№ 6178
гр. София, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510356 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №20018700 от 05.03.2022 г., постановено по гр.д. № 62591/2019 г. по описа
на СРС, 118 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от А. И. Я.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „******* осъдителен иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД срещу „УМБАЛ „А.“ ЕАД ”, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул.“Св. ******* *******, с искане да се осъди последния да
заплати в полза ищеца сума в размер на по 7 000 лева, като УВАЖАВА за част от пълния
размер на, а именно за сумата от 1 500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат на нараняване на дясното ходило – счупване на крайната
фаланга на втория пръст, причинено на 15.02.2016 год. от падане на шкаф в лекарски
кабинет, находящ се на партерния етаж на I-ви хирургичен блок в Клиника по урология при
УМБАЛ „А.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането
15.02.2016 год. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над
1 500 лева до пълния предявен размер от 7 000 лева. Осъжда УМБАЛ „А.“ ЕАД да заплати
на … сумата от 32,14 лева, представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице, както
и сумата от 335 лева, адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител – адв. Т.
Б.. Осъжда УМБАЛ „А.“ ЕАД да заплати по сметка на СГС сумата от 60 лева,
представляваща дължима държавна такса съобразно уважения размер от иска и сумата от
42,86 лева – разноски за вещо лице. Осъжда … да заплати на УМБАЛ „А.“ ЕАД сумата от
78,57 лева, представляваща заплатено юрисконсултско възнаграждение.
1
Недоволен от съдебното решение е останал ответника, който е подал въззивна жалба, с
която се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и
постановено в нарушение на материалния закон, като се моли съда да бъде постановено
ново решение, с което да се отхвърли претенцията на ищеца. Въззивникът твърди, че искът е
изцяло неоснователен, като неправилно СРС не е кредитирал показанията на свидетеля –
доктор К.Я. но е кредитирал свидетелските показания на свидетеля Г.Р.Т.. Въззивникът
смята, че първата инстанция се е произнесла при непълна и неточна оценка на събрания по
делото доказателствен материал. Поддържа възраженията относно настъпване на описвания
инцидент на територията на болницата и въобще настъпването му да се е осъществило.
Претендира и разноски.
В срока за подаване на отговор на въззивна жалба по чл.263 от ГПК, такъв не е постъпил
от страна на ищеца - въззиваем в производството пред настоящата инстанция. Ищецът А. И.
Я. се е възползвал от правото си по чл. 263,ал.2 ГПК е подал насрещна въззивна жалба, с
която оспорва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над 1500 лева до
пълния предявен размер от 7 000 лева. Моли съда да отмени решението в обжалваната му
част, като вместо него постанови ново, с което изцяло да уважи претенцията на ищеца.
Оспорва решението и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на УМБАЛ „А.“ ЕАД
разноски по делото. Претендира и разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а
по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.49 вр.чл.45 и чл.86 ЗЗД от А. И. Я.
срещу УМБАЛ „А.“ ЕАД за сумата от 7 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени в резултат на
нараняване на дясното ходило, причинено на 15.02.2016 год. от падане на шкаф върху
десния крак на ищеца в лекарски кабинет, находящ се на партерния етаж на I-ви хирургичен
блок в Клиника по урология при УМБАЛ „А.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на увреждането 15.02.2016 год. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба, уточнена с молби с от 30.01.2020 г., 31.01.2020 г., 24.02.2020 г.,
10.06.2020 г. и 16.06.2020 г. се твърди, че ищецът е постъпил в Клиника по урология при
2
УМБАЛ „А.“ ЕАД за извършване на екстракорпорална литотрепсия на 15.02.2016 год.
