№ 3798
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Теодора Иванова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514835 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника по иска Д. Д. П., чрез адв. В.
Н., срещу решение № 20188221 от 21.09.2021 г. по гр.д. № 58620/2018 г. на СРС, 160 състав,
в частта с която е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, в отношенията между
страните по делото, че ответникът Д. Д. П. дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, следните суми: 1/.
сумата 839,40 лв., представляваща цена на доставена за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015 г.,
от дружеството, топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****,
аб. № 126497, ведно със законната лихва от 13.11.2017 г. до окончателното й изплащане; 2/.
сумата 24,24 лв., представляваща цена на извършена в периода 01.08.2013 г. - 30.04.2014 г.
услуга за дялово разпределение, ведно със законната лихва от 13.11.2017 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 80254/2017 г. на СРС, 37 състав, както и в частта, с
която Д. Д. П. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
461,35 лв. разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете.
Твърди се, че при постановяване на решението районният съд е допуснал нарушение на чл.
9 ГПК, че представените от ищеца извлечение от сметки и съобщения към фактури не
представляват писмени доказателства, поради което не е следвало да се приемат като такива,
че съдебнотехническата експертиза не е следвало да се кредитира, както и че договорът за
1
доставка за топлинна енергия и общите условия към него съдържат неравноправни клаузи.
Иска се отмяна на решението в обжалваните части, отхвърляне на исковете и присъждане на
разноски за двете инстанции.
Не е подаден отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД, нито
от третото лице-помагач на страната на ищеца – „Нелбо“ АД. С молба вх. №
69521/25.10.2022 г. по описа на СГС, подадена от „Т.С.“ ЕАД, се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението е влязло в сила в отхвърлителните части, като необжалвано.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС
и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:
Налице са предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за
уважаване на иска за сумата 839,40 лв., представляваща цена на доставена за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., от ищеца, топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в чл. 149 и сл. ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране (КЕВР). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
клиентите.
Страна по това неформално правоотношение е собственикът или титулярят на
вещното право на ползване (съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), или облигационният ползвател на имота, в случай че между последния и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот (съгласно задължителните разясненията, направени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.) Тоест,
потребител (клиент) на топлинна енергия е всеки собственик на имота или титуляр на вещно
право на ползване на имота, или ползвател по силата на облигационно право на ползване на
имота в сграда - етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно
2
самостоятелно отклонение. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на
партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези
отношения се презумират от закона (в този смисъл решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК). Клиентът на топлинна енергия е длъжен да монтира
средство за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и
да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).
В случая страните са обвързани от действително неформално договорно
правоотношение, по силата на което ищецът - енергийно предприятие се е задължило да
предоставя топлинна енергия, а ответникът - потребител се е задължил да заплаща цената за
същата, при договорените условия и срокове. В спорния период (м.05.2014 г. – м.04.2018 г.)
са действали ОУ, одобрени с решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
По делото няма данни и твърдения въззивникът – ответник, в срока и по реда на чл. 150,
ал.3 ЗЕ, да е възразил срещу ОУ и да е подписано индивидуално споразумение за доставка
на топлинна енергия между страните.
Ответникът Д. Д. П. е собственик на процесния имот, видно от представената и
неоспорена по делото заповед № ИК-1702/17.06.1975 г. на председателя на ИК на СГНС,
съгласно която процесният апартамент е определен в обезщетение на Д. Д. П. срещу
отчужден имот, и видно от удостоверение за идентичност на административен адрес, според
което бл. 7 и бл. 140, намиращи се в гр. София, ж.к. „Надежда – I част“, са номера на една и
съща жилищна сграда. В подкрепа на горното обстоятелство е и приложената по делото
декларация по чл. 14 ЗМДТ от 07.04.2006 г., с която ответникът по иска е декларирал, че е
собственик на процесния апартамент. По делото няма данни в исковия период друго лице да
е било титуляр на вещното право на ползване на имота или да е бил ползвател на
облигационно основание, със сключен с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди.
