не е подавала отговор на въззивната жалба и не
е взела становище по същество на спора и/или по исканията на въззивника, а участието й във въззивното
производство се изразява само и единствено в подаване на бланкетна
молба за даване ход на делото в отсъствие на процесуален представител, която
молба съдържа и искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, не е налице предпоставката, визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а
именно юридическото лице да е било защитавано от юрисконсулт. До този извод
съдът достигна като съобрази факта, че въззиваемият
не е взел никакво участие в разглеждането на въззивното
дело и не е депозирал никакви становища и отговори, освен посочената по-горе
молба. Поради тези съображения на въззиваемата страна
не се следват разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също
е направил искане за присъждане на разноски, но предвид неоснователността на
жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1996 от 04.03.2016 г., постановено по гр. д. № 70352/2014 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 41-ви
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.