Решение по дело №12/2021 на Административен съд - Разград

Р Е Ш Е Н И Е   № 31

 

Гр. Разград, 24 март 2021 год.

 

В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

РАЗГРАДСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД в публично заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ИВА КОВАЛАКОВА-СТОЕВА

                                                  

при секретаря Ралица Вълчева и в присъствието на прокурора …………..  разгледа докладваното от съдията дело №12 по описа за 2021 год.  и за да се произнесе взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.268, ал.1 от ДОПК.

Образувано е по жалба на Г. Д. Д. от гр.Р., подадена чрез адв. А.Т., против Решение №258/07.12.2020г. на Директора на ТД на НАП Варна,      с което е оставена без уважение неговата жалба против Разпореждане за изпълнение с изх.№С200017-009-0011841/ 02.11.2020г., издадено от публичен изпълнител  към Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, офис Разград. Производството е по реда на чл.197, ал.2 и сл. от ДОПК.

Жалбоподателят счита, че тези актове се явяват незаконосъобразни, като издадени при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон и преследваната от него цел.  Развива доводи, че задължението, предмет на същите е погасено по давност и е недопустимо да се предприемат действия по принудителното му изпълнение. С оглед на това моли да ги отмени, ведно със следващите от това последици.

          Ответникът по жалбата е депозирал писмено становище, в което  заявява, че тя е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли, като претендира и заплащане на разноски по производството.

Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, приема за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Разгледана по същество тя е неоснователна по следните фактически и правни съображения:

           Събраните писмени доказателства установяват, че с Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) с изх. №02-170-6500/6347 от 16.11.2015 г., издаден от Зам. изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ е установено публично държавно вземане в размер от 13 202, 82 лв., дължимо от жалбоподателя. Същият е влязъл в сила на 31.10.2017г. и във връзка със събиране на вземането, ведно с дължимата законна лихва е подадено Искане за образуване на принудително изпълнение срещу задълженото лице от Държавен фонд „Земеделие“ с вх, №ВхК-2467/ 23.03.2018 г. по описа на ТД на НАП Варна, Офис „Разград“. Със съобщение за доброволно изпълнение изх. №С180017-048- 0126567/14.05.2018г. жалбоподателят е уведомен, че е образувано изпълнително дело и е поканен да заплати посочените в него публични задължения - главница  в размер на 13 202, 82 лв., лихва в размер на 3 117, 95 лв. (изчислена към дата 14.05.2018г.). Той не е погасил посочените там задължения и с Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) с изх. №0200017-022-0075536/ 02.11.2020 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис „Разград“, е наложен запор върху вземането на длъжника от трето задължено лице – ППЗК „Света Марина“, с. Пороище, общ. Разград, която е негов работодател.

На 02.11.2020 г. по електронен път са изпратени Запорно съобщение с изх. №С200017-119-0013633/ 02.11.2020 год. и Разпореждане за изпълнение на основание чл. 230, ал. 4 от ДОПК с изх. № С200017-009-001184/02.11.2020 год. до кооперацията - работодател. Длъжникът е оспорил по реда на чл. 266 от ДОПК издаденото Разпореждане за изпълнение пред Директора на ТД на НАП, който със свое Решение №258/ 07.12.2020г. е оставил жалбата без уважение. Това решение  е предмет на съдебен контрол в настоящето производство.  

Съдът намира, че оспореният акт е валиден, като издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия, при спазване на регламентираните в ДОПК срокове. По своята форма и съдържание той отговаря на изискванията на закона. В хода на производството не са допуснати нарушения на процесуалните правила и норми. Правилно е приложен и материалният закон.

  С АУПДВ е установено публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 от ДОПК, което подлежи на събиране, ведно с лихвата върху него, която също е публично държавно вземане по силата на чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК. По правилото на чл. 163, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК публичните вземания се събират от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго. Единственото формално условие за да се пристъпи към събирането на държавните и общинските публични вземания е наличието на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган ( по арг. на чл. 195 и чл. 209 от ДОПК). В случая това изискване е изпълнено.  Публичният изпълнител е насочил принудителното изпълнение на публичното вземане срещу вземания  на длъжника от трето лице, което е допустим способ по смисъла на чл. 215, ал. 1, т. 2 от ДОПК. По правилото на чл. 230, ал. 1 от ДОПК принудително събиране на вземането по този ред може да се извърши ако то е ликвидно и изискуемо. Вземането е ликвидно, когато е определено по основание и размер. То е изискуемо, когато е с настъпил падеж (срок за изпълнение). Наред с това в чл. 230, ал. 2 от ДОПК е посочено, че вземането е ликвидно и изискуемо, когато бъде признато пред публичния изпълнител или когато е установено с влязло в сила съдебно решение, с нотариално заверен документ или с ценна книга, издадена от третото лице. След служебна справка в деловодството на съда се установи, че процесният АУПДВ е бил оспорен и потвърден с решение №12/14.03.2016г., постановено по адм. дело №3/2016г. на Разградския административен съд, оставено в сила с Решение №13057/31.10.2017г. по адм. дело №6259/2016г. на Върховния административен съд. С оглед на това неоснователни са възраженията, че вземането не е определено по размер. Размерът на главницата е установен с АУПДВ, потвърден по съдебен ред, а размерът на лихвата е нормативно определен и конкретизиран с актовете на публичния изпълнител.

Въз основа на така изложените съображения съдът намира, че са били налице фактическите и правни основания, възприети и обосновали административния орган  за да постанови своето решение. В мотивите към него правилно и обосновано е посочено, че в това производство не следва да се преценява възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Съгласно чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Давността обаче не се прилага служебно, а е необходимо длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност, пред съответния административен орган, който е компетентен да направи преценка за това. При образувано производство за принудително събиране на публично държавно вземане компетентният орган е съответният публичен изпълнител, на който е възложено ръководството на това производство. В случая жалбоподателят не е подал изрично възражение за погасяване по давност на задълженията пред публичния изпълнител. Независимо от това следва да се отбележи, че АУПДВ е влязъл в сила на 31.10.2017г. и следователно предвиденият в чл. 171, ал. 1 от ДОПК  давностен срок е започнал да тече от 01.01.2018г. и към настоящия момент не е изтекъл, още повече, че са предприети действия по принудителното му изпълнение и давността е прекъсната ( по арг. на чл. 172, ал. 2 от ДОПК).

Въз основа на гореизложеното съдът намира, че подадената  жалба е неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли.

С оглед изхода на спора в тежест на жалбоподателя следва да се присъди претендираното от ответника юрисконсултско възнаграждение. Същото е своевременно предявено и доказано в размер на 500 лв., който  е определен съобразено с разпоредбата на чл. 161, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, във връзка с нормата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е в минимален размер.

Мотивиран така Разградският административен съд

 

Р    Е    Ш    И   :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. Д. Д. от гр.Р., против Решение №258/07.12.2020г. на Директора на ТД на НАП Варна като неоснователна и недоказана.

ОСЪЖДА Г. Д. Д. от гр.Р. да заплати на ТД на НАП Варна сумата от 500 (петстотин) лева – дължими деловодни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                                    СЪДИЯ : /п/