Р Е Ш
Е Н И Е
№.......
гр.
София, 01.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, III-B възивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и втори юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия М.
Малоселска въззивно гражданско дело № 10897 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 86925
от 08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 49301 по описа за 2017 г. на СРС, I Гражданско отделение, 42 състав, е отхвърлен искът с
правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 17 ЗЗД, предявен от М.С.К., ЕГН **********,***,
против В.Б.Л., ЕГН **********,***, за прогласяване за недействителна, като
привидна, сделка по договор за замяна, обективирана в нотариален акт № 62 по
нот. дело № 557/2016 г. на нотариус с рег. № 39 в регистъра на Нотариалната
камара с район на действие СРС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с решението си
съдът възложил сторените от ответника в производството разноски в размер на 250
лв. в тежест на ищцата.
Недоволна от постановеното
решение останала ищцата в първоинстанционното
производство М.С.К., предвид което и в срока чл.
259, ал. 1 ГПК депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт чрез
процесуалния си представител адв. М.. В същата излага
оплаквания за необоснованост на съдебното решение и противоречие на изводите на
районния съд със събраните в хода на съдебното дирене писмени доказателства. В
жалбата се съдържат доводи, че неправилно първостепенния съд приел, че не е
налице привидност на сключения между страните договор за замяна на идеална част
от недвижим имот с лек автомобил. Жалбоподателят акцентира, че с този договор се
прикрива договор за заем на сумата от 1000 лв., а замяната служела единствено за
обезпечение на същия. След като ищцата върнала на части заетата сума,
ответникът отказвал да й възстанови правото на собственост върху прехвърлените
имоти. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение, да уважи предявения
иск, като прогласи нищожността на сключения договор и присъди сторените от
страната разноски.
Ответникът по
жалбата В.Б.Л., чрез адв. Г., е подал отговор в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба
с твърдения за нейната неоснователност, като поддържа, че решението на
първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно. Въззиваемият моли за
потвърждаване на атакувания съдебен акт и за присъждане на разноските за
настоящата инстанция.
Софийски градски съд, като взе предвид доводите на
страните, съдържащи се във въззивната жалба и в
отговора, и след собствен анализ на събраните по делото доказателства намира за
установено следното:
Правилно първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка
по делото, като е обсъдил
събраните по делото доказателства:
От съдържанието на
приетия като писмено доказателство по делото нотариален акт № 62, том IV, рег.
№ 8286, дело № 557 от 13.05.2016 г. на нотариус И. Д., рег. № 039 в регистъра
на Нотариалната камара за замяна на идеална част от недвижим имот срещу
автомобил се установява, че на посочената дата М.С.К. е прехвърлила на В.Б.Л.
собствените си идеални части от следните недвижими имоти: ¼ идеална част
от дворно място, поземлен имот с идентификатор 68134.2824.366, находящ се в гр. София, район Връбница, ул. „******с площ
съгласно документ за собственост 380 кв.м., а съгласно скица 414 кв.м.,
съставляващ урегулиран поземлен имот Х-366, квартал 79 по плана на гр. София,
местност МЗП „Модерно предградие“, при съседи съгласно документ за собственост:
ПИ № 364, ПИ № 363, ПИ № 369, ПИ № 367, ПИ № 365 и улица, и при съседи с
посочени идентификатори: 68134.2824.369, 68134.2824.2506, 68134.2824.367,
68134.2824.365, 68134.2824.364, 68134.2824.2522, заедно с ½ идеална част
от построената в дворното място едноетажна жилищна сграда с идентификатор
68134.2824.366.3 със застроена площ 83 кв.м., състояща се от две стаи, хол,
кухня и сервизни помещения. От своя страна В.Б.Л. е прехвърлил на М.С.К.
собствения си лек автомобил марка „Алфа Ромео“, модел „164“, рег. № ******,
рама № ZAR16400006335956, двигател № VM32B06113, цвят – светлосив металик.
Установява се от представения
в хода на съдебното дирене заложен билет № 158, издаден от „Заложна къща К.Е.А.“
ЕООД, че на 22.06.2016 г. е сключен договор за заем, по силата на който М.С.К.
е получила сумата от 700 лв. с падеж на задължението за връщане 22.07.2016 г. В
обезпечение на предоставения заем е учреден залог на движима вещ – Алфа Ромео
164, рег. № ******.