Около 10:00 часа на посочената дата в лекарския кабинет, след извършена манипулация,
ищецът отишъл до закачалката, на която била поставена дрехата му, в който момент,
намиращия се от ляво на входната врата шкаф, се е наклонил и паднал. Ищецът отстъпил
назад, но въпреки това шкафът паднал и се стропулил върху десния му крак, вследствие на
което счупил стъпалото на дясното му ходило, без счупване на глезена и счупил втория
пръст на крака му. Твърди се, че ищецът не е имал съприкосновение с шкафа, който е с
височина 1.60-1.70 м и широчина около 1.50 м, а по време на инцидента в стаята,
присъствали лекуващия ищеца лекар – д-р К.Я., главна сестра и друг лекар. Сочи, че шкафът
бил с „три крака“, поради което незабавно бил изнесен от кабинета по нареждане на лекаря.
Ищецът постъпил в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, където биле извършени необходимите
прегледи, изследвания и интервенции. Твърди, че търпял болки и страдания, тъй като
продължителен период било затруднено придвижването му, налагало се да приема
болкоуспокояващи медикаменти и седативни средства. Въпреки разменената
кореспонденция с ответника, до настоящия момент не му биле възстановени вредите от
инцидента. Твърди, че поради виновното противоправно поведение и / или неизпълнение на
служебни задължения от страна на служителите на ответника е претърпял посочените вреди.
Предвид изложеното моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 7 000 лева ,
ведно със законната лихва от деня на увреждането – 15.02.2016 год. до окончателното й
заплащане. Претендира и разноски.
В срока за отговор по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск по основание и размер. Не оспорва, че ищеца е постъпил на
лечение на посочената дата, както и че му е извършена посочената в исковата молба
манипулация. Поддържа, че в медицинската документация и предоставените от ищеца
епикризи липсват данни за настъпил инцидент по време на престоя му в Клиниката по
урология. На 05.10.2016 год. в лечебното заведение е постъпила молба от пълномощник на
ищеца, с която е съобщено за настъпилото събитие и във връзка с която била извършена
проверка в лечебното заведение, която не установила да е регистриран подобен инцидент.
За резултата от проверката бил уведомен пълномощника на ищеца. Оспорва настъпването
на твърдяното събитие на територията на клиниката, в резултат на което да са настъпили
описаните в исковата молба вреди. Оспорва, че е налице фактическия състав на
непозволеното увреждане, настъпването на вредите, както и наличието на причинно-
следствена връзка между вредите и инцидента. Оспорва претенцията по размер като
завишена. Искането към съда е да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
С молба от 09.03.2021 год. е постъпил отговор на уточнението на исковата молба, с
който ответника оспорва посоченото лице – д-р Я. да е служител на лечебното заведение.
Поддържа, че претенцията е недоказана и неоснователна.
Безспорно и ненуждаещо се от доказване е обстоятелството, че на 15.02.2016 год. по
отношение на ищеца е извършена екстракорпорална литотрепсия в Клиника по урология
при УМБАЛ „А.“ ЕАД.
3
При така събраната фактическа обстановка настоящата съдебна инстанция намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
От разменените по делото книжа, събраните писмени и гласни доказателства и от
проведените съдебни заседания се установява, че механизмът на настъпване на
увреждащото събитие – падането на шкафа, не включва действия нито от страна на ищеца,
нито от страна на лекуващия лекар, сестрата или другия лекар, присъствали в кабинета. С
още по-голяма важимост се отнася това при твърдението на свидетеля доктор К.Я. че същия
не е присъствал в кабинета в момента на настъпване на инцидента. Следователно, няма как
да се приеме, че вредата е настъпила при осъществяване на една работа от лице, на което
същата е възложена от друго лице. В случая, не може да се говори за отговорност на
юридическото лице в качеството му на работодател за виновни и противоправни действия
или бездействия на техни служители при или по повод изпълнение на възложена им работа.
Дори да се приеме, че лекарят е присъствал в кабинета при настъпване на инцидента, респ.
на увреждането, описано в исковата молба, то не може да се приеме, че същото е резултат от
виновни и противоправни действия на лекаря или на друг присъстващ медицински персонал
при или по повод изпълнение на възложена им работа. Факт е, че двамата лекари и
медицинската сестра са изпълнявали професионалните си задължения, осъществявайки
манипулацията, преглеждайки впоследствие пациента и изписвайки го от лечебното
заведение. Но не може да се приеме, че във връзка именно с тези си служебни задължения
по осигуряване и обгрижване на здравословното състояние на пациента – ищец по делото,
са включвани и каквито и да е задължения по отношение на процесния шкаф.
