Р Е Ш Е Н И Е
град София, 14.04.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4026 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №305877 от 19.12.2019г., постановено по гр.дело №43957/2014г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 177-ми състав, е осъдена С.О. да заплати на Я.Б.Я. на
основание чл.49 от ЗЗД сумата от 2000.00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинени
разкъсно-контузни рани, както и негативни емоционални изживявания от изпитано
чувство на страх, причинени й в резултат на станало на 20.05.2014г. в град
София, нападение от безстопанствени кучета, като е отхвърлен предявеният иск за
разликата над 2000 лв. до пълния предявен размер от 3000 лв., както и сумата от
115.91 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за закупени
медикаменти в резултат на станало на 20.05.2014г. в град София, нападение от
безстопанствени кучета, като е отхвърлен предявеният иск за разликата над
115.91 лв. до пълния предявен размер от 116.91 лв., както и сумата от 692.43
лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - С.О.,
чрез адв. А.Д., с която се обжалва решение №305877 от 19.12.2019г., постановено
по гр.дело №43957/2014г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 177-ми състав, в частта,
в която са уважени предявените
осъдителни искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, както и в частта, на възложени в тежест на ответника разноски. Инвокирани са доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение в обжалваните части като постановено в противоречие на материалния
закон. Излага се, че правно необоснован, неподкрепен от събраните по делото
доказателства, е изводът на първоинстанционния съд, че в хода на съдебното
производство са доказани всички кумулативни предпоставки, обуславящи
ангажирането на отговорността на С.О. по чл.49 от ЗЗД досежно претърпените на
ищцата - Я.Б.Я. неимуществени и имуществени вреди, причинени от ухапване на безстопанствени
кучета, инцидент, станал около 13.00 ч. на 20.05.2014г. в град София, на
велоалеята зад бл.**********“. Твърди се, че по делото не е установено
противоправно неизпълнение на задължения на ответника, вменени по силата на
ЗВМД и ЗЗЖ. Поддържа се, че С.О. чрез своите служители и поделения стриктно
изпълнява възложените й функции във връзка с овладяване на популацията на
безстопанствените кучета като работи активно в изпълнение на Общинска програма
за овладяване на полулацията на безстопанствените кучета 2012г.-2016г.. В тази
връзка се твърди, че не е налице основание за ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на С.О. доколкото същата осъществява предписаните
от закона действия с дължимата грижа, т.е. не е доказано при доказателствена
тежест за ищцата противоправно бездействие от страна на служители на С.О..
Излага се още, че по делото не е доказан по категоричен начин механизма на
настъпилите увреждания, т.е. че претърпените от ищцата вреди са в причинна
връзка от ухапвания на безстопанствени кучета. Поддържа се още, че по делото не
е доказано, че причинените на ищцата увреждания са в резултат на ухапвания от
безстопанствени кучета. Сочи се още, че присъденият от първостепенния съд
размер на парично обезщетение е силно завишен, не е съобразен с възрастта на
пострадалата, както и че възстановителният период от причинените вреди е бил
сравнително кратък, не са настъпили трайни увреждания и усложнения в резултат
на претърпения инцидент. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното решение в обжалваните
части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни
и недоказани. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция.
Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от
въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Въззиваемата
страна - Я.Б.Я., чрез пълномощник адв.Г., не депозира писмен отговор, в съдебно
заседание изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага
се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е
приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и
анализирал релевантните за спора факти и доказателства, отчел е обстоятелството,
че в хода на съдебното производство са доказани всички елементи от сложния
фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща основание за ангажиране на
гаранционно-обезпечитената отговорност на ответника - С.О.. Поддържа се, че по
делото е установено, че вменени от закона задължения на С.О., отнасящи се до
залавяне и евтаназирането на безстопанствени кучета, които са агресивни, не се
изпълняват с дължимата грижа или изобщо не се изпълняват от служители на С.О.,
т.е. доказано е противоправно бездействие от страна на ответника. Твърди се
още, че от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, по категоричен
начин се установява механизма на настъпилите увреждания на ищцата, които са й причинени
от ухапвания от безстопанствени кучета. Поддържа се, че в резултат на инцидента
ищцата е претърпяла стрес, уплаха, страх, повишена тревожност и негативни
изживявания и присъденият размер на обезщетение съответства на причинените й неимуществени
вреди. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред настоящата
инстанция.
Предявени са от Я.Б.Я. *** с правно
основание чл.49 от ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното
решение в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове с правно
основание чл.49 от ЗЗД. В останалата отхвърлителна част първоинстанционното
решение като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените
от Я.Б.Я. *** с правно основание чл.49 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
основателност на предявените искове в обжалваните части и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Разпоредбата на чл.49 от ЗЗД урежда
отговорност за чуждо поведение, която отговорност е обективна и безвиновна.
Ангажирането на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква
доказването на деликт по чл.45 от ЗЗД. При
отговорността по чл.49 от ЗЗД следва
да се установи, че е възложена работа от отговорното за изпълнението на тази
работа лице, като вредите следва да са претърпени при или по повод изпълнението
на възложената работа. Възлагането на работата представлява отделяне на
собствена работа и изпълнението й чрез друго лице. Изпълнението може да се
осъществи както чрез правни, така и чрез фактически действия. Вредите следва да
са причинени при или по повод на изпълнение на възложената работа, включително
и от бездействие за изпълнение на възложената работа. Отговорността по чл.49 от ЗЗД ще
може да се ангажира и тогава, когато причинителят на увреждането не е изпълнил
задължителни указания или правила за извършване на възложената работа.
Възложителят може да се освободи от отговорност само и единствено ако докаже,
че вредите не са причинени при или по повод на изпълнение на възложена работа
или ако не са причинени виновно. Отговорността по чл.49 от ЗЗД обхваща
всички преки и непосредствени вреди (имуществени и неимуществени), които са
последица от увреждането.
Настоящият
въззивен състав намира, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на С.О. в
качеството й на юридическо лице. Несъмнено С.О. отговаря деликтно по чл.49 ЗЗД за действията и бездействията на своите
служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейни
задължения, вменени й от законодателството. В конкретния казус се претендират
вреди – имуществени и неиуществени, настъпили в резултат на ухапване от
безстопанствени кучета, който инцидент е станал около 13.00 ч. на 20.05.2014г.
в град София, на велоалеята зад бл.**********“, за които вреди ищцата твърди,
че се намират в причинна връзка с противоправно бездействие на общината -
неизпълнено законово задължение за решаване на проблема с безстопанствените
кучета. Съгласно разпоредбата на чл.40 от ЗЗЖ, Общинския
съвет е длъжен да приеме програма за овладяване популацията на
безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им. Такава
програма по делото се установи, че е приета с решение по протокол за периода от
2012 г. до 2016 г.. Съгласно разпоредбата на чл.40, чл.41 вр. с чл.59 от ЗЗЖ в
редакции, приложими за процесния случай кметовете на общини организират и
контролират изпълнението на програмите по чл.40 от ЗЗЖ, като
мерките за овладяване на популацията на безстопанствените кучета се
осъществяват в приюти. Задълженията на общините по чл.40, 41 и чл.59 от ЗЗЖ са за
грижа за безстопанствените кучета и контрол върху дейността, осъществявана
от приюти, организации за защита на животни по повод на разписаните в ЗЗЖ мерки.
Законодателят е възложил в тежест на общините да вземат мерки за овладяване на
популация, за залавяне, обезпаразитяване и настаняване в приюти на безстопанствените
кучета. (В този смисъл решение №14057/23.11.2009г. на ІІІ
отд. на ВАС по адм. д. №6227/2009г.). Съдът
приема за неоснователни доводите на въззивника-ответник, че доколкото е приел
програма и е възложил работата по улавяне и изолиране на
безстопанствените кучета на
ОП"Екоравновесие", то отговорност за процесните вреди не би следвало
да се възлага на С.О.. Действително, по делото е установено, че С.О. е
предприела действия по овладяване на популация на безстопанствените
кучета, но това не може да освободи общината от
отговорност за вреди, причинени от нападения и ухапване от
безстопанствени кучета. Това е така, защото по
делото не е установено извършване на конкретни действия при овладяване на
популацията на кучетата в района на процесния инцидент. Дори да се приеме
обратното, съдът приема, че в случая не е положена дължимата грижа от
ответника. Това е така, защото установеното по делото ухапване от безстопанствени кучета само по себе си доказва, че взетите мерки не са
достатъчни, за да предотвратят настъпване на тези вреди. Отделно, приети по
делото отчети, сигнал на директора на ОП "Екоравновесие" установяват,
че популацията на безстопанствените кучета не е овладяна. Към горното следва да се добави, че контрола по
осъществяване на цялата дейност по ЗЗЖ е поставена от законодателя в
тежест на ответника, поради което и отговорността на същия може да се ангажира
по реда на чл.49 от ЗЗД при вреди от безстопанствени кучета, независимо от възлагане на изпълнение на определени
дейности на трето лице - в случая на ОП
"Екоравновесие". Това правомощие на С.О. по повод на контрола е
изрично разписано в чл.59 от ЗЗЖ и съдът приема, че същото не може да се делегира
на трето лице - в случая на ОП
"Екоравновесие", тъй като такава възможност не е уредена от закона. С
оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая е неприложима т.2 от
Постановление №17/1963г. на Пленума на ВС, като доводите на ответника в
обратния смисъл са неоснователни.
По
горните аргументи се налага извода, че е налице
недостатъчност, респективно безрезултатност на предприетите от служители
на ответника мерки по предотвратяване на агресивното поведение към хора от страна на
безстопанствени кучета. Виновното
поведението на служителите на ответника е проявено под формата на небрежност,
която е могла да бъде избегната, ако беше положена дължимата грижа. В този
смисъл не могат да бъдат споделени доводите във въззивната жалба, че С.О.
осъществява предписаните от Закона за защита на животните действия с дължимата грижа, напротив – налице е
бездействие от страна на служители на ответника, т.е. установено е
противоправно поведение от страна на ответника, което е довело до причиняване
на вреди на ищцата.
На следващо място настоящият въззивен състав намира за доказани твърденията на ищцата, че на 20.05.2014г. в град София, около 13.00 ч., на велоалеята зад бл.**********“, е била нападната и ухапана от безстопанствени кучета като е получила разкъсно-контузни рани на дясното бедро. Това обстоятелство се установява от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и
гласни доказателства - показанията на свидетелката Т.Б., медицинската документация и експертните заключения на
съдебно-медицинска експертиза и съдебно-психологична експертиза. Показанията на свидетелката Т.Б., майка на ищцата,
прецени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК, следва да се кредитират тъй като
заявените от тази свидетелка факти напълно кореспондират с
представената медицинска документация, издадена в периода непосредствено след
инцидента, в която се посочва, че раните са от ухапване от куче. Следва да се отбележи още, че
възникналият вредоносен резултат категорично е установен и от
експертното заключение на вещо лице д-р К.С., изготвил приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза, в която е посочено, че ищцата е получила от
ухапване на безстопанствено куче разкъсно-контузни рани на дясното бедро, което в следствие е
диагностицирано и е проведено адекватно лечение за полученото травматично увреждане
– назначена е антибиотична и противоалергична терапия.
На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, релевиран
във въззивната жалба, че по делото не е доказано, че причинените на ищцата
увреждания са в резултат на ухапвания от безстопанствени кучета. Обстоятелството, че кучетата, които са нападнали и ухапали
ищцата, са били безстопанствени не подлежи на доказване от ищцата, а
тежестта на доказване на обратното лежи върху ответника, тъй като липсата на
стопанин е отрицателен факт и не подлежи на доказване от този, който го твърди,
а следва да се докаже обратния положителен факт - че кучетата са имали
стопанин, което не е направено в настоящото производство. В тази връзка изцяло
неоснователно е възражението релевирано във въззивната жалба, че ищцата не е
доказала факта, че е била ухапана от безстопанствени кучета. Наред с това съдът
приема, че в тежест на
ответника също така е било да докаже и положителния факт, че ищцата с
поведението си е предизвикала инцидента, т.е. че е предизвикала кучетата, което
нито се твърди, нито се установява. Фактът на
процесния инцидент доказва неизпълнението на задълженията на общинските органи
по ЗЗЖ - ако тези задължения са били изпълнени адекватно по отношение на нападналите ищцата кучета, то и инцидентът нямаше да се случи, тъй като
кучетата нямаше да бъдат на свобода, а в най-малкото - в изолатор или да бъдат
под друга форма на надзор, изключваща тяхното нападение. В тази връзка съдът приема, че по делото е доказано
наличието на причинно-следствена връзка между поведението на служители на
ответника и настъпилото увреждане на ищцата. Проявеното бездействие на длъжностните лица при
ответника се явява непосредствена причина на претърпените от ищцата
неимуществени вреди, т.е. противоправното поведение на служители на ответника е в пряка и причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. На следващо място съдът счита,
че в случая не е оборена презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД, не е установено, че служителите на
ответника са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е
възникнал вредоносния резултат. В случая по делото такова поведение на служители
на ответника не е доказано. При това положение са налице основанията в закона
за ангажиране на гражданска
деликтна отговорност на С.О. съгласно чл.49 ЗЗД.
По
отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Обезщетението
за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за
справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът
на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на
случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52 33Д, което
понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и
обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда
при определяне техния размер. В конкретния случай при съобразяване с
изложеното, настоящата въззивна инстанция счита, че по делото е доказано, че ищцата е претърпяла в резултат на процесния инцидент неимуществени вреди,
установени по вид, интензитет и продължителност, преживяла е физически
страдания и болки предвид характера
на увреждането - разкъсно-контузни
рани на дясното бедро, което респективно се е отразило на психическото й състояние - негативно тревожностово
емоционално преживяване, което постепенно е отзвучало. Преживяното от ищцата е довело
до посттравматично
стресово разстройство. В тази насока са констатациите на експерта в прието като
неоспорено заключение на съдебно-психологична експертиза, която съдът кредитира
като обективно и компетентно изготвена. Следователно от анализа на събраните
доказателства се налага извода, че по естеството си инцидента е предизвикал стрес, уплаха, страх, повишена
тревожност и негативни душевни изживявания у ищцата. Като се отчитат получените от ищцата физически
и психически увреждания, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната
практика, решаващият
състав счита, че сумата от 2000.00 лв. представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер
причинените на ищцата неимуществени вреди. Първоинстанционният
съд е достигнал до същия правен извод и присъденият с обжалваното съдебно
решение размер на неимуществени вреди напълно съответства на наложилото се в обществото понятие за
справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Неоснователен е
доводът във въззивната жалба, че присъденото от първостепенния съд обезщетение
в размер на 2000.00 лв. е прекомерно завишено. Решаващият състав счита, че
именно сумата от 2000.00 лв., представлява справедливо
обезщетение, което съответства
в относително пълен размер на причинените на ищцата неимуществени вреди.
Относно присъденият размер на
обезщетението за причинените на ищцата имуществени вреди, съдът приема, че е
доказан по размер доколкото по делото са приети писмени доказателства, от които
се установяват направените от ищцата разходи, свързани с проведеното й медикаментозно
лечение на получените травматични увреждания в резултат на процесния инцидент.
С оглед на изложените съображения
съдът
приема, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
правото по чл.49 от ЗЗД и са налице основанията в закона за ангажирането на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. При това положение и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с крайния извод на първоинстанционния съд решението на СРС
в обжалваните части като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ищец. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ищец сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ответник, чрез процесуален представител в съдебно
заседание възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне.
Настоящият състав счита, че претендираните от въззиваемата - ищца разноски за
платено адвокатско възнаграждение от 400.00 лв. пред настоящата инстанция не са
прекомерни, съобразени са с фактическата и правна сложност на спора,
размера на обжалвания материален интерес, както и
действията на пълномощника на въззиваемата във въззивното производство, който е
осъществил процесуално представителство в едно съдебно заседание. При това
положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски труд с оглед
характера на делото и съобразно минималните размери на адвокатските
възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към момента на приключване на
устните състезания/ следва да се определи на сумата от 400.00 лв., която въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №305877 от 19.12.2019г., постановено по гр.дело №43957/2014г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 177-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА С.О.,
с адрес: гр.София, ул.”********, да заплати на Я.Б.Я., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 400.00 лв. /четиристотин лева/, представляваща реално сторени разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./