Видно от
съдържанието на приложената декларация по чл. 14, ал. 3 от Наредбата за
дейността на заложните къщи е декларирано, че деклараторът М.С.К. учредява
залога върху движимата вещ в качеството на собственик на същата.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Противно на приетата от първоинстанционния
съд правна квалификация на предявения иск, а именно такава по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД, въззивният състав на съда
намира, че предявеният иск е такъв по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД за прогласяване за нищожен
на процесния договор за замяна. Според изложеното в
исковата молба и молба уточнение, вх. № 5128184/30.08.2017 г., във връзка със
сключен между страните договор за заем за сумата от 1000 лв., ответникът
поискал като гаранция-обезпечение за заема, да сключат и сделка за замяна, по която ищцата да му прехвърли правото на
собственост върху ¼ идеална част от описания в исковата молба недвижим
имот и ½ идеална част от построената в имота сграда срещу прехвърлянето
на собствеността от страна на ответника на лек автомобил „Алфа Ромео“. Твърди
се на следващо място, че страните се договорили, след като ищцата върне на
ответника заетата сума, последният да й върне обратно собствеността върху
недвижимите имоти, което не се случило, въпреки че ищцата върнала на ответника
сума в размер на 1000 лв. на части. Независимо от съдържащите се в исковата
молба твърдения за симулативност на сделката за
замяна, за липса на съгласие за сключването й, както и че страните не са желали
настъпването на правните последици на същата, въззивният
съд приема, че квалификацията на предявения иск е именно по чл. 26, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД. Съдът е този, който дължи правната квалификация на претенциите, с които е
сезиран, и не е обвързан от посоченото от страните. Доколкото доводите на
ищцата са за уговаряне на различен начин за удовлетворение на кредитора по
договор за заем и уговорката за обратно прехвърляне на собствеността, то
наведените твърдения за „симулация“ въззивният съд
приема, че са именно в тази връзка, предвид че ищцата не твърди нито абсолютна,
нито относителна симулация /не се претендират последиците на договор за заем/ и
не отправя искане до съда да разкрие същата. В този смисъл е проведеното в
практиката на ВКС разграничение между иска по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД и този по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД -
Решение № 788 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК,
Решение № 62 от 20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4283/2016 г., II г. о., ГК,
Решение № 135 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4288/2017
г., III г. о., ГК, Решение № 206 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 824/2011
г., IV г. о., ГК и др.
Погрешната правна
квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на иска
не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава. Обжалваното първоинстанционно решение обаче е неправилно, като при
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона, като същият е квалифициран
като такъв по чл. 26, ал. 2, вр. чл. 17 ЗЗД. При положение, че
първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна правна
квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е
задължен да даде вярната квалификация и
да реши делото по същество. Въззивният съд следва да
определи сам точната квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения
иск /в този смисъл решение №359 от 16.01.2014г. по гр. дело №1209/2013г., Г.К.,
ІV Г.О. на ВКС/. В конкретния случай съдът приема, че е сезиран с иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД.
В случая ищцата
извежда съдебно предявените права при твърденията, че страните по договора за
замяна не са имали воля за прехвърляне правото й на собственост върху процесните идеални части от индивидуализираните в
съставения за сделката недвижими имоти, а
за обезпечаване на вземането на ответника по сключен между тях договор за заем от същия
ден, т.е. твърдението е, че е налице съглашение по чл. 152 ЗЗД, което е нищожно
поради противоречието му със закона.
С фидуциарната
сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на
кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел
- заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на
удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на
сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД /в този смисъл Решение № 461 от
16.01.2012 по гр. д. 1206/10 г. на IV г.о. и Решение № 408 от 10.09.2010 г. по
гр. д. 82/2009 г. на IV г. о./. Когато страната твърди, че сделката за
прехвърляне на имот е сключена в нарушение на
чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, то предмет на установяване по делото
е съществуването на заемното правоотношение, но не се претендират последиците
на договора за заем, следователно предявеният иск не е такъв за разкриване на
симулация. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на
характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем и да се заобиколи забраната на
чл. 152 ЗЗД.
Ищецът по иск с
правно основание чл. 152 ЗЗД следва да установи факта на съществуващо
съглашение, с което е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен
от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на
собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва
да установи твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления
имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на
представените по делото доказателства./ Решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о., ГК/.
Както се посочи
по-горе, въззивният съд намира, че в хода на първоинстанционното производство СРС правилно е очертал
кръга на правнорелевантните по делото факти – с
проекта за доклад /по реда на чл. 140 ГПК/ съдът е включил като предопределящи
предмета на спора твърденията на ищцата, че страните не са имали намерение да
се обвързват от договора за замяна, а сключили същия като гаранция за връщане
на заетата от ответника на ищцата по силата на договор за заем сума от 1000 лв.
с уговорката след връщане на паричната сума, ответникът да й прехвърли обратно
недвижимия имот. При разпределение на доказателствената
тежест съдът е указал на ищцата да докаже, че сделката е привидна, като докаже
обстоятелствата, от които следва, че страните не се явяват обвързани от нея. В
първото и единствено по делото пред СРС съдебно заседание, проведено 13.11.2018
г., в което е приет доклада на делото, съдът е постановил, че в тежест на
ищцата е възложено да проведе доказване, че договор за заем е сключен между
страните.
Ето защо, за да се
установи, че договорът прикрива съглашение с предварително уговорен начин за
удовлетворение на кредитора, следва на първо място в хода на съдебното дирене да
бъде доказано, че за ищцата е възникнало задължение по договор за заем. На
следващо място ищцата трябва да докаже, че преди или едновременно с възникване
на това задължение страните са уговорили начин на удовлетворение на кредитора,
различен от този, който е предвиден в закона – че е прехвърлен имот с уговорка
за обратно изкупуване.
От страна на ищцата
както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, не са ангажирани никакви
доказателства за установяване на твърденията й за сключен между нея и ответника
реален договор за заем. Неясни остават съществените елементи от неговото
съдържание, по които е постигнато съгласие – цена, срок и условия за връщане.
Не се установява предаване на сума в размер на 1000 лв. в заем от ответника на
ищцата по силата на постигната помежду им уговорка по смисъла на чл. 240, ал.1 ЗЗД. Договореност в посочения смисъл не се съдържа и в представения по делото
договор за замяна, прогласяването на чиято нищожност се иска с предявената за
разглеждане претенция.
С исковата молба
ищцата е направила доказателствено искане за събиране
на гласни доказателствени средства за
обстоятелството, че владението върху лекия автомобил не й е предадено, което е
искане не е уважено от районния съд, доколкото се касае за изпълнение на
задължение на ответника по договора за замяна, а от друга, че се касае до
отрицателен факт.
Доколкото по делото
от страна на ищцата не е доказано, че е сключила с ответника договор за заем,
по силата на който за нея е възникнало задължение да върне получената сума, не
може да се приеме, че процесният договор за замяна е
нищожен, като сключен единствено с цел да гарантира по недействителен начин
вземане на ответника-кредитор по договора за заем. С оглед обстоятелството, че
страната, чиято е тежестта за това, не е провела доказване на предпоставките,
обуславящи основателност на предявения иск, съдът следва да приеме недоказания
факт за неосъществил се в обективната действителност по аргумент от чл. 154,
ал. 1 ГПК. Ето защо предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В допълнение на
изложеното и в отговор на доводите на жалбоподателката,
че договорът за замяна е нищожен и не е породил правно действие, тъй като
ответникът не й е предоставил фактическата власт върху автомобила, следва да се
отбележи, че валидността на сделката не е обусловена от изпълнението или
неизпълнението на задълженията на страните по същата. На следващо място, дори
да се приеме, че тези твърдения са направени във връзка с доводите, че страните
не са имали намерение да се задължават по договора за замяна, по делото са
представени писмени доказателства за учредяване от страна на ищцата на залог
върху прехвърления й в замяна на идеалните части от недвижимите имоти лек
автомобил като обезпечение на задължението й по договор за заем в размер на 700
лв., сключен със „Заложна къща К.Е.А.“ ЕООД по реда на чл. 14 от Наредбата за
дейността на заложните къщи. Макар във въззивната
жалба да се съдържа довод, че представените от ответника и приети от съда
писмени доказателства, носещи подписа на ищцата, са оспорени като съдържание и
истинност, такова оспорване не е направено. С оглед последното, настоящият
състав на съда приема, че посочените писмени доказателства се ползват с
формална доказателствена сила и същите са подписани
от ищцата К.. Неотносими към правния спор, предмет на
делото, са доводите на ищцата, съдържащи се и във въззивната
жалба, че не притежава свидетелство за управление на МПС и не е имала намерение
да придобива правото на собственост върху лекия автомобил.
