Р Е Ш Е Н И Е
№ I-48
07.06.2019г., град Бургас
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II- ро
Гражданско отделение, I – ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание, на петнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана КАРАСТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Таня РУСЕВА-МАРКОВА
мл.с. Марина МАВРОДИЕВА
при секретаря Ани Цветанова, като
разгледа докладваното от младши съдия Марина Мавродиева в.гр.д. № 416 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен
съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл.
от ГПК и е образувано по въззивна жалба от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, Столична Община, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, представлявано от изпълнителния директор М. Д.
чрез юрисконсулт Албена Благоева (пълнм. л.5)
против Решение № 2249 от 12.11.2018г., постановено по гр.д. № 3196/2018г. по
описа на РС Бургас.
Въззивното дружество чрез представителя
си счита обжалваното решение за недопустимо, нищожно, а в случай, че се приеме
за валидно и допустимо го намира за неправилно и незаконосъобразно. Излага
становище, че РС с допуснал процесуално нарушение като не е постановил неприсъствено
решение съгласно искането на ищцовото дружество. Акцентира, че са били налице
всички предпоставки за постановяване на решение по реда на чл. 238 ГПК, но
районен съд е разгледал делото по общите правила. Сочи, че в случай, че съдът е
преценил, че предпоставките не са налице, е следвало да се произнесе с
определение по чл. 239, ал. 3 ГПК като посочи точно кои предпоставки липсват. В
резултат с действията си съдът довел до ограничаване на процесуалните права на
ищеца, тъй като при постановяване на неприсъствено решение, не би следвало да
обсъжда по същество представените доказателства и дали те подкрепят в
достатъчна степен твърденията в исковата молба. Намира, че неправилно РС е
преценил нищожност на клаузата за неустойка и такса разходи за събиране като
противоречащи на добрите нрави, без да има оспорване от страна на ответника.
Счита, че са нарушени принципите на служебното и диспозитивното начало, предвид
това, че първа инстанция не се е произнесла по искането на ищеца за
постановяване на неприсъствено решение, а се е произнесла с решение по
съществото на спора, преценявайки приложените към исковата молба доказателства
и тяхното съдържание, без да е налице оспорване от страна на ответника, поради
което според въззивното дружество е постановен недопустим съдебен акт. Съдът
отказал да приложи процесуални норми, при надлежно упражняване на процесуални
права от страна на ищеца, сочи съдебна практика.
В случай, че решението се намери за
валидно и допустимо, то намира същото за неправилно и незаконосъобразно. Счита,
че неправилно е прието от първоинстанционния съд, че клаузата за неустойка е
недействителна като противоречаща на добрите нрави и я е обявил за нищожна.
Заемополучателят бил декларирал, че е запознат със съдържанието на договора, а
тъй като не изпълнил задължението си в тридневен срок да предостави обезпечение
на задълженията по договора, на основание чл. 4, ал. 2, му била начислена
неустойка в размер на 1074,06 лева. Неустойката била уговорена предвид
обстоятелството, че заемодателят предоставял финансов ресурс без да прави
детайлно проучване на имущественото състояние и кредитът не бил обезпечен,
което повишавало риска от настъпване на неблагоприятни последици в патримониума
на доставчика на финансова услуга. Ето защо счита, че размерът на неустойката
не надвишава присъщата й обезпечителна функция и не влиза в противоречие с
принципите на добросъвестност, справедливост и несправедливо облагодетелстване.
Намира, че клаузата за неустойка не противоречи и на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като законодателят придавал правна значимост
на нарушаването на добрите нрави с оглед защита на обществените отношения като
цяло, а не само на индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Сочи за
липса на императивни правила за определяне на максималния размер на неустойката
като съгласно принципа на свобода на договарянето зависи от волята на правните
субекти. Поддържа, че не е нарушение на принципа на добрите нрави това, че
размерът на неустойката надхвърля размера на претърпените вреди, тъй като една
от функциите на неустойката била санкционна и така стимулирала нормалното
развитие на търговските отношения. Сочи, че съдебната практика предвижда, че
съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договори за
потребителски кредит, но при прогласяването им за такива следвало да се спазват
правила и ако съдът констатира наличие на такива обстоятелства бил длъжен да
уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправен характер на клаузите като
им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Първа
инстанция с доклада по делото не дала указания, че следи за неравноправни
клаузи.
Счита, че дори да се приеме нищожност на
клаузата за неустойка и за такса разходи за събиране, то РС Бургас неправилно е
направил прихващане на платените доброволно от страна на ответника по
неустойката преди образуване на гражданското дело суми с претендираните в
исковото производство като по този начин е намалил размера на главницата с
602,85 лева, на договорна лихва с 38,24 лева и лихва за забава с 99,84 лева.
Счита, че сумите могат да бъдат приспаднати само в случай на направено от
страна на ответника възражение за прихващане на недължимо платени суми, каквото
в случая липсвало.
Моли да се обезсили решението на РС
Бургас като нищожно и недопустимо и делото да се върне на друг състав за
произнасяне по направеното от ищеца искане по реда на чл. 238 ГПК, а ако не се
намери за нищожно или недопустимо решението да се отмени в частта, в която са
отхвърлени исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М.И.К. за
приемане на установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество главница в
размер на 602,85 лева, договорна лихва 38,24 лева, неустойка за неизпълнение на
договорно задължение 477,97 лева и лихва за забава 99,84 лева, както и относно
отхвърлената част от направените разноски в заповедното и исковото производство
и да се уважат исковете.
Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лева.
В срока за отговор не е постъпил отговор
от въззиваемата.
С определение № 602/29.03.2019г. ОС
Бургас внесе делото за разглеждане в открито съдебно заседание като указа на
страните, че служебно следи за неравноправния характер на клаузите на договора.
В съдебно заседание страните не се явяват като „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД депозира писмено становище чрез процесуалния си представител, с
което моли да се обезсили решението на първа инстанция и делото да се върне за
произнасяне по искането по чл. 238 ГПК, а случай че не се обезсили, моли решението
да се отмени като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че поради
процесуални нарушения съдът не се е произнесъл по искането за постановяване на
неприсъствено решение, а в случай, че е намерил, че предпоставките не са налице
е следвало да се произнесе с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК. Отделно счита,
че клаузата за неустойка не е нищожна и е дължима от ответницата.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа страна
следното:
РС Бургас е сезиран с искова молба от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД срещу М.И.К., с която се твърди, че на
01.02.2017г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по договор
за паричен заем № 2427035/18.11.2015г., сключен с М.К. било прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД. Цесионерът по упълномощаване на цедента
изпратил писма до длъжника за уведомяване за извършената цесия, но същите се
върнали в цялост. Представя уведомлението като приложение и към исковата молба
като сочи, че следва да се счита за връчено с връчване на ответника на препис
от исковата молба и приложенията към нея. Твърди, че на 18.11.2015г. между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и М.К. бил сключен Договор за паричен заем № 2427035 в
съответствие със ЗПК и на основание Стандартен европейски формуляр, предоставен
предварително на заемателя и съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем и
предложение за сключване на договор. Заемодателят се задължил да предостави в
заем на заемателя сума в размер на 1300 лева като редът и условията за
отпускане на кредита се уреждали от договора и ОУ към него. Общата стойност на
плащанията по кредита била договорена на 1482,40 лева като договорената лихва
била 182,40 лева. Заемът следвало да бъде върнат в срок до 14.07.2016г. на 34
равни седмични погасителни вноски всяка в размер на 43,60 лева като падежът на
първата бил 26.11.2015г., а на последната - 14.07.2016г. В договора било
уговорено заплащането на такса разходи в размер на 9 лева в случай, че
заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 дни и
се начислявала на всеки следващ 30 дневен период като всички начислени разходи
за събиране на просрочените погасителни вноски не можело да надхвърлят 45 лева.
На основание тези уговорки на длъжника била начислена такса 45 лева за разходи.
Предвид обстоятелството, че заемателят не предоставил уговореното в договора
обезпечение му била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 1074,06
лева, която страните постигнали споразумение да бъде разсрочена на 34 равни
месечни вноски по 31,59 лева и така погасителната вноска на заемополучателя
била в размер на 75,19 лева. Сочи, че длъжникът дължал заплащането на лихва за
забава за периода от 01.04.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда в
общ размер от 108,85 лева. До момента била погасена сума в размер на 1425,89
лева, която заемодателят отнесъл – за неустойка за неизпълнение 596,09 лева,
такса разходи 45 лева, договорна лихва 138,80 лева и главница 646 лева. Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска 14.07.2016г.