Въззивният съд приема, че от събраните по делото данни, посредством представените
писмени доказателства и събраните гласни доказателства от разпитаните свидетели, следва
извода, че същия е сезиран с иск с правно основание чл.50 ЗЗД вр. чл45 ЗЗД, а не както
първоинстанционния съд е приел – по чл.49 ЗЗД.
За отговорността по чл. 50 ЗЗД се приема, че тя е обективна и възниква, когато
увреждането е настъпило от свойствата на самата вещ, а не на действия свързани с нейната
правилна експлоатация. Приема се, че обективната отговорност на собственика на вещта за
произлезли от нея вреди настъпва, когато при използването й не е допуснато нарушение на
предписани или други общоприети правила. Приема се, че обезщетение по чл. 50 ЗЗД се
дължи, когато вредите са произлезли от машини, машинни съоръжения, инструменти и
други вещи, когато те са предадени от производителя като обезопасени и не съществува
техническа възможност за пълно отстраняване на опасността от вреди.
Същевременно се приема, че е възможно отговорността да се ангажира и на двете
основания – чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта,
така и от виновното поведение на дадено лице.
В зависимост от конкретните данни по делото съдът трябва да определи на какво
основание се носи имуществената отговорност. Ако вредите са настъпили поради
неизпълнение на задължението на собственика или на лицето, под чийто надзор се намира
4
пързалката, да я обезопасят, когато това е било възможно, или да въведат ясни правила за
ползването й, спазването на които да контролират, отговорността ще бъде по чл. 49, вр. чл.
45 ЗЗД. Когато вредите са настъпили поради свойствата на самата вещ, независимо от
нейното пълно обезопасяване, както и поради непредвидени обстоятелства, свързани с
естеството на вещта, които са извън действията на пострадалия, на трето лице или на
непреодолима сила, настъпваща при извънредни обстоятелства, отговорността е по чл. 50
ЗЗД и се носи от собственика на вещта и/или от лицето, под чийто надзор тя се намира.
В същия смисъл са и разсъжденията, дадени в т. 3 от ППВС № 17/1963 г., допълнено с
ППВС № 4/1975 г., са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на
отговорността по чл. 45 /чл. 49 ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл. 45 /чл.
49 ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца –
допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта,
отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради
свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й, като отговорността по чл.
50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване
на вещта. Отговорността по чл. 50 ЗЗД не е отговорност за лично деяние, нито е такава за
чужди действия. Тя е обективна и безвиновна. При нея отговорността е солидарна за
собственика на вещта и лицето, под чийто надзор тя се намира, според икономическата
логика комуто ползите, нему и тежестите.
Следователно, ищецът, сезирал съда с иск с правно основание чл.50 ЗЗД, за да ангажира
отговорност на причинилия вредата по реда на цитираната разпоредба, следва да докаже в
условията на пълно и главно доказване наличието на следните обстоятелства: 1) описаното
в исковата молба събитие; 2) настъпилите имуществени вреди за ищцовата страна и техния
размер; 3) причинна връзка между процесното събитие и настъпилите вреди.
В настоящия случай, не се спори между страните, че на 15.02.2016 год. ищецът е
подложен на манипулация - екстракорпорална литотрепсия в Клиника по урология при
УМБАЛ „А.“ ЕАД и е изписан в добро общо състояние, без усложнения или болки още на
същия ден. Следователно, в деня, когато твърди да е настъпило вредоносното събитие –
падането на шкафа и да са му причинени вредите – счупването на пръст на ходилото,
ищецът се намира на територията на лечебното заведение.