Предвид изложеното и
доколкото съдът, сезиран с иск за прогласяване на нищожност на сделка, е
обвързан от основанието на иска, заявено от ищеца, то не е налице правомощие за
служебно извършване на проверка дали договорът е нищожен на незаявено от
страната основание. Всяко от основанията по чл. 26 от ЗЗД може да бъде предмет
на самостоятелен иск, но за това е необходимо такъв да бъде изрично предявен, а
в случая предявеният е такъв по чл. 26, ал. 1, вр.
чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД /в този смисъл определение №
49 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК/.
При така изложените
съображения, обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да
бъде отменено изцяло, включително и в частта за разноските и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.
1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на договор за
замяна на
идеална част от недвижим имот срещу автомобил, за който е съставен нотариален акт № 62, том IV, рег. № 8286,
дело № 557 от 13.05.2016 г. на нотариус И. Д., рег. № 039 в регистъра на
Нотариалната камара, бъде отхвърлен. На ответника следва да бъдат присъдени на
основание чл.78, ал.3 ГПК, направените разноски в производството по делото пред
първата инстанция в размер на сумата от 250 лв. за заплатено на процесуалния
представител адв. Г. адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.11.2018 г. /л.54 от гр.д.
№ 49301/2017 г. на СРС/ и съдържащото се изявление за заплащане на сума в посочения
размер в брой при сключването на договора.
На въззиваемия
се следват разноски и за въззивното производство. С молба-становище,
вх. № 73116/22.07.2020 г., е представен договор за правна защита и съдействие
от 01.08.2019 г., сключен между въззиваемия и
неговият процесуален представител – адв. Г.. Видно от
част III на договора страните са уговорили адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 450 лв., което да бъде
заплатено, както следва: 100 лв. при подписване на договора, а остатъка – в срок
до 30.11.2019 г. В съдържанието на договора е направено отбелязване, че на
22.07.2020 г. адвокатът е получил от своя доверител сума в размер 200 лв. също
в брой. Ето защо извършването на разноски от въззиваемия
в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение е установено по
делото, с оглед което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в посочения размер
следва да се възложи в тежест на въззивницата.
Съдът констатира, че
дължимата за първоинстанционното производство
държавна такса в размер на 64,96 лв. с оглед цената на предявения иск /6496.35
лв./ е внесена частично – заплатена е държавна такса в размер на 50 лв., видно
от намиращото се на л. 26 между кориците на гр.д. № 49301/2017 г. платежно
нареждане. На основание чл. 77 ГПК ищцата следва да бъде осъдена за сумата от
14,96 лв., за която е останала задължена в производството. Въззивницата следва да бъде осъдена и за сумата
от 7,48 лв., доколкото за въззивното производство е
заплатена държавна такса в размер на 25 лв. от дължимата 32,48 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №
86925 от 08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 49301 по описа за 2017 г. на
СРС, I Гражданско отделение, 42 състав, включително и частта за разноските,
като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от М.С.К., ЕГН **********,
адрес: ***, съдебен адрес:***, против В.Б.Л., ЕГН **********, адрес: ***,
съдебен адрес:***, иск с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за замяна на идеална част от недвижим имот
срещу автомобил, за който е съставен
нотариален акт № 62, том IV, рег. № 8286, дело № 557 от 13.05.2016 г. на
нотариус И. Д., рег. № 039 в регистъра на Нотариалната камара.
ОСЪЖДА М.С.К., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, да заплати на В.Б.Л., ЕГН **********, адрес: ***,
съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 250 лв. /двеста и
петдесет лева/ - разноски за производството по гр.д. № 49301/2017 г.по описа на
СРС, както и сумата от 300 лв. /триста лева/ - разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА М.С.К., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, да заплати на
основание чл. 77 ГПК по сметка на СГС сумата от 14,96 лв. /четиринадесет лева и
деветдесет и шест стотинки/ разноски, за които страната е останала задължена в първоинстанционното
производство, както и сумата от 7,48 лв. /седем лева и четиридесет и осем
стотинки/, разноски,
за които страната е останала задължена във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.