Претендира се непогасена част от задължението по договор за заем за главница в
размер на 654 лева, договорна лихва 43,60 лева, ведно със законна лихва от
входиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, неустойка за
неизпълнение 477,97 лева, обезщетение за забава в размер на 108,85 лева или
обща сума в размер на 1284,42 лева. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД подало
заявление по чл. 410 ГПК за посочените суми като за сумите била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 927/2018г. по описа на РС
Бургас. Моли да се приеме за установено, че сумите по заповедта за изпълнение
на парично задължение са дължими. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
Препис
от исковата молба е връчен на ответницата с указания по чл. 40, чл. 41 ГПК на
05.06.2018г. като в законния срок не е постъпил писмен отговор.
Съгласно
приложеното ч.гр.д. № 927/2018г. по описа на РС Бургас на 06.02.2018г. в РС
Бургас е подадено заявление от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.И.К. за главница в размер на 654 лева, договорна лихва 43,60 лева, ведно със
законна лихва от входиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
плащане, неустойка за неизпълнение 477,97 лева, обезщетение за забава в размер
на 108,85 лева дължими по Договор за паричен заем, сключен на 18.11.2015г. с
номер 2427035 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М.И.К. като на 07.02.2018г. е
издадена Заповед № 507 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
посочените суми. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК и на заявителя на 11.04.2018г. са дадени указания да предяви
установителен иск за вземането си на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК като в
указания едномесечен срок, а именно на 03.05.2018г., са представени
доказателства от заявителя за предявен иск по чл. 422 ГПК.
Съгласно
Договор за паричен заем № 2427035 от 18.11.2015г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД
предало в собственост на М.И.К. сумата от 1300 лева, а заемателят се задължил
да я върне за срок от 34 седмици с посочени дати на погасителни вноски, всяка в
размер на 43,60 лева при фиксиран годишен лихвен процент 40%, общ размер на
всички плащания 1482,40 лева, годишен процент на разходите на заема 48,63%. Т.9
предвижда, че цялата сума се усвоява след сключване на договора. В чл. 4 е
предвидено, че заемателят се задължава в
срок до три дни считано от датата на сключване на настоящия договор да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица
поръчители с посочени в договора изисквания, на които да отговарят или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя също с посочени в договора условия. Ал. 2
предвижда, че при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение
заемополучателят дължи неустойка в размер на 1074,06 лева, която се заплаща
разсрочено, заедно с погасителните вноски като към всяка се добавя сума в
размер на 31,59 лева. Чл. 8, ал. 1 предвижда, че заемателят дължи на
заемодателя заплащането на разходи в размер на 9 лева, тези разходи се
начисляват на всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна
вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не могат да
бъдат повече от 45 лева.
Представен
е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., с който
„Изи Асет Мениджмънт“ АД прехвърля на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземания
съгласно Приложение № 1 като под номер 664 е прехвърлено вземане към М.К. 2427035 с главница 1300 лева, обща дължима
сума 2556,46 лева.
Представено
е пълномощно от цедента, с което упълномощава цесионера за уведомяване на
длъжниците за извършената цесия, както и потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Представени са уведомителни писма до длъжницата за извършената цесия, ведно с
разписка, че са непотърсени от получателя. Препис от уведомителното писмо е
представен и като приложение на исковата молба.
Съдът е
постановил определение по чл. 140 ГПК, с което насрочил открито съдебно
заседание. Страните, редовно уведомени не изпращат представител като ищецът
депозира писмено становище от 04.10.2018г., с което моли да се даде ход на
делото и в случай, че ответникът не се яви, не упълномощи представител, не
направи искания, делото да се гледа в негово отсъствие и моли да се постанови
неприсъствено решение. Ако не се уважи искането за постановяване на
неприсъствено решение, моли да се уважи иска съгласно представените
доказателства.
В
съдебно заседание съдът е докладвал делото съгласно проекта за доклад и като е
намерил, че не е налице предпоставката на чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК на основание
чл. 239, ал. 4 ГПК е оставил без уважение искането на процесуалния представител
на ищеца за постановяване на неприсъствено решение и е постановено решение по
същество.
С
обжалваното решение РС Бургас намерил иска за частично основателен, тъй като е
приел, че страните са обвързани от валидно заемно отношение, по което
заемодателят предоставил в заем на ответницата сумата от 1300 лева, но е счел клаузата
за неустойка поради непредставяне на обезпечение и клаузата за такса разходи за
недействителни. Клаузата за неустойка е преценена като противоречаща на добрите
нрави, следователно за нищожна. Клаузата за такса разходи е преценена за
нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Ето защо е намерил, че е дължима главницата
в размер на 1300 лева и 182,40 лева – договорна лихва или общо 1482,40 лева
като предвид признаването на факта на плащане от ищеца на 1425,89 лева, то
неиздължената сума по договора била 56,51 лева, което отнесено към погасителния
план следва, че са неплатени 12,91 лева от предпоследната погасителна вноска и
цялата последна вноска. Намерил е, че е основателен иска за законна лихва
заради забава върху неплатените вноски за периода от съответния падеж до
05.02.2018г. в размер на 9,01 лева, както и законна лихва от 06.02.2018г. –
датата на подаване на заявлението до окончателното плащане. Над посочените суми
исковете са отхвърлени като неоснователни. Решението, в случай, че се намери за
валидно и допустимо, е обжалвано в частта, в която са отхвърлени исковете на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М.И.К. за приемане на установено,
че ответницата дължи на ищцовото дружество главница в размер на 602,85 лева,
договорна лихва 38,24 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение
477,97 лева и лихва за забава 99,84 лева, както и относно отхвърлената част от
направените разноски в заповедното и исковото производство. В необжалваната част,
в която са уважени исковете, решението е влязло в законна сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Решението на първа инстанция е валидно и
допустимо.
Предявени са искове с правното основание е в чл.79, ал.1 ЗЗД,
чл.86, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.
Предвид характера на предявения иск за
установяване съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение и
разпределението на доказателствената тежест в настоящото производство тежестта
на доказване е върху ищеца, който следва да установи по пътя на главно и пълно
доказване предпоставките, довели до дължимост на претендираната сума и
наличието на задължението, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на
задълженията си и другите си възражения въз основа на които претендира
отхвърлянето на предявения иск.
Този съдебен състав изцяло споделя
мотивите на РС Бургас и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Тъй като
въззивния съд дължи и собствени мотиви и с оглед наведените с въззивната жалба
възражения, съдът намира следното:
Относно
твърдението за допуснати от РС Бургас нарушения на процесуалните правила при
непостановяване на неприсъствено решение. Съгласно чл. 238, ал. 1 ГПК ищецът
може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника ако
ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в
първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в
негово отсъствие. В случая това изискване на закона е спазено – ответникът не е
представил в срок отговор на исковата молба, не се е явил в съдебно заседание и
не е направил искане делото да се гледа в негово отсъствие като ищецът
своевременно е сезирал съда с искане да постанови неприсъствено решение. Съгласно изричната разпоредба на чл. 239, ал.
1, т. 2 ГПК, за да постави неприсъствено решение съдът следва да намери, че
искът вероятно е основателен с оглед на посочените в исковата молба
обстоятелства и представените доказателства или вероятно е неоснователен с
оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства. Именно в
съответствие с посочената разпоредба и без да взема становище по същество на
доказателствата, първа инстанция е намерила, че от представените доказателства
не може да се направи извод за вероятната основателност на иска. С протоколно
определение от 09.10.2018г. РС Бургас е приел, че не е налице предпоставката на
чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК и с нарочно определение е оставил без уважение
искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение. Действително, при посочване на основанието,
на което се постановява определението, е допусната грешка като е посочено, че
се постановява на основание чл. 239, ал. 4 ГПК, която разпоредба предвижда, че
неприсъственото решение не подлежи на обжалване, а не чл. 239, ал. 3 ГПК,
съгласно която ако съдът прецени, че не са налице предпоставките за
постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и
продължава разглеждането на делото. Това обстоятелство не води до ограничаване
на правата на страните като е ясно изразена и формирана волята на съда. От
постановения акт се установява, че съдът приема, че не са налице предпоставките
на чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което и искането с изрично определение е
оставено без уважение. Ето защо този състав на ОС Бургас намира, че
възраженията на въззивника за допуснати процесуални нарушения заради
непостановяване на неприсъствено решение са неоснователни и решението на РС
Бургас е валидно и допустимо.
Относно
възраженията, че първа инстанция неправилно е приела, че клаузата за неустойка
противоречи на добрите нрави, този състав намира, че възраженията във
въззивната жалба са неоснователни. Неоснователни са възраженията, че съдът се е
произнесъл по неравноправния характер на договорни клаузи. Действително в
случая ответникът има качеството на потребител на финансова услуга по смисъла
на пар. 13, т. 1 вр. т. 12 ЗЗП. Съгласно установената съдебна практика съдът
следи за наличието на неравноправни клаузи (така Решение № 232 от 5.01.2017 г.
на ВКС по т. д. № 2416/2015 г., II т. о), тъй като нормите, уреждащи материята
за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни.
Констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за
това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при
условията на състезателност по предвидения от националните процесуални
разпоредби ред. Макар първа инстанция да не е указала с доклада по чл. 146 ГПК,
че ще се произнесе по неравноправния характер на договорните клаузи, този
пропуск на съда е отстранен пред въззивна инстанция като на страните е указано,
че съдът следи служебно за неравноправния характер и им е предоставен
възможност да ангажират доказателства.
С
постановеното решение РС Бургас приема, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй
като противоречи на добрите нрави, които изводи се споделят и от този състав.
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTК предвиди, че нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва към
момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства. Добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД
са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата
правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради
което при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за
съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна
предпоставка за нейната действителност.
Действително
страните имат автономията на волята да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка, но тази възможност е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от
съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните
са се позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за
заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се
разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя
препятства възникването на вземането за неустойка и съставлява пречка за
присъждане на търсената с иска по чл.
92 ЗЗД
неустойка. Когато спорът за заплащане на неустойката е пренесен пред въззивната
инстанция, въззивният съд също трябва да извърши служебна проверка и да обсъди
евентуалната нищожност на клаузата за неустойка, без да е ограничен от
разпоредбата на чл.
269 ГПК
(в този смисъл Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г.,
II т. о., ТК).
Размерът на неустойката
по чл. 4, ал. 2 от договора от 1074,06 лева е почти до този на дадената в заем
главница – 1300 лева. Такава по размер неустойка се явява несъответна на очакваните
от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на
обезщетителната й функция като има единствено санкционна функция без
да се държи сметка за възможните последици от неизпълнението и цели единствено
обогатяване на заемодателя. Уговорена като част от месечната погасителна
вноска, неустойката се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до необосновано оскъпяване
на кредита и по същество е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател. Следва да се отбележи, че изискването за
обезпечение (двама поръчители, отговарящи на многобройни изисквания –
доход над 1000 лева, безсрочен договор, не обезпечават други договори, липса на
неплатени осигуровки, липса на задължения към банкови или финансови институции
и т. н.) или банкова гаранция (за която несъмнено се дължат
такси) на потребителски кредит в невисок размер, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател и
напрактика въвежда сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна.
В
този смисъл този състав също намира клаузата за неустойка за нищожна
като противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Предвид изложеното искът за неустойка е
неоснователен.
Неоснователни
са претенциите за заплащане и на предварително определени такса разходи.
Съгласно чл. 10а ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит, а кредиторът не може да събира повече от веднъж такса
и/или комисиона за едно и също действие. С предвиденото в договора, че таксата
се начислява за всеки следващ тридесетдневен период, през който има погасителна
вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 дни, цели заобикаляне на закона
като на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Ето защо и клауза предвиждаща заплащането на разходи в случая е
нищожна.
Съгласно
чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си върху приетите за установени
обстоятелства по делото и върху закона, поради което като установен факт
правилно първа инстанция е зачела признанието на неизгоден за страната факт, а
именно, че ответникът е заплатил 1425,89 лева. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът
е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които
са от значение за спорното право и затова следва да зачете приетата в хода на
производството нищожност на клаузата за неустойка с оглед преценката за
основателност на предявения иск. Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД този, който има към
едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно
да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това,
погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво
обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно. Съгласно ал. 2 когато изпълнението не
е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се
най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. В съответствие
с посочената разпоредба РС Бургас е отнесъл соченото от ищеца плащане към
задължението за заплащане на погасителни вноски съгласно техния падеж – за
лихва и за главница като непогасено е задължението за част от предпоследната
вноска за главница и цялата последна вноска.
По
изложените съображения, този състав на съда намира въззивната жалба за
неоснователна, а решението на РС Бургас за правилно и законосъобразно, поради
което следва да бъде потвърдено.
Предвид
оставянето на въззивната жалба без уважение, на въззивника не се дължат
разноски.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи
на обжалване.
Воден
от горното, Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2249 от
12.11.2018г. по гр.д. № 3196 по описа за 2018г. на Районен съд Бургас в обжалваната
част, в която исковете са отхвърлени като неоснователни.
В
необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.мл.с.