Оспорването от страна на ответника УМБАЛ „А.“ ЕАД се оказва неоснователно поради
следното. От една страна, въпросът относно това защо ищецът е предпочел да потърси
медицинска помощ на друго място, различно от болницата, в която е настъпило твърдяното
събитие, не подлежи на преценка и не е относимо към случая, тъй като е субективно
решение на пациента изборът на лечебно заведение, където да се подложи на каквото и да е
изследване, терапия, лечение и т.н. От друга страна, не подлежи и на преценка относно
момента, в който е съобщено на представител на болничното заведение за настъпилия
инцидент, т.е. във връзка с твърдението, че на доктор К.Я. е съобщено едва на следващия
ден от ищеца, че въпросният шкаф е паднал и са настъпили твърдените последици.
Доказването на факта на настъпването на събитието, не е обвързано с момента на
5
уведомяване на причинилия вредата е узнал за същото. И на последно място,
обстоятелството, че вещото лице определя травмата като „водеща до остра и интензивна
първоначална болка“ не създава задължение за увреденото лице да потърси медицинска
помощ веднага. Възможно е, а и присъщо на човек да игнорира болката, да я потиска, да се
надява да премине и т.н. Също така е възможно решението на ищеца да е продиктувано и от
отражението, което ще окаже върху доходите му едно евентуално извършване на
допълнителни разходи във връзка с третиране на счупения пръст, предвид направените вече
такива за въпросната манипулация, заради която е бил в УМБАЛ „А.“ ЕАД. Причините
може да са от различно естество, като за доказването на настъпването на процесното
събитие остават ирелевантни, тъй като свидетелските показания и писмените доказателства
установяват, че събитието се е осъществило по твърдения от ищеца начин.
Свидетелските показания на Г.Р.Т. и заключението на вещото лице съвпадат по
отношение затрудненията, свързани с настъпилото увреждане, както във връзка с тяхната
продължителност, така и във връзка със справянето със същите. Вещото лице посочва, че „…
самостоятелното придвижване е силно затруднено, поради необходимостта да се
използва помощно средство (патерици) и рефлекторното стъпване на пета за указания
срок от 30 дни“, а свидетелят посочва, че „…не можеше да си обува обувката и не можеше
да ходи нормално. Придвижваше се с нещо като бастун…“, като посочва и последиците от
това – неосъществено пътуване по работа. Следователно, доказани се оказват и
претендираните неимуществени вреди.
Ищецът търси обезщетение за неимуществени вреди, в който случай преценката за
техния размер е в ръцете на съда, който решава въпроса по справедливост. При определяне
размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание
всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат неимуществените
вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според
вида, характера и тежестта на увреждането. Неимуществените вреди нямат парична оценка,
поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда.
Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивА.т на моралните вреди,
включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на всички конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики -характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват
вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и
интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства,
стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно - медицинската
прогноза за неговото развитие. Съдебната практика, прилагайки постановките на ППВС №
4/23.12.1968 г. по чл. 52 ЗЗД, последователно възприема гореописаната теза, като свързва
размера на обезщетението за неимуществени вреди с възприятието за справедливост,
6
базирано на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
установени по делото и относими към конкретните неимуществени вреди. Целта на
възприетия принцип е увреденото лице да е обезщетено в най-пълна степен за претърпените
и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат на непозволеното
увреждане. Затова съдът има задължение в мотивите на съдебното решение да обсъди и
съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да
оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
Изводът на първата инстанция за необходимостта размера на претенцията за
обезщетението да се намали до уважения размер се явява правилна и законосъобразна. В
тази връзка, насрещната въззивна жалба, подадена от ищеца по този въпрос, се явява
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Предвид на гореизложеното, досежно настъпването на увреждащото събитие и събрания
и преценен съвкупно доказателствен материал, установена по делото е и причинната връзка
между вредоносното събитие, от една страна, и причинените вреди от друга.
Въззивният съд намира, че правилната правна квалификация, при изложената и
установена фактическа обстановка, е с правно основание чл.50 ЗЗД вр. чл.45 и чл.86, ал.1
ЗЗД.
