Р Е Ш Е Н И Е
№ 260182 04.06.2021
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско
отделение, трети въззивен състав
на ………...деветнадесети май.………… две хиляди двадесет и първа година
в публично съдебно заседание
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С участието на секретаря……Р.Г.
………………………………….
И прокурора
……………………………………………..…………………………
като разгледа
докладваното от съдия Петкова…..……..………………………..
Въззивно гражданско дело
………….№ 181 по описа за 2021 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260125/12.10.2020
година, постановено по гр.д. № 2225/2016 година, РС-Хасково е осъдил на основание чл. 4, пар. 3 ДЕС Върховния касационен съд да заплати на М.В.М. с
настоящ адрес ***, сумата от 4 234,91 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди поради допуснато
с Определение № 249 oт 25.10.2011 г. по гр. д. № 764/2011 г., III г. о. на ВКС нарушение на правото на
Европейския съюз, а именно на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията
на работното време, изразяващи се в неизплатено от ОУ „Д-р Петър Берон"
гр. Пловдив обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от
30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. в размер на 3 400,20 лева и обезщетение за
забава върху него за периода от 02.07.2009 г. до 25.10.2011 г. в размер на
834,71 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 3 400,20 лева от
25.10.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 800,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи
се в стрес, загуба на самочувствие, чувство за онеправданост, разочарование и
загуба на доверие в институциите, вследствие на същото нарушение, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.10.2011 година до окончателното ѝ
изплащане. В останалата част до пълните предявени размери - 5 443,39 лева
обезщетение за причинени имуществени вреди и 2000 лева обезщетение
за причинени неимуществени вреди, - исковете са отхвърлени. С оглед
изхода на делото са разпределени деловодните разноски и на адв. С. на основание
чл. 38 ал. 2 от ЗАдв е присъдено възнаграждение в размер на 370,51 лева,
съразмерно уважената част от исковете.
С определение №
260082/19.01.021 година РС – Хасково е оставил без уважение молбата от М.В.М.
за изменение на Решение № 260125/12.10.2020 година в частта за присъдено
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. А с решение №
260037/19.01.2021 година първоинстанционният съд е допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка в решение № 260125/12.10.2020 година, като е постановил
изричен диспозитив за отхвърляне на искането на М.В.М. за присъждане на законна
лихва върху сумата от 834,71 лева, представляваща част от исковата главница по
иска за обезщетение за имуществени вреди, а именно обезщетение за забава върху
сумата от 3400,20 лева за периода от 02.07.2009 година до 25.10.2011 година,
считано от 25.10.2011 година до окончателното ѝ изплащане.
Недоволни от така
постановените съдебни актове са останали и двете страни.
Ищцата в
първоинстанционното производство М.В.М., чрез упълномощен адвокат А.С. и
адвокат Станислава Латева, подава въззивна жалба вх. № 264558/04.11.2020
година, с която обжалва решение № 260125/12.10.2020 година. Въвежда оплаквания
за неправилност на решението в частта, в която съдът е отхвърлил претенцията
ѝ за разликата над присъдената сума 800 лева до пълния предявен размер
2000 лева, както и в частта, в която е отхвърлен искът за присъждане на
обезщетение за забава върху сумата 834,71 лева. Въззивницата настоява, че е
нарушено нейно основно право. С постановеното определение за недопускане на
касационното обжалване действащият като последна инстанция съд не е отстранил,
а напротив, затвърдил неправилната си съдебна практика. В същото време, М. М. с поведението си не била дала повод да
бъде извършено нарушението. Вредните последници, настъпили за въззивницата в
резултат на нарушението, били доказани в пълен обем. За да определени по-ниско
обезщетение от претендираното, първоинстанционният съд приел, че негативните
последици били предизвикани не само от ВКС, но и от районния и окръжния съд. На
това въззивницата възразява, че отговорността за причинените вреди била на
Държавата и тя обхващала всички последици от поведението на всички държавни
органи, причинили вредите. На следващо място въззивницата настоява, че съдът
неправилно е отчел значението на
увреждащото действие персонално за ищцата: на пръв поглед сумата, която
съдилищата отказали да присъдят, не била голяма, но за М.М. тя се равнявала на
няколкомесечното ѝ трудово възнаграждение, а съответно основни средства,
на които тя разчитала за месечната си издръжка. Освен това, произнасянето на
ВКС оставило трайна следа в неимуществената сфера на въззивницата, тъй като тя
и до настоящия момент не могла да се примири, че националният съд е отказал да
признае правото ѝ на платен годишен отпуск. На последно място
въззивницата твърди допуснато от РС-Хасково съществено нарушение на
съдопроизводствените правила: Приемайки, че ищцата сама не е положила
необходимата грижа, за да ограничи размера на настъпилите неимуществени вреди
(чрез късно предявяване на исковите си претенции), съдът служебно, без да е
въведено от ответната страна, се произнесъл по възражението по чл. 83 ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредите. Освен това, не било ясно – как по-ранното
предявяване на исковете ще ограничи обема на причинените имуществени вреди. С
тези и останалите доводи въззивницата прави искане за отмяна на решението в
тази част и за уважаване на иска за обезщетение за причинените ѝ неимуществени
вреди в пълен размер 2000 лева. В частта, в която се обжалва решението на
РС-Хасково за отхвърляне на претенцията за присъждане на обезщетение за забава,
въззивницата настоява, че ако националните съдилища биха ѝ присъдили
своевременно сумата 834,71 лева като обезщетение за забава върху сумата 3400,
20 лева, то тя би имала възможността да я ползва реално. А след като тази
възможност била предотвратена с произнасянето на ВКС, то за нея настъпила
вреда, която на самостоятелно основание следвало да бъде обезщетена не само в
размер на главницата, но и с обезщетение за забавено плащане. Прави искане за
присъждане на лихвата, считано от 25.10.2011 година. Претендира деловодни
разноски за двете инстанции, в пълния им направен размер.
В срока по чл. 263 ал.
1 от ГПК ответникът в първоинстанционното производство Върховен касационен съд
на Република България подава отговор на въззивната жалба, с който заема
становище за нейната неоснователност. Въззиваемият счита, че в атакуваната част
в решението точно са отчетени обективните обстоятелства, които имат значение за
определяне на размера на настъпилите неимуществени вреди. Обезщетението в
размер на 800 лева било достатъчно за да компенсира ищцата и съответствало на
правилото по чл. 52 от ЗЗД. Освен това, районният съд дължимо обсъдил
поведението на самия увреден, а не се произнесъл служебно по възражението по
чл. 83 ал. 2 от ЗЗД. Въззиваемият споделя и аргументите на РС-Хасково за
недопустимост на присъждане на лихви върху лихви (анатоцизъм) и моли решението
да бъде потвърдено и в тази част. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за защита пред въззивния съд.
Ответникът в
първоинстанционното производство Върховен касационен съд на Република България
подава и въззивна жалба срещу решение № 260125/12.10.2020 година на РС-Хасково.
Обжалва същото в частта, в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 800 лева. Счита, че то е неправилно поради нарушение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Въззивникът счита, че по делото липсват данни за ищцата да са настъпили
увреждане на неимуществени права или други правнозащитими интереси. Дори ищцата
и да е претърпяла стрес, загуба на самочувствие, чувство за онеправданост,
разочарование и загуба на доверие в институциите и в частност съдебната
система, то не била доказана пряка причинно-следствена връзка между тези вреди
и определението на ВКС, постановено в производството по чл. 288 ГПК, при
спазване на материалния и процесуалния български закон. Не било обсъдено и
очевидното съпричиняване на предполагаемата вреда от трети лица и други
държавни органи. На следващо място, районният съд само бланкетно изброил в
мотивната част критериите, изпълващи понятието „справедливост“ по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД, без обаче да изложи какво е проявлението на всеки от тях в
правната сфера на ищцата. Освен това, РС допуснал противоречие в мотивите си –
от една страна отчел разумния срок, в който се развило производството пред ВКС,
а от друга – приел, че ищцата не е положила необходимата грижа, като не
използвала своевременно предоставените ѝ способи за съдебна защита и така
сама не е съдействала за ограничаване размера на твърдените вреди. Въззивникът
настоява, че от събраните по делото доказателства се разкрива пълната
незаинтересованост на М.М. относно евентуално настъпили за нея вреди от
поведението на ответника ВКС и това опровергава изнесеното от свидетелите по
делото относно претърпените от нея разочарования по повод дейността на ВКС. На
следващо място във въззивната жалба се твърди, че дори и да се приеме, че за
ищцата са настъпили някакви вреди, то те не са значителни и не обуславят
необходимостта да бъде присъдено обезщетение за тях, а ако бъдат присъдени –
това ще доведе до неоснователно обогатяване на ищцата. С тези и останалите
доводи, изложени във въззивната жалба, ВКС прави искане за отмяна на решението
в атакуваната част и за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, както и за обезщетение за забава върху това обезщетение.
Претендира заплащане на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
В срока по чл. 263 ал.
