№ 309
гр. Габрово, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Полина Пенкова
Членове:Ива Димова
Габриела Б. Илиева
при участието на секретаря Даниела Бл. Платиканова
като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно гражданско дело
№ 20254200500556 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 4295 от 12.06.2025 г. на „*****“
ЕООД, представлявано от управителя М.Л., чрез пълн. си адв. Е. П., срещу
Решение № 219 от 27.05.2025 г. по гр. д. № 1864/2024 г. по описа на РС-
Габрово, с което е признато за установено, че дължи на „*****“ ЕООД сумата
от 7 760 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за извършени от
ищеца строително-ремонтни работи на обекти на ответника, съгласно
издадена фактура №**********/31.07.2024 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.09.2024 г. до окончателното изплащане на
задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК №742 от 19.09.2024 г. по ч.гр.д. №1554/2024 г. по
описа на РС – Габрово.
Във въззивната жалба решението се обжалва като неправилно. Сочи се,
че неправилно и в съществено нарушение на съдопроизводствените правила
първоинстанционният съд не е разгледал направеното възражение за
прихващане с насрещно вземане на въззивника. Твърди, че е заявил
възражение за прихващане още в отговора на исковата молба, като приложил
писмени доказателства. С допълнителна молба преди първото открито
съдебно заседание е обосновал допустимостта и основателността му. Сочи, че
дори и да е заявено като нередовен насрещен иск, направеното възражение за
прихващане следва да се отрази в доклада по делото и да се разгледа. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново съобразено с
направеното възражение за прихващане, алтернативно да върне делото на
1
първоинстанционния съд за ново разглеждане и произнасяне по възражението.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК въззиваемият, е подал писмен
отговор на въззивната жалба. Оспорва жалбата като неоснователна, тъй като в
нея не се съдържат оплаквания по същество на делото, а единственото
възражение касае неприемането за разглеждане на възражението, което счита
за правилно. Претендира разноски.
При служебната проверка по чл. 267, ал. 1 ГПК съдът намира, че
жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материално
правна норма и/или следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При
извършената служебна проверка съдът намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл. 271, ал.1 ГПК на
правилността на решението, съобразно правомощията си.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен
установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД от „*****“
ЕООД срещу „*****“ ЕООД за признаване за установено, че „*****“ ЕООД
дължи сумата от 7 760 лв., представляваща възнаграждение за извършени
СМР на „*****“ ЕООД, за което е издадена фактура № **********/31.07.2024
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение. В исковата молба ищецът е посочил, че е сключен устен договор
с „*****“ ЕООД, съобразно който ищецът е изпълнил задължението си за
извършване на СМР в обекта на ответника – бетониране, направа на арматура,
кофраж, изграждане на колони, зидария, мазилка, полагане на мрежа с лепило,
грундиране на под и стени, шпакловане, конструкция на таван, монтиране на
ламперия, замазка, лепене на теракот и фаянс, кофраж и замазка на стълби,
боядисване, фугиране и монтиране на первази. Работата била приета без
забележки от възложителя, за което представя приемо-предавателен протокол
от 12.08.2024 г.. За извършената работа издал няколко фактури, подписани от
двете страни, като по последната фактура № **********/31.07.2024 г., на
стойност 7 760 лв., не е извършено плащане от ответника в 14-дневния срок от
приемане на работата /12.08.2024 г./.
С писмен отговор на исковата молба с вх. № 9571/17.12.2024 г.,
ответникът в първоинстанционното производство „*****“ ЕООД е оспорил
2
иска като неоснователен. Посочил е, че с ищеца са имали уговорка за
извършване на СМР в неговия обект в с. *****. Уговорката била „*****“
ЕООД да осигури необходимите материали, а ищеца да фактурира вложения
труд, като при изпълнение на работата, се уговорили да се прихване
стойността на „наем“ – обезщетение за ползваната техника и транспортни
средства, собственост на „*****“, от ищеца. По искане на ищеца му
предоставили за ползване мотокар, челен товарач и микробус, като се
ползвали от него до приключване на уговорените СМР. На 12.08.2024 г.