В своята задължителна и константна практика Върховният съд и Върховният
касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на
правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи
действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от
изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които
формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да
разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск,
след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материА. закон. При пренасяне на спора пред въззивната
инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от
ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с
тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в
същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на
решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че
въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба
възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна
квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с
действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на
страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за
основателност или неоснователност на иска в съответствие с изискванията за мотивираност
на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение
на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на
7
първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по
основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като
основание за неговото обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК от 2007 г.
Неправилната правна квалификация в резултат от неправилно приложение на
материалния закон, съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от
въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността
на предявения иск.
Поради изложените мотиви, настоящия състав намира, че решението, постановено от
СРС е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено и на негово място се
постанови ново решение.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника „УМБАЛ „А.“ ЕАД ”,ЕИК ******* няма право
на направените в хода на делото разноски.
По отношение на въззиваемата следва да се заплатят направените в двете инстанции
разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, като в тази връзка е
приложен списък с разноски по чл.80 ГПК към отговора на въззивната жалба. Видно от
последния, на основание чл.38, ал.1,т.2 ЗА процесуалният представител е предоставил
безплатна правна помощ, като в този случай същото е възможно да е под установения в
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал
безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл.38 ал.1 и ал.2 ЗАдв.: адвокатът
да е оказал безплатна правна помощ на някое от предвидените в разпоредбата основания; в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено
позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2
ЗАдв. във връзка с чл.78 ГПК/. При осъществяване на посочените предпоставки и заявено
своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да
определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като осъди другата
страна да го заплати. Процесуалният представител на ищеца е изготвял и депозирал
документи във връзка с образуването, движението и приключването на делото и в двете
инстанции, явявал се е и е осъществявал процесуално представителство в съдебни
заседания, което е основание да се приеме, че е осъществявал договорената безплатна
правна помощ и следва да бъде възнаграден за усилията си.
Разпоредбата чл.7 ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения предвижда изчисляване на адвокатското възнаграждение
съобразно материалния интерес по делото. В конкретния случай, съобразно извършените от
процесуалния представител на ищеца действия в хода на производството, на същият се
дължи възнаграждение в размер на 680 лева за въззивната инстанция.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
8
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20018700 от 05.03.2022 г., постановено по гр.д. № 62591/2019 г.
по описа на СРС, 118 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от А.
И. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „******* осъдителен иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД срещу „УМБАЛ „А.“ ЕАД ”, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Св. ******* *******, с искане да се осъди
последния да заплати в полза ищеца сума в размер на по 7 000 лева, като УВАЖАВА за част
от пълния размер на, а именно за сумата от 1 500 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на нараняване на дясното ходило – счупване
на крайната фаланга на втория пръст, причинено на 15.02.2016 год. от падане на шкаф в
лекарски кабинет, находящ се на партерния етаж на I-ви хирургичен блок в Клиника по
урология при УМБАЛ „А.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
увреждането 15.02.2016 год. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска
за сумата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 7 000 лева, като ВМЕСТО него
постановява:
ОСЪЖДА на основание чл.50 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД „УМБАЛ „А.“ ЕАД ”, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Св. ******* ******* да
заплати на А. И. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „******* сумата в размер на
1 500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на
нараняване на дясното ходило – счупване на крайната фаланга на втория пръст, причинено
на 15.02.2016 год. от падане на шкаф в лекарски кабинет, находящ се на партерния етаж на
I-ви хирургичен блок в Клиника по урология при УМБАЛ „А.“ ЕАД, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на увреждането 15.02.2016 год. до окончателното
изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 1 500 лева до пълния предявен
размер от 7 000 лева.
ОСЪЖДА „УМБАЛ „А.“ ЕАД ”, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул.“Св. ******* ******* да заплати на А. И. Я., ЕГН **********, с адрес: гр.
Пловдив, ул. „******* на основание чл.78,ал.1 от ГПК сума в размер на 680 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9