Налице е изправност на ищеца – доставяне, в процесния период, на топлинна
енергия. Установена е и нейната стойност - 839,40 лв. От заключението на вещото лице по
приетата по делото съдебнотехническа експертиза се установява, че бл. 140, намиращи се в
гр. София, ж.к. „Надежда – I част“ е бил с непрекъснато топлоснабдяване през спорния
период. Ежемесечно са извършвани, по електронен път, отчети на данните от общия
топломер за потребената топлоенергия. От отчетената ежемесечна енергия е приспадана, за
сметка на „Т.С.“ ЕАД, топлинната енергия за технологични разходи (загуби в АС), съгласно
нормативните изисквания. Разликата е разпределяна между всички потребители от сградата
в режим на етажна собственост за отопление на имота, за сградна инсталация, за битово
горещо водоснабдяване. В процесния апартамент има три броя радиатори и водомер за
топла вода, в общите части на сградата няма монтирани отоплителни тела. За процесния
имот абонатът не е осигурил достъп до имота. Начислените суми за топлинна енергия са по
прогнозно потребление, като в края на отоплителния сезон е изчислено, от фирмата за
дялово разпределение, реалното потребление на топлинна енергия и е извършено
3
изравняване между начислената и дължимата сума. Общият разход в лева за топлинна
енергия за аб. № 126497, за процесния период, е в размер на 839,40 лв. (283,14 лв. по
прогнозни изчисления и 556,26 лв. изравнителна сума за доплащане). Извършваните
измервания в абонатната станция, начисления, дялово разпределение и остойностяване на
потребена топлинна енергия са в съответствие с изискванията на нормативните документи и
цени, действащи през процесния период.
Налице е виновно неизпълнение на задължението на ответника за заплащане цената
на доставената топлоенергия – по делото няма наведени твърдения за плащане на
дължимите суми, нито са доказани такива плащания.
Горното налага извод за дължимост от ответника по иска на сумата 839,40 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 126497, за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015 г.
Налице са предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за
уважаване на иска за сумата 24,24 лв., представляваща цена на извършена в периода
01.08.2013 г. - 30.04.2014 г. услуга за дялово разпределение.
Съгласно чл. 139 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Клиентите в сграда в
режим на етажна собственост избират, с писмено съгласие и с минимално изискуемо
мнозинство две трети от собствеността в сградата, лице, регистрирано по реда на чл. 139а
ЗЕ, за извършване на услугата дялово разпределение (чл. 139б, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ). Съгласно чл.
149б, ал. 3 ЗЕ, в договора за продажба на топлинна енергия от доставчик на клиенти в сграда
– етажна собственост, услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на
доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на
чл. 139а ЗЕ.
В случая, видно от протокол от 20.07.2002 г. от общото събрание на етажните
собственици на вх. В и вх. Г на сградата, находяща се в гр. София, ж.к. „Надежда – I част“,
бл. 140, за извършване на услугата дялово разпределение е избрано дружеството „Нелбо
инженеринг“ ООД, а видно от договор от 29.07.2002 г. етажната собственост на вх. В и вх. Г
на същата сграда е възложила на „Нелбо инженеринг“ ООД монтаж на топлинни
разпределители и термостатни вентили и дялово разпределение на топлинна енергия между
потребителите в сградата. В чл. 36 ОУ от 2014 г. е предвидено, че клиентите заплащат
услугата дялово разпределение на „Т.С.“ ЕАД.
С оглед горното и предвид обстоятелството, че със заключението на
съдебнотехническата експертиза се установява, че „Нелбо“ АД е извършвало дяловото
разпределение за имота в съответствие с методиката и нормативната уредба, и предвид
обстоятелството, че ответникът не оспорва стойността на претендираната сума, искът е
4
основателен за сумата 24,24 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2014 г.
Възражението на ответника за погасяване по давност на процесните вземания на
ищеца е преклудирано, тъй като не е направено своевременно - в срока за отговор на
исковата молба. По силата на изричната разпоредба на чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото
правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се
отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в
посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал
факт, тъй като с предявяване на иска давността спира да тече (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД), а в
случай на уважаването му – се прекъсва (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени в
т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Възражението на ответника, че допускането на съдебнотехническа експертиза от
първоинстанционния съд е в нарушение на принципа на равенство на страните, установен в
чл. 9 ГПК, е неоснователно. Едно от проявление на принципа на равенство на страните в
исковия процес е правото на всяка страна да изнесе пред съда своите фактически твърдения
и да ги подкрепи с доказателства. С доклада по чл. 146 ГПК съдът е разяснил и на двете
страни кои са правнорелевантните факти и чия е тежестта за доказването им. Ищецът „Т.С.“
ЕАД е направил различни доказателствени искания, сред които и това за назначаване на
съдебнотехническа експертиза, което е преценено от съда като допустимо, относимо и
необходимо за изясняване на делото от фактическа страна. Ответникът не е подал отговор
на исковата молба, не е въвел фактически твърдения във връзка със спорното право и не е
направил доказателствени искания. И на двете страни е била осигурена равна възможност да
упражняват предоставените им от закона права и не е нарушен принципът на равенство на
страните в процеса. Отделен е въпросът, че съгласно чл. 195 ГПК вещо лице би могло да се
назначи и служебно от съда.
Възражението на ответника за наличие на неравноправни клаузи в договора за
доставка на топлинна енергия и общите условия към него също е неоснователно.
Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са
нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Според дефиницията
на дадена в чл. 146, ал. 2 ЗЗП, клаузи, които не са уговорени индивидуално са онези, които
са изготвени предварително, без потребителят да е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В случая, не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не
може да влияе (по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските
договори), доколкото съгласно цитираната вече разпоредба на чл. 150, ал. 3 ЗЕ
5
потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които след
приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. По
делото няма данни и твърдения въззивникът – ответник, в срока и по реда на чл. 150, ал. 3
ЗЕ, да е възразил срещу ОУ и да е подписано индивидуално споразумение за доставка на
топлинна енергия между страните.
Неоснователно е възражението на ответника, че представените от ищеца извлечение
от сметки и съобщения към фактури не представляват писмени доказателства, поради което
не е трябвало да се приемат като такива. Писменото доказателство (документ) е вещ, върху
която с писмени знаци е материализирано изявление, като документите биват
свидетелстващи и диспозитивни, официални и частни, подписани и неподписани, истински
и неистински. В случая извлечението от сметки и съобщенията към фактури отговарят на
изискванията за документ - представляват частни свидетелстващи документи, тъй като
материализират удостоверителното изявление на своя издател за съществуването на
определени факти. Обстоятелството дали са подписани или не, дали е посочен издател и
дата на издаването им касае доказателствената стойност на документа, но не и
характеристиката му на писмено доказателство. Частните свидетелстващи документи се
ползват само с формална доказателствена сила и подлежат на оспорване само досежно
автентичността им. В случая такова оспорване от страна на ответника няма, а изложените в
коментираните документи факти се установяват и от останалите доказателства по делото.
Неоснователно е и възражението на ответника, че заключението на
съдебнотехническата експертиза не следва да се кредитира, тъй като съдържа правни изводи
и тъй като не е ясно въз основа на какви документи е изготвено. Първото оплакване не
съответства на данните по делото – поставените задачи на експерта са технически, а изводът
за спазване на нормативната изисквания при извършване на измервания, начисления и
дялово разпределение също е базиран на преценка за спазване на технически изисквания и
методики при осъществяване на посочените дейности.
Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните части,
включително в частта за разноските.
По отношение на разноските, направени пред настоящата инстанция, съдът намира,
че на въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъжда юрисконсултско
възнаграждение. От името на същото във въззивното производство не са били предприети
никакви процесуални действия, освен подадената молба за разглеждане на делото в
отсъствие на процесуален представител на дружеството, за потвърждаване на
първоинстанционното решение и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Не е
подаден отговор на въззивната жалба, дружеството не е представлявано в проведеното по
делото открито съдебно заседание, не са изразявани мотивирани становища, касаещи
основателността на въззивната жалба.
По изложените съображения, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20188221 от 21.09.2021 г. по гр.д. № 58620/2018 г. на
СРС, 160 състав, в частта, с която е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, в
отношенията между страните по делото, че ответникът Д. Д. П. дължи на ищцовото
дружество „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ, следните суми: 1/. сумата 839,40 лв., представляваща цена на доставена за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., от „Т.С.“ ЕАД, топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 126497, ведно със законната лихва от 13.11.2017 г.
(подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до
окончателното й изплащане; 2/. сумата 24,24 лв., представляваща цена на извършена в
периода 01.08.2013 г. - 30.04.2014 г. услуга за дялово разпределение, ведно със законната
лихва от 13.11.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 80254/2017 г. на СРС, 37
състав, както и в частта за разноските.
В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7