Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Д въззивен
състав, в публичното заседание, проведено на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 11257 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20926 от 23.01.2019 г.,
постановено по гр.дело № 82430/2017 г. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, е уважен
предявеният от Д.Е.Г., ЕГН ********** *** с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания, причинени от ухапване от безстопанствено /улично/ куче на 03.10.2017
г. в гр. София на бул. „Димитър Петков“, между № *****, ведно със законната
лихва от 03.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
С решението и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК С.О. е осъдена да заплати в полза на Д.Е.Г., ЕГН ********** сумата от
900 лева, представляваща разноски в производството пред СРС.
Срещу горепосоченото решение е
подадена, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, въззивна жалба от ответника С.О., чрез адв. А.Д.. В жалбата са развити оплаквания за неправилност
на постановеното решение, поради необоснованост на формираните от СРС изводи и
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че било
неправилно приетото от СРС, че ответникът следвало да докаже пълното изпълнение
на вменените му задължения за осъществяване на системен надзор върху
безстопанствените кучета, а не взети отделни мерки в тази насока. От
представените писмени доказателства се установявало, че били предприети
множество действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета, но
за съда тези действия били неадекватни и неефикасни. Самото съществуване на
безстопанствени кучета не било противоправно и
допускането му не означавало неизпълнение на законови задължения щом самият
закон предвиждал, че след обезпаразитяването им,
безстопанствените кучета се връщали от местата, от които били взети. В
настоящия случай нямало доказано бездействие, а доколкото били ефективни и
адекватни предвидените в закона мерки и предприетите от ответника такива, и
дали били постигнати целите и задачите на програмата било въпрос, който бил ирелевантен за спора. Неправилно и необосновано било
приетото в решението на СРС, че отговорността на ответника следвало да се
ангажира само с оглед факта на станалия инцидент, без да било отчетено, че целнта на законодателя в ЗВМД и ЗЗЖ не била липсата на
безстопанствени кучета в столицата, а прилагането на стратегия за тяхното
настаняване в приюти, кастриране, обезпаразитяване и
др. Неправилно било приетото от СРС, че твърдените вреди били причинени от
нападение на безстопанствено куче, тъй като събраните по делото писмени и
гласни доказателства били косвени и не обосновавали извод за уважаване на
претенцията. Предвид гореизложеното се иска от въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират се
разноски за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
ответникът по жалбата Д.Е.Г., чрез адв. С.С., е подал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата, като счита първоинстанционното
решение за правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с
правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на фактическата
обстановка:
Въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото /медицински документи/ – лист за преглед на
пациент в КБД/СО, съдебно-медицинско удостоверение, психологично изследване №
21/19.10.2017 г., заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-психиатрична и
съдебно-медицинска експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежат на кредитиране и гласните доказателства чрез разпита на свидетелите И.Д.С.и
Е.Д.Г., чиито показания следва да бъдат ценени като последователни, убедителни,
житейски логични, кореспондиращи с останалия доказателствен
материал по делото и имащи първичен характер, въззивният
съд приема за установено по несъмнен начин, че на 03.10.2017 г., сутринта, в
гр. София, бул. „Димитър Петков“, ищцата била нападната от безстопанствено
куче, което започнало да я хапе. Получила ухапване в областта на лявата подбедрица. Била прегледана от лекар, като му били
извършени първична хирургична обработка на раните и антитетанична
профилактика, като ѝ е била направена и превръзка. Търпяла болки и
страдания, които след около два месеца отшумяли, като
в първата седмица болките били с по-голям интензитет. На мястото на ухапването
останал белег. В резултат на внезапното нападение нормалният начин на живот на ищцата
бил нарушен за продължителен период от време, като изпитвала постоянно
напрежение, нямала достатъчно сили, за да се справя с ежедневните човешки
дейности, като разчитала единствено на близките си, които полагали грижи за нея.
В следствие от инцидента посещавала психолог, сънувала кошмари, като в случаите
когато види куче на улицата пресича от другата страна, поради страх от това да
не претърпи отново такъв инцидент.
Като доказателства по делото са
приети Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на
територията на С.О. 2012 – 2016 г., ведно с приложение, справки за дейността на
ОП "Екоравновесие", отчет за изпълнение на
мерките по т. VІ от Програма за овладяване популацията на безстопанствените
кучета на територията на С.О. 2012 – 2016 г. и годишен отчет от директора на ОП
„Екоравновесие“ за дейността на ОП „Екоравновесие“ за 2017 г.
По отношение на правните изводи:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен
вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на
ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки,
при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по
повод тази работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да
не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата,
3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/
причинната връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди, че вредите са
причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за
действие. Следователно, за да е противоправно
бездействието на служители на С.О., то трябва да има правна норма, която да ги
задължава да извършват дейност по изолиране на безстопанствени кучета
В разпоредбите на Закона за защита
на животните /ЗЗЖ/, действали към момента на увреждането – чл. 40, ал. 1 и 2,
чл. 41, ал. 1 – 3, чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл. 48, чл. 49 и чл. 50, т. 2, са
предвидени задължения на длъжностни лица на ответника за извършване на
необходими действия за настаняване на безстопанствените животни в приюти и
осъществяване на системен надзор и грижи за върнатите по места след маркиране
животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора
или животни. В допълнение следва да се посочи, че нормата на § 5 от ПЗР на ЗЗЖ
вменява като задължение на Кметовете на общините да осигурят настаняването на
безстопанствените животни в приюти.
Несъмнено е, че целта на ЗЗЖ е
безстопанствените кучета да не се намират в свободно състояние в населените
места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. Поради това законът
предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички
безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването,
ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях
приюти. Основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти
/чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ/, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат
връщани на местата, от които са взети /чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/. Същевременно, в
разпоредбата на чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са
под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки
същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо
от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или чрез връщане по
места/.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че бездействието на длъжностните лица на ответника по
изпълнение на възложените им със закон задължения е противоправно.
Общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта
на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината
не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи
дължимата грижа за постигане на изискуемия резултат и от това настъпят вреди,
тя дължи обезщетение. Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че
е взел достатъчно мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените
кучета, което предполага постоянен контрол върху тях в жилищните квартали. От
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че
ищецът е бил ухапан от безстопанствено куче, което е нямало нито каишка или
намордник, нито маркировка. Обстоятелството, че безстопанствено куче е проявило
непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си означава, че
общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за
надзор по ЗЗЖ – макар да е започнала да изгражда приюти за скитащи кучета и
съответно да настанява тези животни в тях, не е доказано С.О. да е предприела
други предвидени от нея мерки за ефективното овладяване на популацията на
безстопанствените кучета и за предотвратяване на агресивното им поведение,
посочени в приложение № 1 към Решение № 224 по Протокол № 16 от 10.05.2012 г.
на Столичен общински съвет /а доказателствената
тежест в тази насока е била на ответника/, а именно: поетапно увеличаване
екипите по залавяне на безстопанствени кучета; закупуване на мобилна клиника
или оборудване на общинско помещение на територията на всеки район в С.О. за
извършване на безплатни кастрации, ваксинации и идентификация с микрочип на
домашни и безстопанствени кучета; проверки на собствениците на кучета от
мобилните екипи по район и с участието на Столичен инспекторат, Общинска
полиция и Областна дирекция за безопасност на храните и местните органи на МВР;
преброяване на безстопанствените кучета на територията на С.О.; отчитане на три
месеца на броя на ухапаните от безстопанствени и/или домашни кучета и др.
Рискът от връщането на
безстопанствените кучета на местата, от които са взети /прилагането на мярката
по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/ е изцяло в тежест на общината – същата може да го използва,
но е длъжна да гарантира, че поведението на кучетата няма да е опасно за
здравето и живота на хората, тъй като те са под нейните надзор и грижи съгласно
чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ.
Доказано е по делото, че кучето,
което е нападнало ищцата и я е ухапала, е било безстопанствено /тъй като не е
било в определеното за това място или в дом и е нямало стопанин с него/.
Обстоятелството, че кучето е било безстопанствено не подлежи на доказване от
ищеца, а тежестта на доказване на обратното пада върху ответника. И това е
така, тъй като липсата на стопанин е за отрицателен факт и не подлежи на
доказване от този, който го твърди. Страната която се позовава на обратния
положителен факт, а именно, че кучето е имало стопанин, следва да го установи.
За това, обаче, ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства.
Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото, СГС приема, че описаното по-горе бездействие на
длъжностни лица на ответника се явява непосредствена причина на претърпените от
ищеца неимуществени вреди – той е претърпял болки и страдания, както и
психическо и стресово напрежение от нападението и ухапванията на
безстопанственото куче. Поради неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД
бездействието се явява и виновно.
Самите вреди също са доказани по
несъмнен и категоричен начин въз основа на ценените гласни доказателства,
поради което ответникът носи отговорност за обезвредата
им.
Доколкото общината като юридическо
лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея
лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод
изпълнението на възложената им работа. Така обоснования извод за осъществен
фактически състав, придаващ на С.О. качеството на лице, отговарящо на деликтно основание, не би се променил, ако са налице
различни хипотези на възлагане на определена работа – на пряк изпълнител, с
възложено му задължение за улавянето и изолирането на скитащите безстопанствени
кучета и евтаназията им или с предоставяне на компетентност на съответно
длъжностно лице, като договорен или законов представител на юридическото лице –
С.О. – да сключва договор за извършването на дейности по регулиране на
популацията на безстопанствените кучета /виж Решение № 383 от 27.07.2010 г. на
ВКС по гр. дело № 424/2009 г., ІV г. о, ГК и Решение № 279 от 28.09.2011 г. на
ВКС по гр. дело № 1533/2010 г., ІІІ г. о., ГК/.
По отношение на размера на
обезщетението за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав приема, че
поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените
болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г.
на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му,
обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на
здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
По делото се установява, че
констатираните увреждания са причинили на ищцата болки и страдания. Не са
необходими специални знания, за да се приеме, че по естеството си инцидентът е
предизвикал стрес, уплаха, страх, повишена тревожност и негативни душевни
изживявания у ищеца. Съобразявайки, от една страна, тежестта на уврежданeто, възрастта на пострадалата – същият е бил на
около 26 години към момента на увреждането, обстоятелствата, при които е
настъпило същото – внезапно нападение от куче, продължителността и вида на
проведеното лечение, продължителността и интензивността на физическите и психическите
страдания на ищеца, и от друга – липсата на трайни последици за здравето, както
и на настъпили съществени промени в начина му на живот, СГС намира, че
справедливото по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди възлиза на
1000 лв., което е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС
– потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
Ответникът по жалбата /ищецът/
претендира разноски, по което искане, с оглед изхода от настоящия спор, СГС
следва да се произнесе на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. По делото е ангажиран
договор за правна защита и съдействие, с който е уговорен адвокатски хонорар от
360 лв., който е заплатен изцяло и в брой от ищеца, поради което посочената
сума следва да му бъде присъдена.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20926 от 23.01.2019 г.,
постановено по гр.дело № 82430/2017 г. по описа на СРС, ГО, 48 с-в.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, ул. „*********,
да заплати на Д.Е.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.