Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С., 15.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 12.06.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Димитър Цончев
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Г. въззивно
гражданско дело № 218 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 253 от 05.11.2018г., постановено по гражданско дело №
130/2018г. по описа на РС- гр. Костинброд, е признато за установено, че З.А.Г.
дължи на К. М. Г. сумата 2117,22лв., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 15.11.2017г. до окончателното й изплащане, представляваща недължимо
заплатено от Г. задължение на А. *** ЕАД.
Настоящото
производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е
образувано по въззивна жалба на ответника в първоинстанцонното
производство З.А.Г.. Жалбоподателят счита,
че решението на КРС е неправилно и необосновано, постановено в противоречие на
закона и в разрез със събраните доказателства. Изтъква, че между него и въззиваемия е бил сключен договор за наем, по силата на който
последният е следвало да заплаща всички консумативни разходи, свързани с имота,
вкл. тези за топлоснабдяване. Поддържа, че договорът
за наем е прекратен, но че процесните задължения са
за период от преди прекратяването му, т.е. за извършеното от Г. плащане е
налице правно основание. Позовава се на разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и
прави извод, че не се е обогатил неоснователно по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Счита, че първоинстанционното решение не съдържа
мотиви, което съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила.
Навежда доводи за злонамерено извънпроцесуално
поведение от страна на насрещната страна и процесуалния й представител. Намира,
че първоинстанционният съд я е толерирал. Развива
съображения относно негови правоотношения с трето лице във връзка с
придобиването на апартамента, който той е отдал под наем на Г., както и редица
неформални уговорки между тях, а също и за извършени от адв.
И. фалшификации и заведени множество съдебни производства от името на жалбоподателя,
без той да е уведомен за тях. Излага предположения относно мотивите за тези
действия, както и за предпололагаемите отношения
между насрещната страна и довереника й. Сочи, че същата и към настоящия момент
продължава да живее в процесния недвижим имот, като
прави опити да го присвои, като за целта се снабдила с удостоверение за настоящ
адрес, съвпадащ с адреса на имота. Възразява срещу размера на присъдените от първоинстанционния съд разноски. Представя писмени
доказателства. Моли съда да отмени обжалваното решение.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от насрещната страна К.Г., с който жалбата се оспорва и се
изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Въззиваемият оспорва изложените от жалбоподателя доводи и
счита, че част от тях са неотносими към спора.
Изтъква, че наемното правоотношение между страните е било прекратено две години
преди заплащане на процесната сума, а самата тя е
послужила за погасяване на лични задължения на З.Г., произтичащи от съдебно
решение. Твърди, че сумата не била обвързана с конкретен имот. Сочи причините,
поради които е заплатил процесната сума вместо Г. на
третото лице – „Т. С.“ ЕАД. Счита за несвоевременни възраженията на насрещната
страна за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. В противовес на
твърденията на жалбоподателя, заявява, че никога не е имал адресна регистрация
на посочения от него адрес. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателят не се явява. Представлява
се от адв. Д., която поддържа жалбата, описва
отношенията между страните, и твърди, че К.Г. продължава да ползва
апартамента, въпреки, че има заведено дело за изгонването му. Намира, че
настоящото дело е поредният опит, доверителят й да бъде изнудван и да му бъде
отнет имотът. Заявява, че доверителят й и въззиваемият
са в наемни отношения и към момента на съдебното заседание, по силата на
договор за наем от 2010 г. Позовава се на раздел V, т. 2 от него, където
било договорено, че наемателят следва да
заплаща всички консумативи, вкл. парно отопление, топла вода, ток и входни
такси за апартамента. Поради незаплащане на парното отопление и топлата вода,
се е стигнало до съдебно дело, като между страните имало уговорка, че, ако топлоснабдителното дружество осъди Г., К.Г. ще заплати
сумата непосредствено на дружеството. Прави извод, че действията на Г. по
заплащане на процесната парична сума са в съответствие
с тази уговорка, тъй като е ползвал парно отопление и топла вода. След
влошаване на отношенията, Г. завел множество дела срещу Г.. Счита иска за
неоснователен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност и за липса на доказателства за изплащане на
адвокатския хонорар на насрещната страна. Намира, че адв.
И. е злоупотребявал със списък за разноските и че към момента е предмет на
полицейско разследване за злоупотреби спрямо Г..
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. И.,
който оспорва жалбата и моли съда да я отхвърли. Счита, че са представени
доказателства за напускане на имота през 2012 г. с приемо-предавателен
протокол, а процесното плащане касае по- късен
период, поради което е погрешно и неоснователно и се дължи на счетоводна
грешка, в резултат от която З.Г. е спестил една значителна сума и се е
облагодетелствал. Изтъква, че същият не е собственик на процесния
имот. Поддържа представения отговор. Представя списък на разноските и прави
възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установена следната фактическа обстановка.
На л. 14-15 от първоинстанционното дело
се открива договор за наем от 21.07.2010г., по силата на който З. Г. отдава под
наем на К.Г. апартамент № 5, находящ се в гр. С., ул.
„Отец Паисий“ № 75, вх. 1, ет. 2, за срок от три години, считано от
01.08.2010г. Съгласно т. 2 от раздел V от договора, наемателят заплаща всички
консумативи, в това число парно, топла и студена вода, ток и входна такса в
упоменатите за това срокове.
Съгласно завереното копие от вносна бележка от 04.08.2015г. на л.
6 от първоинстанционното дело, К. М. Г. е превел на „Т. С.“ ЕАД сумата 2115,12лв., а
като основание за извършения превод е посочено „Решение 168/29.09.14г. по гр.д.
748/13г. на КРС и реш. по в.гр.д. № 289/15г. СОС – З.Г.“.
Заверени копия от тези решения са приложени на л. 17 –
29 от първоинстанционното дело.
С първото от тях е признато за установено, че З.А.Г.,
в качеството си на ползвател на топлинна енергия за топлоснабден
имот в г. С., ул. „Отец Паисий“ № 75, вх. 1, ап. 5, дължи на „Т. С.“ ЕАД
1177,26 лв. главница и 144,44 лв. лихва периода от 31.01.2011г. до
07.06.2012г., както и законна лихва от датата на депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение до изплащане на сумата. Със същото решение Г.
е осъден да заплати на „Т. С.“ ЕАД разноски по делото в размер на 422,92 лв.
Това решение е потвърдено в обжалваната си част с
второто цитирано решение № 291/22.07.2015г., постановено по в.гр.д. №
289/2015Г. на ОС- С., което е окончателно и не подлежи на обжалване.
От мотивите към двете решения се установява, че
предмет на претенцията на „Т. С.“ ЕАД е била стойността на ползвана, но
незаплатена топлинна енергия за периода от м. 12.2010г. до м. 04.2011г., както
и обезщетение за забава за периода от 31.01.2011г. до 07.06.2012г.
На л. 44 от първоинстанционното дело е
приложено споразумение от 31.07.2013г. към договор за наем от 21.07.2010г., с
което страните по договора прекратяват действието му по взаимно съгласие от
31.07.2013г.
Останалите събрани доказателства в производството пред първоинстанционния съд са неотносими
към настоящия правен спор, доколкото касаят други извънпроцесуални
отношения, респ. други съдебни дела, между страните. Поради това съдът не ги
обсъжда.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства, а доказателствените
искания на жалбоподателя са оставени без уважение.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалваните съдебни актове, а по
допустимостта - в обжалваните им части, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбите.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана, макар и кратко мотивирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
Ищецът претендира, че е заплатил дълг на
ответника към трето лице, без да има годно правно основание за това, в резултат
от което се е обеднил, а ответникът се е обогатил с размера на спестените му
разходи. В подкрепа на твърденията си, ищецът е представил платежно нареждане,
от което се установява, че е заплатил на основание решение на КРС 748/2013г. и
решение по гр.д. № 289/2015г. на СОС сумата от 2115,12 лв., представляваща
задължение на ответника З.Г., произтичащо от посочените решения.
Също така правилно КРС е констатирал, че, по
силата на тези решения, именно ответникът е бил осъден да заплати на „Т. С.“
ЕАД определени парични суми, а реалното заплащане на процесната
сума от страна на ищеца се дължи на факта, че е бил наемател на имота към този
момент.
Неправилен, обаче, е изводът, че така
извършеното плащане е било недължимо, както и че е довело до неоснователно
обогатяване на ответника. За плащането на част от тези суми е налице валидно
правно основание – договор за наем от 21.07.2010г., по силата на който ищецът е
бил наемател, а ответникът – наемодател на апартамент с административен адрес
гр. С., ул. „Отец Паисий“ № 75, вх. 1, ет. 2, ап. 5. От същия се установява,
че, за периода на действието му, консумативните разходи от всички видове, вкл. процесните такива за топлоснабдяване,
са за сметка на наемателя. Но дори да не съществуваше тази договорна клауза,
източник на аналогично задължение би била разпоредбата на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД.
Следователно, задължено лице за заплащането на тези разходи през периода на
действие на договора е именно К.Г., а не З.Г..
За валидността на договора за наем не е
необходимо, наемодателят да е собственик на отдавания под наем имот. Поради
това съдът намира за ирелевантни всички доводи, касаещи
правото на собственост върху процесния имот и неговия
титуляр, както и събраните за доказването им доказателства,.
Неоснователно и несъответстващо на
действителното фактическо положение е възражението на К.Г., че договорът за
наем бил прекратен. Наистина, на л. 44 от първоинстанционното
дело е представено споразумение за прекратяването му, считано от 31.07.2013г. Процесната сума, обаче, макар и заплатена през 2015г., се
дължи по съдебни решения от 2013 и 2015г. и касае период на топлоподаване от м.
декември 2010г. до м. април 2011г. Следователно, за периода, през които е
формирано процесното задължение, е действал
цитираният по- горе наемен договор между страните по настоящото дело, по силата
на който заплащането му е в тежест именно на Г..
Този извод, формиран въз основа на наемния
договор между страните, не противоречи на влезлите в сила съдебни решения, по
силата на които осъден да заплати процесната сума на
„Т. С.“ ЕАД е ответникът Г.. Независимо че задължението на ответника е
установено с влязъл в сила съдебен акт, няма пречка, то да бъде изпълнено от
трето лице (арг. от чл. 73 от ЗЗД). А дали за това
изпълнение има годно правно основание, или то води до неоснователно обогатяване
на длъжника, е въпрос на правоотношението (или липсата на такова) между
длъжника и престиралото трето лице. В конкретния
случай, както се обоснова по- горе, такова правоотношение съществува, и то
обосновава основателността и правомерността на извършеното от Г. плащане.
Горните съображения важат по отношение
на сумите, предмет на цитираните съдебни решения, а именно - 1177,26 лв. главница и 144,44 лв.
лихва периода от 31.01.2011г. до 07.06.2012г.
Доколкото тези задължения не са били изпълнени,
кредиторът е инициирал съдебно производство за установяването им, и, с оглед
изхода на делото, има право на възстановяване на направените от него разноски,
каквито са били присъдени в размер на 422,92 лв. Следователно, дължимостта на тази сума е в пряка причинно- следствена
връзка с неизпълненото задължение на К.Г. по наемния договор, поради което
същата е дължимо платена.
Разликата над сбора от горните суми
(1177,26+144,44+422,92=1744,62лв.) до пълния размер на исковата претенция от
2117,22 лв., е формирана от такса за банков превод в размер на 2,10 лв. (която
съдът намира за основателно заплатена с оглед дължимостта
на извършеното плащане и необходимостта от извършване на такова) и от сума в
размер на 370,50 лв., за заплащането на която действително няма посочено
основание, а и такова не се доказва по делото. Същевременно, обаче, лицето,
което се е обогатило от заплащането на тази сума, е не ответникът З.Г.,*** ЕАД. Поради
това, предявеният в настоящото производство иск срещу този ответник е неоснователен и в тази му
част.
Настоящият съдебен състав напълно споделя
извода на първоинстанционния съд, че изтъкнатите от
ответника обстоятелства, свързани с представени пълномощни от процесуалния
представител на ищеца по други дела, както и самият факт на заведените дела и извънпроцесуалното му поведение, са неотносими
към настоящия спор, поради което не ги обсъжда.
Също така неотносимо
е и обстоятелството, дали към настоящия момент ищецът Г. ползва процесния имот, както и дали на адреса на този имот е
неговият регистриран настоящ адрес. Поради това не следва да се обсъждат и
доказателствата, събрани за доказване на тези обстоятелства.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърля.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на жалбоподателя следва да се присъдят направените от него разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на
1000 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно чл. 2 от договора за правно
обслужване на л. 57 от делото, и държавна такса в размер на 30 лв. Не е
изпълнено указанието за довнасяне на държавна такса от 12,34 лв., поради което
същата следва да бъде възложена в тежест на въззиваемия
с настоящото решение. Към разноските в производството не следва да се
причисляват претендираните пощенски разходи в размер
на 8,50 лв., тъй като те съставляват плащания към трето лице без доказана
връзка с настоящото производство.
От насрещната страна е направено възражение за прекомерност на заплатения
адвокатски хонорар. Съдът намира, че, с оглед стойността на защитавания
материален интерес от 2117,22лв., минималният размер на заплатеното от Г.
адвокатско възнаграждение би бил 378,21лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
НМРАВ. От друга страна, обаче, всяка страна има право да избере такъв адвокат, за
когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й, като не може да
се очаква, предпочетеният адвокат задължително да оценява труда си по
минималните цени от Наредбата. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното
качество на услугата, адвокатът да
изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. за уникална квалификация на адвоката. Поради това, заплатеното
възнаграждение следва да бъде намалено до размер от 567,31 лв.
Отмяната на обжалваното решение налага промяна и на отговорността
за разноските, присъдени от първоинстанционния съд, като
К.Г. следва да бъде осъден да заплати на З.Г. направените от последния разноски
пред КРС, а именно 500 лв. – адвокатско възнаграждение.
На основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът
следва да се произнесе и по разноските в заповедното производство, като осъди въззиваемия да заплати на жалбоподателя направените от
последния разноски за адвокатско възнаграждение в това производство в размер на
189 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 253 от
05.11.2018г., постановено по гражданско дело № 130/2018г. по описа на РС- гр.
Костинброд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 422 от ГПК на К. М. Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. И.И., за признаване за
установено, че З.А.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. В.Д., му дължи сумата 2117,22 лв., заплатена от ищеца
без правно основание за погасяване на дълг на ответника към трето лице.
ОСЪЖДА К. М. Г. с ЕГН **********
и съдебен адрес ***, чрез адв. И.И.,
да заплати на З.А.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. В.Д., разноски във въззивното
производство в размер на 597,31 лв. – адвокатски хонорар и държавна такса.
ОСЪЖДА К. М. Г. с ЕГН **********
и съдебен адрес ***, чрез адв. И.И.,
да заплати на З.А.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. В.Д., разноски в първоинстанционното
производство в размер на 500 лв.
ОСЪЖДА К. М. Г. с ЕГН **********
и съдебен адрес ***, чрез адв. И.И.,
да заплати на З.А.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. В.Д., разноски в заповедното производство в размер на
189 лв.
ОСЪЖДА К. М. Г. с ЕГН **********
и съдебен адрес ***, чрез адв. И.И.,
да заплати на Софийския окръжен съд с БУЛСТАТ ********* и адрес гр. С.,
бул. „В.“ № 2, сумата 12,34 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.