1 от ГПК М.В.М. подава отговор на въззивната жалба, депозирана от ВКС. Изразява
становище за нейната неоснователност. Счита, че решението в частта, в която
районният съд е присъдил обезщетение до размера 800 лева, решението е правилно
– законосъобразно и обосновано. Акцентува върху обстоятелството, че предявеният
иск не е такъв по чл. 45 от ЗЗД, а е с правна квалификация чл. 4 § 3 от ДЕС,
като се търси отговорността на Държавата за нарушаване правото на ЕС независимо
кой е органът, осъществил нарушението. Счита, че са доказани изискуемите
предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника ВКС, освен това, с
необжалване на решението в частта на уважения иск за имуществени вреди, между
страните със сила на присъдено нещо било установено наличието на явно нарушение
на правото на ЕС от страна на жалбоподателя ВКС. Поддържа всички въведени в
първоинстанционното производство правни съображения относно приложимостта на
практиката на Съда на Европейския съюз, наличие в полза на ищцата на право на
ЕС, както и наличието на достатъчно съществено, явно нарушение на правото на ЕС
от ответника ВКС. Настоява, че ответникът не е въвел своевременно възражение за
съпричиняване на вредите, а съдът е лишен от възможността служебно да приложи
този институт, както не може служебно да
се произнесе и по смисъла на чл. 83 ал. 2 от ЗЗД, без страната да е
въвела своевременно такова възражение. С тези и останалите доводи, изложени в
отговора, прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ВКС част.
По делото е постъпила
частна жалба вх. № 262369/08.02.2021 година от М.В.М. против определение №
260082/18.01.2021 година по гр.д. № 2225/2016 година, постановено по реда на
чл. 248 от ГПК. Жалбоподателката оспорва извода на районния съд за това, че
адвокатът, на който е присъдено възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, а не
самата представлявана страна, е легитимиран да поиска изменение на решението в
частта за разноските. Позовава се на съдебната практика на ВКС, в която е
застъпено противоположно становище. Счита, че присъденото на адвоката
възнаграждение е определено неправилно – в разрез с чл. 38 ал. 2 от ЗАдв и
Наредба № 1/2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
както и при несъобразяване на размера и броя на предявените искове. С тези
доводи моли ХОС да отмени определение № 260082/19.01.2021 година и да уважи
молбата за изменение на решение № 260125/12.10.2020 година в частта за
разноските, като присъдено адвокатско възнаграждение да бъде съобразено със
закона.
В срока по чл. 276 ал.
1 от ГПК Върховният касационен съд подава отговор на частната жалба, с който я
оспорва като неоснователна. Ответник по частната жалба счита, че правото да
поиска изменение на решението по реда на чл. 248 от ГПК принадлежи именно на
пълномощника на страната, а не самата ищца. Освен това, районният съд правилно
бил изчислил размера на дължимото на процесуалния представител на ищцата
адвокатско възнаграждение, като го съобразил с действалата към момента на
сключването на договора за правна помощ редакция на чл. 7 ал. 2 от Наредба №
1/2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Акцентува
върху материалния интерес по делото и счита, че с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото, присъденото на адвоката възнаграждение
е справедливо и съразмерно. Прави искане за оставяне частната жалба без
уважение.
Срещу решение №
260082/19.01.2021 година по гр.д. № 2225/2016 година на РС-Хасково, с което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка, е подадена въззивна жалба от М.В.М..
Въвежда се оплакване за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.
Въззивницата излага доводи, аналогични на тези, с които е атакувала решение №
260125/12.10.2020 година в частта, в която районният съд е отказал да присъди
обезщетение за забава върху сумата
834,71 лева. (представляваща имуществени вреди, равняващи се на
обезщетението за забава върху сумата от 3400,20 лева за периода от 02.07.2009
година до 25.10.2011 година). Прави искане за отмяна на решението и за
уважаване на предявената претенция.
В срока по чл. 263 ал.
1 от ГПК Върховният касационен съд на Република България подава отговор на
въззивна жалба от М.М. против решението за допускане на поправка на очевидна
фактическа грешка. Изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и
за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт.
Настоява, че ако претендираното обезщетение за забава върху сумата 834,71 лева
бъде присъдено, то ще се достигне до анатоцизъм, който в отношенията между настоящите
страни е недопустим.
В с.з. пред ХОС М.В.М.
се представлява от упълномощен адв. А.С.,
който поддържа подадените жалби и отговори, с всички въведени доводи и
оплаквания.
В с.з. пред ХОС
Върховен касационен съд на Република България не изпраща представител.
Наблюдаващата
прокуратура, чрез представител на Окръжна прокуратура – Хасково, изразява
становище за правилност на решението на РС-Хасково. Счита, че правилно е
установен приложимият закон, правилно е приложен, както правилно е определен и
размерът на дължимите обезщетения за вреди. Предлага решението да бъде
потвърдено.
Във
въззивното производство не са направени доказателствени искания.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на
страните, констатира следното:
Жалбите са подадени в срок и са процесуално допустими.
Подадените от М.В.М.
въззивна жалба вх. № 264558/04.11.2020 година
и от ВКС въззивна жалба вх. № 266933/10.12.2020 година са взаимно
свързани, тъй като с тях се оспорват изводите на първоинстанционния съд по един
и същи въпрос – относно дължимостта на законните лихви върху част от
обезщетение за имуществени вреди, поради което следва да бъдат разгледани
заедно.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Не са допуснати
процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Въззивният съд
изцяло споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата
да се преповтаря. Във въззивното производство не се представиха нови
доказателства.
Съгласно правилата по чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. Решението е валидно и допустимо. При преценка на правилността на
решението в атакуваните му части съдът взема предвид въведените с въззивната
жалба оплаквания.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския
съюз (ДЕС), съединени с претенции за обезщетение за забава, които намират
своето основание в чл. 86 ал. 1 от ЗЗД. Правилото по § 6 от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ препраща относно
реда за разглеждане на тези искове към ЗОДОВ. Приложимата практика на СЕС
константно приема, че отговорността на държавата за нарушение на общностното
право от действия или бездействия на съдебната власт може да бъде ангажирана
при наличието на следните предпоставки: нарушение на правна норма на Съюза,
която има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти, това
нарушение да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена
връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти
вреда.
Няма спор по делото относно релевантните
факти: ВКС, в качеството си на последна съдебна инстанция по българското процесуално
законодателство е разгледал делото и не е допуснал касационно обжалване по
подадената от М.М. касационна жалба срещу решение на Окръжен съд-Пловдив, с
което на свой ред е било потвърдено решение на Районен съд Пловдив за
отхвърляне на исковата претенция на М.М.
за присъждане на дължимото й обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 година. За да стигне до този
резултат, ВКС се е позовал на действащото национално законодателство и
формираната съдебна практика по аналогични казуси. С въззивните жалби не се
оспорва, а с влизане в законна сила като необжалвано на решение №
260125/12.10.2020 година по гр.д. № 2225/2016 година на ХРС, в частта за
обезщетението за имуществени вреди, следва да се приеме, че между настоящите
страни е формирана СПН по въпроса за допуснато от ответника ВКС нарушение на чл.
7 от Директива 2003/88/ЕО, а именно – осъществено е нарушение на правна норма
на Съюза, която има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти.
Налице е и следващата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника – допуснатото
нарушение отговаря на изискването да е достатъчно съществено, като в тази
насока също няма спор, РС-Хасково е изложил задълбочени мотиви, към които ХОС
препраща на основание чл. 272 от ГПК, без нужда от преповтаряне.
Основният спор между страните касае
обезщетението за неимуществени вреди. Ответникът ВКС въобще отрича настъпването
им за ищцата или, алтернативно, твърди тяхна незначителност до степен да няма
необходимост от обезвреда. Спори и относно наличие на причинно-следствена
връзка между установеното с доказателствата по делото душевно състояние на
ищцата и акта на ВКС. А ищцата по делото претендира, че районният съд в
недостатъчна степен е оценил моралните страдания, които е преживяла в резултат
на допуснатото от ВКС нарушение и, освен това счита, че недопустимо и
неправилно РС е приел съпричиняване и наличие на предпоставки по чл. 83 ал. 2
от ГПК.
ХОС се солидаризира с извода на РС-Хасково
за това, че при условията на пълно и главно доказване ищцата установява настъпилите
в неимуществената ѝ сфера вреди, които се явяват пряка и непосредствена
последица от процесното нарушение на ответника. В тази насока ищцата представя
гласни доказателства. От показанията на св. Г.С.Н. става ясно, че ищцата М.М.
много тежко е приела окончателния резултат от заведеното от нея съдебно дело за
обезщетение за неизползван отпуск. Тя е била убедена в правотата на каузата си,
но не е успяла да получи справедливост, поради което се е чувствала обидена, обезверена и разочарована и то
конкретно от крайния съдебен акт, на който е възлагала надежди. Разочарованието
ѝ е дало отражение и върху последващата ѝ работа и начин на живот,
тъй като отново и отново е продължила да говори и преживява разочарованието си.
