Р Е Ш Е Н И Е №
260117
гр.
Сливен, 18.02.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на дванадесети
февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА
СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 3956 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от „ТРИЕЛА“ ООД срещу „Е.МИРОЛИО“ ЕАД, с която са
предявени кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 266, ал. 1, вр. чл.
258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 15.10.2012 г. между
ответното дружество, в качеството на възложител и ищцовото дружество, в
качеството на изпълнител, бил сключен Договор за изработка с предмет
изработване на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ - Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ № 2 -
деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост,
необходим за получаването на строително разрешение и провеждането на търгове за
избор на изпълнител/и. Уговореното в договора възнаграждение за изработването
на проекта било в размер на 60 000 лв., платимо на 3 равни части от по
20 000 лв. на различни етапи. Първите две плащания били извършени от
възложителя.
На 07.05.2013 г. между страните бил подписан Анекс към
Договора, с който останалата дължима сума по договора била намалена на
19 100 лв., а на 27.03.2014 г. между страните бил подписан нов Анекс към
Договора, с който остатъкът от възнаграждението по договора бил намален на
сумата от 17 500 лв. без ДДС (21 000 лв. с ДДС), дължима до 30
календарни дни след приключване на строителните работи и въвеждането на
сградата в експлоатация. Ищецът твърди, че на 07.06.2017 г. на възложителя било
издадено Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж от Главния
архитект на Община Сливен, като с издаването му станала изискуема и последната
вноска по договора и анекса от 27.03.2014 г. Твърди се, че главницата не е
платена от ответното дружество до датата на подаване на исковата молба, поради
което се претендира и обезщетение за забава за периода от 07.06.2017 г. до
датата на подаване на исковата молба - 28.10.2020 г. в размер на 7221,65 лв.
Ответникът е депозирал отговор в законоустановения
срок, в който излага становище за недопустимост на иска по отношение на
главницата, тъй като задължението е погасено чрез плащане, за което представя
доказателства. По отношение на акцесорния иск за обезщетение за забава релевира
възражение за изтекла погасителна давност, поради което моли искът да бъде
отхвърлен като неоснователен. Твърди, че с писмо от 07.10.2020 г., получено от
ищеца на 22.10.2020 г., е предложил да заплати главницата, поради което не е
дал повод за завеждане на делото и на основание чл. 75, ал. 2 ГПК разноските по
делото следва да останат за сметка на ищеца.
В
съдебно заседание ищцовото дружество чрез своя пълномощник - адвокат, изразява
становище за основателност на исковете, като се отчете и извършеното в хода на
процеса плащане на главницата от 21 000 лв. По отношение на иска за
мораторна лихва излага, че с Писмо от 07.10.2020 г. ответникът е признал иска,
поради което давността по отношение на лихвите за забава е прекъсната, считано
от 20.12.2019 г., когато ответното дружество е получило
фактура № 22/20.12.2019 г. Претендира направените по делото разноски в пълен
размер, като изразява становище за неоснователност на доводите на ответника, че
не е дал повод за завеждане на иска.
Ответното
дружество чрез своя пълномощник - адвокат изразява становище за неоснователност
на исковете предвид извършеното плащане на главницата в хода на процеса и
погасяването по давност на обезщетението за забава. Моли съда да отхвърли исковете и да не осъжда ответника
за разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото. Излага, че е подал
до ищеца писмо с покана за плащане преди подаването на исковата молба, като не
е имало издадена от ищеца фактура, поради което не е заплатил по-рано
главницата. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на ищцовото дружество.
Като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид доводите и изявленията на страните, съдът прие за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с
правна квалификация чл. 266, ал. 1, вр.
чл. 258 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 21 000,00 лв. с ДДС - главница, представляваща
неплатено възнаграждение по Договор за изработка от 15.10.2012 г. с предмет
изработване на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ - Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ № 2 -
деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост,
необходим за получаването на строително разрешение и провеждането на търгове за
избор на изпълнител/и и с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 7221,65 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.06.2017 г. до
28.10.2020 г.
Предявените
искове са процесуално допустими.
