Решение по дело №6512/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6986
Дата: 16 октомври 2019 г. (в сила от 28 ноември 2019 г.)
Съдия: Десислава Любомирова Попколева
Дело: 20191100506512
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 май 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

гр. София, 16.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на първи октомври през 2019 година в състав:

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева

                                       Ива Нешева

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 6512 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 28.03.2019 г. на ответника С.О.срещу решението от 05.03.2019 г. по гр. дело № 62362/2018 г. на Софийския районен съд, 55 състав в частта, с която е признато за установено по предявения от Д.Т.Д. ***, иск по чл.422 ГПК вр. чл.49 ЗЗД, че жалбоподателят дължи на ищцата сумата 7 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на падане в дупка на тротоара на ул. „Дедеагач“ в гр.София на 11.05.2018 г. за поддържането на който отговорност носи ответника като стопанин на пътната мрежа и прилежащия тротоар, ведно със законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното плащане.

Жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според въззивника, СРС не е съобразил установения по делото факт, че тежестта на покупките, които ищцата е носила към момента на настъпване на увреждането, са могли да допринесат за загубата на равновесие, т.е. че е налице съпричиняване от нейна страна. Не било установено от ищцата, че инцидентът е настъпил именно на описаното място, тъй като показанията на свидетелката били неясни и неточни. Не било и доказано и обстоятелството, че пътят, на който е настъпил инцидента е общински. На последно място се поддържа и нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като присъденото обезщетение било завишено.  С оглед изложеното, моли решението на СРС да бъде отменено в атакуваната част и вместо него да се постанови друго, с което иска да бъде отхвърлен изцяло, а при условията на евентуалност – да бъде отменено частично и се присъди обезщетение съобразно принципа за справедливост.

Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба, като поддържа, че изложените в нея доводи за неправилност на решението на СРС, са неоснователни.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

     Въззивната жалба на С.О.е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивната инстнация споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Във връзка с доводите в жалбата следва да се изложат и следните съображения:

За установяване на твърдението за настъпилото травматично увреждане на посоченото от ищцата място в гр.София, по делото е разпитан свидетел, който е очевидец на събитието. Показанията на свидетелката С. са логични и последователни и се подкрепят от останалите събрани по делото писмени доказателства - амбулаторен лист от 11.05.2018 г., издаден от „МЦ-Горна баня“ ЕООД и от изслушаното и прието заключение на съдебно-медицинска експертиза, според което уврежданията са от такъв характер, че биха се получили при падане от собствен ръст на колене. Свидетелката ясно и точно описва и мястото, на което ищцата е пропаднала в дупка и паднала и на двете си колене - на левия тротоар на ул. „Дедеагач“ в посока ул. „Траянова врата“ и на около пет метра преди кръстовището. Заявеното едва във въззивната жалба възражение за причиняване на вредите от ищцата, изразяващо се в носене на покупки, което е довело до загуба на равновесие и съответно до падане, е преклудирано, поради което не следва да се обсъжда от въззивния съд.

При така установените обстоятелства правилно СРС е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответната С.О.в качеството й на юридическо лице. Несъмнено СО отговаря деликтно по чл. 49 ЗЗД за действията и бездействията на своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от законодателството. В конкретния казус се претендират вреди, настъпили в резултат на противоправно бездействие на ответника С.О.да изпълни задължението си да поддържа пътя /съгласно §6 от ДР на ЗДвП, тротоарът е елемент от понятието „път“/, чиито собственик е той, в необходимото състояние за безопасно преминаване по него. Когато отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД като възложител се ангажира не за активно поведение на неговия изпълнител, а за бездействие - неизпълнение за осъществяване на действие, то в основанието на исковата претенция не се включва обстоятелството дали вредите са причинени от лице, имащо качеството изпълнител и дали това е станало виновно. Общинските пътища са публична общинска собственост – чл.8, ал.3 ЗП, като последните се управляват от кметовете на съответните общини – 19, ал.1 ЗП. От чл.31 от ЗП пък произтича задължението на общините за изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища. Същото задължение произтича и от чл.28, ал.1 от Наредба за управление на общинските пътища на територията на С.О., а чл.31 от Наредбата изяснява, че поддържането включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности. Организирането на дейностите по поддържане на общинските пътища, част от които са и тротоарите на улица „Дедеагач“, е задължение на С.О.. Тя е тази, която трябва да съблюдава състоянието на пътя и съответно да предприема необходимите действия за неговата поддръжка.

При така ангажираните по делото доказателства, следва извод, че именно С.О.не е изпълнила задължението си да съблюдава състоянието на пътя и съответно да предприема необходимите действия за неговата поддръжка и осигуряване на безопасно придвижване по него, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й по реда на чл. 49 ЗЗД.

По отношение на характера и степента на увреждането, възстановителния процес и изхода от него, съдът е кредитирал заключението на вещото лице, според което получените увреждания се изразяват в травма на двете колене, като едното от тях е било със степен на засегнатост, която е препятства свободното движение на крайника, поради остра болезненост, в резултат на излив на кръв в ставата, като възстановителният процес, е протекъл за около 30-45 дни, като както обездвижването с шини, така и приема на лекарства, са били необходими за оздравителния процес. Според експертът болките при тежко навяхване на коленната става с излив на кръв в ставата, са били интензивни, усилващи се при натоварване и са налагали прием на обезболяващи медикаменти.

При така установените обстоятелства неоснователно е възражението на въззивника, че присъдения размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е завишен. Прилагайки законоустановения принцип за справедливост при определяне на дължимото на ищеца обезщетение за възмездяване на понесените от него неимуществени вреди, първоинстанционният съд е отчел задължителните указания по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г., според които понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя и посочената норма, не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – начинът на настъпване и характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения и техния интензитет. На следващо място съгласно трайната съдебна практика, обективирана освен в ППВС № 4/68 г., а и в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / решение № 480/23.04.2013 г., по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на II т.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/2012 г. на IV г.о. и много други/, понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава.

При съобразяване на конкретните обстоятелства относно характера и вида на увреждането, механизма, при който е получено, интензивността и продължителността на претърпените болки, както и на общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, въззивният съд намира за правилен изводът на СРС, че справедливото обезщетяване на претърпените от ищцата вреди следва да бъде определено на сумата от 7 000 лв.

С оглед на изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на СРС, решението в обжалваната му част, следва да бъде потвърдено.

Поради неоснователност на жалбата, на въззивника не се дължат разноски. На адв. Г., който е осъществил безплатна правна помощ на въззиваемата страна на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 360,00 лв. с вкл. ДДС на основание чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.03.2019 г. по гр. дело № 62362/2018 г. на Софийския районен съд, 55 състав в обжалваната част.

 ОСЪЖДА С.О., с адрес гр.София, ул.“*********да заплати на адв. А.Х.Г., с адрес ***, на основание чл.38 ЗАдв. сумата от 360,00 лв.-адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС, при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                       2.