Като цяло, изходът от съдебния спор пред българските съдилища и конкретно ВКС е
оставил трайна негативна следа в съзнанието ѝ. Освен това, тя е била
лишена от материали облаги в резултат на неполучено обезщетение, което е довело
до сериозни материални затруднения за нея и за семейството ѝ, а освен
това се е наложило да се премести трайно да живее от град ****, където е била
нейната лична и професионална среда, в град ****. В същия смисъл са и
показанията на св. С.И.Г.: М.М., **** по професия, се е чувствата унизена не
само от случващото се в училището, но и от действията на съда и конкретно от
изхода на заведеното от нея съдебно дело. И след години ищцата продължава да се
връща към събитията около повдигнатите от нея съдебни спорове, като душевната
болка от преживяното възмущение и чувство на унижение не отшумява. И след
приключване на делото във ВКС ищцата не се е отказала да се бори за да докаже
правотата си, като пред приятелките си (св. Г.) е споделяла, че ще заведе
настоящото дело. Т.е. от показанията на свидетелите се установява несъмнено, че
личната сфера на ищцата – душевното и
психическото ѝ спокойствие и равновесие, - е била засегнала неблагоприятно,
т.е. за нея са настъпили неимуществени вреди. От събраните гласни доказателства
се установява по безспорен начин, още, причинно-следствената връзка между така
настъпилите неимуществени вреди и нарушението на ответника. Свидетелите са
категорични, че ищцата е била огорчена, разочарована и обезверена не само от
действията на училищната администрация спрямо нея, но и в не по-малка степен от
липса на законосъобразен и справедлив отговор от страна на съдебната система.
Несъмнено, за моралното страдание на ищцата има принос не само настоящият
ответник, но и всичките инстанционни съдилища, които са разгледали и решили
повдигнатия от нея спор за обезщетение за неизползван отпуск и постановили
решения по същия. Но както правилно възразява процесуалният представител на М.М., предявеният иск не е такъв по чл. 45 от ЗЗД и не се
търси персонална вина на увреждащото лице като част от фактическия състав на
непозволено увреждане по ЗЗД, а е специфичен иск с правна квалификация чл. 4 §
3 от ДЕС, като се търси отговорността на Държавата за нарушаване правото на ЕС,
независимо кой е органът, осъществил нарушението. И доколкото ВКС е последната
съдебна инстанция, сложила край на спора със съдебния си акт, който е в
нарушение на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО, то този съдебен орган е
материално-правно легитимиран да отговаря за увреждането в пълния му обем.
Неоснователни са оплакванията на въззивника ВКС за
липса на конкретни мотиви на РС – Хасково при приложение на чл. 52 от ЗЗД при
определяне на справедливия размер на обезщетението. Първоинстанционният
съд е отговорил, че при определяне размера на претендираното заместващо
обезщетение взема предвид, от една страна, установените отрицателни
последици за ищцата в емоционално и психическо отношение от процесното
поведение на ответника, а от друга страна изнесеното от разпитаните по делото
свидетели, че тези страдания са били предизвикани и от решенията на
първоинстанционния и на въззивния съд. Районният съд е отчел още вида и размера на спорния имуществен интерес, липсата на
обективни данни за трайна промяна в начина й на живот, социално-икономическите
условия в страната, обстоятелството, че осъждането (признаване факта на
увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за
пострадалата, разумния срок, в който е приключило делото. Изтъкнал е и аргумент
за неполагане на необходимата грижа от страна на ищцата, която според РС не е
използвала своевременно предоставените й способи за съдебна защита, за да
ограничи размера на настъпилите неимуществени вреди. С тези доводи е обосновал
решението си да присъди обезщетение за неимуществени вреди в значително
по-нисък размер от претендирания.
ХОС в
настоящия си състав не е съгласен с част от доводите на първоинстанционния съд
при определяне на размера на обезщетението, като съображенията в тази насока са
следните: Препращайки към вида и размера
на спорния имуществен интерес като основание за определяне на обезщетение в
по-нисък размер, районният съд вероятно е визирал сравнително невисоката
стойност на материалното благо, от която ищцата е била лишена поради
нарушението. В тази насока ХОС приема като основателно възражението на
въззивницата М. за това, че в индивидуален аспект стойността на това благо не
винаги е решаваща при отчитане на значението на увреждащото действие,
персонално за съответния ищец. Действително, в съдебната практика обезщетение в
размер малко над 3000 лева не е голямо, но от събраните по делото гласни
доказателства се установява, че основния дял в накърняване неимуществената
сфера на ищцата е имал не самият размер на неполучената сума пари, а фактът, че
тя е била лишена от него несправедливо, потърсила е съдебна защита, но в разрез
с общностното законодателство и практиката на СЕС не е получила справедлив и
законосъобразен отговор от национална съдебна система. Впрочем, размерът на
обезщетението за неизползван отпуск се равнява на няколко месечни трудови
възнаграждения на ищцата. А по делото е установено, че ищцата е била принудена
да се премести в друг град отчасти и поради това, че е останала без средства за
препитание. Следователно, неполученото
материално благо не е било незначително за ищцата и това при всички случаи е
допринесло за повишен интензитет на душевните ѝ страдания поради
безпомощност да се погрижи за себе си и за болния ѝ баща.
Основателно е
оплакването на въззивницата М.М. *** нарушение на съдопроизводствените правила.
Своевременно, а именно с отговора на исковата молба, ответникът ВКС не е въвел
нито възражение за съпричиняване на резултата
от страна на ищцата, други съдилища или трети лица, нито е заявил
недобросъвестно поведение на М.М., което да го освобождава от отговорност на
основание чл. 83 ал. 2 от ЗЗД. По-късното заявяване на тези основания за
освобождаване или намаляване на отговорността на длъжника е преклудирано и
съдът няма право да го обсъжда, в това число и служебно. Но дори и да се приеме
противното, ХОС приема, че не се установяват обстоятелства, които да обосноват
извода за съпричиняване или освобождаване на ответника от отговорност поради
бездействието на ищцата: Събраните по делото гласни
доказателства разкриват неоснователност на оплакванията на ответника ВКС за
незаинтересованост на ищцата, която да е довела до ненужно удължаване на
периода, изтекъл от постановяване на процесното определение на ВКС до
предявяване на настоящите искове, а от там и до увеличаване размера на
неимуществените вреди. Както вече бе посочено по-горе, от показанията на
свидетелите става ясно, че ищцата никога не е спряла да се вълнува по темата.
При всяка среща на свидетелките с ищцата, в продължение на години, последната е
насочвала разговорите им към уволнението ѝ, последвалия съдебен процес и
всеки път е изразявала разочарованието и мъката си, в това число и от
действията на съда. И в същото време, изразявала е пред тях намерението си да
предизвика нов съдебен спор, така че да докаже правотата си. Гласните
доказателства обясняват причините, поради което ищцата е била затруднена да
предприеме активни действия в тази насока по-рано: тя е преживявала периоди на
финансово затруднение, а освен това е била обезверена и разочарована. Поради
това ХОС счита, че няма основание да се приеме съпричиняване от страна на
ищцата за продължителността и степента на търпените от нея неимуществени вреди
и изводите на РС-Хасково за противното са неоснователни. Освен това, няма
основание да се счита, че в конкретния случай, ако ищцата бе предявила исковете
си за обезвреда по-рано, то това би ограничило обема на причинените имуществени
вреди. Изводите на първоинстанционния съд в тази насока са хипотетични и не
почиват на събраните по делото доказателства, от които става ясно, че и до
настоящия момент, пет години след предявяване на исковете, нагласите на ищцата,
огорчението и разочарованието от работата на националните съдилища са все
същите.
Поради гореизложеното
съдът намира, че определеното от РС-Хасково обезщетение за неимуществените
вреди не съответства на правила по чл. 52 от ЗЗД за справедлива обезвреда. По
изложените съображения сумата в размер на 800 лева е занижена спрямо степента
на негативната намеса в неимуществената сфера на М.М.. За справедливо овъзмездяване
е необходима сумата 2000 лева, поради което искът следва да бъде уважен в
пълния предявен размер. Като е разсъждавал в противоположен смисъл, РС-Хасково
е постановил в тази част неправилно – незаконосъобразно и необосновано решение,
което в тази част следва да бъде отменено.
Основателна е
въззивната жалба на М.М. срещу решението в частта му за отхвърляне на претенцията
за присъждане на обезщетение за забава, върху сумата 834,71 лева. ХОС споделя
довода на процесуалния представител на въззивницата, че ако националните
съдилища биха ѝ присъдили своевременно сумата 834,71 лева като
обезщетение за забава върху сумата 3400, 20 лева, то тя би имала възможността
да ползва тази сума реално. Или с други
думи, сега вече сумата 834,71 лева не следва да се разглежда като лихва, а като
отделно неполучено материално благо, т.е. няма опасност да се достигне до
анатоцизъм, за което предупреждава въззивникът ВКС. След като поради
нарушението на ответника ищцата е била лишена от това благо, то за нея е
настъпила вреда, която на самостоятелно основание следва да бъде обезщетена не
само в размер на главницата, но и с обезщетение за забавено плащане. Ето защо
решението на ХРС и в тази част се явява незаконосъобразно.
С решение №
260125/12.10.2020 година първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе
изрично (с диспозитива на съдебния акт) относно отхвърляне на претенцията за
обезщетение за забава върху сумата 834, 71 лева. Това е сторено с решение №
260037/19.01.2021 година, като искането на ищцата е отхвърлено със същите
аргументи, изложени в първото решение по делото. По гореизложените съображения за
промяна на характера на сумата 834,81 лева от законна лихва в обезщетение за
нереализирано материално благо, предявеният от М.М. иск за присъждане на
законна лихва върху сумата 834,81 лева, представляваща част от иска ѝ за
причинени имуществени вреди, а именно обезщетение за забава върху сумата от
3400,20 лева за периода от 02.07.2009 година до 25.10.2011 година, се явява
основателен и следва да бъде уважен. Законната лихва следва да бъде присъдена
от 25.10.2011 година – датата на нарушението от страна на ответника. РС-Хасково
е постановил решение в противоположен смисъл и то като неправилно следва да
бъде отменено.
По частната жалба
срещу определение по чл. 248 от ГПК: Действително, съдебната практика по
въпроса относно принадлежността на правото на страната или на адвоката да
поиска присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал.2 от ЗАдв е противоречива и не
е уеднаквена със задължително тълкуване от ВКС. ХОС в настоящия си състав
споделя разбирането, че както молбата за присъждане на адвокатското
възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, така и искането по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за това възнаграждение, следва да
изхождат от самата представлявана страна, а не от адвоката ѝ в лично
качество. Противното би означавало – да се предоставят на адвоката права,
каквито той в процеса не притежава – да подаде искане за разноски от свое име,
а след това да влияе върху съдбата му, в това число чрез обжалване на
определението по чл. 248 от ГПК. И тъй като молбата на М.М. по чл. 248 ГПК е
отхвърлена с основно съображение за липса на съществуващо в нейна полза право
на присъждане на разноски под формата на заплатено адвокатско възнаграждение и
липса на процесуална легитимация да отправя искане по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, то
обжалваният съдебен акт се явява постановен в нарушение на процесуалния закон.
Тъй като с оглед изхода на делото разноските следва да бъдат преразпределени
наново, не е необходимо изрично произнасяне на основание чл. 278 ал. 2 от ГПК.
С оглед извода на ХОС
за основателност на въззивните жалби на М.М., понесените от нея деловодни
разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответника ВКС – за въззивната
инстанция всички направени разноски съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК или общо 25 лева, а тези, направени пред районния съд както следва:
Съгласно представения списък, ищцата е заплатила държавна
такса в размер на 20 лева за предявяване на двата иска и е направила разходи по
пътуване и престой за явяване в открито съдебно заседание по съединени дела
С-762/18 и С-37/19 на СЕС в размер на 1692,81 лева. По отношение на разноските за
преюдициалното производство следва да се има предвид, че те включват разходите
за един адвокат, в какъвто смисъл е както чл. 144, б. „б“ от Процедурния
правилник на Съда, така и релевантната разпоредба на националното право, а и в
практиката на СЕС по принцип се приемат за необходими разходи за целите на
производството пред него разходите за един адвокат или представител. При това
положение и като прецени сложността на делото пред СЕС от една страна, а от
друга страна, че представените документи за пътуване и престой за явяване по
съединени дела С-762/18 и С-37/19 се отнасят и за двамата процесуални
представители на ищцата, съдът счита, че на възстановяване подлежи само
половината от претендираната сума, а именно 846,41 лева. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК
тези разноски следва да бъдат възложени на ответната страна, но съразмерно на
уважената част от исковете, а именно
ответникът ВКС следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 725,70 лева лева.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковете, а именно: За първоинстанционното производство
следва да бъде присъдена сумата от 32,48 лева – юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200,00 лв., определен съразмерно на отхвърлените искове и съобразно
чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1
от НЗПП.
Освен това, на
основание чл. 38 ал. 2 във връзка с ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата на процесуалния
представител на ищцата М.М., адв. А.В.С. *** следва да се присъди адвокатско
възнаграждение, в размер, съобразен с фактическата и правна сложност на делото,
спецификата и интензитета на предприетата защита, броя на проведените с
участието на адвоката съдебни заседания, но не по-малко от минималния размер по
чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в редакция от 05.02.2016 година – при интерес от
5000 лева до 10 000 лева – 580 лева плюс 5% от горницата над 5000 лева), а
именно – сумата 800 лева за първоинстанционното производство и сумата 700 лева
за въззивното производство.
С оглед изхода на
делото във въззивната инстанция, разноски на Върховния касационен съд следва да
останат в негова тежест и юрисконсултско възнаграждение не следва да се
присъди.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение № 260125/12.10.2020 година, постановено по
гражданско дело № 2225 по описа на РС-Хасково за 2016 година, в обжалваната
част – в частта, в която е отхвърлен
предявеният от М.В.М. с ЕГН **********,***, настоящ адрес:*** и със съдебен
адрес:***, офис 2, партер, чрез адв. А.С. против Върховния
касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, иск с
правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 800 лева до 2000 лева, както и за
законната лихва върху тази разлика, както и в частта за разпределение на
деловодните разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2
от ЗАдв, -
ОТМЕНЯ Определение №
260082/19.01.2021 година, постановено по гражданско
дело № 2225 по описа на РС-Хасково за 2016 година, с което е оставена без
уважение молбата от М.В.М. с правно основание чл. 248 от ГПК, -
ОТМЕНЯ Решение № 260037/19.01.2021 година, постановено по
гражданско дело № 2225 по описа на РС-Хасково за 2016 година, с което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като е отхвърлено искането на
М.В.М. за присъждане на законна лихва върху сумата от 834,71 лева, представляваща
част от исковата главница за причинени имуществени вреди, -
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Върховния касационен съд, адрес: гр. София,
бул. "Витоша" № 2 да заплати на М.В.М. с ЕГН **********,***,
настоящ адрес:*** и със съдебен адрес:***, офис 2, партер, чрез адв. А.С., сумата от още 1200 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от нея неимуществени вреди поради допуснато с
Определение № 249 oт 25.10.2011 година по гр. д. № 764/2011 г., III г. о. на ВКС нарушение на правото на
Европейския съюз, а именно на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време (изразяващи се в неизплатено от ОУ „Д-р Петър
Берон" гр. Пловдив обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 30.04.2004 г. до 13.11.2008 г. в размер на 3 400,20 лева и
обезщетение за забава върху него за периода от 02.07.2009 г. до 25.10.2011 г. в
размер на 834,71 лева), ведно със законната лихва върху тази сума от 25.10.2011
г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Върховния касационен съд, адрес:
гр. София, бул. "Витоша" № 2 да заплати на М.В.М. с
ЕГН **********,***, настоящ адрес:*** и със съдебен адрес:***, офис 2, партер,
чрез адв. А.С., законната лихва от 25.10.2011 година
до окончателното разплащане, върху сумата от 834,71 лева, представляваща
част от исковата главница за обезщетение за имуществени вреди (начислена като обезщетение за забава за периода от 02.07.2009 г. до
25.10.2011 г. върху неизплатено от ОУ „Д-р Петър Берон" гр. Пловдив
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 30.04.2004 г. до
13.11.2008 г. в размер на 3 400,20 лева).
ОСЪЖДА Върховния касационен съд, адрес: гр. София,
бул. "Витоша" № 2 да заплати на М.В.М. с ЕГН **********,***,
настоящ адрес:*** и със съдебен адрес:***, офис 2, партер, чрез адв. А.С., сумата 725,70 лева – деловодни разноски за
първоинстанционното производство, съразмерно уважената част от исковите
претенции.
ОСЪЖДА Върховния касационен съд, адрес: гр.
София, бул. "Витоша" № 2, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във
вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на адвокат А.В.С. ***, служебен адрес: гр.
Пловдив, ул. „Сливница" № 8Б, офис 2, партер, сумата от 800 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищцата в първоинстанционното производство, съразмерно на
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА М.В.М. с ЕГН **********,***, настоящ адрес:*** и със
съдебен адрес:***, офис 2, партер, чрез адв. А.С., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати Върховния касационен съд, адрес: гр.
София, бул. "Витоша" № 2, сумата от 32,48 лева, представляваща
направени разноски в първоинстанционното производство, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260125/12.10.2020 година, постановено по
гражданско дело № 2225 по описа на РС-Хасково за 2016 година, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Върховния касационен съд,
адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2 да заплати на М.В.М.
с ЕГН **********,***, настоящ адрес:*** и със съдебен адрес:***, офис 2,
партер, чрез адв. А.С., сумата 25 лева – деловодни
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Върховния
касационен съд, адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на
адвокат А.В.С. ***, служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Сливница" № 8Б, офис
2, партер, сумата от 700 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство на ищцата във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: