Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 16.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на първи октомври през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава
Попколева
Ива Нешева
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 6512 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 28.03.2019
г. на ответника С.О.срещу решението от 05.03.2019 г. по гр. дело № 62362/2018
г. на Софийския районен съд, 55 състав в частта, с която е признато за
установено по предявения от Д.Т.Д. ***, иск по чл.422 ГПК вр. чл.49 ЗЗД, че
жалбоподателят дължи на ищцата сумата 7 000 лева-обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на падане в дупка на тротоара на ул.
„Дедеагач“ в гр.София на 11.05.2018 г. за поддържането на който отговорност
носи ответника като стопанин на пътната мрежа и прилежащия тротоар, ведно със
законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното плащане.
Жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според
въззивника, СРС не е съобразил установения по делото факт, че тежестта на
покупките, които ищцата е носила към момента на настъпване на увреждането, са
могли да допринесат за загубата на равновесие, т.е. че е налице съпричиняване
от нейна страна. Не било установено от ищцата, че инцидентът е настъпил именно
на описаното място, тъй като показанията на свидетелката били неясни и неточни.
Не било и доказано и обстоятелството, че пътят, на който е настъпил инцидента е
общински. На последно място се поддържа и нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като
присъденото обезщетение било завишено. С
оглед изложеното, моли решението на СРС да бъде отменено в атакуваната част и
вместо него да се постанови друго, с което иска да бъде отхвърлен изцяло, а при
условията на евентуалност – да бъде отменено частично и се присъди обезщетение
съобразно принципа за справедливост.
Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба,
като поддържа, че изложените в нея доводи за неправилност на решението на СРС,
са неоснователни.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
въззиваемата страна, намира за установено следното:
Въззивната жалба на С.О.е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивната
инстнация споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание
чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка с доводите в жалбата следва да се
изложат и следните съображения:
За установяване на твърдението за настъпилото
травматично увреждане на посоченото от ищцата място в гр.София, по делото е
разпитан свидетел, който е очевидец на събитието. Показанията на свидетелката С.
са логични и последователни и се подкрепят от останалите събрани по делото
писмени доказателства - амбулаторен лист от 11.05.2018 г., издаден от „МЦ-Горна
баня“ ЕООД и от изслушаното и прието заключение на съдебно-медицинска
експертиза, според което уврежданията са от такъв характер, че биха се получили
при падане от собствен ръст на колене. Свидетелката ясно и точно описва и
мястото, на което ищцата е пропаднала в дупка и паднала и на двете си колене -
на левия тротоар на ул. „Дедеагач“ в посока ул. „Траянова врата“ и на около пет
метра преди кръстовището. Заявеното едва във въззивната жалба възражение за
причиняване на вредите от ищцата, изразяващо се в носене на покупки, което е
довело до загуба на равновесие и съответно до падане, е преклудирано, поради
което не следва да се обсъжда от въззивния съд.
При така установените обстоятелства правилно
СРС е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за
ангажиране на отговорността на ответната С.О.в качеството й на юридическо лице.
Несъмнено СО отговаря деликтно по чл. 49 ЗЗД за действията и бездействията на
своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни
задължения, вменени й от законодателството. В конкретния казус се претендират
вреди, настъпили в резултат на противоправно бездействие на ответника С.О.да
изпълни задължението си да поддържа пътя /съгласно §6 от ДР на ЗДвП, тротоарът
е елемент от понятието „път“/, чиито собственик е той, в необходимото състояние
за безопасно преминаване по него. Когато отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД като възложител се ангажира не за активно поведение на неговия изпълнител,
а за бездействие - неизпълнение за осъществяване на действие, то в основанието
на исковата претенция не се включва обстоятелството дали вредите са причинени
от лице, имащо качеството изпълнител и дали това е станало виновно. Общинските
пътища са публична общинска собственост – чл.8, ал.3 ЗП, като последните се
управляват от кметовете на съответните общини – 19, ал.1 ЗП. От чл.31 от ЗП пък
произтича задължението на общините за изграждането, ремонтът и поддържането на
общинските пътища. Същото задължение произтича и от чл.28, ал.1 от Наредба за
управление на общинските пътища на територията на С.О., а чл.31 от Наредбата
изяснява, че поддържането включва полагането на системни грижи за осигуряване
на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за
защита на неговите съоръжения и принадлежности. Организирането на дейностите по
поддържане на общинските пътища, част от които са и тротоарите на улица „Дедеагач“,
е задължение на С.О.. Тя е тази, която трябва да съблюдава състоянието на пътя
и съответно да предприема необходимите действия за неговата поддръжка.
При така ангажираните по делото
доказателства, следва извод, че именно С.О.не е изпълнила задължението си да
съблюдава състоянието на пътя и съответно да предприема необходимите действия
за неговата поддръжка и осигуряване на безопасно придвижване по него, поради
което следва да бъде ангажирана отговорността й по реда на чл. 49 ЗЗД.
По отношение на характера и степента на
увреждането, възстановителния процес и изхода от него, съдът е кредитирал
заключението на вещото лице, според което получените увреждания се изразяват в
травма на двете колене, като едното от тях е било със степен на засегнатост,
която е препятства свободното движение на крайника, поради остра болезненост, в
резултат на излив на кръв в ставата, като възстановителният процес, е протекъл
за около 30-45 дни, като както обездвижването с шини, така и приема на
лекарства, са били необходими за оздравителния процес. Според експертът болките
при тежко навяхване на коленната става с излив на кръв в ставата, са били
интензивни, усилващи се при натоварване и са налагали прием на обезболяващи
медикаменти.
При така установените обстоятелства
неоснователно е възражението на въззивника, че присъдения размер на
обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е завишен.
Прилагайки законоустановения принцип за справедливост при определяне на
дължимото на ищеца обезщетение за възмездяване на понесените от него
неимуществени вреди, първоинстанционният съд е отчел задължителните указания по
приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.II
на ППВС № 4/1968 г., според които понятието „справедливост“ по смисъла, вложен
от законодателя и посочената норма, не е абстрактно, а всякога обусловено от
редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – начинът на настъпване
и характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически
последици за увредения и техния интензитет. На следващо място съгласно трайната
съдебна практика, обективирана освен в ППВС № 4/68 г., а и в решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 ГПК / решение № 480/23.04.2013 г., по гр.д. №
85/2012 г. на IV г.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г.,
решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на II
т.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/2012 г. на IV
г.о. и много други/, понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни
и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и
страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални
изживявания на лицето, създаващи социален дискомфорт за определен период от
време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в
здравословното състояние. Критерият за справедливост, поради паричния израз на
обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа
конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото
общество в конкретната държава.
При съобразяване на конкретните обстоятелства
относно характера и вида на увреждането, механизма, при който е получено, интензивността
и продължителността на претърпените болки, както и на общовъзприетото понятие
за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, въззивният съд
намира за правилен изводът на СРС, че справедливото обезщетяване на
претърпените от ищцата вреди следва да бъде определено на сумата от 7 000
лв.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
крайните изводи на настоящата инстанция с тези на СРС, решението в обжалваната
му част, следва да бъде потвърдено.
Поради неоснователност на жалбата, на въззивника
не се дължат разноски. На адв. Г., който е осъществил безплатна правна помощ на
въззиваемата страна на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 360,00 лв. с вкл.
ДДС на основание чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.03.2019
г. по гр. дело № 62362/2018 г. на Софийския районен съд, 55 състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА С.О., с адрес гр.София, ул.“*********да
заплати на адв. А.Х.Г., с адрес ***, на основание чл.38 ЗАдв. сумата от 360,00 лв.-адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред ВКС, при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК в едномесечен срок
от връчването на препис на страните.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.