„*****“ подписало приемо-предавателния протокол и фактура №
**********/31.07.2024 г. за извършените СМР, с уговорката, че до края на м.
август, финансовите отношения между страните ще бъдат уредени чрез
прихващане. След посочената дата ищецът прекъснал комуникацията с
„*****“ и следващата кореспонденция била със съда по повод издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 за заплащане на сумата по фактура №
**********/31.07.2024 г., срещу която депозирали възражение. В тази връзка
и водената отчетност в „*****“, за недопускане на неоснователно обогатяване,
предявяват насрещен иск.
С насрещна искова молба с вх. № 9572/17.12.2024 г. ответникът поискал
от съда да признае за установено, че „*****“ ЕООД му дължи сумата от 10
718, 80 лв., представляваща наем /обезщетение/ за ползваните собствени на
дружеството товароподемни машини, микробус и горива за периода
01.05.2023-31.07.2024 г. По същество твърденията в насрещната искова молба
са идентични с изложението в отговора на исковата молба. Посочил е в
насрещната искова молба, че действително със „*****“ ЕООД са имали
отношения по повод на извършване на СМР в собствения на „*****“, обект.
Посочил е, че устно са се договорили със „*****“ ЕООД „*****“ ЕООД да
осигури необходимите материали, а ищеца да фактурира вложения труд, като
при изпълнение на работата, се уговорили да се прихване стойността на
„наем“ – обезщетение за ползваната техника и транспортни средства,
собственост на „*****“, от ищеца. По искане на ищеца му предоставили за
ползване мотокар, челен товарач и микробус, като се ползвали от него до
приключване на уговорените СМР. Посочил е, че ползването на микробуса е
отразено в пътната книжка, както и че гориво за ползваната техника и
микробус се е осигурявало от „*****“. На 12.08.2024 г. „*****“ подписало
приемо-предавателния протокол и фактура № **********/31.07.2024 г. за
извършените СМР, с уговорката, че до края на м. август, финансовите
отношения, във връзка с наемите за използваната техника, ще бъдат уредени
чрез прихващане. След посочената дата ищецът прекъснал комуникацията с
„*****“ и следващата кореспонденция била със съда по повод издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 за заплащане на сумата по фактура №
**********/31.07.2024 г., срещу която депозирали възражение. В тази връзка
и водената отчетност в „*****“, за недопускане на неоснователно обогатяване,
предявяват насрещния иск, като прилагат писмени доказателства и
доказателство за платена държавна такса.
С Разпореждане № 144/22.01.2025 г., връчено на 04.02.2025 г., съдът дал
указания на „*****“ в едноседмичен срок да уточни насрещната искова молба,
3
като посочи как е формирана посочената цена; какво е количеството и
стойността на горивата, за които претендира, че „*****“ ЕООД му дължи
заплащане, както и какво е съдържанието на сключения договор по
отношение на горивата; да изложи обстоятелства, обосноваващи правен
интерес от предявяване на насрещния иск като установителен за парично
вземане.
В срока за отстраняване на нередовностите е постъпила допълнителна
молба към насрещния иск с вх. № 987/07.02.2025 г., в която „*****“ е посочил,
че размерът на посочената сума е уговорен на база дневен „наем“ –
обезщетение за ползване на всяка машина. Дневните разходи включвали
всички свързвани с ползването – вкл. горива, поддръжка и ремонт при
необходимост. Цената е определена индивидуално за всяка машина съобразно
нейните характеристики, капацитет и предназначение. Съобразно уговорката
цената е била определена на база дневен наем за всеки ден на ползване.
Цената за ползване на микробуса била изчислена на база реално изминати
километри. Цените били договорени съобразно действащите цени за такъв род
услуги, за което прилагат справка от интернет сайт. Количеството и
стойността на горивата са включени в определения дневен наем.
С определение № 277/26.02.2025 г., съдът приел, че нередовностите не
са отстранени, предвид липсата на обосноваване на правния интерес от
предявяване на установителен насрещен иск за парично вземане, както и
липсата на посочване на конкретна стойност „наем-обезщетение за ползване“
на ден за всяка машина, липсата на броя дни, през които са ползвани всяка от
машините, липсата на посочване на изминатите километри от използвания
микробус, поради което върнал насрещната искова молба. Прекратителното
определение е връчено на 14.03.2025 г., като същото не е обжалвано и е влязло
в законна сила на 22.03.2025 г.
С молба-уточнение с вх. № 2125/20.03.2025 г., „*****“ е посочил, че
изложените обстоятелства в нередовният насрещен иск и в отговора на
исковата молба, заедно с представените доказателства, съдържат
недвусмислено направено възражение за прихващане за суми, които „*****“
ЕООД дължи. Тъй като за заявлението за съдебно прихващане не се изисква
специална форма, прави уточнението, че в отговора е заявил заявление за
прихващане във връзка с наемите за транспорт и другата ползвана техника от
„*****“ ЕООД. Уточнява, че макар и заявено като насрещен иск, всъщност е
направено възражение за съдебна компенсация. Посочен бил размерът на
вземането на „*****“, а сумите са били разбити съгласно, посочените в
отчетните листи за ползване на техника.
С протоколно определение от 30.04.2025 г. съдът е оставил без уважение
искането на ответника върнатата насрещна искова молба да бъде разгледана
като възражение за прихващане.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съобразно с правомощията си по чл. 269, изр. второ ГПК, съдът следва
4
да се произнесе само по наведените оплаквания във въззивната жалба. В
същата, както и в първоинстанционното производство не се оспорва
наличието на правоотношение по устен договор за изработка за извършване на
стройтелно-монтажните дейности, посочени от ищеца. Единственото
възражение във въззивната жалба касае допуснато процесуално нарушение от
първоинстанционния съд свързано с неправилен отказ да се приеме и разгледа
направено възражение за прихващане. Ето защо, настоящата въззивна
инстанция следва да се произнесе само по така направеното оплакване.
Насрещният иск е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и
който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното
по него производство. Насрещният иск е способ за обективно съединяване на
искове, тъй като в качеството си на иск, представляване искане, отправено до
съда, да се разреши правен спор със сила на пресъдено нещо. Когато
вземането на ответника, предявил насрещен иск, е по-голямо от това на
ищеца, той може да постигне, при успешното доказване на този иск, осъждане
на ищеца за горницата от своето вземане. Насрещният иск следва да отговаря
на изискванията на чл. 127и чл. 128 ГПК, като при констатирани нередовности
следва да се даде възможност на страната за отстраняването им. Връщането на
насрещната искова молба обаче, което подлежи на самостоятелно обжалване
/Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013, ОСГТК на
ВКС/, не препятства възможността за предявяването му отново в отделно и
самостоятелно производство.
От насрещния иск, трябва да се различава възражението за прихващане.
То е средство за защита срещу първоначалния иск, което е подчинено на
защитата на ответника срещу иска. Предмет на делото стават предявените с
възражението за прихващане насрещното право и компенсационното право на
ответника, като на основание чл. 298, ал. 4 ГПК по изключение по това
възражение се формира сила на пресъдено нещо. По него ответникът не
дължи такса, тъй като не търси самостоятелна защита на вземането си. Затова,
когато вземането, предявено с възражение за прихващане, е по-голямо от това
по първоначалния иск, както и ако съдът отхвърли този иск, на ответника
нищо не ще се присъди. Доколкото обаче по възражението за прихващане се
формира сила на пресъдено нещо, избраното от ответника процесуално
средство за защита – да упражни правото си с възражение, не го освобождава
от процесуалното задължение за изложи правопораждащите го факти и да
индивидуализира правото си в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т.
4 и т. 5 ГПК. Ето защо, в тези случаи, на ответника следва да се даде
възможност да отстрани всяка нередовност във фактическите твърдения и
изведеното от тях искане. Само когато възражението отговаря на всички
изисквания за неговото предявяване, съдът следва да го приеме за съвместно
разглеждане в производството като отрази това в доклада по делото. Следва да
се има предвид, че, подобно на връщането на насрещната искова молба,
неприемането за съвместно разглеждане на възражението за прихващане не
препятства възможността на ответника да предяви правото си в отделно
самостоятелно производство.
5
Двете представляват различни процесуални действия, като ответникът
избира коя от двете процесуални възможности да упражни, с оглед защитата,
от която се нуждае. Ако вземането на ответника е по-голямо от това на ищеца,
ще прецени дали да предяви насрещен иск, за да постигне отхвърляне на иска
поради прихващане и осъждане за горницата или да предяви възражение за
прихващане, а за горницата да предяви отделен осъдителен иск.
Разпоредбата на чл. 133 ГПК предвижда еднакъв преклузивен срок
както за предявяването на насрещен иск, така и за заявяване на възражението
за прихващане. Така, когато в срока за отговор на исковата молба ответникът
не вземе становище, не направи възраженията си, не оспори истинността на
представен документ, не упражни правото си да предяви насрещен иск,
инцидентен установителен иск, не привлече трето лице – помагач, той губи
възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства, т.е. тези му процесуални действия се
преклудират.
Предвид всичко изложено, следва извода, че първоинстанционният съд
не е допуснал процесуално нарушение, неприемайки за разглеждане върнатия
нередовен насрещен иск като възражение за прихващане. Ясна е волята на
ответника да предяви насрещен иск срещу първоначалния ищец, доколкото
същото ясно, недвусмислено и изрично е посочено в отговора на исковата
молба, а наред с това ответникът е внесъл и дължимата държавна такса по
предявения насрещен иск. Съдът е дал подробни указания за отстраняване на
констатираните нередовности в насрещната искова молба. В срока за
отстраняването им /04.02-11.02.2025 г./, ответникът не ги е отстранил, нито е
уточнявал, че предявява възражение за прихващане. Наред с това, ответникът
не е обжалвал разпореждането, с което е върната като нередовна насрещната
искова молба. Едва на 20.03.2025 г., ответникът е депозирал молба, с която е
заявил, че всъщност е предявил възражение за прихващане. Такова обаче не е
заявявано нито в отговора на исковата молба, нито в насрещната искова молба,
в които ответникът твърди, че уговорката за ползване на машините на „*****“
му дава право да предяви насрещен иск, доколкото финансовите отношения
между страните все още не са уредени чрез прихващане, каквото е било
първоначалното намерение на страните, а насрещното вземане на ответника е
по-голямо по размер от претендираното от ищеца по първоначалния иск.
Освен това, в дадения му срок за отстраняване на нередовности в предявения
насрещен иск, ответникът също не е уточнил, че предявява възражение за
прихващане. Наред с това, към момента на депозиране на молбата уточнение,
с която ответникът заявява, че е направил възражение за прихващане,
преклузивният срок за предявяването на това възражение по чл. 133 ГПК е
вече изтекъл. Няма как и поради разликите в двете процесуални действия да се
приеме, че насрещният иск е възражение за прихващане. Освен това, дори и
това да беше възможно, то възражението също щеше да е нередовно,
доколкото за индивидуализацията на насрещното право на ответника важат
изискванията за индивидуализацията на спорното право в исковата молба.
Предвид всичко изложено, първоинстанционният съд правилно не е приел
искането върнатият нередовен насрещен иск да бъде разгледан като
6
възражение за прихващане, доколкото такова липсва и в отговора на исковата
молба.
Цитираната практика от въззивника е неотносима към настоящия
случай, тъй като представените решения на ВКС разглеждат хипотеза, в която
възражението за прихващане е било редовно заявено, но е останало
неразгледано. Посоченото решение № 104/24.03.2022 г. по в. гр. д. № 429/2021
г. на ОС – София пък разглежда случай, в който е предявен насрещен иск, по
който е даден срок за отстраняване на нередовности и в именно този срок,
ответникът ги отстранява, като изрично посочва, че в действителност прави
възражение за прихващане.
С оглед липсата на други възражения във въззивната жалба и еднаквите
изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, въззиваемата страна има право на разноски за
въззивната инстанция. Същата е доказала извършването на разноски в размер
на 1 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално
представително. По направеното възражение за прекомерност от
процесуалния представител на „*****“, съдът намира, че същото е
основателно. Процесуалният представител на въззиваемата страна в
производството е изготвил отговор на въззивната жалба, делото е разгледано в
едно открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, без събиране на
доказателства, в което пълномощникът на „*****“ се е явил лично. Предвид
това и материалният интерес по делото, съдът намира, че следва да намали
възнаграждението, което следва да се възложи в тежест на „*****“. Съобразно
изложеното, съдът намира, че сумата от 800 лв. е съответна за положения
адвокатски труд по делото за осъществяване на защитата на въззиваемата
страна, за която „*****“ следва да бъде осъдено да заплати на „*****“ .
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 219 от 27.05.2025 г. по гр. д. № 1864/2024
г. по описа на РС-Габрово.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, „*****“ ЕООД, с ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление: с. *****, общ. Габрово, ул. „Георги
Димитров“ № 47, представлявано от управителя М.Л., да заплати на „*****“
ЕООД, с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр. Габрово, ул.
„*****“ № 8, представлявано от управителя И. И.ов, сумата от 800
/осемстотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8