№ 158
гр. Шумен, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Людмила Д. Григорова-Митева
при участието на секретаря Димитринка В. Христова
като разгледа докладваното от Людмила Д. Григорова-Митева Гражданско
дело № 20223630102443 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск, с правно основание с чл.55, ал.1, предл.
първо от ЗЗД.
В исковата си молба до съда ищецът Ш. М. М., ЕГН **********, с
адрес: ***, съдебен адрес: ***, чрез адв. П.Й.Н. от ВАК, излага, че на
30.12.2019 г. е сключил с ответника „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З.С.Р. и А.М. /с
предишно наименование „4 Финанс“ ЕООД/, Договор за кредит
№**********, по силата на който му е предоставен паричен кредит в размер
на 500.00 лева. От своя страна ищцата, в качеството на кредитополучател, се
била задължила да върне предоставена сума в срок до 30 дни, ведно с
уговорената между страните възнаградителна лихва, в размер на 41 %. В
договора бил посочен годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49, 7
%. В същия договор било упоменато, че ищцата следва да заплати и такса за
експресно разглеждане в размер на 73, 89 лева, като общата сума за плащане
от същата ставала 590, 74 лева. Ищецът счита, че клаузата, според която
дължи сумата в размер на 73, 89 лева, описана като такса за експресно
разглеждане е нищожна, тъй като е неравноправна, поради противоречието с
нормата на чл.10, ал.2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, за което
излага подробни правни и фактически доводи. На следващо място сочи, че
1
посоченият в договора ГПР не е съобразен с действителните разходи по
кредита, тъй като не включва гореупомената такса, с включването на която
ГПР надхвърля определения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимално допустим
размер. Последното водели до нищожността на целия договор за кредит,
поради което и съгласно текста на разпоредбата на 23 от ЗПК, ищцата
дължала връщане единствено на предоставената в кредит парична сума. В
молбата се твърди, че по договора същата е заплатила сума в общ размер на
690.00 лева, с която сума счита, че е погасила изцяло задълженията си за
главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. Предвид
факта, че счита клаузата, според която дължи такса за експресно разглеждане
за недействителна, заявява, че за кредитора се пораждало задължението да й
възстанови неоснователно получената сума в размер на 73, 89 лева. Поради
изложеното моли съда да постанови решение по силата, на което да бъде
осъден ответникът да й заплати сумата от 73.89 лева, представляваща такса
за експресно разглеждане, предвидена в Договор за кредит № ********** от
30.12.2019 г., платена от ищеца на ответника без основание /нищожна клауза
на договора за кредит/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението. Претендира и разноски.
В хода на делото поддържа претенцията си.
В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от
ГПК, ответникът депозира отговор, в който сочи, че счита исковата
претенция за недопустима и неоснователна, излагайки аргументи. Твърди, че
договорът е сключен между страните при спазване на всички законови
изисквания, като ищецът дължи още суми по договора. На следващо място,
сочи, че още преди предявяване на иска, вземанията по процесния договор са
прехвърлени на друго лице и като ответник по иска следва да е това лице.
Претендира и разноски.
В хода на делото поддържа становището си, изложено в писмения
отговор.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна:
Няма спор между страните, че на 30.12.2019 г. между ищеца и „4
Финанс“ ЕООД /сегашно наименование „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК *********/
е сключен Договор за кредит №**********, по силата на който ответникът е
2
предоставил на ищеца паричен кредит в размер на 500.00 лева. От
представените по делото заверени преписи от разписки за извършени
плащания от ищеца към ответното дружество, се установи, че до предявяване
на иска ищецът е платил на ответното дружество по договора общо сума в
размер на 670.00 лева. От представените по делото документи /електронни
документи, представени и като частно заверени преписи на хартиен носител/,
се установи, че по искане на ищеца, направено чрез онлайн платформа в
уебсайт на ответното дружество, същият е одобрен от последното за
отпускане на паричен кредит в размер на 500.00 лева. Няма спор, че сумата по
кредита е получена от ищеца. Видно от текста на договора, страните са
уговорили и възнаградителна лихва в размер на 41%, като в договора е
посочен и годишен процент на разходите /ГПР/- 49, 7 %. Срокът за
погасяване на кредита е 30 дни. В случая, предвид безспорния факт, че
договорът е сключен от разстояние, чрез използване на средства за изпращане
и получаване на изявления в електронен вариант, приложение намират
разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/. Според легалната дефиниция, съдържаща се в чл.6 от ЗПФУР,
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която
от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. В разглеждания казус, от представените от страните доказателства,
безспорно се установи, че процесният договор е сключен чрез предоставена
от ответника на ищеца финансова услуга от разстояние, чрез средства за
масова комуникация. Няма ангажирани доказателства, нито наведени
твърдения, че ищецът, след сключване на договора, надлежно е упражнил
правото си на отказ от същия /чл.12 и чл.15 от ЗПФУР/, което право има
възможност да упражни, считайки, че не са му ясни клаузите на договора.
По отношение направеното от ответника възражение за
неоснователност /неточно посочено недопустимост/ на иска, поради
прехвърляне на вземанията по договора на трето лице, за да се произнесе,
съобрази следното:
Ответникът излага твърдения, че на 18.10.2022 г., близо месец преди
предявяване на настоящия иск е сключил с „Агенция за събиране на
3
вземания“ ЕАД договор за цесия, по силата на който вземанията по процесния
договор са прехвърлени на второто дружество. Тежестта на доказаване на
тези твърдения се пада върху ответника. В случая последният представя
документи- „Потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от
ЗЗД“ и извлечение от Приложение №1от 18.10.2022 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания, сключен между ищцовото дружество и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, от които може да се направи извод,
че дни преди предявяване на настоящия иск вземанията на ответното
дружество към ищеца по процесния договор са прехвърлени на друго
дружество. Съгласно текста на разпоредбата на чл.99, ал.1 и ал.4 от ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът
или естеството на вземането не допускат това, като прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. В случая няма данни цесията
да е съобщена на ищеца, в качеството му на длъжник по договора, за да
породи своето правно действие спрямо него. На следващо място, от вида и
основанието на настоящия иск, може да се направи извод, че
материалноправно легитимиран да отговоря по претенцията е именно
кредиторът, по отношение на който ищецът твърди, че е получил
неоснователно полагащата му се парична сума по сключения между страните
договор. Ето защо заключава, че ответното дружество е надлежен ответник
по претенцията за връщане на сумата по договора, сочена като получена от
него без основание.
В случая ищецът излага доводи за нищожност на клауза от договора,
респ. на нищоност на целия договор, поради нарушаване на повелителни
разпоредби на ЗПК.
Отделните проявни форми на неравноправност /нищожност/ на
клаузите в потребителския договор са изброени в разпоредбата на чл.143 от
ЗЗП. Според чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Предпоставките за определяне на клаузата като неравноправна са следните:
клаузата да не е индивидуално уговорена, т.е. да е предварително изготвена
от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
4
съдържанието й /арг. от чл.146, ал.2 от ЗЗП/; клаузата е уговорена във вреда
на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката
да води до значително неравновесие между правата и задължението на
търговеца и потребителя, т.е. да е налице съществено радикално
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалетност. При разглеждания казус, се установи, че клаузата,
която предвижда заплащане на такса експресно разглеждане на кандидатура
за кредит се съдържа в действащите при кредитора общи условия, т.е.
приема, че е предварително изготвена от търговеца. Ответникът излага
твърдения, че тази такса се начислява само при изрично искане на
потребителя, което в случая било сторено. Тези твърдения останаха
недоказани. Липсват ангажирани доказателства, установяващи, че ищецът
изрично е заявил експресно разглеждане на искането му за кредит. От друга
страна, липсват доказателства, че кандидатурата му е разгледана от кредитора
приоритетно. Нещо повече, от представените от ответника доказателства, се
установява, че датата, на която е регистрирана ищцата в системата на
ответното дружество е 06.08.2019 г., а договорът е сключен на 30.12.2019 г.,
т.е. месеци след направената регистрация.
На следващо място, според текста на чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Съдът приема клаузата, предвиждаща
заплащане такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит за противоречаща на горепосочената правна норма. Уговорката за
заплащане на сума за разглеждане на кандидатурата на потребителя за
отпускане на кредит представлява по същността си такса по усвояване на
кредита /заема/, т.е. противоречи на забраната да се уговорят допълнително
такси в подобен смисъл, предвидена в чл.10а, ал.2 от ЗПК. На следващо
място, налице е обоснована вероятност за неравноправност на тази клауза /би
могло да се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, която не е част от основния предмет на договора. Ето защо
приема, че тази клауза е нищожна.
Съдът приема за основателни и доводите на ищеца относно неспазване
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК,
5
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя. Легалната дефиниция на понятието "общ разход по
кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Годишният процент на разходите се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как
е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит е необходимо и задължително, защото предоставя на
потребителя възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга,
както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и
по този начин да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи или не.
В случая съдът счита, че е налице нарушение на сочената разпоредба,
тъй като в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49, 7 %.
Посоченият лихвен процент от 41 % не е ясно как точно се съдържа в ГПР и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов продукт. Годишният процент на разходите
представлява величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по
начин, различен от законовия, е недопустимо. Такава методика не се съдържа
6
и в общите условия. В чл. 4 от ОУ е указано, че ГПР представлява процент,
отразяващ общите разходи по кредита за кредитополучателя, настоящи и
бъдещи, известни на кредитора и дължими от кредитодателя. Нито в
договора, нито в ОУ се съдържат данни за параметрите на формиране на ГПР.
Освен това не са посочени и допълнителни допускания, взети предвид при
изчисляването му, съобразно нормата на чл. 19, ал. 2 ЗПК. При липсата на
данни за наличие на конкретни разходи по кредита, които се включват в ГПР,
не става ясно как е формиран същият от 49, 7 %. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК е да се предостави на потребителя пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Ето защо в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно практиката на СЕС, за съда съществува задължение да
провери дали посоченият в договора размер на ГПР е изчислен правилно,
съобразно императивното правило, предвиждащо единна математическа
формула за изчисление на размера на ГПР, залегнала и в самата директива.
Това е така, защото неправилното изчисляване и посочване на ГПР е
самостоятелно основание за недействителност на договора. Приема се още, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като
процент, но не са посочени основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Много често се получава така, че неправилното изчисление има
за цел и да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на това
основание така формулираната клауза също би била нищожна на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна,
какъвто е и настоящият случай.
7
С оглед изложеното, съдът намира, че не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, като в този случай съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е главницата –
заемната сума, отпусната и усвоена от потребителя въз основа на договора. В
процесния случай, безспорно се установи, че ищцата е заплатила по договора
сума в общ размер на 670.00 лева, т.е. върнала е на кредитора сума, в размер
по-голям от заемната сума /със 170.00 лева повече/. Поради изложеното
заключава, че претендираната с настоящата молба сума от 73, 89 лева е
получена от ответника без основание, при начална липса на основание,
поради което подлежи на връщане. Ето защо счита, че така предявеният
осъдителен иск е изцяло основателен и доказан, и следва да се уважи.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените от него деловодни разноски съразмерно уважената част от иска,
в размер на 50.00 лева.
На процесуалния представител на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1,
т.2 от ЗА. Размерът на възнаграждението при разглеждания казус, определен
на основание чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е 400.00 лева. Съдът счита
направеното от ответника възражение за недължимост на възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца за неоснователно. За да упражни
правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение е достатъчно
адвокатът да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да посочи, че такава се предоставя безплатно на някое от
основанията по чл.38, ал.2 от ЗА, като наличието на конкретно посоченото
основание не се нуждае от доказване. В посочения смисъл е и постоянната
съдебна практика, в това число Определение №368 от 06.07.2015 г. на ВКС по
ч.т.д.№733/2015 г., II т.о. В случая по делото е представен договор за правна
помощ, сключен между адв. Петър Николов и ищцата, от който е видно, че е
уговорена безплатна правна защита в настоящото производство на основание
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Ето защо на адвокат П.Й.Н. от ВАК следва да се
присъди сума в размер на 400.00 лева- възнаграждение за процесуално
представителство, определено съразмерно уважената част от иска.
8
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от З.С.Р. и А.М. /с предишно
наименование „4 Финанс“ ЕООД/, да заплати на Ш. М. М., ЕГН **********, с
адрес: ***, съдебен адрес: ***, чрез адв. П.Й.Н. от ВАК, сумата от 73.89 лева
/седемдесет и три лева и осемдесет и девет стотинки/, представляваща
такса за експресно разглеждане, предвидена в Договор за кредит
№********** от 30.12.2019 г., платена от ищеца на ответника без основание,
ведно със законната лихва върху от главницата, считано от датата
предявяване на иска 14.11.2022 г. до окончателното й изплащане, както и
сумата от 50.00 лева /петдесет лева/, представляваща извършените по делото
разноски съраземрно уважената часто от иска.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от З.С.Р. и А.М. /с предишно
наименование „4 Финанс“ ЕООД/, да заплати, на основание чл.38, ал.2, вр. с
ал.1, т.2 от ЗА, на адвокат П.Й.Н. от ВАК, с рег. №**********, със служебен
адрес: ***, сумата от 400.00 лева /четиристотин лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, съразмерно
уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Шуменски окръжен
съд в двуседмичен срок от уведомяване на страните.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
9