Безспорно е между страните по делото, а
се установява и от приетите по делото писмени доказателства, че между страните
са сключени Договор за изработка от 15.10.2012 г. с предмет изработване на
проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ - Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ № 2 -
деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост,
необходим за получаването на строително разрешение и провеждането на търгове за
избор на изпълнител/и и Анекси към него от 07.05.2013 г. и 27.03.2014 г.
Видно от представеното Удостоверение за
въвеждане в експлоатация строежът, предмет на договора, е въведен в
експлоатация на 07.06.2017 г.
Уговорено е в раздел III, т. 1 от Договора от 15.10.2012 г., че цената за
извършване на услугата по изработване на проекта е общо 60 000 лв., като
последната част от 20 000 лв. е платима до 30 календарни дни след
въвеждане на сградата в експлоатация, в случая на 07.06.2017 г.
Съгласно Анекса от 27.03.2014 г.,
страните са намалили дължимата сума на 17 500 лв. без ДДС, като падежът
отново е останал до 30 календарни дни след въвеждане на сградата в
експлоатация.
Ето защо крайният срок за изплащане на
последната част от възнаграждението по Договора е до 30 календарни дни, считано от 07.06.2017 г. или 07.07.2017 г.
От представеното платежно нареждане за
кредитен превод се установява, че на 18.12.2020 г., след завеждане на исковата
молба по настоящото дело на 28.10.2020 г., ответното дружество е заплатило на
ищеца сумата от 21 000 лв. с ДДС, представляваща главницата по договора.
Ищецът в производството също признава в
съдебно заседание от 12.02.2021 г., че ответникът е заплатил главницата от
21 000 лв. в хода на процеса.
Следователно няма спор, че претендираната
сума за главницата от 21 000 лв. е платена в хода на процеса. Предвид
нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът съобрази извършеното погасяване на
задължението чрез плащане, поради което предявеният осъдителен иск по чл. 266,
ал. 1, вр. чл. 258 ЗЗД следва да се отхвърли, но не като неоснователен, а
поради извършено плащане в хода на процеса.
Що се отнася до иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то съдът го намира за частично основателен.
Както се установи по делото, падежът на
задължението за главница е бил до 07.07.2017 г., тоест от 08.07.2017 г. ответникът
е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забавата. Ето защо претенцията на ищеца за обезщетение
за забава за периода от 07.06.2017 г. до 07.07.2017 г., вкл. се явява
неоснователна, тъй като през този период ответникът не е бил в забава.
Частично основателно е възражението на
ответника за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на
обезщетението за забава.
Действително, с приетото като писмено доказателство
по делото Писмо от 07.10.2020 г. ответното дружество изразява готовност за
плащане на задължението за главница по Фактура № 22/20.12.2019 г., което може
да се приеме безспорно за признание на задължението по смисъла на чл. 116, б.
„а” ЗЗД, което прекъсва давността както за главницата, така и за акцесорното
вземане за обезщетение за забава. Неоснователен е доводът на пълномощника на
ищеца обаче, че признанието на задължението има действие по прекъсване на
давността от 20.12.2019 г. Признанието е направено на 07.10.2020 г., като
правното му действие по прекъсване на давността се отчита именно от тази дата и
може да прояви ефект единствено при неизтекла вече давност, тъй като само тя
подлежи на прекъсване.
Ето защо следва да се приеме, че
кратката тригодишна давност по отношение на главницата от 21 000 лв. е
изтекла за периода от забавата до началото на тригодишния давностен срок,
считано от направеното признание на задължението или за периода от 08.07.2017
г. до 06.10.2017 г., вкл.
Следователно и предявеният иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен за сумата от 6521,66 лв., изчислена от съда върху
главницата от 21 000 лв. и за периода от
07.10.2017 г. до 28.10.2020 г., като съответно следва да бъде отхвърлен
като неоснователен за разликата над уважения размер от 6521,66 лв. до пълния
претендиран размер от 7221,65 лв. и за претендирания период от 07.06.2017 г. до
06.10.2017 г., вкл.
По разноските:
При този изход на спора право на
разноски възниква в полза и на двете страни съразмерно с уважената, съответно с
отхвърлената част от исковете.
С Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ВС, ОСГК по гр. д. №
112/1956 г. е прието, че по общо правило разноските се дължат от
страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор,
като задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение
за заплащане на понесените от съответната страна вреди. Присъждат се разноски в
полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването
му ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца.
В този смисъл е и разпоредбата на чл.
78, ал. 2 ГПК, съгласно която ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
В случая съдът намира, че възражението
на ответника, че не е дал повод за завеждане на делото е неоснователно и не са
налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като окончателното плащане на
сумата, предмет на иска за главница, е извършено след получаване на препис от
исковата молба. Неоснователни са възраженията на ответника, че не е имало
издадена фактура, въз основа на която да извърши плащане, както и че е изразил
готовност за плащане преди депозиране на исковата молба. От събраните по делото
писмени доказателства се установи, че ответното дружество е изпаднало в забава
на 08.07.2017 г., като за главницата е имало издадена Фактура № 22/20.12.2019
г., получена от ответника. По същата фактура е извършено плащането на
18.12.2020 г., поради което ответното дружество е можело да изпълни
задължението си и преди депозирането на исковата молба от ищеца, като с
бездействието си е дало повод за завеждането на делото.
Неоснователно е и възражението на
ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
ищцовото дружество.
Адвокатското възнаграждение е уговорено
и заплатено общо и за двата иска. В случай, че се пресметне минималното
възнаграждение по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по всеки от предявените искове, то минималното възнаграждение е
в размер на 1160 лв. по иска за главница и 691,08 лв. по иска за обезщетение за
забава или общо 1851,08 лв. - доста над
заплатения размер от 1380 лв.
В случай, че адвокатското
възнаграждение се изчисли върху общия сбор на претендираните суми за главница и
лихва, то минималният размер на възнаграждението по Наредбата е 1376,63 лв.,
поради което договореното и заплатено възнаграждение от 1380 лв. също не се
явява прекомерно.
Предвид изложеното съдът намира, че
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 2446,64 лв., разноски по делото,
съразмерно с уважения размер на исковете, от общо направени разноски от 2509
лв., от които 1129 лв. заплатена държавна такса и 1380 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение.
Дължимата сума на разноските от 2446,64
лв. съдът изчисли по следния начин - 840 лв. заплатена държавна такса по иска
за главница, 260,87 лв. заплатена държавна такса по иска за обезщетение за
забава, съразмерно с уважената част от иска и 1345,77 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, изчислено върху общия
материален интерес.
Ответното дружество не е представило
доказателства за направени по делото разноски, поради което и съдът не му
присъжда такива, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Е. МИРОЛИО” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. Сливен, кв. „Индустриален“ ДА
ЗАПЛАТИ на „ТРИЕЛА“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 17, ап.
43, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 6521,66 лв. /шест хиляди
петстотин двадесет и един лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение за забава
върху главницата от 21 000 лв. по Договор за изработка от 15.10.2012 г. с
предмет изработване на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ - Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ № 2 -
деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост,
необходим за получаването на строително разрешение и провеждането на търгове за
избор на изпълнител/и, начислено за периода от 07.10.2017 г. до 28.10.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над уважения размер от 6521,66 лв. до пълния претендиран
размер от 7221,65 лв. и за периода от 07.06.2017 г. до 06.10.2017 г., вкл. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТРИЕЛА“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Сливен, бул.
„Цар Освободител“ № 17, ап. 43 срещу „Е.
МИРОЛИО” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Сливен, кв. „Индустриален“ иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1, вр. чл. 258 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 21 000,00 лв.
/двадесет и една хиляди лева/ с ДДС - главница, представляваща неплатено
възнаграждение по Договор за изработка от 15.10.2012 г. с предмет изработване
на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ - Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ № 2 -
деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост,
необходим за получаването на строително разрешение и провеждането на търгове за
избор на изпълнител/и, поради извършено плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Е. МИРОЛИО”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Сливен, кв.
„Индустриален“ ДА ЗАПЛАТИ на „ТРИЕЛА“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 17, ап. 43,
сумата от 2446,64 лв. /две хиляди
четиристотин четиридесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки/,
представляваща направените разноски по делото, съразмерно с уважения размер на
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението
да се връчи на страните чрез техните пълномощници.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: