Решение по дело №1278/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по подадена касационна жалба с вх. № 8484/13.06.2024 г. от Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Македония“ № 3, представлявана от Председателя на УС на АПИ инж. Я. Й., чрез юриск. В. П., срещу Решение № 103/01.04.2024 г., постановено по АНД № 275/2023г. по описа на Районен съд – Девня, І състав, с което е отменен Ел. фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № ********** от 08.06.2021г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Автомагистрали Черно море“ АД, ЕИК *********, за нарушение разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от Закона за движение по пътищата и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. чл. 179, ал. 3б от Закона за движение по пътищата е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2500 (две хиляди и петстотин) лева.

Касаторът твърди, че решението на ДРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че независимо, че ДРС е приел за доказана фактическата обстановка, неправилно е тълкувал и приложил относимите към случая правни норми и не е приложил закона, който е трябвало да бъде приложен. Счита за неправилни мотивите на ДРС относно липсата на предвидена възможност за издаването на ЕФ за извършено нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП, тъй като съгласно чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на нормативните актове следва да се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото. Доколкото текстът на чл.179, ал.3б ЗДвП е ясен и съдържа самостоятелен състав на административно нарушение, който не е част от този по чл.179, ал.3 ЗДвП, счита, че не може да се приеме, че тази законодателна техника е повлияла върху правото на жалбоподателя да разбере в какво нарушение е бил обвинен. Заявява, че ДРС като е приел, че разпоредбата на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999/ ЕО, заради изискването за пропорционалност на наказанието и я е оставил без приложение, е отнел абсолютната компетентност на СЕС по арг. от чл.267 ДФЕС да се произнася по актове, свързани с тълкуване на правото на ЕС и сам, избирайки си една дума от директивата, отменя установената със закон система от наказания. Сочи, че въззивният съд не е съобразил, че съгласно чл.288 от ДФЕС, директивата е част от вторичното право на ЕС и не се прилага пряко, а след транспонирането в съответните закони, като разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999 дава възможност на държавите членки да определят система от наказания, като определя рамки на установените със закон наказания за ефективност, съразмерност и възпиране. Директива 62/1999 ЕО е транспонирана в българското законодателство и към момента няма наказателна процедура от страна на ЕК във връзка с неизпълнение на целите на директивата. Заявява и че на ДРС е било известно образуваното пред СЕС дело С-61/23 по тълкуването на чл.9а от Директивата, поради което е следвало да спре делото, до приключване на производството пред СЕС. Счита, че ДРС не е отчел спецификата на националната система от наказания във връзка с неизпълнение на задълженията по Закона за пътищата, която позволява освобождаването от административнонаказателна отговорност при заплащане на компесаторна такса по чл.10, ал.2 ЗП, която според различните категории ППС е в пъти по-малък размер от абсолютния такъв за глобите/имуществените санкции по чл.179, ал.3-3б ЗДвП. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а издаденият ЕФ да бъде потвърден. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Ответната страна „Автомагистрали- Черно море“ АД, не изпраща представител. Представен е писмен отговор, с който се оспорва жалбата. Претендират се разноски за юр.к. възнаграждение.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалба е неоснователна и решението на ДРС като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред ДРС е образувано по жалба на „Автомагистрали -Черно море“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, ул.“Алеко Константинов“ №8, против Електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № ********** от 08.06.2021г., издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Автомагистрали Черно море“ АД, ЕИК *********, за нарушение разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от Закона за движение по пътищата и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. чл. 179, ал. 3б от Закона за движение по пътищата е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2500 (две хиляди и петстотин) лева.

За да се произнесе по спора районният съд е установил от фактическа страна, че на 08.06.21г. в 15:15часа е установено нарушение с ППС Влекач Рено Премиум, рег. № *******, с технически допустима маса 19130, брой оси 2, Евро3, в състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща техническа допустима маса на състава 44130, в община Девня по път А-2км 399+703, за което изцяло не е заплатена пътна такса по чл. 10 ал. 1 т. 2 от Закона за пътищата /ЗП/според категорията на ППС.

Така описаното в ЕФ деяние е съставомерно от обективна и субективна страна, т.к. безспорно притежаваното от „Автомагистрали- Черно море“ АД ППС е такова по чл.10б, ал.3 ЗП, за което, при движение по платената пътна мрежа, се дължи такса за изминато разстояние - тол такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП. При липсата на данни за ползвател за превозното средство, таксата се дължи от собственика, поради което правилно дружеството е идентифицирано като субект на нарушението. Доколкото размерът на тол таксите се определя въз основа на действително изминато разстояние, установено посредством данните от тол декларациите и предварително закупените маршрутни карти, липсата и на двете безспорно обосновава извод, че за процесното ППС, дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т.2 от ЗП не е била заплатена.

Приел е за неоснователно оплакването на въззивника, че причината за неподаване на тол декларации в случая се дължи на проблем в бордовото устройство и на техническа неизправност на част от системата, засичаща сигнала, изградена и поддържана от „Интелигентни трафик системи“ АД.

От доказателствата по делото се установява, че между „Автомагистрали- Черно море“ АД и „Интелигентни трафик системи“ ЕАД няма сключен договор, по силата на който последните две дружества да са се задължили да предоставят на въззивника услуга за електронно събиране на пътни такси, съгласно общите условия на ИТС.

За да отмени ЕФ ДРС е приел, че хипотезата на чл.179, ал.3б ЗДвП не е включена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП, която изрично предвижда издаване на ЕФ само за нарушенията по чл.179, ал.3, а разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението е следвало да бъде установено по общия ред. Въззивният съд е приел и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, като се е позовал и на практика на Съда на ЕС - Решение по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15, както и на Решение по дело С-384/17. Приел е, че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки не само до определянето на състава на нарушението и на правилата относно тежестта на санкциите, но и до преценка на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне то на размера им. Счел е, че в случая тези условия не са изпълнени при приемане на националните санкционни разпоредби и по-конкретно на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, които предвиждат санкции в абсолютен размер и не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и да бъдат преценявани различни елементи - например изминато разстояние в нарушение на изискването за заплащане на тол такси, размер на неплатената такса, причини, поради които таксата не е заплатена, поредност на нарушението и т.н. Съдът е взел предвид, че още с решение по делото Urban, С-210/10, т.41 Съдът на ЕС е постановил, че налагането на санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер, в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза. Като е взел предвид, че разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагане на приетия такъв, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на директивата, поради което единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на ЕС и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната санкционна уредба - чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. При проверката дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция, ДРС е счел, че такава липсва и единствената е тази по чл.185 ЗДвП, която не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Правилни са изводите на ДРС за незаконосъобразност на обжалвания ЕФ. Същите са съобразени с материалния закон, правото на ЕС и практиката на СЕС по неговото прилагане, като изцяло се споделят от настоящия състав.

С издадения ЕФ дружеството е санкционирано в качеството на собственик на ППС по чл.10б, ал.3 ЗП, за това, че на посочената дата – 08.06.21г. в 15,15ч. е засечено движение на собственото му ППС – идентифицирано по марка, модел, рег.номер и технически характеристики, за което изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП, т.к. няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването – нарушение по чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.187а, ал.2, т.3, вр. ал.3, вр.чл.179, ал.3б ЗДвП.

Описаното деяние е съставомерно от обективна и субективна страна, т.к. безспорно притежаваното от дружеството ППС е такова по чл.10б, ал.3 ЗП, за което, при движение по платената пътна мрежа, се дължи такса за изминато разстояние - тол такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП. Като собственик дружеството е субект на нарушението. Доколкото размерът на тол таксите се определя въз основа на действително изминато разстояние, установено посредством данните от тол декларациите и предварително закупените маршрутни карти, липсата и на двете безспорно обосновава извод, че за процесното ППС, дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП не е била заплатена.

Правилни са изводите на ДРС, че за установеното нарушение не е допустимо санкционирането да се извърши чрез съставяне на електронен фиш. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 27.03.2021г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3.

В разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, но както правилно е прието ДРС, разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което и нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред. До този извод води и последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г., при което са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло и изводите на ДРС, че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Още с Решение от 9 февруари 2012г., Urban, С-210/10, ЕU:C:2012:64, точка 41 СЕС е постановил, че налагането на глоба с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на глобата в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза. С решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, точка 50 СЕС е приел, че член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания в национална правна уредба, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им. С решението от 21 ноември 2024г. по дело С-61/23, СЕС се е позовал на вече даденото тълкуване и е приел, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

Предвид горното ДРС е тълкувал правото на ЕС в съответствие с практиката на Съда на ЕС и е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Тъй като разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба, както е приел и ДРС, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

Правилна е преценката, че в подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

В случая такава обща санкционна разпоредба липсва. Единствената обща санкционна норма е тази на чл.185 ЗДвП, но същата предвижда единствено налагането на глоба и по арг. от разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗАНН - която изисква случаите, в които на ЮЛ и ЕТ се налагат санкции да са изрично уредени в закон, не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Предвид на изложените съображения, съставът на съда, като касационна инстанция намира, че решението на въззивния съд не страда от твърдяните в жалбата пороци, не са допуснати твърдяните в жалбата нарушения на материалния и процесуалния закон, както и не констатира такива при извършената служебна проверка, поради което като законосъобразно и обосновано решението следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за касационната инстанция в размер на 100 лв. за юр.к. възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК вр. чл.63а от ЗАНН, настоящият състав на Административен съд Варна

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 103/01.04.2024 г., постановено по АНД № 275/2023г. по описа на Районен съд – Девня, І състав.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Автомагистрали Черно море“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. „Алеко Константинов“ № 8, представлявано от Д. Х. Д., сумата от 100 /сто/ лева, представляваща направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение

РЕШЕНИЕТО е окончателно.